Дъглас Кенеди
Мъртво сърце (13)

7

За една седмица изкарвах четирийсет чита. Минималната заплата в Уоланъп. Достатъчно, за да напълня стомаха си с храна, дробовете си — с дим, и да замъглявам всяка вечер мозъка си с бира.

Читът беше местната самоделна валута.

„Самоделна“ наистина беше точната дума, защото банкнотата представляваше чисто и просто старинен билет — от онези хартийки, които използваха в пътуващите циркове или провинциалните кина. Лес разполагаше с купища ролки с такива билети и те се пазеха под ключ в Централната банка на Уоланъп (тоест, сейфа му). Всеки петък цялото трудоспособно население на града се нареждаше на опашка пред кръчмата, за да получи седмичното си възнаграждение за положените трийсет и шест часа труд — и излизаше оттам с дълга лента билети за кино. И всеки петък билетите сменяха цвета си, защото тази валута бе валидна само седем дни.

— Не ни се иска хората да спестяват — обясни ми една вечер Гъс в кръчмата. — Това ги кара да трупат пачки, да се състезават помежду си и да разправят неща от сорта на „Ти що имаш повече от мен?“. Затова решихме, че каквото изкарваш за седмица, трябва да го похарчиш за седмица. Така всички са равни и никой не се злоби на другия.

Трябва да призная, че що се отнася до личните потребности, системата с читовете беше изненадващо добре измислена. Тя беше основана на две основни презумпции за гражданството на Уоланъп — че всеки на възраст над четиринайсет години пие и пуши. Което означаваше, че преди всичко трябва да се задоволят нуждите на трудоспособното население от алкохол и тютюн.

— Както го изчислихме — каза Гъс — повечето от нас смучат по дванайсет кутии на ден и опаткват по четири пакета тютюн на седмица. Затова разчетохме системата на заплащане да гарантира, че никой няма да остане на сухо или да муфти за цигарка.

Пакет с шест кутии бира струваше един чит; пакет тютюн — два чита: ако спазваш препоръчителната диета от дванайсет кутии бира на ден и четири пакета тютюн, това правеше общо двайсет и два чита на седмица. Остатъчният бюджет от осемнайсет чита се разпределяше така:

2 килограма кенгурско месо: 2 чита

4 месни консерви: 4 чита

8 зеленчукови консерви: 2 чита

1/2 килограм мляко на прах: 1 чит

8 унции яйца на прах: 2 чита

24 унции нес кафе: 3 чита

2 ролки тоалетна хартия: 1/2 чит

1 кутия пудра за миене: 1/2 чит

7 блокчета шоколад: 3 чита

1/2 килограм захар: 2 чита

дъвки: 1 чит

Разбира се, тези остатъчни осемнайсет чита не стигаха, за да изхранваш семейство, затова всяко домакинство получаваше допълнително по 10 чита на дете. На учениците се полагаха по 5 чита седмично джобни пари. Когато станеха на четиринайсет и тръгнеха на работа, първите четири години получаваха само по 30 чита — за да се ограничи консумацията им на бира до шест кутии на ден.

Освен лентата с читове, всеки гражданин получаваше и седмична дажба тоалетни консумативи — хартиена кесия с малък калъп сапун и паста за зъби. Луксозна козметика като шампоан, дезодорант, крем за бръснене или талк не се намираше в Уоланъп. Всекиму се падаше веднъж месечно безплатна четка за зъби, веднъж на две седмици — самобръсначка за временна употреба, а за жените имаше едноразмерни дамски превръзки на поискване. Ако ти трябваха лекарства, трябваше да се умилкваш на Гъс, който в ролята си на градския лекар прилагаше елементарно лечение. Бе превърнал едно стайче у дома си в импровизирана аптека и лечебница и ми каза с голяма гордост, че веднъж успешно оперирал от апандисит на кухненската си маса.

— Не знаех, че си учил за доктор — казах.

— О, да — отговори ми той. — Шест месеца в медицинско училище в Пърт.

