Дъглас Кенеди
Мъртво сърце (9)

3

Легло. Голямо, истинско легло. С мек матрак. С чисти чаршафи. С пухени възглавници. А във въздуха отнякъде наблизо се носи аромат на кафе и пържени яйца. Навън — хор от рибарчета посреща изгрева. Вътре — диаметрално противоположна пойна птичка чурулика с дрънчащи нотки в гласа стара весела песничка: „Чувствам се чудесно, толкова чудесно, всичко е чудесно и лесно, и радостно!“.

Какъв е този новооборудван пъкъл? Първия ден те вкарват в курника. После — в брачния живот.

— Добро утро, скъпи.

Скъпи. Така се обръщат един към друг съпрузите.

Отне ми известно време, докато си наместя чарковете в главата — докато разбера къде съм се озовал сега след поредното си пътешествие по магистралата на безсъзнанието.

— Добре ли спа, скъпи?

В интерес на истината, добре бях спал. Поне осем часа. И ефектът от лекарствата се беше разнесъл — ако можеше да се съди за това от сравнително прояснения ми ум. За пръв път от дни насам се чувствах като почти пълноценен представител на човешката раса. Слаб, но излязъл от мъглата.

— Искаш ли закусчица, скъпи?

Предния ден бих се задавил само при споменаването на закуска. Тази сутрин обаче бях гладен като вълк.

— Направих ти две бъркани яйчица, препечена филийка и истинско кафенце. Но Гъс казва, че всичко трябва да дъвчеш много бавно, защото не можеш да смелиш твърда кльопачка след четири дни само на глюкоза и вода — нали с това те крепяхме, докато беше неразположен.

Неразположен? „Дрогиран“ не е ли по-точно, захарче? Или „зомбиран“? Ако не бях толкова изгладнял, бих запратил яйцата в лицето й и бих поискал обяснение за това-онова. Но едно гласче вътре в мен ме предупреди да бъда предпазлив, да играя по нейната свирка, докато не си изясня цялата тази щуротия. В края на краищата, щом „жена ми“ не се свенеше да ме натъпче с успокоителни, да ме отвлече и да ме държи в някакъв курник, докато дойда в съзнание, логично бе да предположа, че би прибягнала до други наказателни мерки, ако не й се хареса как се държа с нея. Най-добре засега да не я провокирам по никакъв начин. Най-добре да се усмихна сърдечно на тая кучка и да изгълтам гумените й яйца, студената филийка и блудкавото кафе.

И как само се зарадва на лъчезарната ми, признателна физиономия. Усмихна ми се широко в отговор, докато ядях — като някаква кукла домакиня, чиято единствена цел в живота е да ощастливява мъжленцето си.

— Как е кафето, скъпи?

— Страхотно — излъгах аз.

— Прясното кафе в Уоланъп се смята за истински деликатес — ама аз това го пазя от три години.

Тригодишно кафе. Нищо чудно, че дъхаше на плесен, а вкус нямаше никакъв.

— И знаеш ли за кой момент го пазя толкова време? За този. За първата закуска с моя съпруг!

— Колко мило — казах.

— Ужасно съм щастлива — отвърна тя и се намести удобно срещу мен.

— Разкажи ми за сватбата ни — предложих с преднамерено приятен, неутрален тон.

— О, сватбата ни беше просто супер — заяви тя и от романтичния спомен очите й заблестяха още повече. — Направихме я в кръчмата, Татенцето ни венча, той, покрай другото, е и нещо като съдия тук. Бях в бяло, разбира се — в старата копринена рокля на мама — а ти беше в един много хубав бежов костюм от шевиот, който взехме назаем от чичо Лес. Разбира се, трябваше да те докараме на венчавката в количка, защото нали беше болен и не можеше да стоиш на краката си. Така че се заклехме, седнали един до друг.

— А кой произнесе клетвите вместо мен? — попитах със същия делови тон.

— Чичо Гъс. Той ни беше и кум. Страхотен човек е Гъс.

Спомних си трите шамара, които ми отвъртя, заплахата му за по-нататъшна телесна повреда, ако не се държа прилично.

— Аха — казах. — Номер едно е.

— Харесва ли ти пръстенът? — попита Анджи.

Кимнах и погледнах евтината тенекия на пръста ми. С този пръстен те венчавам.

— Семейна реликва ли е? — попитах.

