Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (7)

Три

Накрая отидохме в „Лайънс Хед“ на Шеридан Скуеър. Тъй като беше вечерта преди Деня на благодарността, нямаше я тълпата от среднощни посетители, което значеше, че успяхме да намерим спокойна маса в сепаре. Изпих бързо два манхатъна и позволих да ме уговорят да поръчам трети. Джак пиеше „загреватели“ — чист бърбън, последван от халби бира. В „Лайънс Хед“ винаги беше полутъмно. По масите имаше свещи. Пламъкът на нашата ту светваше, ту гаснеше като светлинен метроном. Светлината припламваше по лицето на Джак. Аз не можех да откъсна очи от него. С всяка изминала секунда той ми се виждаше все по-красив. Може би защото — както също открих — беше дяволски умен. Умееше много добре да говори. Нещо повече, умееше много добре да слуша. А мъжете са винаги десет пъти по-привлекателни, когато просто седят и слушат.

Накара ме да говоря за себе си. Изглеждаше, че иска да знае всичко за родителите ми, за детството ми, за ученическите ми години в Хартфорд, за времето, което бях прекарала в Брин Мор, работата ми в „Лайф“, за моите несбъднати литературни амбиции, за брат ми Ерик.

— Наистина ли е чел „Дейли Уоркър“ десет години?

— Страхувам се, че е така.

— От другарите ли е?

— Ами, беше партиен член за година-две. По времето, когато пишеше пиеси за провинциалните театри и се бунтуваше против всичко, което беше отгледан да бъде. И въпреки че и до днес не смея да му кажа това, за него партията беше само нещо, което е на мода. Като цвета на годината или някакъв модел костюм, който всичките му приятели носеха по едно определено време, но който за щастие той надрасна.

— Значи не е вече партиен член?

— Не е, от четирийсет и първа.

— Е, смятам, че това е нещо. Но симпатизира ли още на чичо Джо (Сталин)?

— Загубата на вяра невинаги означава спонтанен атеизъм, нали?

Той ми се усмихна:

— Ти си наистина писател.

— Само заради едно оригинално изречение? Не мисля така.

— Знам, че е така.

— Не, не знаеш, защото никога не си виждал нещо, написано от мен.

— Ще ми покажеш ли нещо?

— Не е хубаво.

— О, вие с малкото вяра в себе си.

— О, аз имам вяра в себе си. Но не като писател.

— И на какво се базира тази вяра?

— На какво се базира?

— Да. Като например в какво вярваш?

— Това е много сложен въпрос.

— Опитай се да отговориш.

— Ами, чакай… — казах аз, почувствала изведнъж вдъхновение (благодарение на трите манхатъна). — Така… първо и преди всичко, не вярвам в Бога, в Йехова, в Аллах, в Ейнджъл Морони или дори в Патока Доналд.

Той се разсмя.

— Добре — каза той, — този въпрос го изяснихме.

— И колкото и да обичам тази наша единствена родина, не вярвам в това, че човек трябва да се обвие в националното знаме. Бесният патриотизъм е като цитиране на библията. Той ме плаши. Истинският патриотизъм е тих, дискретен, разумен.

— Особено ако си бял англосаксонски протестант от Нова Англия.

Ощипах го по ръката.

— Стига вече с това!

— Не, няма. Ти продължаваш да заобикаляш въпроса.

— Това е, защото въпросът има прекалено обширен отговор, а аз пих прекалено много.

— Няма да те оставя да се измъкнеш поради техническа причина, създадена от теб самата, като прекалено много пиене. Изложете случая си, госпожице Смит. В какво, по дяволите, вярвате?

След моментна пауза се чух да казвам:

— В чувството за отговорност.

Джак изглеждаше озадачен:

— Какво точно каза?

— Чувство за отговорност. Питаш в какво вярвам. Казвам ти: в чувството за отговорност.

— О, сега разбрах — каза той с усмивка. — Чувство за отговорност. Възхитителна концепция. Един от крайъгълните камъни на нашата нация.

— Ако човек е патриот.