Освен на това импровизирано безплатно здравеопазване, жителите на Уоланъп имаха право и на безплатно облекло — но само при пълна наложителност. В склада си Лес държеше купчина евтини тениски, гащета, чорапи и слипове, но за да се класираш за нова дреха, трябваше да предадеш стара такава, намираща се в необратимо състояние на разпад. Някаква си дупка в бермудите нямаше да ти издейства нови — платът трябваше да се разпада в ръцете ти, за да сметне Лес, че замяната е необходима. И когато за пръв път посетих магазина му, той проучи внимателно марковите ми гащета и тениска и каза:

— Така като гледам, май няма да ти трябват нови дрехи в близките пет години.

Пет години. Късно през нощта често изведнъж се будех. Под акомпанимента на метрономното хъркане на Анджи се взирах в ламаринения таван и си мислех:_ Живот без право на обжалване в Уоланъп._ Нима действително това бе участта ми? Като всеки затворник, осъден на доживотна тъмница, можех само да се надявам напук на всичко, че една слънчева утрин някой властимащ ще ме потупа по гърба и ще ми каже: „Шегата приключи — вече можеш да си вървиш“. Или че от този строго охраняван зандан все пак има изход.

Разбира се, знаех, че всички само чакат да направя опит за бягство, затова реших за пръв път в живота си да мисля стратегически и първите две седмици от престоя си да не правя никакви драми. Още повече, не се предлагаше никакъв обичаен начин за бягство — нямаше зидове, които да прескоча, телени мрежи, които да срежа, или тунели, през които да изпълзя навън. Само това проклето чакълесто шосе, което така стръмно се изкачваше към нищото. Прецених, че ще ми трябват четири часа, за да се добера до платото над Уоланъп. Но дори да стигнех дотам незабелязан, после какво? Да ходя пеш седемстотин километра до най-близкия град? По черен път в четирийсетградусова жега? Не, благодаря. По-добре да потисна всичките си натрупани чувства на отчаяние, страх и гняв и напук да се преструвам, че се адаптирам към новия си житейски дял — а междувременно скришом да търся пукнатини в укрепленията на Уоланъп.

Така че изцяло потънах в реконструкцията на двигателя на микробуса — всяка сутрин пристигах в сервиза в пет и оставах дълго след края на работния ден по пладне. Исках не просто да върна двигателя в работен режим, исках напълно да го обновя, да го превърна в шедьовър на вътрешното горене и да докажа на това дебело въшливо Татенце, че ставам за механик.

Работата ми отне почти три седмици. Беше безумен, любовен труд. Почистих и основно ремонтирах всеки компонент на двигателя, като използвах всяка възможна резервна част, която се намираше в сервиза на Татенцето. Прочистих и лъснах клапаните. Прочистих отвора на резервоара. Смених пружините на клапаните. Монтирах нови бутални пръстени, нови лагери и свестни свещи. Сложих нов карбуратор. Центрирах коляновия вал. Смених стартера. Погрижих се за ротора в разпределителя. Подмених всички жички. Основно ремонтирах ауспуха на драгстера. И накрая — като черешка върху тортата — ръчно изстъргах мръсотията от двигателя така, че блесна като парадните ботуши на морски пехотинец.

Работата ми харесваше — защото отнемаше цял ден, убиваше времето, даваше ми основание да ставам рано сутрин. Минаваме през живота си и се преструваме, че трудът ни има някакво висше предназначение — нещо отвъд материалните цели като покрив, облекло и храна. Но, в края на краищата, всъщност работим, за да си запълним времето, да избягаме от сблъсъка с тъй оскъдното значение на съществуването си. Стой зает, стой стресиран — и не ти се налага да разсъждаваш над празното безсмислие на престоя си тук, на тази планета. Или над задънената улица, в която си попаднал. Задънена улица, в която, в крайна сметка, със сигурност сам си се наврял.

Така че отделях по десет часа на ден и се вманиачих в пипкавите детайли на задачата си — потях се над специалните игли, които захранваха карбуратора, изчислявах точното количество смазка за лагерите. Като някой от ония изтощени от семейни сражения представители на средната класа, удавих всичките си мисли за домашното пленничество в работохолизъм. И открих, че трудовата преумора служи и като аналгетик срещу тъпата болка на брачния живот. Ставах в пет и половина, прибирах се в изцедяващата жега към три и половина. Винаги влизах вкъщи покрит от глава до пети с машинно масло, за да отбия в зачатък първоначалните телесни попълзновения на Анджи. Когато излизах изпод душа и се захващах с първата от шестте бири, които пиех преди вечеря, Анджи обикновено вече хъркаше — „на бъдещата мама дрямката“, както се изразяваше. Когато отново се събуждаше в шест, вече контролирах производствения процес на вечерята — все пак успях да изтръгна властта над кухнята от отровните ръце на жена си. Поднасях простичък омлет, направен с яйца на прах или силно подправено и силно препечено парче кенгурско месо, а после тръгвахме пеш към града и удавяхме последните два часа от деня в кръчмата. След това — обратно вкъщи и в девет часа — в леглото.

