Дъглас Кенеди
Като белег на сърцето (22)

Единайсет

След няколко дни отидох на преглед при доктор Болдък. Бях събрала сили да се срещна с още един ограничен, студен медик, който ще погледне пръстта ми без халка и ще заеме позата на пуритан от Нова Англия. Но Болдък беше приятен, сърдечен човек на около четирийсет години, учил в местния колеж Боудън и завърнал се в града, за да започне медицинска практика там, след като получил университетска диплома по медицина. Той веднага съумя да ме накара да се отпусна.

— И така, при мен ви изпраща доктор Грейсън, така ли? — попита той.

Кимнах.

— Той отдавна ли е ваш семеен лекар?

— Отскоро съм тук. И вече си търся друг семеен лекар.

— Наистина?

— Мисля, че с доктор Грейсън не си допадаме много.

— Но доктор Грейсън е такъв очарователен човек — каза той, повдигайки веждите си като Гручо Маркс. — Толкова деликатен, разбиращ, тактичен.

Разсмях се, после казах:

— Мисля, че не му се хареса това, че не съм омъжена. Това вас притеснява ли ви, докторе?

Той сви рамене.

— Вашият личен живот си е ваша работа, госпожице Смит. Моята работа е да преведа вас и вашето бебе през бременността успешно.

— Все още не вярвам, че съм бременна.

Той се усмихна.

— Това е често срещано оплакване.

— Това, което имам предвид е, че от медицинска гледна точка не бих могла да бъда бременна.

После му разказах всичко, което се бе случило в „Гринич Хоспитал“ преди пет години. За разлика от доктор Грейсън той веднага прояви интерес и поиска да знае името на гинеколога, които ме е наблюдавал тогава.

— Ще му пиша и ще поискам медицинския ви картон. Междувременно съгласен съм с вас. Разумно е да направим повторно изследвания за бременност.

Той ми взе кръв. Напълних и стъкленица с урина. Записах си час при доктор Болдък след една седмица. Върнах се във вилата на Попхем Бийч и се опитах да проумея новината. Страшно много исках да имам дете. Мълчаливо бях страдала от факта, че не мога да имам деца. Когато Джак се върна в живота ми, болката от това се засили, макар че аз се сдържах и твърдо не признавах това пред него. Сега бях бременна (стига, разбира се, при изследванията да не бяха направили грешка). Ако бях вярваща християнка, щях да нарека това чудо. Ако бях с Джак, щях да бъда безумно щастлива. Вместо това изпитвах странно чувство — смесица от радост и отчаяние. Радост, защото най-после щях да имам дете. Отчаяние, защото никога нямаше да проговоря на бащата на това дете. От всички горчиви иронии, тази беше най-жестоката.

Мислите за Ерик и Джак не ме напускаха. Мъката ме връхлиташе най-неочаквано. В един миг бях сравнително спокойна, в следващия — като надвесена над ръба на пропаст. Спомних си страданието и мъката, които бях преживяла, след като бях загубила бебето си — как болката се бе превърнала в мой постоянен спътник. Този път нейното присъствие беше още по-остро, още повече ми тежеше. Защото Джак беше унищожил всичко. Осъзнаването на този факт засилваше моята решимост да не му казвам за бременността си. На него човек не можеше да му има доверие. Той не беше достоен дори за презрение. И не трябваше да има нищо общо с това дете.

Да, бях твърда като стомана. Но твърдостта ми беше необходима, за да мога да се справя успешно с всепоглъщащото ме усещане за загуба. Първоначално тя беше modus vivendi (временно решение), чрез което успявах да издържа протяжно дългите, безрадостни дни. Но сега бях изправена пред вълнуващата възможност да имам дете. И макар тази перспектива да не можеше да смекчи позицията ми по отношение на Джак, знаех, че съм възнаградена за мъките си.

Отидох при доктор Болдък след една седмица в уречения час. Той беше, както винаги, мил и любезен.