— Патриот съм.

— Да, разбрах. И уважавам това. Наистина. Но… как бих могла да го обясня, без да звуча тъпо? Отговорността, за която говоря, е отговорността, в която наистина вярвам. Да кажем, мисля, че всичко се свежда до отговорността, която човек има към самия себе си. Защото аз всъщност не знам много за живота и не съм пътувала или направила нещо наистина интересно. Но когато се огледам около себе си, когато слушам какво говорят моите връстници, винаги излиза като че ли другите трябва да решат житейските ти проблеми вместо теб. Да се ожениш например, преди да навършиш двайсет и три, е добре за теб, защото веднага ще се освободиш от необходимостта да си печелиш хляба или от това да правиш сама избор, или дори от това да останеш понякога сама. Аз обаче намирам идеята да поверя цялото си бъдеще в ръцете на друг човек за доста плашеща. Защото, по дяволите, не правят ли другите хора грешки точно така, както и аз? И не се ли страхуват точно толкова, колкото и аз?

Замълчах.

— Не започнах ли да бълнувам?

Джак обърна бърбъна си и даде знак на бармана за още по едно питие.

— Говориш чудесно — каза той. — Продължавай.

— Така, нямам още много да кажа, освен че в момента, в който повериш своето щастие на друг човек, ти застрашаваш самата възможност да бъдеш щастлив. Защото елиминираш фактора лична отговорност от уравнението. Ти казваш на другия човек: направи ме завършена, пълноценна, желана, обичана. Но истината е, че единствено самият човек може да накара себе си да се чувства завършен и пълноценен.

Той ме погледна право в очите.

— И така, любовта не е ли фактор в това уравнение?

Срещнах погледа му.

— Любовта не трябва да бъде форма на зависимост или какво можеш да направиш за мен, или аз имам нужда от теб, ти имаш нужда от мен. Любовта трябва да е нещо…

Изведнъж не можах да намеря думи.

Джак прекара пръстите си през моите.

— Любовта съществува заради самата любов.

— Достатъчно — казах аз и добавих: — Целуни ме.

И той ме целуна.

— Сега ти трябва да ми кажеш нещо за себе си — рекох аз.

— Какво? Кой е любимият ми цвят? Под кой знак съм роден? Дали предпочитам Фицджералд, или Хемингуей?

— Е, и?

— Фицджералд, разбира се.

— Приемам, но защо?

— Това е нещо ирландско.

— Сега ти заобикаляш въпроса.

— Няма кой зае какво да се каже за мен. Аз съм просто едно момче от Бруклин. Това е горе-долу всичко.

— Искаш да кажеш, че няма нищо друго, което аз би трябвало да зная за теб?

— Наистина, няма.

— Родителите ти биха се обидили малко, ако можеха да те чуят.

— Те са мъртви и двамата.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Мама умря, когато бях на дванайсет години — точно преди тринайсетия ми рожден ден. Емболия. Много бързо. Беше ужасно. И разбира се, тя беше светица… но аз не бих могъл да кажа друго.

— А баща ти?

— Татко си отиде, когато бях в чужбина с армията. Той беше полицай и професионален скандалджия, който обичаше да спори с всеки. Особено с мен. Обичаше също така и да пие. Като в поговорката: сто грама уиски на ден. Самоубийство с разсрочка, на вноски. В края на краищата желанието му се изпълни. Както и моето, защото по-голяма част от детството си прекарах, опитвайки се да избягам от колана му, когато беше пиян, което всъщност беше през цялото време.

— Трябва да е било наистина ужасно.

Той потърка палеца и показалеца си.

— Заради това — малката цигулка на човечеството.

— Значи си съвсем сам на света.

— Не, имам по-малка сестричка, Мег. Тя е истинският мозък на семейството — сега е последна година в колежа Барнард. Пълна стипендиантка при това. Страшно впечатляващо за някой от семейство на невежи ирландци католици.

— Не си ли завършил колеж и ти?

