Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (3)

Три

Събудих се в шест. В продължение на десет секунди бях в някак странно приповдигнато настроение. Защото за първи път от около пет месеца всъщност бях спала осем часа, без да се будя. Но после всичко започна да нахлува в съзнанието ми и започнах да се чудя какво нездраво, изпълнено с мъка отчаяние ме бе накарало да поискам да прекарам нощта в леглото на мама.

Станах, заклатушках се към банята, хвърлих си един поглед в огледалото на банята и реших да не правя друг път тази грешка. Изпишках се, плиснах си студена вода на лицето и направих гаргара с „Лаворис“: три основни пречиствания, които ми дадоха възможност да напусна апартамента без чувството, че съм била на разпродажба след пожар.

Костюмът ми миришеше на повръщано. Докато се обличах, се стараех да не обръщам внимание на състоянието му. После оправих леглото, грабнах си палтото, изгасих всички лампи и хлопнах вратата след себе си. Мег беше права — аз наистина бях мазохистка. Реших, че следващия път, когато ще видя този апартамент, ще бъде, когато дойда за неговото освобождаване.

Поради ранния час не срещнах никого от мамините съседи в асансьора или във фоайето. Това беше облекчение, защото не мисля, че щях да бъда в състояние да издържа повече съболезнования. (Страхувах се също така, че хората могат да си помислят, че кандидатствам за женската роля в новата версия на „Изгубеният уикенд“.)

Нощният портиер — отпуснат в креслото до електрическата камина във фоайето — изглежда дори не ме забеляза, когато минах с бърза крачка край него. Имаше поне двайсетина свободни таксита, обикалящи по Уест Енд авеню. Спрях едно, дадох на шофьора адреса си и се отпуснах на задната седалка.

Даже и за истински местен жител като мен все още има нещо вълшебно в Манхатън призори. Може би това, че улиците са празни. Или това, че светлината на уличните лампи се смесва с тази на изгряващото слънце. Всичко е толкова смътно, толкова приглушено. Неспирният ритъм на града за миг е замрял. Цари полусумрак и очакване. На зазоряване нищо не изглежда сигурно, но все пак възможно.

После нощта си отива. Манхатън закрещява с цялата сила на дробовете си. Действителността започва истински да хапе. В жестоката светлина на деня възможностите изчезват.

Аз живея на 74-та улица между Второ и Трето авеню. В един по-скоро широк, отколкото висок грозен бял тухлен блок с апартаменти — от онези любими за предприемачите от шейсетте години, които сега мрачно определят безличния градски пейзаж на Ъпър Ийст Сайд между Трето авеню и реката. Тъй като съм момиче от Уест Сайд (родена и отгледана там), винаги съм смятала тази част на града за еквивалент на ванилов сладолед — скучна, безлична и лишена от тръпка. Преди да се омъжа, в продължение на години живях на 106-та улица и Бродуей — което беше всичко друго, но не и монотонно. Обичах цветистата нечистотия на района — хаитянските бакалници, порториканските винарни, старите еврейски магазини за деликатеси, хубавите книжарници близо до Колумбийския университет и кафене Уест Енд, където можеше да се слуша джаз без такса за вход или задължителна минимална консумация. Но моят апартамент — макар и безумно евтин — беше прекалено малък. А Мат притежаваше апартамент с две спални с нормиран наем на 74-та улица, който семейството му беше използвало от години. (Мат се бе настанил в него след смъртта на дядо си.) Беше направо без пари — за 1600 долара на месец, без да споменаваме колко по-просторен бе от моята едностайна килийка в Джънгълланд.

Но ние и двамата мразехме апартамента. Особено Мат, който се срамуваше, че живее на такъв неелегантен адрес и непрекъснато ми повтаряше, че ще се преместим да живеем в района Флатайрън или в Грамърси парк веднага щом напусне нископлатената си работа в Пи Би Ес и бъде ангажиран като високоплатен продуцент в Ен Би Си.

Е, да, той получи голямата длъжност в Ен Би Си. Взе си също и голям апартамент във Флатайрън — с онази късо подстригана руса говорителка Блеър Бентли. А аз останах в неговия омразен апартамент с нормиран наем на 74-та улица, който сега не мога да напусна, защото е на толкова изгодна цена. Имам приятелки с деца, които не могат да намерят жилище с две спални за 1600 долара на месец даже и в Астория.

Константин, сутрешният портиер, беше на смяна, когато излязох от таксито. Той беше около шейсетгодишен — първо поколение грък емигрант, който все още живееше с майка си в Астория и който истински не одобряваше разведени жени с деца… особено пък вулгарните харпии, които трябваше да печелят пари вън от къщи. Имаше манталитета на селски полицейски информатор — винаги дебнещ хората, винаги задаващ подвеждащи въпроси, от които на човек му ставаше ясно, че е непрекъснато наблюдаван. Стомахът ми се сви, когато Константин отвори вратата на таксито. Можех да забележа, че моето окаяно състояние го заинтригува.

— Късна вечер, а, госпожице Малоун? — попита той.

— Не, ранна утрин.

— Как е малкият мъж?

— Отлично.

— Заспал?

Да, точно така. Цяла нощ си е играл с моята колекция от ловджийски ножове и се е забавлявал с моята садо-мазо видеотека.

— Не, тази нощ е при баща си.

— Поздравете Мат от мен, госпожице Малоун.

О, благодаря. Да-а, наистина забелязах начина, по който подчерта госпожице.

Изгуби коледния си бакшиш, малака (единствената ругатня, която знам на гръцки).

Взех асансьора до четвъртия етаж. Отключих трите ключалки на вратата. Апартаментът беше отчайващо тих. Отидох право в стаята на Етан. Седнах на леглото му и погалих възглавницата му с калъфка на рейнджъри (Е, добре, аз мисля, че рейнджърите са истински тъпаци, но опитай се да поведеш разговор на тема естетика със седемгодишно момче. Разгледах всичките подаръци, които Мат му беше купил от чувство за вина в последно време (компютър Макинтош, последна дума на техниката, купчина дискове, скъпи ролери). Разгледах и подаръците, които аз му бях купила от чувство за вина в последно време (ходеща годзила, пълен комплект рейнджъри, двадесетина пъзели). Почувствах пристъп на тъга и угризение. Същото угризение на съвестта, което чувствам, когато — два или три пъти в седмицата — трябва да остана до късно на работа или да отида на някаква работна вечеря и затова ми се налага да карам Клер (австралийката детегледачка, работеща на час, която взима Етан от училище и го гледа, докато се прибера вкъщи) да остане по-дълго. Макар че Етан рядко ми се сърди за тези отсъствия вечер, винаги изпитвам неприятно чувство — страх, предизвикан от чувството за свръхвина, че ако Етан стане социопат (или развие вкус към дрогата на шестнайсетгодишна възраст), това ще се дължи на тези вечери, когато съм работила до късно. Работила съм, за да платя наема, да поема моята половина от училищната му такса, да платя сметките… и за да мога да придам на собствения си живот някакъв смисъл и цел. Убедена съм, че жените като мен не могат да победят в днешно време. Наоколо са всичките тези проповядващи „семейни ценности“ досадници постфеминистки, които играят с картата „децата имат нужда от майки, които да са вкъщи“. А пред нас са и примерите на онези, които, след като са решили да играят ролята на майки домакини в извънградските райони, мълчаливо откачат.

Когато си разведена работеща майка, ти носиш стереофонично чувство за вина, защото не само че не си вкъщи, когато детето ти се връща от училище, но се и обвиняваш отчасти за намаляване на чувството на сигурност у детето си. Все още мога да видя Етан с широко отворени от объркване очи, неговото ужасено учудване, когато преди пет години се опитвах да му обясня, че татко отсега нататък ще живее другаде.

Погледнах часовника си: шест и четирийсет и осем. Изкушавах се да скоча в някое такси към центъра до жилището на Мат. Но после се видях разхождаща се напред-назад, дебнеща като побъркана пред сградата на Мат в очакване те да се появят. Страхувах се също така, че мога да попадна на нея и да загубя многократно славославяното си хладнокръвие (ха!). Във всеки случай Етан може да се обърка, като ме види пред дома на баща си и да си помисли (както ми бе доверил на няколко пъти напоследък), че мама и татко се събират да живеят заедно отново. Което няма да се случи. Никога!

Така че аз отидох в спалнята си, съблякох отвратителния костюм и останах около десет минути под горещия душ. След това облякох хавлиен халат, завих косата си с кърпа и отидох в кухнята да си направя кафе. Докато чаках чайникът да кипне, прослушах събраните от вчера съобщения на телефонния секретар.

Бяха общо девет — пет от различни приятели и колеги, изказващи съболезнования и завършващи с обичайната фраза, която се казва на хора загубили близък: Има ли нещо, с което мога да помогна. (Което, макар и общоприета формула, доста ме трогна.) Имаше съобщение от Мат — в осем и половина вечерта, с което ми казваше, че са прекарали страхотно деня и че сега са в леглото, и… Има ли нещо, с което мога да помогна.

Късно е за това, приятел. Препалено късно.

Напълно естествено, беше се обаждала и леля ми. Класическата Мег.