— Нещо такова — отвърна Анджи. — Беше на мъжа на сестра ми Кристъл.

— Той къде е сега?

Анджи сведе очи.

— Ами… Почина…

— Наскоро ли?

— Преди два месеца.

— Тук, в Уоланъп?

— Да.

— Какво се случи?

Очите й отново избегнаха моите.

— Случи се… Нещастен случай. Да, нещастен случай.

— Какво точно имаш предвид?

— Нали ти казвам. Нещастен случай.

— Какъв нещастен случай?

— При лов.

— Искаш да кажеш — нещастен случай с пушка?

— Да, простреляха го с пушка.

— Случайно.

Последва дълга тишина, преди тя да отговори:

— Да. Всичко това беше един много неприятен нещастен случай.

— Сестра ти сигурно го преживява много тежко.

— Вече й поминава.

— Само след два месеца.

— Е, тя всъщност не го познаваше много отдавна. — Пролича си, че Анджи моментално съжали за коментара си, защото нервно се изчерви и веднага насочи разговора обратно към територията на „Арлекин“. — Както и да е, имах четири шаферки в червен шифон, а най-малкият син на Гъс, Ринго — той е само на пет годинки — поднесе пръстените… И всички решиха, че това е много сладко, нали такова му е името^[1]. А после направихме славен купон в кръчмата. С много пикня и кльопачка. Сигурно съм изпила дузина кутии.

— Аз бях ли там?

— Не, наложи се да те върнем в курника, защото почна да мърдаш и Гъс се притесни, че ще вземеш да изперкаш, ако дойдеш в съзнание на собствената си сватба.

— Много предвидливо от негова страна.

— Обаче ти запазих едно парче от сватбената торта. Шоколад и захарен сироп, леля Рути я направи. Искаш ли го сега?

— Не, благодаря.

— Много ми се иска да беше видял цялото празненство.

— И аз така. Имаш ли снимки?

— Не.

— Това ме учудва.

— Да, и на мен ми се щеше… Обаче в Уоланъп няма фотоапарати.

— Че защо?

— Забранихме ги.

— Стига бе.

— Ъхъ, тук да снимаш с фотоапарат е против закона.

— Кой закон?

— Нашият закон.

— Ама това е щуротия…

— Нали ти казах, когато се запознахме: австралийските закони в Уоланъп не важат.

На езика ми беше да я попитам как уоланъпските закони третират отвличането и импровизираната венчавка с младоженец в безсъзнание. Но пак се овладях в последния момент. Наистина не можех да повярвам на това, което чувах — и ми се искаше да викам и да крещя, и да настоявам да се приключи с тази налудничава извратенящина. Но като я гледах как се унася в мечтания, докато разказва преспокойно всичките дребни подробности от наркотичното ни бракосъчетание, осъзнах, че не се опитва да ме въвлече в добре планирана шега. Не, беше ме сграбчила със зъби и нокти да си играем на семейство — и разбирах, че очаква от мен да играя сериозно и по нейните правила. По правилата на Уоланъп.

— Скъпи — каза тя, като ме хвана за двете ръце и ме погледна право в очите. — Знам, че ще ти отнеме време, докато свикнеш с нашите неща тук. Като сме толкова далеч от всичко, нали, си имаме собствени обичаи и ценности, които на външния човек може да му се видят зверски смахнати, ама за нас са си добри. Та те моля, постарай се — защото искам да си щастлив тук. И защото… — Тя се поколеба в избора на точните думи. — Не искам с теб да стане както с някои други новодошли, които не можаха да свикнат. А като не свикнаха, нещата с тях не се развиха много добре. Но с теб няма да стане така, нали?

Какво да направя, освен да се усмихна глуповато и да я уверя, че ще се приспособя.

— Ох, страшен сладур си ти — каза тя и ме сграбчи в топла прегръдка менгеме. — Ще има да се забавляваме с теб, казвам ти!

— Страхотно ще се забавляваме — потвърдих аз.

— И знаеш ли какво ще правим следващите три дни?

— Какво?

— Ще си караме медения месец.

— Къде?

— Тука де, как къде. В леглото. Ще има седемдесет и два часа да ти скачам като гърмяща змия. И да няма никаква съпротива, ясна ли съм?

— Слушам и се подчинявам — отговорих, сериозно разтревожен.