— Не, аз постъпих във вестник „Бруклин Ийгъл“. Взеха ме на работа в редакцията веднага след гимназията. По времето, когато постъпвах на военна служба, бях младши репортер. Затова и попаднах в „Старс енд Страйпс“. Край на случая.

— О, моля те! Няма да спреш дотук, нали?

— Не съм чак толкова интересен.

— Подушвам лек аромат на фалшива скромност и не я приемам. Всеки има поне един разказ за себе си. Даже и едно момче от Бруклин.

— Искаш наистина дълъг разказ, така ли?

— Разбира се.

— Военен разказ.

— Ако е свързан с теб.

Той посегна към цигарите си и запали една.

— Първите две години от войната прекарах пред едно бюро в редакцията на „Старс енд страйпс“ във Вашингтон. Подадох молба да бъда прехвърлен в чужбина. Така че ме изпратиха в Лондон, и то на канцеларска работа да пиша съобщения от щаба на Съюзническите сили. Продължавах да вдигам шум с искане да ме изпратят на фронта, но ми казаха, че трябва да си чакам реда. Така че изпуснах десанта в Нормандия и освобождаването на Париж, падането на Берлин, освобождаването на Италия от нас, янките, и онези невероятни секси истории, които пишеха старшите репортери, главно хора, завършили колежи, всички с чинове от младши лейтенант нагоре. Но след най-различни комбинации успях да си уредя да бъда прикрепен към Седма армия, която с маршова стъпка навлизаше в Мюнхен. Или поне в това, което беше останало от Мюнхен. И това ми отвори очите. Защото веднага щом пристигнахме в Мюнхен, един батальон беше изпратен в някакво селище на около петнайсет километра от града. Реших да отида с тях. Селището се казваше Дахау. Задачата беше проста: да бъде освободен наказателен концентрационен лагер, който се намираше там. Градчето Дахау всъщност беше доста симпатично. Нито нашите, нито самолетите на кралските военновъздушни сили го бяха бомбардирали сериозно, така че центърът му беше почти напълно запазен. Хубавички бисквитени къщи. Добре поддържани градини. Чисти улици. И изведнъж този лагер. Чела ли си нещо за лагера?

— Да, чела съм.

— Казвам ти, нямаше човек от батальона, който да не замълчи веднага щом минахме през портите. Очаквали бяха въоръжена съпротива от страна на охраната на лагера, но и последният от нея беше избягал точно двайсет минути, преди да се появим. И това, което те… ние… намерихме…

Той направи пауза, като че ли проверяваше себе си.

— Това, което намерихме, беше… неописуемо. Защото то не подлежи на описание. На разбиране. Непосилно е за нормален човешки разум. Беше толкова зловещо, толкова жестоко, че всъщност изглеждаше нереално… до степен, когато дори да говориш за това, би значело да го омаловажиш.

— Във всеки случай около един час след влизането ни в лагера получихме заповед от Генщаба на Съюзническите войски да задържим всички възрастни жители на Дахау. Ротният капитан — истински корав южняк от Ню Орлиънс на име Дюпре — възложи задачата на двама сержанти. Бях прекарал с батальона само няколко часа, но вече бях достигнал до извода, че Дюпре беше най-арогантният и шумен тип на света — завършил Цитаделата (Уест Пойнт, както той не спираше да ни напомня на нас, янките) и суперентусиаст за обща работа, тип Гънг Хо (от китайски — „всички заедно“, израз влязъл в американския военноморски жаргон през 1942). Но след само една инспекционна обиколка на Дахау той побеля като тебешир. А гласът му не беше по-висок от шепот.

— Всеки от вас да вземе по четирима души — каза той на сержантите — и чукайте на вратата на всяка къща и магазин в града. На всеки жител над шестнайсет години — мъже и жени, без изключение — се нарежда да излязат на улицата. След като задържите всички възрастни граждани на Дахау, искам да ги накарате да влязат тук идеално наредени в колона по един. Ясно ли е, господа?

Един от сержантите вдигна ръка. Дюпре му кимна да говори.

— Какво да правим, ако окажат съпротива, господин капитан? — попита той.