„Здрасти, аз съм, никой друг. Мислех си, че може най-после да си се вразумила и да си си дошла вкъщи. Грешно съм си мислила. Сега няма да те безпокоя в жилището на майка ти, защото: а) може да ми отхапеш главата и б) искаш, по дяволите, да бъдеш оставена на мира. Ако си решила, че си се покаяла достатъчно за една вечер и се върнеш вкъщи, позвъни ми… Стига да е по прилично време. Което за мен е всяко време преди три часа сутринта. Обичам те, миличка. Целуни Етан от мен. И продължавай да взимаш лекарството.“

Лекарство за Мег беше синоним на уиски.

Накрая имаше два записа, при които човекът, който се е обаждал, не беше благоволил да остави съобщение. Първият е бил (съгласно устройството, което отбелязва по електронен начин времето) в 6:08, а вторият в 9:44 вечерта. И двата бяха маркирани с един-два мига мистична тишина, от което ставаше ясно, че човекът на линията е мислил дали да каже нещо, или не. Не понасям, когато хората правят това. Защото ме карат да се чувствам уязвима, преследвана от духове. И изоставена сама на себе си.

Чайникът започна да свири. Изключих газта, грабнах кафеника и буркан с прясно смляно силно кафе, препечено по френски, и наблъсках в кафеника достатъчно кафе за седем чаши. Сипах отгоре врящата вода и бутнах надолу филтъра. Напълних си голяма чаша. Изпих я бързо. Сипах си още една чаша. Още една изгаряща глътка кафе (имам уста от азбест) и бърз поглед към часовника (7:12 сутринта). Реших, че мога да понеса обаждане у Мат.

— А… а… л… о…

Гласът от другата страна звучеше полузаспал. Тя.

— Ъ-ъ, здрасти… — казах аз, запъвайки се ужасно. — Етан, ъ-ъ, там ли е?

— Етан? Кой Етан?

— Кой си мислите, че е Етан?

Това я разбуди.

— Извинете, извинете, извинете. Етан. Разбира се, че знам кой…

— Мога ли да говоря с него?

— Той още ли е тук? — попита тя.

— Всъщност не знам отговора на този въпрос, защото просто не съм там.

Тя прозвуча още по-притеснено:

— Веднага ще проверя дали… Ти ли си, Кейт?

— Точно така.

— Ами, аз щях да ти се обадя… но знаеш как става. Ами аз просто исках да кажа…

Скрий се, глупачке!

— Че… наистина, наистина съжалявах, когато научих за майка ти.

— Благодаря.

— И, ъ-ъ, ако има нещо, което мога да направя…

— Просто извикай Етан да се обади, моля те!

— Ъ-ъ… разбира се.

Чух шепота й в далечината. После Мат взе телефона.

— Здравей, Кейт. Тъкмо си мислех как е минала останалата част от деня вчера.

— Страхотно. Не бях се веселила така от години.

— Знаеш какво имам предвид.

Изпих още една глътка кафе.

— Прекарах го някак. Мога ли сега да говоря с Етан, ако обичаш?

Чух как Мат му подава телефона.

— Миличко, ти ли си?

— Здрасти, мамо — каза Етан полузаспало. Сърцето ми веднага се успокои. Етан за мен е естествен прозак.

— Как си, голям мъж?

— Филмът беше жесток. Онези хора там се качваха по една планина, после започна да вали сняг и им се случи нещо лошо.

— Как се казваше планината, която изкачваха?

— Забравих.

Засмях се.

— И след киното отидохме в магазина за играчки.

Трябваше да се сетя.

— Какво ти купи татко?

— Сидиром с рейнджъри.

Страхотно.

— И „Лего“. Мога да си сглобя космически кораб. После отидохме в телевизията.

Чудесно. Точно това ми трябваше да чуя.

— И Блеър беше там. Тя ни заведе с татко в стаята, където говорят пред камерите. И ние я гледахме по телевизията.

— Страшен следобед, значи.

— Блеър беше наистина жестока! После всички отидохме на ресторант. Онзи в Световния търговски център. Може да се види целия град през нощта. Кацна дори хеликоптер. И много хора дойдоха на нашата маса да искат от Блеър автограф…

— Не ти ли липсвам, миличко?

— Да-а, разбира се, мамо — каза той без ентусиазъм.

Изведнъж се почувствах като пълна нещастница.

— Обичам те, Етан.

— Довиждане, мамо — каза той и затвори.

Нещастница, нещастница, нещастница! Никога не трябва да очакваш едно дете да те накара да се чувстваш необходима.

Останах до телефона няколко минути, като се настройвах да не се отпусна отново (достатъчно ми беше през последните двайсет и четири часа). Когато почувствах, че мога да се контролирам отново, напълних пак чашата си с кафе, отидох във всекидневната и се пльоснах на големия мек диван — последната голяма покупка за дома, която Мат и аз направихме преди неговото драматично напускане.

Но той не беше изчезнал напълно от живота ми. Това беше част от проблема. Ако нямахме Етан, раздялата щеше да бъде по-лесна. След първоначалния шок, яд, болка и съжаление щях да се утеша с факта, че никога повече няма да го видя.

Но наличието на Етан означаваше, че искаме или не искаме, трябва да продължим да общуваме, съществуваме, признаваме взаимно присъствието си (все едно). Както Мат каза по време на пазарлъците преди развода, наречени „преговори“: „За доброто на всички ни трябва наистина да установим примирие помежду си“. Общо взето това примирие беше постигнато. Пет години след събитието ние отдавна вече не си крещим. Отнасяме се един към друг (повече или по-малко) коректно. Аз реших, че бракът ни от самото начало е бил една огромна грешка. Но въпреки всичките ми усилия да сложа така наречената „точка“, раната за моя изненада продължава силно да боли.

Когато неотдавна споменах това на Мег по време на една от нашите пиянски вечери, тя каза: „Миличка, можеш да си казваш отново и отново, че той не е бил човек за теб и че женитбата ти е била голяма грешка, но фактът е, че никога няма да я надживееш напълно. Нещо прекалено голямо, прекалено значимо е. Болката винаги ще си остане. Едно от най-гадните неща в живота е натрупването на болка. Но хората, които оцеляват, а ти, миличка, определено си от тази категория, намират начин да живеят с цялата тази болка. Защото, независимо дали ти харесва, или не, болката е интересно нещо, съществено. Придава на нещата истинска значимост. И това е причината, поради която Господ е измислил пиенето“.

Разчитай на Мег винаги да те зарадва с веселяшкото си ирландско католическо гледище за живота.

За доброто на всички ни, трябва наистина да установим примирие помежду си.

Да, Мат, точно така мисля и аз. Но след всичкото това време аз все още не знам как да го постигна. Винаги когато седя в тази стая, ме поразява мисълта, че всичко става толкова случайно. Да вземем обзавеждането на този апартамент. Голям мек диван, тапициран в кремаво, както е модерно (мисля, че този цвят се нарича капучино). Две кресла в същия стил, два кокетни италиански лампиона и ниска салонна масичка с купчина списания, пръснати върху политурата от буково дърво.

Употребихме доста време за избирането на тези мебели и дълго обсъждахме въпроса за лакираните букови подове, какъвто в края на краищата поставихме в тази стая. И модерните стоманеносиви кухненски секции, които избрахме в ИКЕА в Джърси Сити (да, ние се отнасяхме толкова сериозно към живота, който изграждахме заедно, че предприехме пътуване до Ню Джърси, за да поръчаме кухненско обзавеждане). Ами килимът с цвят „овесени ядки“, който замени онзи отвратителен синьо-зелен мокет с дълъг косъм на дядо ти! Ами луксозното легло с балдахин, което ни направи с 3200 долара по-бедни?

Ето защо видът на всекидневната все още ме удивлява. Това е доказателството за многото разумни разговори за нещото, известно като „общо бъдеще“, даже и тогава, когато участващите в тях не са вярвали в това бъдеще. Просто ни се случи да се срещнем на такъв кръстопът във времето, когато и двамата имахме желание да бъдем свързани с някого. И ние набързо се самоуверихме, че сме подходящи един за друг, че си струва да станем едно цяло.

Невероятно е, че човек може да се постави сам в ситуации, за които знае, че няма да издържи. Но необходимостта ни кара да гледаме почти на всичко като на правилен ход.

Домофонът звънна и прекъсна мислите ми. Скочих от дивана, прекосих кухнята и отговорих.

— Здравейте, госпожице Малуон.

— Да, Константин?

— Имам писмо за вас.

— Мислех, че пощата не пристига преди единайсет.

— Не такова писмо… Писмо, доставено на ръка.

— Какво значи „доставено на ръка“?

— Каквото казах: писмо, което е било доставено на ръка.

Господи.

— Това го разбрах, Константин. Всъщност искам да знам кога беше доставено и от кого?

— Кога беше доставено? Преди пет минути, ето кога.

Погледнах часовника си. Седем и трийсет и шест. Кой изпраща куриер с писмо по това време сутринта?

— И от кого е, Константин?

