Илия Михайлов
Когато вали (42)

Влез

Влез и седни до мен. Трябва да поговорим. Виждам в очите ти хилядите въпроси, зад които едва криеш сълзите си. Чувам как Недоволството ти крещи, а гласът му се удря в стените на твоята Болка. Не! Нямам проклетия лист с верните отговори. Проумял съм само онова, което съм изстрадал. Твърде малко е, но мога да го споделя. Усещам умората в теб. Толкова дълго пътуваш вече в автобуса на ежедневието. А маршрутът е все един и същ. Вече знаеш наизуст спирките: „Надежда“ — „Очакване“ — „Реалност“ — „Разочарование“, а после завой на кръговото и обратно. Все си обещаваш, че някой ден ще се качиш на другия, който води до онези, „другите“ спирки — „Истина“, „Мечта“, „Любов“ и най-далечната — „Щастие“.

„Дали някой е стигал чак до там, по дяволите?“ — чувам те как питате в един глас с твоето Недоверие. Разбира се! Сигурен съм в това! Просто не спирай да вярваш и да се стремиш към него — към нашето Щастие, към твоето Щастие!

„Животът е гаден!“ — чух те отново, но не си прав. Животът не е идеален като снимка на остров Санторини, от която лъха на море, слънце и безгрижие. Понякога не всичко се случва така, както на нас ни се иска. Много често нещата се объркват. Но аз вярвам в Живота и го обичам заради самия него — такъв, какъвто е — малко палаво момченце, което прави каквото си иска. Поднася ни изненади, невинаги приятни, невинаги разбираеми, но често ни се усмихва точно тогава, когато имаме най-голяма нужда от това. Ние сме тук, има ни. Можем да изпотим с дъха си стъклото пред себе си. Можем да вървим, влачейки крака през нападалите есенни листа. Можем да си направим няколко балончета с дъвка. Можем да се усмихваме. Вярвам в тези уж „малки“ неща.

„Лесно е да се говори!“ — казваш отново с обида, но аз не мисля така. Трудно е да говорим за Щастието си. Още по-трудно е да вярваме в него. Но трябва да го правим, за да може то да ни чува, да ни се довери и да се убеди, че го заслужаваме.

Много се разприказвах, нали? От професията е. А уж все си обещавам повече да слушам.

Е, стига толкова! А и трябва да слизам. Идва моята спирка, любимата ми. Казва се „Днес“. Някой друг път пак ще поговорим.