Очите му се присвиха.

— Постарайте се да няма съпротива, Дейвис. С каквито средства прецените.

Но никой от добрите хора от Дахау не оказа съпротива на армията на САЩ. Когато нашите момчета се появяваха на външните им врати, те всички идваха кротко — с ръце над или зад главите, а някои жени правеха диви жестове към децата си, молейки на неразбираем език, макар че беше дяволски ясно какво си мислеха, че можем да направим. Една млада майка — невъзможно беше да е на повече от седемнайсет години, с малко бебе на ръце — като видя униформата и пистолета ми, буквално падна в краката ми с писък на ужас. Опитвах се да й обясня, като повтарях отново и отново: Няма да ви направим нищо лошо, няма да ви направим нищо лошо. Но тя беше изпаднала в истерия. Кой може да й се сърди? Накрая една по-стара жена от редицата я хвана, удари я силно през лицето и после зашепна яростно нещо в ухото й. Младата жена положи всички усилия да се успокои и притискайки бебето до гърдите си, се присъедини към колоната, като плачеше тихо. По-възрастната жена тогава ме погледна и ми кимна в знак на подчинение, като че ли казваше: Сега тя ще се държи добре. Моля ви, не ни правете нищо лошо.

„Да ви направим нещо лошо! Да ви направим нещо лошо! — искаше ми се да изкрещя. — Ние сме американци. Ние сме добрите момчета в случая. Ние не сме като вас!“

Но не казах нищо. Просто кимнах студено и продължих да изпълнявам ролята си на наблюдател.

Необходим беше около един час, за да бъдат изведени всички възрастни, намиращи се в Дахау. В тази колона може би имаше над четиристотин души. Когато започнаха своя марш от центъра на града към лагера, много от тях започнаха да плачат. Защото бяха сигурни, че ще бъдат разстреляни.

Десет минути беше пътят от центъра на града до портите на лагера. Десет минути. Не повече от осемстотин метра. Десет минути деляха това уютно малко градче — където всичко беше толкова чисто и спретнато, и така дяволски лъскаво — от зверската жестокост. Ето това прави Дахау така невероятен и зловещ — да знаеш, че нормалният живот продължава на осемстотин метра надолу по улицата.

Когато пристигнахме в лагера, капитан Дюпре ни чакаше на входа.

— Какво искате да направим с хората от града, господин капитан? — попита го сержант Дейвис.

— Просто ги прекарайте през лагера. През целия лагер. Това е заповедта на Съюзническото командване според слуховете, на самия Айк (генерал Айзенхауер). Те трябва да видят всичко. Не им спестявайте нищо.

— А след като видят всичко?

— Пуснете ги да си вървят.

Заповедта беше изпълнена. Четиристотинте граждани бяха прекарани през всеки проклет ъгъл на лагера. Бараките с човешки изпражнения, натрупани по пода. Пещите. Масите за дисекция. Планините от кости и черепи, струпани до крематориума. Докато ги водеха на обиколка из лагера, оцелелите концлагеристи — трябва да бяха около двеста души — стояха мълчаливо в двора. Повечето от тях бяха толкова слаби и изтощени, че приличаха на ходещи мъртъвци. И знаеш ли, нито един от гражданите не погледна концлагеристите в лицето. Всъщност повечето от тях не повдигаха очи от земята. Те мълчаха точно както и оцелелите.

Но после един от мъжете не издържа. Той беше добре облечен, добре охранен човек, тип банкер. Вероятно беше малко под шейсетгодишен с хубав костюм, добре лъснати обувки, златен часовник в джобчето на жилетката. Изведнъж той започна да плаче. Без да може да се въздържи. След това се откъсна от редицата и се отправи към капитан Дюпре. Веднага две от нашите момчета извадиха пистолетите си. Но капитан Дюпре им направи знак да се отстранят. Човекът, който приличаше на банкер, падна на колене пред капитан Дюпре, ридаейки неудържимо, като повтаряше едно и също нещо отново и отново. Каза тези думи толкова много пъти, че аз ги запомних: „Ich habe nichts davon gewuβt… Ich habe nichts davon gewuβt… Ich habe nichts davon gewuβt“.