— Не знам. Едно такси спря, някаква жена свали прозореца, попита дали живеете тук, аз казах „да“ и тя ми даде писмото.

— Значи някаква жена е доставила писмото?

— Да.

— Каква жена?

— Не знам.

— Не я ли видя?

— Тя беше в таксито.

— Но таксито има прозорец.

— Блестеше.

— Но сигурно поне нещо си видял…

— Вижте, госпожице Малоун, може и да съм погледнал, но нищо не съм видял. Разбрахте ме, нали?

— Добре, добре — казах аз, за да сложа край на този диалог в стил Абът и Костело. — Изпрати писмото горе.

Отидох в спалнята, обух си джинси и фланелен пуловер, после прекарах веднъж четката през оплетената си коса. Звънецът позвъни, но когато отворих (държейки веригата на вратата в истински нюйоркски параноичен стил), там нямаше никой. Само един малък плик долу до вратата.

Вдигнах го и затворих вратата след себе си. Пликът беше луксозен, с размер на пощенска картичка. Рядко срещана сиво-синкава хартия с грапава повърхност. Името и адресът ми бяха написани отпред. Почеркът беше дребен, четлив.

Отворих внимателно плика. Когато вдигнах края му, се видя горната част на картичка с релефно отпечатан адрес:

346 Запад 77-ма улица

Ап. 2В

Ню Йорк, Ню Йорк 10 024

(212)555.0745

Първата ми мисъл беше, че е близо до вкъщи. После извадих картичката.

Беше написана със същия четлив, добре отработен почерк. Беше с вчерашна дата. На нея пишеше:

Уважаема госпожице Малоун,

Бях дълбоко огорчена, когато прочетох в „Ню Йорк Таймс“ съобщението за смъртта на майка ви.

Въпреки че от много отдавна не сме се срещали лично, аз ви помня като малко момиченце, защото познавах и двамата ви родители в миналото. Но за съжаление изгубих връзка с вашето семейство след смъртта на баща ви.

Исках просто да ви изкажа моите съболезнования в момент, който вероятно е много тежък за вас, и да ви уверя, че има някой, който се грижи за вас сега… както е правил това в продължение на всичките тези години.

Ваша Сара Смит

Прочетох писмото още веднъж. И още веднъж. Сара Смит. Никога не бях чувала за нея. Но това, което истински ме стресна, беше изречението, че „някой се грижи за вас сега, както е правил това в продължение на всичките тези години“.

— Чакай да те питам нещо — каза Мег един час по-късно, когато я събудих в дома й, за да й прочета писмото. — Някой с главно Н ли е написано?

— Не — отвърнах аз. — С малко н.

— Значи в случая не е някой откачен на религиозна тема. Ако беше с главно Н, би означавало онзи, горе. Господин Всемогъщи. Алфата и Омегата. Лаурел и Харди.

— Сигурна си, че мама и татко никога не са споменавали някоя си Сара Смит?

— Ей, аз не съм била женена за тях. Макар че може да се каже, че съм била близка с всички техни познати. Всъщност съмнявам се, че майката ти или баща ти са познавали някога Кароли Козловски.

— Кой е този Кароли… как му беше името?

— Козловски. Той беше полски джазмузикант, с когото се запознах една вечер през ноември шестдесет и четвърта във Венгард. Пълна трагедия в леглото, но добра компания и не лош музикант. Свиреше на алт саксофон.

— Нещо не разбирам.

— Много е просто. Баща ти и аз се обичахме, но не си дишахме във врата един на друг. Така че, доколкото мога да предполагам, тази Сара Смит е била някоя от техните приятелки. Разбира се, след като това е било преди четирийсет и пет години…

— Добре, стана ми ясно. Но това, което не мога да разбера, е защо е донесла на ръка писмото до моя блок? Искам да кажа, откъде може да знае къде живея?

— Номерът ти фигурира ли в указателя?

— Ами, да.

— Ето ти отговора тогава. А защо го е донесла на ръка, това не знам. Може да е видяла съобщението за погребението във вчерашния Таймс, разбрала е, че го е пропуснала, не е искала съболезнователното й писмо да закъснее много и затова е решила да го остави на път за работа.

— Не смяташ ли, че има прекалено много съвпадения?

— Миличка, ти искаше хипотеза. И аз ти я предложих.

— Мислиш, че реагирам по-нервно, отколкото е необходимо?

— Мисля, че си изморена и емоционално затормозена. Обяснимо е. И превръщаш в нещо много важно тази съвсем безобидна картичка. Но виж, ако искаш да научиш нещо повече, позвъни на дамата. Искам да кажа, телефонът й го има на картичката, нали?

— Няма нужда да й се обаждам.

— Тогава не й се обаждай. Та, като говорим за това, обещай ми, че няма да прекараш втора нощ сама в апартамента на майка си.

— По този въпрос съм те изпреварила.

— Радвам се да го чуя. Защото започнах да се притеснявам, че ще вземеш да се превърнеш в някоя откачена героиня на Тенеси Уилямс. Да облечеш булчинската рокля на мама. Да пиеш чист бърбън. Да започнеш да рецитираш неща от сорта: „На име Боригард бе туй женено момче, разбило нежното мое сърце…“.

Тя замълча.

— О, миличка — въздъхна и додаде: — Много ми е голяма устата.

— Няма нищо — казах аз.

— Понякога просто не знам кога да си затворя човката.

— Това е фамилна черта на семейство Малоун.

— Дяволски съжалявам, Кейти…

— Стига. Вече всичко съм забравила.

— Ще кажа три молитви за покаяние.

— Щом това ще те направи по-щастлива. Ще ти се обадя по-късно.

Долях чашата си с кафе и се върнах на големия мек диван. Изгълтах половината, оставих чашата на масата и легнах по гръб, като поставих длани върху очите си, опитвайки се да излича всичко.

На име Боригард бе туй женено момче, разбило нежното мое сърце…

Всъщност името му беше Питър. Питър Харисън. Той беше мъжът, с когото имах отношения, преди да срещна Мат. Случайно ми беше шеф. И също така беше женен.

Нека се изясним. Не съм романтичка по природа. Не припадам лесно. Не се влюбвам мигновено до уши. Прекарах по-голяма част от четирите години, през които учех в Смит, без приятел (макар че имах по някоя авантюра, когато чувствах нужда от малко телесна топлина). Когато дойдох в Ню Йорк след колежа и започнах временно работа в една рекламна агенция (едномесечен ангажимент, докато започна така наречената си кариера, както се надявах), никога не оставах без мъжка компания. Но някои от недоразуменията, с които преспах на възраст между двайсет и трийсет години, ме обвиняваха в предумишлено равнодушие. Причината не беше, че бях студена. Просто не бях срещнала човека, в който да се влюбя истински, лудо, дълбоко, страстно.

Докато не срещнах Питър.

О, каква глупачка бях! О, колко предвидимо беше всичко! Навършвах трийсет и петте. Бях току-що започнала работа в нова агенция — „Хардинг, Тайрел енд Барни“. Питър Харисън ме взе на работа. Той беше на четирийсет и две. Женен. С две деца. Красавец (разбира се). Страшно интелигентен. През първия месец между нас се създаде онова невероятно, неизказано нещо — усещането, че съзнаваме взаимно присъствието си. Когато се срещахме — по коридорите, в асансьора, веднъж на събрание на отдела демонстрирахме приятна учтивост един към друг. И въпреки това, в баналното ни бъбрене се долавяше прикрита нервност. Започнахме да се смущаваме един от друг. А нито един от двамата не беше от стеснителните.

Тогава, късно един следобед, той надникна в моята стая. Покани ме да пийнем по нещо. Отидохме в малък бар зад близкия ъгъл. Веднага започнахме да говорим и не можахме да спрем. Говорихме два часа като хора, на които им е писано да бъдат заедно. Почувствахме се близки, споихме се някак. Когато накрая той сплете пръсти в моите и каза: „Да се махаме оттук“, аз нямах никакви колебания по въпроса. В този момент го желаех така безнадеждно, че можех да му скоча направо там, в бара.

Едва много по-късно вечерта, когато лежах до него в леглото и му казвах колко страшно си падам по него (чувайки и той да признава същото по отношение на мен), аз му зададох единствения въпрос, който исках да му задам. Той ми отговори, че между него и жена му Джейн нямало никакви сериозни противоречия. Заедно били вече от единайсет години. Достатъчно съвместими били като характери. Обичали дъщерите си. Имали добър живот. Но добър живот не означавало страст. Тази подробност била изчезнала много отдавна от техния брак.

— Тогава защо не приемеш удобните й ограничения? — запитах го аз.

— По някакъв начин бях ги приел — каза той. — Докато не те срещнах.

— А сега?

Той ме придърпа към себе си.

— Сега няма да те изпусна.