Скуката: тази страхотна домашна болест. В Уоланъп тя бе нараснала до епидемия — тук отсъстваха такива ефикасни средства за убиване на времето като телевизия, търговски центрове, клубове за боулинг, радиопрограми за хитове. Даже нещо за четене трудно се намираше. Като изключим елементарните буквари, по които преподаваше Кристъл в училището, единствените четива в града бяха една лавица боклучави книжлета в магазина на Лес. Трийсет и пет евтини романчета, ако трябва да бъда точен (преброих ги един ден), които почти никой не заемаше, защото четенето отнемаше твърде много време, което можеше да бъде изразходвано в пиене. А пиенето беше основното забавление в Уоланъп. Освен ако, както в моя случай, човек си нямаше двигател, над който да работи.

Докато микробусът полека се сглобяваше наново, открих, че започвам да се питам дали той би могъл да бъде моето спасение. Дали би могъл, в крайна сметка, да ме отнесе далеч от Уоланъп? След като веднъж го върна в изрядна форма, със сигурност Лес би искал да го използва някой път, като отива до Калгурли за провизии (тъй като щеше да е в доста по-добро състояние от неговия микробус). Дали не бих могъл да се скрия вътре? Навярно би било добре да оставя куха ниша под един от наровете и да измисля начин, по който да се скрия там някоя тъмна нощ, преди Лес да потегли призори.

Все още нямах ясен план. Но докато оформях малка ниша под единия нар, си припомних чувството, наречено надежда. Без надежда човек не би могъл да оцелее. С нея би могъл дори да повярва, че има бъдеще отвъд този земен ад, назован Уоланъп. Ето защо още повече се вманиачих да довърша микробуса — защото знаех, че това е единствената ми надежда, единствената тръба, през която можех да надзърна към бъдещето.

— Ама ти май наистина адски обичаш тоя лайнян микробус, а? — запита ме Анджи една нощ в леглото.

— Просто искам да го поправя.

— Обичаш го повече от мен.

— Разбира се, че те обичам — излъгах моментално, след като инстинктът ми за оцеляване надделя над импулса към емоционална искреност.

— Ама не колкото оня швабски танк. Ти направо живееш с това проклето нещо.

— Само се опитвам да покажа на Татенцето, че си знам работата като механик.

Това й затвори устата. А когато най-сетне разкрих ремонтирания двигател пред Татенцето, и на него му затвори устата. За миг поне.

Беше петък сутринта. Цяла нощ бях изкарал на крак, довършвах последните детайли и се надявах, че никой не е хвърлил скришом поглед на това, с което се занимавах зад закрити врати през изминалата седмица.

Към пет бях приключил с всичко, тръснах се на пръстения под до творението си, запалих цигара, отворих си кутия бира и ме заля онази особена вълна на вдъхновение/изтощение, която винаги придружава завършека на един голям проект.

Час по-късно чух стъпките на приближаващото Татенце. Скочих на крака, завъртях ключа за запалване и разтворих със замах вратите на сервиза — драматичен жест, който оказа желания ефект.

Той се закова на място и каза само:

— Еба си майката.

Както и очаквах, най-напред го порази белотата — бяла самолетна боя с добавен восък и лак, които подсилваха лъскавия блясък. Бях минал три ръце с тази боя, за да покрия износения неугледен камуфлаж, а освен това бях изразходвал цял буркан уплътнител, за да поправя всевъзможни пукнатини по предното стъкло. Не че това боядисване беше като за изложбена зала, но като се сравни с предишното състояние на микробуса, наистина заслепяваше очите. Още повече джантите бяха излъскани, та да светнат, хромовото покритие беше възстановено, седалките — почистени от мръсотията на пущинака, арматурното табло — намазано с восък, жилищното отделение — идеално спретнато, стъклата — безупречно, кристалночисти. А накрая идваше и самият мотор. Капакът бе вдигнат и всяка една част от искрящия двигател бръмчеше сонорно без грешка — като перфектно настроен оркестър.