Дюпре гледаше надолу към него объркано. После извика Гарисън — преводачът, зачислен към нашия батальон. Той беше от тези срамежливи, книжни типове с очила, които никога не те гледат в очите. Той се изправи до капитана и загледа ридаещия банкер с широко отворени очи.

— Какво, дявол да го вземе, разправя той, Гарисън? — запита го Дюпре.

Думите на банкера бяха станали толкова неясни, че Гарисън трябваше да клекне долу до него.

След миг той се изправи.

— Господин капитан, той казва: Аз не знаех… Аз не знаех.

Очите на Дюпре заискряха гневно. После той се наведе и издърпа банкера нагоре за реверите на сакото, докато лицата им не застанаха едно срещу друго.

— Знаел си и още как — изсъска Дюпре срещу него, после плю в лицето му и го отблъсна от себе си.

Банкерът, клатушкайки се, влезе в колоната. Докато хората от града минаваха през лагера, аз наблюдавах този човек. Той въобще не се опита да изтрие плюнката на Дюпре от лицето си. Отново и отново продължаваше да повтаря все тази фраза: „Ich habe nuchts gewuβt… Ich habe nichts gewuβt“. Един войник, който стоеше до мен, каза:

— Чуй го тоя фриц. Копелето е откачило.

Но всичко, което можех да помисля, беше, че това звучеше като жест на разкаяние. Или като „Аве Мария“. Или като нещо, което повтаряш отново и отново на самия себе си, за да признаеш и изкупиш греха си, да получиш прошка. И аз наистина изпитвах съжаление към тоя човек. Защото чувствах, че всъщност той казваше: „Да, знаех какво става в този лагер, но не можех да направя нищо, за да спра това. Затова си затворих очите и убедих себе си, че животът в моето градче си е останал нормален както винаги“.

Той спря за миг.

— Казвам ти, не мисля, че някога ще мога да освободя паметта си от този нисък дебел човек, който повтаряше „Ich habe das nicht gewuβt“ отново и отново. Защото това беше молба за прошка. И в основата й имаше нещо толкова страшно човешко — ние всички правим това, което е необходимо, за да можем да преживеем деня.

Джак посегна към цигарата си. Тя беше изгаснала. Той извади нов „Честърфийлд“ и го запали. След като дръпна от цигарата, аз я извадих от устните му и поех дълбоко от нея.

— Не знаех, че пушиш — каза той.

— Не пуша. Играя си с цигарите. Особено когато имам да мисля за нещо.

— Чувстваш, че имаш да мислиш за нещо?

— Ти ми даде доста материал за размисъл.

Замълчахме за миг, като си предавахме цигарата един на друг.

— Ти прости ли на този германски банкер? — попитах аз накрая.

— Да му простя? По дяволите, не, разбира се! Той заслужава своята вина.

— Но му съчувстваше за неприятното положение, в което е изпаднал, нали?

— Разбира се, съчувствах му. Но не бих му дал опрощение.

— Да кажем, че ти си на неговото място. Да кажем, че ти си директор на местната банка и имаш жена и деца, и добър обезпечен живот. Но, да кажем, също така знаеш, че недалеч от улицата, на която се намира твоята малка хубава къща, има душегубка, в която убиват невинни мъже, жени и деца, и всичко това само защото правителството на твоята страна е решило, че те са врагове на държавата. Би ли вдигнал глас да протестираш? Или ще направиш това, което е направил той — ще си наведеш главата, ще продължиш да си живееш, ще се правиш, че не забелязваш.

Джак дръпна за последен път от цигарата и я изгаси в пепелника.

— Искаш ли честен отговор? — попита той.

— Разбира се.

— Честният отговор е, че не знам какво бих направил.

— Да, честен отговор — кимнах аз.

— Всеки говори, че трябва да се „постъпи правилно“, да се заеме позиция, да се мисли за така нареченото по-висше добро. Но тези приказки са кухи. Когато застанем на предна линия — със зенитния огън срещу нас — повечето решават, че не са герои. Ние се крием.