Ето как започна. През цялата следваща година той не ме изостави. Напротив, прекарваше с мен всеки свободен час. Което от моя гледна точка изобщо не беше достатъчно, но което подклаждаше пламенността на връзката. Всъщност мразя думата „връзка“ — заради асоциациите с нещо евтино и нечисто, които предизвиква. Това беше любов. Неподправена, истинска любов. Любов, която се развихряше между шест и осем вечерта два пъти в седмицата в моя апартамент. И често през обедната почивка в хотел в центъра на града през три сгради от нашия офис. Разбира се, исках да го виждам по-често. Когато той не беше с мен, всъщност нощем, аз жадувах за него. Копнежът ми стигаше до лудост. Защото знаех, че съм срещнала единствения човек на планетата, предопределен за мен. Все пак бях решила да не показвам външно чувствата си към Питър. Ние и двамата знаехме, че играем опасна игра и че всичко може да се разпадне, ако станем злободневна тема в агенцията или още по-лошо, ако Джейн разбере.

И така, по време на работа ние се държахме официално един с друг. Той прикриваше следите си на домашния фронт — никога не предизвикваше съмнения, като остава при мен по-късно, отколкото би могло да се очаква, като държеше в моя апартамент същите тоалетни продукти, каквито използваше и вкъщи, както и никога не ме оставяше да забия нокти в гърба му.

— Това ще е първото нещо, което ще направя, когато се съберем да живеем заедно — казах аз, като галех голите му рамене. Беше една вечер през декември, точно преди Коледа. Лежахме в леглото с още влажни от пот тела между разхвърляните чаршафи.

— Ще ти припомня това — каза той, като ме целуна с отворена уста. — Решил съм да кажа на Джейн.

Адреналинът ми скочи до невероятно ниво.

— Наистина ли?!

— Толкова, колкото е истина, че съм тук.

Взех лицето му в ръцете си.

— Съвсем сигурен ли си?

— Да, напълно — каза той без колебание.

Решихме, че не трябва да казва новината на Джейн преди Коледа, която всъщност беше само след четири седмици. Решихме също, че аз ще започна да търся апартамент веднага. След като изтърках доста подметки, успях да намеря един наистина приятен апартамент с две спални на Ривърсайд и 112-та с частичен изглед към реката. Беше няколко дни преди Коледа. Реших да изненадам истински Питър следващата вечер (когато, както обикновено, трябваше да се срещнем към шест), като го заведа да види нашия бъдещ дом. Той закъсня за срещата с повече от час. Изплаших се още щом влезе. Защото можех да видя, че нещо наистина не е наред. Той се свлече на дивана. Седнах веднага до него и го хванах за ръката.

— Кажи ми, мили.

Той избегна погледа ми.

— Изглежда… че ще се местя в Ел Ей.

Трябваше ми време, за да включа.

— Ел Ей? Ти? Не разбирам.

— Вчера следобед към пет ми се обадиха в кабинета. Беше секретарката на Боб Хардинг, за да ме попита мога ли да направя едно малко посещение на председателя на компанията. Tout de suite, т.е. веднага. Така че се качих на трийсет и втория етаж в кабинета на шефа. Ден Доуни и Бил Малоуни от отдела за корпоративните дейности бяха там. Хардинг ме покани да седна и не си губи времето за предисловия. Крейтън Андерсън, шефът на бюрото в Ел Ей, току-що беше съобщил, че заминава за Лондон, за да поеме ръководството на голямото подразделение на „Саачи енд Саачи“. Което означаваше, че мястото на шеф в Ел Ей е свободно и Хардинг от известно време е имал мен предвид.

— Предложиха ти тази работа?

Той кимна. Взех ръката му.

— Но това е чудесно, скъпи! Това, в известен смисъл, е точно това, което искаше. Пълно скъсване. Начин да започнем собствения си живот. И, разбира се, ако няма проблем, да ме вземеш на работа в Ел Ей. Ел Ей е голям пазар, ще мога да намеря нещо там. В Ел Ей мога да…

Той прекъсна моя подплашен, маниакален изблик.

— Кейти, моля те…

Гласът му беше по-тих от шепот. Най-после се обърна към мен. Лицето му беше мрачно, очите — зачервени. Изведнъж се почувствах зле.

— Казал си на нея първо, нали?

Той извърна глава отново.

— Трябваше. Тя ми е жена.

— Не мога да повярвам!

— Боб Хардинг каза, че трябва да му дам отговор до края на днешния ден и че знае, че трябва първо да обсъдя нещата с Джейн…

— Щеше да напуснеш Джейн, спомняш ли си? Тогава защо първо не поговори с човека, с когото планираш да започнеш нов живот, т.е. с мен?

Той само присви рамене тъжно и промълви:

— Права си.

— И тъй, какво точно й каза?

— Казах й за предложението и че чувствам, че това ще бъде голям напредък в кариерата за…

— Не си й казал нищо за нас?

— Аз щях, но тя започна да плаче. Каза, че не иска да ме загуби, че чувствала как сме се отчуждили един от друг, но се ужасявала дори да говори за това, защото…

Той млъкна. Питър — моят уверен, безстрашен, винаги добре говорещ Питър, изведнъж загуби дар слово и започна да се държи глупаво.

— Защото какво? — попитах аз.

— Защото — той преглътна с труд — тя си мислела, че може да има някоя друга в моя живот.

— И ти какво каза?

Той се обърна, като че ли не можеше да издържи да ме погледне.

— Питър, трябва да ми кажеш какво й каза.

Той се изправи и отиде до прозореца, вперил поглед в студената декемврийска нощ.

— Аз я уверих… че няма никоя друга освен нея.

— Не си казал това — казах аз глухо. — Кажи ми, че не си казал това!

Той продължи да гледа през прозореца с гръб към мен.

— Съжалявам, Кейти. Дяволски много съжалявам.

— Съжалявам не е достатъчно. Съжалявам е една празна дума.

— Аз те обичам.

В този момент се втурнах побесняла в банята, затръшнах вратата след себе си, заключих я и после се свлякох на пода, плачейки неудържимо. Питър заблъска вратата, като ме молеше да го пусна вътре. Но моят гняв, моята мъка бяха избухнали като вулкан и аз го изключих от съзнанието си.

Най-после блъскането спря. В края на краищата аз си възвърнах самоконтрола. Насилих се да стана, отключих вратата и с несигурна походка се отправих към дивана. Питър си беше отишъл. Седнах на края с чувството, което има човек, току-що преживял страшна автомобилна катастрофа, изпаднал в същия странен, неестествен шок, при който се хващаш, че се питаш: „Това наистина ли се случи?“.

Спомням си, че включих на автопилот, облякох си палтото, грабнах ключовете и излязох.

Следващото, което си спомням, беше, че бях в такси и пътувах на юг. Не си спомням много от пътуването. Но когато пристигнахме на 42-ра и Първо авеню и спряхме пред стар жилищен комплекс, наречен Тюдор Сити, ми трябваха минута-две, за да си спомня защо съм тук и при кого смятах да отида.

Излязох от таксито и влязох във фоайето. Когато асансьорът достигна седмия етаж, тръгнах надолу по коридора и натиснах звънеца до вратата, на която пишеше 7Е. Мег я отвори, облечена в избелял син стар хавлиен халат, с обичайната цигара, пъхната в устата й.

— И така, на какво дължа тази изненада? — попита тя.

Но после ме погледна по-внимателно и пребледня. Аз пристъпих напред и отпуснах глава на рамото й. Тя ме прегърна.

— О, миличка… — каза тя нежно. — Не ми казвай, че е женен.

Влязох и избухнах в сълзи отново. Тя ме почерпи със скоч. Разказах й цялата глупава сага. Прекарах нощта на дивана й. На другата сутрин не можех да понеса да отида на работа и затова помолих Мег да се обади и да им каже, че съм болна, а аз изчезнах в спалнята, докато тя беше на телефона.

Когато се появи, Мег каза:

— Може да ме наречеш бъркаща се в работите на другите стара досадница, след като ти кажа това… но може би ще ти бъде приятно да чуеш, че не те очакват на работа до втори януари.

— Какво, по дяволите, направи, Мег?

— Говорих с твоя шеф…

— Обадила си се на Питър?

— Да. Обадих му се.

— Господи Иисусе, Мег…

— Изслушай ме. Обадих му се и му казах, че си малко неразположена днес поради времето. Тогава той каза, че „предвид обстоятелствата“ няма защо да си правиш труд да ходиш на работа до втори януари. Така че ето ти единайсет почивни дни. Не е лошо, нали?

— Не е лошо, особено за него, тъй като му дава лесен начин да се измъкне. Няма да му се налага да ме вижда, преди да замине за Ел Ей.

— Ти искаш ли наистина да го видиш?

— Не.

— Защитата изложи случая си.

Наведох глава.

— Това ще отнеме време — каза Мег. — Много време. По-дълго, отколкото си мислиш.

Знаех това. Също както знаех и че ми предстои най-дългата Коледа в живота ми. Мъката ме връхлиташе на вълни. Понякога прости неща от всекидневието като двойка, целуваща се на улицата, можеше да я предизвика. Или можеше да се връщам от центъра с метрото (в достатъчно весело настроение след щастливо прекаран следобед в Музея за модерно изкуство или след терапия с покупки в Блумингдейл) и изведнъж, без причина да почувствам, че потъвам в дълбока бездна. Престанах да спя. Отслабнах. Всеки път, след като заклеймях себе си, че реагирам по-силно, отколкото е необходимо, изпадах отново в отчаяние.