Татенцето приближи към колата едва ли не с благоговение, прокара пръст по искрящото покритие на каросерията, втренчи се в безупречно ремонтирания двигател с 1300 конски сили, дълго и внимателно слуша лиричните каданци на мотора, който не пропусна нито такт. Най-накрая проговори:

— Това всичкото сам ли го направи?

В отговор само се усмихнах.

— Някога правил ли си такова нещо преди?

— Нищо чак толкова голямо — и за пръв път се занимавам с каросерия.

— Ама това е невероятно — каза той. — Не знаех, че така ти идва отвътре.

— И аз не знаех. Какво ще кажеш за едно кръгче?

— А ти какво ще кажеш за една бира? Две изстудени, да отпразнуваме. Мамка му и механик, най-сетне да цъфне един такъв тука при нас.

— Благодаря, Татенце.

Той ме изгледа с някакво новопоявило се чувство на респект. И каза:

— Браво на теб, янки.

Никога не бях ходил на кръчма в шест и петнайсет сутринта. Татенцето имаше ключ (Лес бе заминал за провизии) и като обърнах внимание, че съм изхарчил всичките си седмични читове за бира, той заяви, че заведението черпи. В осем вече бяхме обърнали по шест кутии всеки и тогава към нас се присъединиха Гъс и Робо (в почивка от месокомбината).

Преди да удари девет, нови три бири бяха намерили пътя си през гърлото ми — а моят тъст настоя да идем всички дружно в сервиза, та и двамата му ортаци да оценят постижението ми. В десет бяхме обратно в кръчмата, Гъс и Робо ме засипваха с похвали по време на поредния набег до хладилника, а после потънахме в несвързан мъжки разговор за автомобили.

Лес пристигна в единайсет, а това означаваше нова процесия до сервиза и представяне на микробуса, последвани от неизбежното завръщане в кръчмата за нови три бири. По обяд с Татенцето вече бяхме първи дружки.

— Лес, да дадеш на янкито специален бонус от двайсет чита тая седмица за страхотната работа.

— Много благодаря, Татенце — казах аз.

— Мамка му и механик! — повтори той за около десети път тази сутрин и ме дари с широка пиянска усмивка, след което се измъкна навън.

Бях изтощен, но и ентусиазиран от постижението си, от топлото отношение на Татенцето и тримата му авери, и (още по-изненадващо) от факта, че за първи път, откакто се събудих в Уоланъп, всъщност се чувствах добре тук. Отпуснат в летаргичното, пиянско дружелюбие на кръчмарската компания. Добре приет елемент от обзавеждането. Временно забравил своето пленничество. Къркан като кирка.

Толкова бях наквасен, че да стана от столчето на бара, беше извънредно сложна стратегическа операция. Забелязвайки деликатното ми състояние, Лес ми помогна да се изправя и ме намести на една тясна кушетка в тясно стайче зад бара, където за пръв път от трийсет и шест часа потънах в сън.

Пак той ме подритна и ме събуди в пет следобед.

— По-добре се прибирай за вечеря — каза.

Махмурлук преди залез — за пръв път имах такова преживяване и не ми се щеше да се повтаря. Добрах се до пъклената тоалетна на кръчмата, изпразних мехура си, наврях глава под крана и хукнах към вратата. Преди да тръгна към къщи, реших да се отбия набързо до гаража — да погъделичкам още веднъж егото си с гледката на автомеханичния си шедьовър, преди да заведа и Анджи да го види по-късно вечерта.

Но докато наближавах бараката, чух бръмченето на бормашина, звънтенето на метал, ударил метал. А когато отворих вратата, видях… кланица.

Двигателят — разглобен.

Гумите — срязани.

Ауспухът — надупчен.

Капакът — залян с кутия черна боя.

Стъклата — разбити.

И Татенцето — гол до кръста, потен — пробиващ с бормашина карбуратора.

Замръзнах на място и изпаднах в шок. Немощен, безсилен шок. Когато Татенцето най-сетне ме забеляза, спря заниманието си и хвърли бормашината в краката ми.

— Сглоби го пак — каза той.

Успях да промълвя само едно „Защо?“

— Щото си мамка му и механик, що.