Погалих го по бузата.

— И така, ти не би нарекъл себе си герой?

— Не-е, по-скоро романтик.

Той ме целуна силно. Когато свърши, аз го привлякох към себе си и му казах:

— Хайде да се махаме оттук.

Той се поколеба.

— Какво има?

— Трябва да ти кажа нещо съвсем честно — каза той. — Не просто отивам в Бруклин днес.

— А къде отиваш?

— В Европа.

— В Европа? Но войната свърши! Защо ще ходиш в Европа?

— Постъпих доброволец.

— Доброволец? Но нали няма война, къде си постъпил доброволец?

— Може да няма война, но на континента продължава да има засилено американско военно присъствие, което помага в такива неща като отстраняването на бомби, бежанците, репатрирането на военнопленници. И от „Старс енд Страйпс“ ме запитаха дали искам да се ангажирам с отразяването на следвоенното прочистване. В моя случай това също означаваше повишение в чин, лейтенант, да не говорим, че е още един период зад граница. Така че…

— И колко дълго ще продължи тази доброволна служба?

Той наведе очи.

— Девет месеца.

Не казах нищо, въпреки че в този момент девет месеца изведнъж ми се сториха цяла вечност.

— Кога се записаха за тази служба? — попитах аз тихо.

— Преди два дни.

О, боже, не…

— Такъв ми е късметът — казах аз.

— Такъв е и моят.

Той ме целуна отново. После прошепна:

— Сега, по-добре е да ти кажа довиждане.

Почувствах, че сърцето ми замира за миг. Улових се, че се питам в каква лудост се впускам. Но мигът свърши. Всичко, което можех да помисля, беше: ето, това е.

— Не — казах. — Не казвай довиждане. Поне не още. Не преди девет нула нула.

— Сигурна ли си?

— Да. Сигурна съм.

От Шеридан Скуеър до моя апартамент на улица Бедфорд се стигаше само за пет минути пеш. По пътя не говорихме нищо, просто мълчаливо се държахме един за друг, докато минавахме по празните улици на града. Не говорихме нищо и докато се качвахме по стълбите. Аз отворих вратата. Влязохме. Не му предложих нищо за пиене. И той не поиска нищо. Не се огледа наоколо. Не каза обичайните неща за апартамента. Нямаше нервна размяна на любезни реплики. Защото в момента никой от нас не искаше повече да говори. И защото — веднага щом вратата се затвори след нас — ние започнахме да сваляме взаимно дрехите си.

Той не ме попита дали ми е за пръв път. Беше толкова невероятно нежен. И страстен. И малко несръчен, макар че едва ли беше толкова несръчен, колкото бях аз.

След това беше някак си сдържан. Почти срамежлив. Като че ли бе разкрил прекалено много. Аз лежах плътно до него между омотаните влажни чаршафи. Ръцете ми обвиваха гърдите му. Оставих устните ми да се допират леко до тила му. После, за пръв път от един час, проговорих:

— Никога няма да те пусна да станеш от това легло.

— Обещаваш ли? — попита той.

— По-лошо — казах аз. — Кълна се.

— Това вече е сериозно.

— Любовта е сериозно нещо, господин Малоун.

Той се обърна с лице към мен.

— Това един вид признание ли е, госпожице Смит?

— Да, господин Малоун. Признание е. Моите карти са, както се казва, на масата. Това плаши ли те?

— Напротив… Аз няма да те пусна да станеш от това легло.

— Обещаваш ли?

— За следващите четири часа, да.

— А после?

— После отново ставам собственост на Армията на Съединените щати, която засега определя курса на моя живот.

— Даже и на любовта?

— Не, любовта е една област от живота ми, върху която нямат контрол.

Замълчахме отново.

— Ще се върна — каза той накрая.

— Знам — казах аз. — Ако си оцелял през войната, без съмнение ще оцелееш и по време на мира там. Въпросът е дали ще се върнеш при мен?