Това, което ме разстройваше най-много, беше фактът, че се бях клела, заклевала, поела обет, че никога няма да си изгубя ума подир някой мъж и винаги се отнасях без особено съчувствие (да кажем направо с презрение) към приятелки и познати, които превръщаха една раздяла в епическа трагедия — манхатънски вариант на Тристан и Изолда.

Но сега имаше моменти, в които се питах как ще изкарам до край деня. И се чувствах толкова глупаво. Особено когато посред неделния обяд с майка ми в местния ресторант изведнъж се залях в сълзи. Оттеглих се в тоалетната, докато поставя под контрол достойната за Джоан Крофърд мелодраматичност. Когато се върнах на масата, видях, че мама е поръчала кафе за двете ни.

— Това е много обезпокоително, Катрин — каза ми тя спокойно.

— Прекарах лоша седмица, това е всичко. Не ме изпращай в санаториума Белвю все още.

— Заради мъж е, нали? — попита тя.

Аз се сепнах и започнах да духам кафето си, като накрая кимнах.

— Трябва да е било нещо сериозно, щом си толкова разстроена.

Свих рамене.

— Исках ли да ми разкажеш? — попита тя.

— Не.

Тя наведе глава и аз можах да видя колко дълбоко я бях наранила. Кой беше казал някога, че майките са готови да счупят ръцете и краката си само и само да останат необходими?

— Бих искала да споделяш с мен, Кейти.

— И аз бих искала.

— Тогава не разбирам защо…

— Просто така са се сложили нещата между нас.

— Огорчаваш ме.

— Съжалявам.

Тя се протегна и бързо стисна ръката ми. Точно в този миг исках да й кажа толкова много. Че никога не съм могла да проникна под нейното защитно покритие от изисканост; че никога не съм могла да споделям с нея, защото винаги съм чувствала, че тя ме осъжда; че наистина я обичам… но между нас има толкова много натрупани неща. Да, това беше един от онези моменти (така обичани от Холивуд), когато майка и дъщеря успяват да намерят път една към друга, преодолявайки това, което ги разделя, и след като проливат взаимно споделени сълзи, подобряват отношенията си. Но в живота не става така, нали? Ние някак си винаги се дърпаме, колебаем се, бягаме от тези значими моменти. Може би защото в семейния живот всеки от нас изгражда около себе си щит, който го пази. С годините тези прегради стават все по-плътни и е прекалено трудно за другите да проникнат през тях и даже още по-трудно за нас да ги разрушим. Те се превръщат в начин, по който ние защитаваме себе си — а също и най-близките си — от осъзнати истини.

Прекарах останалата част от свободната си седмица в кина и музеи. На втори януари се върнах на работа. Всички в агенцията ми съчувстваха много за „страшния грип“ и чула ли съм за преместването на Питър Харисън в Ел Ей? Държах се сдържано, изпълнявах служебните си задължения и се връщах вкъщи, като избягвах да говоря. Изблиците на мъка намаляваха, но чувството за загуба — не.

Към средата на февруари една от моите колежки, Синди, предложи да обядваме в малко италианско ресторантче близо до офиса. Прекарахме по-голяма част от обяда в обсъждане на кампанията, чиито тънкости все още разработвахме. Когато дойде кафето, Синди каза:

— Е, сигурно си чула голямата клюка от клона в Ел Ей.

— Каква клюка?

— Питър Харисън току-що е напуснал жена си и децата си заради една служителка в счетоводството, Аманда Коул. Мислех, че името й ти…

Новината избухна пред мен като граната. В продължение на няколко секунди наистина не знаех къде съм. Трябва да съм изглеждала поразена, защото Синди ме хвана за ръката и попита:

— Добре ли си, Кейт?

Отдръпнах ръката си ядосано и казах:

— Разбира се, че съм добре. Защо питаш?

— Няма причина — каза тя нервно. Огледа ресторанта, улови погледа на сервитьора и му даде знак да донесе сметката. Бях забила поглед в кафето си.

— Ти знаеше, нали? — попитах аз.

Тя сипа в кафето си нискокалоричен подсладител, после го разбърка. Много пъти.

— Моля те, отговори на въпроса — настоях аз.

Лъжичката й прекъсна маниакалното си движение.

— Душичке — каза тя, — всички знаехме.

Написах на Питър три писма, в които го наричах с отбрани имена и го обвинявах, че е объркал тотално живота ми. Възпирах се (няколко пъти), когато желанието да му се обадя по телефона в четири часа сутринта беше непреодолимо. Накрая надрасках една пощенска картичка. В нея имаше само две думи:

Засрами се.

Скъсах картичката две секунди, преди да я пусна и след това се подпрях и заревах като идиотка на югоизточния ъгъл на 48-ма и Пето авеню, превръщайки се в предмет на нервно, подминаващо учудване от страна на отиващата на обяд тълпа.

Мат знаеше, че съм все още лесно уязвима, когато започнахме да излизаме. Това стана осем месеца след като Питър се беше преместил на другото крайбрежие. Бях сменила агенцията, работех в друга голяма фирма — „Хики, Фъргюсън енд Ший“. Срещнах Мат, когато един следобед атакуваше нашите офиси. С него имаше екип на Пи Би Ес, който снимаше филм за „Часът на новините с Макнийл-Лерер“, посветен на рекламните агенции, които все още подкрепяха дяволския бурен — тютюна. Аз бях един от редакторите, които той интервюира, и след това се разговорихме за едно друго. Изненадах се, когато ме покани да излезем — шеговитите ни лафове нямаха и най-малък оттенък на флирт.

След като се бяхме виждали около месец, бях още по-изненадана, когато той ми каза, че ме обича. Била съм най-духовитата жена, която бил срещал в живота си. Той обожаваше моя „нулев толеранс към глупостите“. Уважаваше „силното ми чувство за лична независимост“, моите „остроумия“ и „хитра самоувереност“ (ха!). Гейм, сет и мач — той се бе сблъскал с жената, за която винаги бе възнамерявал да се ожени.

Естествено, аз не капитулирах от първия път. Напротив, бях силно объркана от това внезапно любовно признание. Е, да, харесвах го. Той беше умен, амбициозен, знаещ. Привличаше ме ловкостта му на градско момче, а и това, че изглежда ме разбираше — естествено, ние бяхме направени от едно и също градско тесто. Местен жител от Манхатън като мен. Като мен минал през подготвителна гимназия (колеж, после методически център). Съгражданин тарикат — и напълно в стила на Ню Йорк, с комплекс за признание от световна класа.

Казват, че характерът е съдба. Възможно е, но и времето играе дяволски важна роля. И двамата бяхме на трийсет и шест години. Той току-що бе прекратил петгодишна връзка с една егоистично амбициозна кореспондентка от Си Ен Ен на име Кейт Браймър (тя го беше изоставила заради един от големите говорители в мрежата) — така че и двамата бяхме понаучили едно-друго за романтичните катастрофи. И той като мен мразеше този безсмислен, невротичен танц, наречен ходене. Като мен и той изпитваше ужас от идеята да долети соло във възрастта, започваща с четирийсет. Той даже искаше да има деца — нещо, което го правеше сто пъти по-привлекателен, защото аз започвах да чувам предупреждаващото тиктакане на биологическия си часовник.

На теория трябва да сме изглеждали страхотно. Идеално съчетаване на личности. Идеалната нюйоркска двойка професионалисти.

Имаше само един проблем: аз не бях влюбена в него. Знаех това. Но се убедих в обратното. Част от тази самоизмама беше предизвикана от настоятелните молби на Мат да се омъжа за него. Той беше убедителен, без да бъде натрапчив — и в края на краищата вероятно ме спечели неговото ласкателство. Защото след случая „Питър“ имах нужда да бъда хвалена, превъзнасяна, желана. И защото тайно се страхувах, че ще остана на средна възраст сама и бездетна.

— Прекрасен млад човек — каза майка ми след първата си среща с Мат. — Мисля, че той ще те направи много щастлива. — Това беше начин да каже, че одобрява неговите качества на бял англосаксонски протестант, неговата шлифовка на учил в добри училища млад човек.

Мег беше не чак толкова възторжена.

— Той е много симпатично момче.

— Не изглеждаш особено ентусиазирана.

— Защото ти не изглеждаш особено ентусиазирана.

Замълчах, после казах:

— Аз съм много щастлива.

— Да-а, любовта е чудесно нещо. Ти си влюбена, нали?

— Разбира се — отговорих аз безизразно.

— Звучиш много убедително.

Киселата забележка на Мег започна да се върти в съзнанието ми четири месеца по-късно. Бях в хотелска стая на карибския остров Невис. Беше три часът през нощта. Моят съпруг от трийсет и шест часа спеше до мен в леглото. Беше нощта след сватбата ни. Открих, че гледам към тавана и си мисля: какво правя тук?

После съзнанието ми беше преизпълнено с мисли за Питър. Порой от сълзи потече по лицето ми. Упреквах себе си, че съм най-абсурдната идиотка, която някой би могъл да си представи.

Ние обикновено планираме и създаваме собствените си неприятности, нали?