— Страхувам се, че милият доктор Грейсън се оказа прав — изследванията за бременност почти никога не лъжат. Вие наистина ще имате дете.

Усмихнах се.

— Е, добре, вие изглеждате наистина доволна от тази новина — каза той.

— Наистина, повявайте ми! И напълно изумена и смутена.

— Това е обяснимо. Особено след като прочетох медицинския ви картон от „Гринич Хоспитал“, който пристигна едва вчера. Според мен, лекуващият ви лекар е направил грешка, като ви е казал, че извънматочната ви бременност изключва напълно всяка бъдеща възможност да имате деца. Да, наистина една от тръбите на яйчниците е била много силно засегната — нещо, което значително намалява шанса ви да забременеете. Да, наистина вътрешните увреждания, причинени от извънматочната бременност, също намаляват възможността за следваща бременност, но не я изключват напълно. Аз лично знам няколко случая на забременяване след извънматочна бременност, при които бременността продължи успешно до пълния термин. Което, по-просто казано, означава, че вашият лекар в „Гринич Хоспитал“ е бил като че ли малко по-песимистичен, отколкото е било необходимо, по отношение на шансовете ви да имате дете. Лично аз мисля, че постъпката му е недостойна, защото с нея ви е причинил излишни терзания. Но не споменавайте никъде, че съм казал това. В Хипократовата клетва има параграф, определящ, че лекарят никога не бива да критикува по какъвто и да било начин свой колега — особено пред някой от пациентите му.

— Не се безпокоите, аз отдавна съм разкритикувала този човек за себе си. Той беше ужасен. Толкова противен, че в сравнение с него доктор Грейсън прилича на Алберт Швайцер^[1].

Сега беше ред на доктор Болдък да се разсмее.

— Ще си позволя да използвам това сравнение.

— Заповядайте, подарявам ви го.

Усмивката му се замени с израз на професионална сериозност.

— Независимо от това, че новината е чудесна, искам наистина да не се натоварвате с нищо. Абсолютно с нищо. Поради старите вътрешни травми вашата бременност ще бъде деликатна, ще бъде необходимо да се поддържа много фино равновесие.

— Има ли възможност пак да загубя бебето?

— При всяка бременност възможността за спонтанен аборт през първите три месеца е едно към шест.

— Но предвид моята предишна история…

— Предвижданията в най-лошия случай могат да бъдат едно към три… Но това е все още във ваша полза. Просто трябва много да се пазите. Ако не решите да изкачите връх Катадин или да играете хокей на лед в отбора на „Боудън“, имате добри шансове да задържите бебето. За съжаление при тези неща късметът играе важна роля. Смятате ли да останете тук по-дълго?

Нямах къде другаде да отида. И тъй като почивката и спокойствието бяха от решаваща важност за мен през следващите осем месеца, нямаше начин да се върна в Манхатън.

— Да, оставам в Мейн.

— И още нещо. Това не е моя работа, разбира се, но наистина ли смятате, че е добре да живеете сама в такова усамотено място като Попхем Бийч?

Трябваше да призная обратното. И така, колкото и да съжалявах за необикновения простор от пясък, небе и океан, една седмица по-късно се преместих в Брънзуик. След като в продължение на няколко дни старателно преглеждах обявите в „Мейн Газет“, успях да намеря приятно, макар и донякъде провинциално обзаведено апартаментче на улица Федерал. Беше апартамент с една спалня в обикновена бяла къща, облицована с дъски. Видът му можеше да бъде снизходително определен като „поизносен“: жълтеещи стени, очукани демодирани мебели, скромно обзаведена кухня, легло с бронзови табли, нуждаещи се от лъскане. Но утринната светлина изпълваше всекидневната. В нея имаше голямо писалище от махагон и прекрасен старомоден стол (писалището и столът всъщност ме накараха да наема апартамента). А беше и близо до колежа, до центъра на града и до кабинета на доктор Болдък, толкова близо, че можех навсякъде да отида пеш.

