Дъглас Кенеди
Мъртво сърце (1)

1

Никога не бях виждал толкова татуировки. Всеки в Даруин беше татуиран. Всеки в този бар беше татуиран — включително стриптийзьорката, която танцуваше върху импровизирана сцена, а на лявата буза на задника й се мъдреше пеперуда „червен адмирал“.

Прецених, че е към трийсетака. Беше мършава — 45 кила, без гърди, с крака като клечки. И изглеждаше крайно разочарована от живота — навярно защото работата й беше да си разтваря задника пред погледите на орда пияни селяци.

Хванах тъкмо началото на танца й, когато влязох в кръчмата — същинска пещера, голяма и мрачна. Зад бара бяха наредени стоманени хладилни врати с едри дръжки, домъкнати сякаш от някоя морга. Зад всяка врата се криеха двуметрови камери, натъпкани с кутии бира, и барманите без изключение те посрещаха с един и същи въпрос: „Пикня?“ — защото в тази дупка продаваха само бира.

Точно срещу бара, върху два контейнера от чай, беше поставена шперплатова платформа. От колоните загърмя пращящ запис на „Fun, Fun, Fun“ от Бийч Бойс и стриптийзьорката се качи на сцената. Беше облечена като домакиня, лишена от всякакъв вкус, запътила се към плажа: бикини, широкопола сламена шапка, тъмни очила и плажна топка. Топката, изглежда, бе предназначена за нещо като разгрявка — тя я метна сред морето от бирени шкембета, обградили сцената, опитвайки се да завърже контакт с публиката си. Но публиката хвърли топката обратно и й изрева да се залавя за работа. Чертите на лицето й се изопнаха в красноречива гримаса „майната ви“, шапката изчезна, после очилата, после последователно горната и долната част на бикините. След това тя легна по гръб и започна методично да си разтваря и затваря краката. Тълпата шумно огласи одобрението си.

Мъжът до мен побутна ръката ми.

— Знаеш ли за какво ми напомня тя? — каза. — За разлома Сан Андреас^[1].

— Сериозно?

Докато отговарях, забелязах косматия паяк, татуиран върху бицепса на събеседника ми. Понечих да стана и да се преместя, но мъжът ми протегна ръка.

— Джери Уотс.

Бичме с къса руса коса, издадени предни зъби, мустаци в спешна нужда от наторяване и с тая проклета татуировка. Неохотно хванах стърчащата лапа.

— Ник Хоторн.

— Ти си от моята част от света, нали, приятел?

— Да, янки съм.

— Откъде?

— От Мейн.

— Пък аз съм от Детройт. Ама ме разпределиха в Алабама, преди да ме докарат тук. Ти военен ли си, Ник?

— Не, цивилен съм.

— И чий го дириш тук? Всички американци в Даруин са от армията.

— Просто минавам.

— Накъде?

— На юг.

— На юг. Мамка му, от Даруин можеш само да тръгнеш на юг, щото оттука по̀ на север няма. Къде искаш да стигнеш?

— Не съм сигурен. Може би Пърт.

— Може би Пърт? Бе ти знаеш ли колко е далече Пърт?

— Към три хиляди километра.

— Точно толкова! И знаеш ли какво ще намериш в тия три хиляди километра оттук до Пърт? Нищо! Сериозно ти говоря, от онова нищо, дето следващият кенеф ти е на четири часа път. Бил ли си преди?

Поклатих глава.

— Е, ами тогава, надявам се, си падаш по шантави работи, щото там всичко е шантаво. А когато нормалното стане шантаво, шантавото е абсолютна лудница. Мене слушай, знам какво говоря.

— Изглежда знаеш страшно много за страшно много неща.

— Сигурно е така, сигурно е така. Разбира се, само веднъж съм ходил там, като бяхме на маневри миналата година. Но честно ти казвам: такова нищо не бях виждал в живота си… Барман, две студени!

— По-добре не…

— Бързаш ли за някъде?

— Всъщност не… Просто… Така де, пристигнах снощи и още съм малко уморен от полета, затова гледам да не прекалявам с бирата.

— Мамка му, няма да пукнеш от една-две бири.

На сцената стриптийзьорката се обърна с гръб към публиката, застана на четири крака и се изправи на главата си. Тълпата избухна в спонтанни аплодисменти.

— Те на това му викам аз зрелище — заяви Джери Уотс. — Макар че, ако беше моя, щях да я угоя малко, тия нейни кокаляци сигурно адски ръбят, ако ме разбираш.

Втренчих се в чашата си, без да отговоря.

— Ти женен ли си, Ник?

— Не.

— Никога не си заставал пред олтара?

— Никога.

— Пък аз на два пъти. Първия път бях на седемнайсет, втория на двайсет и една. Сега по принцип живея в Окинава, в Япония, и си имам едно малко сладко филипинско гадже. Казва се Мейми. Ама всеки път, като дойда в Даруин, си викам, че трябва да забия някоя от тия австралийки, от тях по-цицорести няма на тая планета. Ти пецкал ли си австралийка?

— Нямам честта.

— Никога не си пецкал австралийка, никога не си се женил… Човече, много затворен живот си водил.

— Май да.

— Работа имаш ли си?

— От време на време.

— Какво работиш?

— Журналист.

— Сериозно?

— Сериозно.

— И сега какво правиш?

— Просто пътувам.

— Затова ли си тука?

— Бързо схващаш.

— Какво да ти кажа, на много яко място си попаднал.

— Мислиш ли?

— Казвам ти, Даруин е супер. Яки плажове, яки барове, яки казина и сума ти яки пички за рутене.

Сега стриптийзьорката беше на ръба на сцената и тъкмо грабваше десетдоларова банкнота от някакво старче с три зъба и червени гуреливи очи. В отплата за десетачката, старчето се уреди с кратък лицев достъп до слабините на дамата. За негово нещастие, в момента, в който потъна там, се разкиха. Кихавицата му беше извънредно богата на слюнка и порази стриптийзьорката с пълна сила.

— Тъпанар скапан! — изпищя тя и се втурна към гримьорната си.

— Къде хукна? — вресна старчето след нея. — Платил съм си!

Тълпата полудя от кеф. Особено Джери Уотс.

— Човече, обичам го този град — каза той, обръщайки гръб на новия си приятел.

Но аз вече излизах през вратата.