Веднага щом изрекох тези думи, се намразих.

— Чуй ме — казах аз. — Звуча като че ли имам някакво право на собственост върху теб. Извинявай, държа се ужасно глупаво.

Той ме притисна по-силно към себе си.

— Не си ужасно глупава — каза той. — Просто си нормално глупава.

— Не се шегувай с това, момченце от Бруклин — казах аз, нежно натискайки с пръст гърдите му. — Аз не давам никому сърцето си толкова лесно.

— Напълно сигурен съм в това — каза той, като ме целуна по лицето. — И дори и да не ми вярваш, и аз също.

— Значи няма някое момиче, скрито в Бруклин.

— Не. Кълна се.

— Или някоя Fraeulein, която те чака в Мюнхен?

— Няма никоя.

— Е, да се надяваме, че все пак Европа ще бъде достатъчно романтична за теб…

Тишина. Искаше ми се да се наплескам затова, че звучах толкова хапливо. Джак ми се усмихна.

— Сара…

— Знам. Знам. Само че… дявол да го вземе, не е честно, че заминаваш утре.

— Виж, ако бях те срещнал преди два дни, никога нямаше да приема това назначение.

— Но не се срещнахме преди два дни. Срещнахме се тази вечер. И сега…

— Говорим за девет месеца, не повече. На първи септември хиляда деветстотин четирийсет и шеста аз съм вкъщи.

— Но ще дойдеш ли да ме потърсиш?

— Сара, възнамерявам да ти пиша всеки ден през тези девет месеца.

— Не обещавай толкова много. През ден е достатъчно.

— Ако искам да ти пиша всеки ден, ще ти пиша всеки ден.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — каза той. — А ти ще бъдеш ли тук, когато се върна?

— Знаеш, че ще бъда.

— Чудесна сте, госпожице Смит.

— И вие също, господин Малоун.

Бутнах го отново върху леглото, после се покачих върху него. Този път бяхме по-малко срамежливи, по-малко несръчни. И без задръжки. Макар че бях изплашена до смърт. Защото току-що се бях влюбила в човек, когото не познавах и който се готвеше да изчезне зад океана за девет месеца. Каквото и да направех, невъзможно беше да не страдам.

Нощта свърши. През щорите проникна светлина. Погледнах часовника до леглото. Седем и четирийсет. Инстинктивно го притиснах по-плътно към себе си.

— Реших нещо — казах аз.

— Какво?

— Да те задържа тук като затворник през следващите девет месеца.

— И после, след като ме освободиш, армията ще може да ме задържи за следващите две години във военен затвор.

— Поне ще те задържа до себе си за следващите девет месеца.

— След девет месеца, считано от днес, ще можеш да ме задържиш до себе си за колкото дълго искаш.

— Иска ми се да вярвам, че е така.

— Повярвай ми.

Той стана и започна да събира униформата си от пода.

— По-добре ще е да хващам пътя вече.

— Ще дойда да те изпратя — казах аз.

— Няма нужда.

Той се обърна и хвана ръката ми.

— Дълъг път е с метрото — каза той. — И е в Бруклин.

— За теб може би си струва да отида до Бруклин — рекох аз.

Облякохме се. Напълних малката си тенекиена кафеварка с кафе „Максуел хаус“ и я поставих на печката. Когато кафявата течност започна да прелива в каничката отгоре, напълних две чаши. Вдигнахме чашите си като за тост, но не казахме нищо. На вкус кафето беше слабо, направо анемично. Изгълтахме го за не повече от минута или две. Джак ме погледна.

— Време е — каза той.

Излязохме от апартамента. Сутринта в Деня на благодарността през 1945 беше студена и кристално ясна. Прекалено ясна за двама души, които не бяха спали цяла нощ. Присвивахме очи по целия път до спирката Шеридан Скуеър. Влакът до Бруклин беше празен. Докато препускахме с тракане през Лоуър Манхатън, седяхме, без да говорим, притискайки се един към друг плътно. След като прекосихме отдолу под Ийст Ривър, казах:

— Нямам адреса ти.