Постарах се нещата да вървят. Мат сериозно се стараеше нещата да вървят. Съжителствахме трудно. Безкрайни дребнави разправии. Веднага се сдобрявахме, после започвахме да се караме отново. Бракът, открих аз, не се заздравява, ако двете страни, свързани в него, не съумеят да установят домашно примирие помежду си. За това трябва огромна воля. А тя липсваше и на двама ни.

Вместо това бягахме от все по-ясното разбиране, че сме лоша комбинация. На сутринта след голяма разправия си купувахме един на друг скъпи подаръци. Или цветя пристигаха в офиса ми, придружени от остроумно послание за сдобряване:

Казват, че първите десет години са най-трудни.

Обичам те.

Мат

Имаше и няколко „нека да подпалим искрата отново“ уикенда в Бъркшър, Западен Кънектикът и Монтоук. През един от тях Мат пиянски ме убеди да изхвърля диафрагмата си за през нощта. Аз също бях доста пияна и се съгласих. И ето как Етан се появи в живота ни.

Без съмнение, той бе най-хубавото пиянско произшествие, което някой може да си представи. Любов от първо поемане на въздух. Но след първоначалната следродилна еуфория обичайното домашно недоволство се появи отново. Етан не вярваше във възстановителните способности на съня. През първите шест месеца от живота си той отказваше да дремне за повече от два часа наведнъж, което бързо доведе и двамата му родители до състояние на кататония. При всеки човек, който няма характера на Мери Попинз, изтощението води след себе си изключителна раздразнителност, която — в нашия случай — доведе до открита война между Мат и мен. Веднага щом Етан беше отбит, аз исках да установя дежурство за нощното му хранене. Мат отказа с аргумента, че неговата силно натоварваща го работа изисква осем часа непрекъснат сън. Това беше боен вик за моите уши и аз го обвиних, че поставя своята кариера пред моята. Което на свой ред предизвика по-нататъшни конфронтации относно родителската отговорност и умението човек да се държи като възрастен.

Неизбежно, когато се касае до децата, жената се оказва тази, която носи тежестта — затова, когато Мат си дойде вкъщи една вечер и каза, че приел тримесечна командировка в бюрото на Пи Би Ес във Вашингтон, всичко, което можах да кажа, беше:

— Колко удобно за теб.

Той обеща да наеме и плати на двайсет и четири часова бавачка, защото аз вече се бях върнала на работа. Твърдо обеща да си идва всеки уикенд. И се надяваше, че времето, което ще прекараме разделени, може да се окаже полезно — да разведри нажежената атмосфера между нас.

Останах с бебето на ръце. Това всъщност ми достави огромно удоволствие, защото аз просто не можех да се нарадвам на Етан (особено, че времето, което прекарвах с него, се ограничаваше до късно вечер след работа), а също и защото бях прекалено изтощена от непрекъснатата партизанска война между мен и Мат.

Колкото и странно да изглежда, веднага щом той замина за Вашингтон, се случиха две неща: а) Етан започна да спи нощем и б) Мат и аз започнахме отново да се разбираме. Не, това нямаше нищо общо със ситуацията: сърцата копнеят едно за друго, когато са разделени, и по-скоро настъпва взаимно омекотяване на тона. След като се освободихме от постоянното си взаимно присъствие, нашите текущи противоречия започнаха да намаляват. Всъщност започнахме да си говорим отново, да си говорим в смисъл да можем да проведем разговор, без да завършим с размяна на ядни забележки. Когато той се връщаше вкъщи през уикендите, фактът, че имахме само четирийсет и осем часа заедно, ни караше да се държим добре. Постепенно известно другарско отношение се установи отново помежду ни — усещане, че можем да се разбираме, че можем да изпитваме задоволство от компанията на другия, че за нас има бъдеще.

Или поне аз мислех така. През последния месец от престоя на Мат във вашингтонското бюро един актуален случай (началото на скандала Уайтуотър) го задържа в Държавния департамент за цели три седмици. Когато той най-после можа да си дойде в Манхатън, почувствах, че нещо не е наред още щом прекрачи прага. Въпреки че се стараеше да се държи естествено в мое присъствие, Мат ставаше предпазлив и отговаряше неопределено, когато му задавах някои съвсем невинни въпроси за многото часове извънработно време, през които е бил зает във Вашингтон. И той нервно сменяше темата. Тогава аз разбрах. Мъжете мислят, че могат да прикрият тези неща, но когато се стигне до изневяра, те са прозрачни като полиетиленов плик.

След като сложихме Етан да спи и седнахме уморени във всекидневната с бутилка вино, реших да рискувам и да бъда директна.

— Как се казва тя? — попитах аз.

Мат придоби тебеширен цвят.

— Не те разбирам… — каза той.

— Тогава ще повторя въпроса бавно: Как… се… казва… тя?

— Наистина не мога да разбера за какво говориш.

— Не разбираш ли? — казах аз с все още мек тон. — Просто искам да знам името на жената, с която се срещаш.

— Кейт…

— Това е моето име. Искам да зная нейното име. Моля те.

Той издиша шумно.

— Блеър Бенет.

— Благодаря ти — казах аз съвсем спокойно.

— Мога ли да ти обясня?

— Да обясниш какво? Че това е „само едно от онези неща“? Или че една вечер си бил пиян и следващото нещо, което си спомняш, е, че си се спънал и си забелязал тази жена, закачена за края на пениса ти? Или може би това е любов…

— Любов е.

Това ме накара да млъкна. Трябваше ми малко време, за да си върна способността да говоря.

— Не говориш сериозно — казах аз.

— Напълно сериозен съм — каза той.

— Задник такъв!

Той напусна апартамента късно същата вечер. Повече не спа тук. А аз станах зла. Може и да не беше любовта на живота ми, но имахме дете. Той трябваше да мисли за сигурността на Етан. Също така трябваше да разбере, че раздялата ни се беше отразила добре — бяхме се отказали от оръжията за масово унищожение и бяхме установили примирие. Едно нежно примирие — до такава степен, че Мат беше започнал наистина да ми липсва. Винаги казват, че първите година или две от семейния живот са ад. Но, дявол да го вземе, ние бяхме заобиколили ъгъла. Бяхме се сдобили с обща кауза.

Когато открих, че госпожица Блеър Бенет беше на двайсет и шест, а също и дългокрака, късо подстригана блондинка с идеална кожа и равни бели зъби (без да се споменава, че беше и говорителка с възможност за предстоящо преместване в главните новини в Ню Йорк), моето озлобление нарасна четирикратно. Мат щеше да има съпруга — голямата печалба от лотарията.

Но, разбира се, най-много се сърдех на себе си. Бях провалила живота си. Направила бях всичко, което се бях заклела никога да не правя — от това да се влюбя в женен мъж до това да се подчиня на изискванията на проклетия си биологически часовник. Ние всички говорим за „себеосъществяване“ — намиране на пълноценна професионална изява, пълноценна връзка, задоволителен баланс между професионалното и личностното. Луксозните списания са пълни със стратегии за изграждане на идеално синхронизирано, изработено по поръчка съществуване. Но в действителност, когато се стигне до големите неща (мъжът, който разбива сърцето ти, мъжът, с когото най-после имаш деца), ти си просто заложник на късмета, както който и да е друг идиот. Ако никога не бях постъпила на работа в „Хардинг, Тайрел енд Барни“? Ако не бях приела поканата на Питър да пием по нещо след работа? Ако не бях сменила агенцията, ако Мат не беше влязъл в нашия офис? Случайна среща тук, прибързано решение там и ето че една сутрин се събуждаш на средна възраст като разведен самотен родител. И се хващаш, че се питаш как, дявол да го вземе, можах да стигна дотук?

Телефонът започна да звъни рязко и прекъсна безкрайните ми размисли. Погледнах часовника си. Беше почти девет сутринта. Как можах до такава степен да изгубя представа за времето?

— Ти ли си, Кейт?

Гласът ме изненада. Беше брат ми. За първи път от години ми звънеше вкъщи.

— Чарли?

— Да-а, аз съм.

— Станал си рано.

— Не можах да заспя. Хм, исках просто да ти кажа, че, ъ-ъ… ми беше приятно да те видя, Кейт.

— Разбирам.

— И не искам да минат други седем години…

— Както ти казах вчера, това зависи от теб, Чарли.

— Знам, знам.

Той замълча.

— Е добре — казах аз, — знаеш номера ми. Така че, обаждай ми се когато искаш. А ако не искаш, ще го преживея. Ти прекъсна връзките. Ако искаш да бъдат възобновени, това зависи от теб. Честно е, нали?

— Ъ-ъ, да, разбира се.

— Добре.

Отново неговото проклето мълчание.

— Добре тогава… По-добре да свършваме, Чарли. Доскоро…

Той прекъсна моето „довиждане“, като изстреля:

— Можеш ли да ми дадеш пет хиляди долара назаем?

— Какво?

Гласът му затрепери.

— Аз, ъ-ъ, искрено съжалявам… Знам, ти сигурно ме мразиш затова, че ти поисках, но… Споменах ти, че кандидатствах за работа… представител по продажбите на „Пасифик Флорал Сървис“ — най-голямата компания за доставка на цветя на Западния бряг. Единственото нещо, което можах да разбера тук, където дори не помислят за човека около петдесет и петте, е колко лош е пазарът на труда в днешно време, ако си навлязъл плътно в средната възраст.

— Не ми напомняй. Нямаше ли интервю за работа днес?

— Трябваше да имам. Но когато се върнах вкъщи снощи, имаше съобщение от отдел „Кадри“ на „Пасифик Флорал“. Съобщаваха ми, че са решили да попълнят поста вътрешно, затова интервюто отпада.

— Съжалявам.

— Не толкова, колкото аз. Не толкова дяволски много, колкото аз, защото… защото… това даже не беше ръководна длъжност… Това беше най-обикновен представител по продажбите…

Той млъкна.

— Добре ли си, Чарли?

Можех да чуя как си поема дълбоко дъх.

— Не, въобще не съм добре. Защото, ако не намеря пет хиляди долара до петък, банката заплашва, че ще ми вземе къщата.

— Петте хиляди ще решат ли проблема наистина?

— Всъщност не… защото дължа на друга банка още седем.

— Господи, Чарли!

— Знам, знам, но човек натрупва такива дългове, когато е без работа от шест месеца. И повярвай ми, опитах се да взема пари назаем от всички възможни места, но къщата е вече два пъти заложена…

— Какво казва Холи?

— Тя… Тя не разбира колко лошо е положението.

— Искаш да кажеш, че не си й казал?

— Не… просто… не искам да я тревожа.

— Е, добре, тя ще се поразтревожи, когато ви изхвърлят от къщата.

— Не употребявай думата „изхвърлят“.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. Малкото спестявания, които имахме… и няколкото акции… Всичко е изхарчено.

Пет хиляди долара. Знаех, че имам осем хиляди долара в спестовен влог и че мама имаше на сметка други единайсет и петстотин, които бяха част от наследството, което щях да получа, след като завещанието бъде официално потвърдено. Пет хиляди долара. Това бяха много пари за мен. Те не покриваха дори половината училищна такса на Етан в „Алън-Стивънсън“. Или наема за три месеца. Можех да направя много неща с пет хиляди долара.

— Знам какво си мислиш — каза Чарли. — След всички тези години първото му истинско телефонно обаждане е да ми хленчи за пари.

— Да, Чарли, точно това си мисля. Също както си мисля колко много огорчи мама.

— Сбърках.

— Да, Чарли. Много сбърка.

— Съжалявам. — Гласът му премина в шепот. — Не знам какво да кажа освен съжалявам.

— Не ти прощавам, Чарли. Не мога. Аз знам, че тя беше властна и понякога малко се месеше в работите ти. Но все пак не трябваше да се откъсваш напълно от нея.

Чух как гърлото му изхриптява, като че ли сдържаше ридание.

— Права си — каза той.

— Няма значение дали съм права, или не, във всеки случай малко късно е да спорим по този въпрос. Това, което искам да знам, Чарли, е защо?

— Ние просто не се разбирахме.

Това всъщност беше вярно. Вечните разправии между майка ми и брат ми бяха един от моите неизменни детски спомени. Те не можеха да се разберат за нищо, а мама имаше обичая да се меси непрекъснато във всичко. Но докато аз намирах начин да отклоня (или дори да не й обръщам внимание) нейните стремежи да ме ръководи, Чарли беше непрекъснато застрашен от нейната намеса. Особено след като и двамата разбираха, че Чарли безкрайно страдаше за баща си (и имаше нужда от него). Той беше почти десетгодишен, когато татко умря и по начина, по който ми говореше за него, даваше да се разбере, че го боготвори и че някак си обвинява мама за ранната му смърт.

— Тя никога не го е обичала — ми каза той веднъж, когато бях само на тринайсет. — И направи живота му толкова нещастен, че той предпочиташе да го няма почти всяка седмица.

— Но мама каза, че пътувал по работа.

— Да-а, вечно беше вън от града. Това означаваше, че няма да му се налага да бъде с нея.

Тъй като татко е умрял, когато съм била на петнайсет месеца, бях лишена от каквито и да било спомени (да не говорим за впечатления) от него. Затова винаги когато Чарли говореше за баща ни, аз поглъщах всяка дума, тъй като мама постоянно избягваше темата за покойния Джак Малоун, като че ли това беше прекалено болезнено за нея и просто не искаше да говори. Съответно това означаваше, че аз приемах гледището на Чарли по отношение на проблемния брак на родителите ни и мълчаливо приписвах неговото нещастие на мама и нейния маниер да се меси във всичко.

В същото време обаче не разбирах защо Чарли не може да си създаде стратегия относно нея. Бог ми е свидетел, аз също непрекъснато се сражавах с нея. Аз също мислех, че е влудяваща. Но никога не бих я отрязала по начина, по който Чарли направи това. Също така бях почувствала, че мама питае някак си двойствени чувства към единствения си син. Тя го обичаше, разбира се. Но се питах дали същевременно не го търпи мълчаливо поради това, че е станал причина за нещастния й брак с Джак Малоун.

Чарли, от своя страна, никога не можа да приеме смъртта на татко. Не му харесваше също така да бъде и единственият мъж вкъщи. Веднага щом това стана възможно, той избяга направо в прегръдките на жена, която беше толкова строга, толкова властна, че в сравнение с нея мама изведнъж започна да изглежда либерална.

— Знам, че не се разбирахте, Чарли — казах аз. — И имаше моменти, когато тя беше ужасно досадна. Но не беше заслужила наказанието, което ти и Принцесата й наложихте.

Дълга пауза.

— Не — каза той. — Тя не заслужаваше това. Какво да кажа, Кейт? Освен че се оставих да бъда неправилно повлиян от… — Той заговори по-тихо. — Може да се каже, че аргументът беше винаги условието или тя, или аз. А аз бях толкова слаб, че се хванах.

Отново тишина.

— Добре, ще ти изпратя чрез ФедЕкс чек за пет хиляди днес.

Нужно му беше малко време, за да проумее казаното.

— Сериозно ли говориш?

— Това е, което мама би искала.

— О, господи, Кейт… Не знам какво да…

— Не казвай нищо.

— Поразен съм…

— Недей да бъдеш. Това е семеен въпрос.

— Обещавам, кълна се, ще ти ги върна веднага щом…

— Чарли, стига. Ще получиш чека утре. И когато бъдеш в състояние да ми ги върнеш, ще ми ги върнеш. Сега имам да те питам нещо.

— Каквото и да е! Всяка услуга, каквато поискаш.

— Просто един въпрос, на който ми е необходим отговор, Чарли.

— Разбира се, разбира се.

— Познавал ли си някога някаква си Сара Смит?

— Никога не съм чувал за нея. Защо?

— Получих писмо от нея, в което казва, че е познавала мама и татко, преди аз да се родя, и пита дали няма да искам да се срещна с нея.

— Не ми говори нищо. Но пък и не мога да си спомня по-голяма част от приятелите на мама и татко от онова време.

— Това не е изненадващо — аз не мога да си спомня кого съм срещнала миналия месец. Все пак благодаря ти.

— Не, аз ти благодаря, Кейт. Ти не можеш да си представиш какво значат за нас тези пет хиляди.

— Мисля, че имам някаква представа.

— Бог да те благослови — каза той тихо.

След като затворих, си казах, че на мен наистина ми липсва моят брат.

Прекарах останалата част от сутринта в разтребване на апартамента и други къщни работи. Когато се върнах от пералното помещение в подземния етаж, намерих на телефонния си секретар съобщение:

Здравейте, Кейт.

Беше глас, който не бях чувала преди — плътен културен глас с акцент, типичен за Нова Англия.

Тук е Сара Смит. Надявам се, че сте получили моето писмо и се извинявам за това, че ви се обаждам у дома. Но би било хубаво да се срещнем. Както казах в писмото си, бях близка с вашето семейство, когато баща ви беше жив, и много бих искала да възобновя контакта си с вас след всичките тези години. Знам колко сте заета, затова, когато имате възможност, моля ви, обадете ми се. Моят номер е пет-пет-пет-нула-седем-четири-пет. Този следобед съм вкъщи, ако имате път насам. Още веднъж, мислите ми са с вас в този тежък момент. Но аз зная, че вие сте силна и издръжлива и ще преживеете всичко това. И така, очаквам да се срещна с вас лично.

Прослушах съобщението два пъти, при което с всяка секунда тревогата (и възмущението) ми нарастваше. „Бих искала да възобновя контакта си с вас след всичките тези години.“ „Знам колко сте заета.“ „Но аз зная, че вие сте силна и издръжлива.“ Господи, тази жена звучеше като че ли е стара семейна приятелка или някой, на чието коляно съм се катерила, когато съм била на пет години. Нямаше ли тя достатъчно възпитание и такт, за да разбере, че след като вчера съм погребала майка си, не съм в най-подходящото настроение за общуване?

Взех писмото, което беше донесла на ръка по-рано днес. Отидох в стаята на Етан. Включих неговия компютър и написах:

Уважаема госпожице Смит,

Бях безкрайно трогната както от вашето писмо, така и от вашето любезно съобщение.