Джак извади от джоба си две кибритени кутийки. Даде ми едната. После, като порови в предния джоб на униформата на гърдите си, извади химически молив. Като го ближеше, той отвори картончето на своя кибрит и надраска на вътрешния капак военен пощенски адрес на Армията на САЩ. Даде ми я. Аз го стиснах в едната си ръка и като взех от него молива, написах върху вътрешния капак на моята кутийка адреса си. Когато му я подадох, той веднага я сложи в джоба на ризата си и закопча веднага капачето му, за да е сигурен, че няма да я изгуби.

— Да не си посмял да изгубиш тази кибритена кутийка — казах шеговито аз.

— Тя току-що стана една от най-ценните ми вещи. А ти ще ми пишеш ли?

— Непрекъснато.

Влакът продължи своето стремглаво движение под реката и през подземния Бруклин. Когато спря, тресейки се на Бороу Хол, Джак оповести:

— Пристигнахме.

Изкачихме се обратно горе в светлината на Деня на благодарността, като излязохме съвсем близо до доковете. Пейзажът беше мрачен, индустриален, с половин дузина военни фрегати и транспорт за превоз на войскови части на групи в различните докове. Всички бяха боядисани в защитно сиво. Не бяхме единствената двойка, която приближаваше вратите на Военноморското управление. Имаше може би още шест или седем други, които се прегръщаха до улична лампа или си шепнеха един друг последни уверения в любов, или просто се гледаха.

— Изглежда, че имаме компания — казах аз.

— Това е проблемът на живота в армията — каза той. — Никога не можеш да останеш сам.

Спряхме да вървим. Аз го обърнах към себе си.

— Нека да свършим с това, Джак.

— Звучиш като Барбара Стануик — първообразът на корава жена.

— Мисля, че това се нарича на езика на военните филми „да се опиташ да бъдеш храбра“.

— За това няма лесен начин, нали?

— Не, няма. Затова, целуни ме. И ми кажи, че ме обичаш.

Целуна ме. Каза ми, че ме обича. Аз му прошепнах същото в отговор. После го дръпнах за реверите.

— Едно последно нещо. Да не си посмял да разбиеш сърцето ми, Малоун! — Пуснах го. — А сега, качвай се на този проклет параход — казах аз.

— Слушам, господин командир.

Той се обърна и тръгна към вратите. Стоях на тротоара като замръзнала на мястото си, налагайки си да издържа, да се контролирам, да бъда благоразумна.

Постовият отвори вратите.

Джак се обърна и ми извика:

— Първи септември!

Прехапах до болка устната си и викнах в отговор:

— Да! Първи септември… Каквото и да стане.

Той застана мирно и отдаде пъргаво чест. Успях да се усмихна. После Джак се обърна и влезе в района на Военноморското управление.

За момент или два не можех да помръдна. Просто гледах напред, докато Джак се скри от погледа ми. Имах чувството, че съм в положение на свободно падане, като че ли просто съм влязла в празна асансьорна шахта. Най-после успях да събера сили и да отида обратно до спирката на метрото, надолу по стълбите и на влака, отиващ към Манхатън. Една от жените, които бяха на портала на Военноморското управление, седеше срещу мен в същия вагон. Едва ли беше на повече от осемнайсет години. Веднага щом влакът излезе от гарата, тя изгуби контрол, изливайки болката си шумно и невъздържано.

Но аз бях дъщеря на баща си и през ум не ми минаваше, че бих могла да си позволя да плача на публично място. Мъка, нещастие, сърдечна болка — задължително се изстрадваха мълчаливо — това беше семейно правило на рода Смит. Ако искаш да се отпуснеш, можеш да си позволиш това само при затворени врати, в уединението на собствената си стая.

Успях да се сдържа по целия път обратно до улица Бедфорд. Но веднага щом вратата на апартамента се затвори зад мен, се хвърлих върху леглото и изгубих всички задръжки.

Плаках. И плаках. И плаках. Като през всичкото време си мислех: Ти си глупачка.