Както, сигурна съм, знаете, скръбта влияе на хората по странно строго индивидуален начин. И точно сега аз просто имам желание да се оттегля за известно време и да остана сама със сина си и мислите си.

Оценявам вашето разбиране. И още веднъж ви благодаря за съчувствието в този тъжен момент.

Ваша Кейт Малоун

Прочетох писмото два пъти, преди да натисна бутона за принтиране, после написах името си най-долу. Сгънах го, сложих го в плик, написах името и адреса на Смит отпред и го залепих. Върнах се в кухнята и се обадих на секретарката си в работата. Тя уреди нашата куриерска служба да мине и да вземе писмото от апартамента ми и да го достави на госпожица Смит в дома й на 77-ма западна улица. Знам, че можех да изпратя писмото по пощата, но се страхувах, че тя може да се опита да ми се обади отново довечера. Исках да бъда сигурна, че повече няма да я чуя.

Половин час по-късно портиерът ми се обади, за да ми каже, че куриерът е долу. Грабнах палтото си и напуснах апартамента. Пред външната врата дадоха писмото на мотоциклетиста куриер със защитна каска и той ме увери, че ще го достави до другия край на града след не повече от половин час. Благодарих му и се отправих към Лексингтън авеню. Спрях до местния клон на „Кинко“ на 78-ма улица. Извадих от джоба на палтото си един друг плик и го поставих в специалната папка, определена за „Федерал Експрес“. После попълних преводната бланка с искане за гарантирана доставка на следващия ден на името на Чарлс Малоун във Ван Нюис, Калифорния. Пуснах я в кутията на ФедЕкс. Когато отвори писмото на другия ден, той щеше да намери чек за пет хиляди долара и много кратка бележка, в която щеше да прочете:

Надявам се, че това ще помогне.

Късмет.

Кейт

Излязох от „Кинко“ и прекарах няколко часа, скитайки безцелно из квартала. Купих продукти от „Д’Агостино“, като наредих поръчката да бъде доставена в апартамента ми по-късно същия следобед. Разходих се из детския отдел на „Геп“ и накрая купих на Етан ново дънково яке. Отправих се два блока на запад и убих половин час, ровейки се из книжарницата на Медисън авеню. После, когато си спомних, че нищо не съм яла от предишния ден, влязох в „Суп Бърг“ на Медисън и 73-та улица и си поръчах двоен бейкън-чийзбъргър с пържени картофи. Чувствах страшна вина, докато ги хрусках. Но все пак беше чудесно. Докато крепях с ръце чаша кафе, клетъчният ми телефон иззвъня.

— Вие ли сте, Кейт?

О, боже, не! Пак тази жена.

— Кой се обажда? — попитах аз, въпреки че знаех отговора на въпроса.

— Тук е Сара Смит.

— Как научихте този номер, госпожице Смит?

— Обадих се в служба справки на клетъчни телефони „Бел Атлантик“.

— Налага ли се да разговаряте с мен толкова спешно?

— Ами, аз току-що получих вашето писмо, Кейт. И…

Аз я прекъснах.

— Изненадана съм, че се обръщате към мен на малко име, тъй като аз очевидно не си спомням някога да съм се срещала с вас. Госпожице Смит…

— О, но ние сме се срещали. Преди години, когато бяхте съвсем малко…

— Може и да сме се срещали, но това не е оставило никаква следа в паметта ми.

— Вижте, когато се срещнем, ще мога да ви…

Прекъснах я отново.

— Госпожице Смит, вие прочетохте моето писмо, нали?

— Да, разбира се. Затова ви се обаждам.

— Не съм ли написала ясно, че няма как да се срещнем.

— Не казвайте това, Кейт.

— И бъдете така любезна да престанете да ме наричате Кейт.

— Ако само можех да ви обясня…

— Не. Не искам да слушам никакви обяснения. Искам просто да престанете да ме безпокоите.

— Всичко, за което моля, е…

— И предполагам вие сте лицето, което се е обаждало в апартамента ми вчера, без да остави съобщения…

— Моля ви, изслушайте ме…

— И какво от това, че сте стара приятелка на моите родители? Брат ми Чарли каза, че никога не е чувал за вас, когато е бил дете.

— Чарли? — възкликна тя. — Най-после отново си говорите с Чарли.

Изведнъж се ядосах.

— Вие откъде знаете, че не сме си говорили с него?

— Всичко ще ви стане ясно, ако се срещнем.

— Не.

— Моля ви, бъдете разумна, Кейт…

— Толкова. Този разговор свърши! Не си правете труда да ми се обаждате отново. Защото няма да говоря с вас.

С тези думи натиснах бутона за прекъсване на връзката.

Е, добре, реагирах по-остро, отколкото беше необходимо. Но… нахалството на тази жена. И откъде знае тя за прекъсването на отношенията ни с Чарли?

Излязох от ресторанта все още силно ядосана. Реших да убия останалата част от следобеда, като отида на кино. Отправих се на изток и прахосах два часа в „Лойс“ на 72-ра улица, гледайки някакъв долнопробен екшън, в който междугалактични терористи отвличат една американска космическа совалка и убиват целия екипаж освен един як като бик астронавт, който отблъсква лошите и сам връща повредената совалка на земята, като я приземява на върха на Маунт Ръшмор. Десет минути след започването на тази глупост започнах да се питам как така можах да вляза в това кино. Знаех отговора на въпроса — защото днес всичко вървеше наопаки.

Когато се върнах в апартамента, наближаваше шест часът. Портиерът Константин, слава богу, вече не беше на смяна. На работа беше Теди, симпатичният нощен портиер.

— Пакет за вас, госпожице Малоун — каза той, като ми връчи голям подплатен плик.

— Кога пристигна това? — попитах аз.

— Преди около час. Беше доставено на ръка.

Простенах наум.

— От една дребничка възрастна дама в такси? — попитах аз.

— Как познахте?

— Не си струва да ти разказвам.

Благодарих на Теди и се качих горе. Съблякох палтото си и седнах до масата за хранене. Отворих плика. Отвътре извадих картичка. Същата синя хартия. О, господи, пак се започва…

346 Запад, 77-ма улица

Ап. 2В

Ню Йорк, Ню Йорк 10 024

(212)555.0745

Драга Кейт,

Мисля, че наистина трябва да ми се обадиш.

Сара

Бръкнах отново в плика. Извадих голяма правоъгълна книга. Когато я разгледах по-добре, оказа се, че е фотоалбум. Разгърнах корицата и попаднах на колекция от стари черно-бели снимки на бебе, грижливо подредени под прозрачна хартия. Фотографиите бяха типични за петдесетте години — тъй като бебето беше снимано заспало в огромна старомодна количка, от популярните по онова време. Обърнах страницата. Тук бебето го държеше баща му — истински татко от петдесетте години, с костюм на райета „рибена кост“, с вратовръзка от рипсена материя, подстриган късо в стил „канадска ливада“, с големи бели зъби. Баща от онези, които около осем години по-рано вероятно са отговаряли на огъня на врага в някой германски град.

Като моя баща.

Погледнах снимките отново. Изведнъж се почувствах недобре.

Това беше моят баща.

И бебето в ръцете му бях аз.

Обърнах страницата. Имаше мои снимки на двегодишна възраст, на три, на пет години. Имаше снимки от първия ми училищен ден. Имаше снимки от периода, когато бях в организацията „Брауни“. Имаше мои снимки като момиче скаут. Имаше снимки на мен и Чарли заедно пред Рокфелер Сентър, лето господне 1963. Не е ли това следобеда, когато Мег и мама ни заведоха на коледно представление в Рейдио Сити Мюзик Хол?

Започнах да обръщам страниците с неврастенична бързина. Аз в училищна пиеса в „Бриърли“. Аз на летен лагер в Мейн. Аз на първата ми танцова забава. Аз на Тодс Пойнт Бийч в Кънектикът по време на една лятна ваканция. Аз с Мег като абитуриентка.

Това беше историята на целия ми живот в снимки — включително мои снимки от колежа, от сватбата ми, и с Етан, веднага след раждането му. Останалите страници от албума бяха пълни с изрезки от вестници. Изрезки на разказите, които бях писала за вестника на колежа Смит. (Убийство в катедралата.) Изрезки от най-различни мои рекламни кампании. Тук беше съобщението за сватбата ми с Мат в „Ню Йорк Таймс“. И съобщението в „Ню Йорк Таймс“ за раждането на Етан.

Продължих да прехвърлям страниците на албума бясно. Когато стигнах до предпоследната страница, ми се виеше свят. Обърнах на последната страница. И там беше…

Не, това беше невероятно!

Там имаше изрезка от вестника на училището „Алън Стивънсън“, показваща Етан в спортен екип, участващ в щафетното надбягване през пролетта миналата година на спортния празник на училището.

Затръшнах албума. Пъхнах го под мишница, грабнах палтото си и изхвръкнах през вратата. Влетях направо в асансьора, претърчах през фоайето долу и се хвърлих на задната седалка на едно такси. Казах на шофьора: „Западна 77-ма улица“.