Рут ми помогна да се преместя. Открих си сметка в Каско Нешънъл Банк на улица Мейн и (чрез Джоуел Ебъртс) уредих чековете от „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ да ми бъдат превеждани там. От моя така наречен „дългосрочен отпуск“ оставаха още четири месеца. Седмичното ми заплащане покриваше наема от осемнайсет долара на седмица и ежедневните ми разходи, оставаше ми дори достатъчно, така че можах да си купя радиограмофон, както и редовно да си купувам книги и плочи. Започнах също така отново да чета вестници — местния „Мейн Газет“, както и „Бостън Глоуб“ (три дни бяха необходими, за да пристигне „Ню Йорк Таймс“ в Брънзуик. Джо Маккарти и бандата негови приятели се бяха развихрили в демагогията си до краен предел. Съпрузите Розенберг бяха пред последното гледане на обжалването на смъртната им присъда по обвинението срещу тях за предаване на тайната на атомната бомба на Съветския съюз. Айзенхауер, имаше всички изгледи да бие Адлай Стивънсън на президентските избори през идващия ноември. А черният списък ставаше все по-дълъг и по-дълъг след всяко съобщение на „Асошиейтед Прес“ от Вашингтон. На по-ниско, чисто професионално ниво, разбирах, че този все по-силно задълбочаващ се страх от червената опасност означава, че аз по никакъв начин няма да съм добре дошла отново след края на заточението ми в „Сатърдей/Съндей“. Вестниците писаха достатъчно за смъртта на Ерик и Негово величество редакторът щеше да се чувства прекалено неудобно да предложи на дирекционния съвет да се върна на работа. В последна сметка аз бях сестра на човек, който беше умрял, след като си беше позволил непатриотичното нахалство да откаже да клевети другите. Без съмнение това ме превръщаше в дефектна, неамериканска стока… недостойна за достъп до безценните десетина сантиметра колона в „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“.

И така, направих си сметка, че някъде към средата на бременността ми, парите, които „Сатърдей/Съндей“ ми плащаха заради гузната си съвест, ще спрат и че ще трябва да започна да тегля от застраховката на Ен Би Си или от дивидентите си от акциите, при което някаква част от аскетичното ми пуританско съзнание негодуваше срещу идеята да започна да харча капитала си на толкова млада възраст. Особено след като тези пари без съмнение щяха да ми трябват, за да мога да отгледам детето си сама. Безпокоях се също, че поради писанията на Уинчъл и принудителния ми отпуск от „Сатърдей/Съндей“ из града се е разчуло, че съм политически неблагонадеждна и е по-добре да не ми се дава работа.

Но всеки път, когато тези изнервящи размисли за професионалните ми перспективи (или липсата им) започваха, съумявах да се успокоя с мисълта, че по един или друг начин ще успея някак си да си изкарвам хляба. Нещо повече, бях в по-добро положение от много други хора. Имах пари в банката и апартамент в Манхатън, който беше изцяло моя собственост. Можеха да ме лишат от кариера, но не и от покрив над главата ми.

Както и да е, нямаше начин още известно време да се върна в Манхатън. Както и нямаше начин да кажа на когото и да било, че съм бременна. Рут беше единственият човек, който знаеше, а тя обеща да не казва на никого нищо.

— Можеш да ми имаш доверие — каза тя. — Познавам добре малките градчета. В момента, в който нещо се разчуе, всички на улицата ще започнат да те разглеждат с интерес.

— Но няма ли да ме гледат по същия начин, щом започне да ми личи?

— Всъщност всичко зависи от това как ще се държиш ти самата, с колко хора ще общуваш и как и какво ще им кажеш. Сигурна съм, че ако дадеш да се разбере, че си Сара Смит, която пише за „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“, ще имаш много натоварена програма. Половината от факултета по английски в Боудън ще иска да се запознае с теб, защото в града много рядко идват нови хора. А нов човек, който е и журналист с национална известност…

— Едва ли съм Едуард Липман, Рут. Аз съм съвсем дребна фигура, която пише за маловажни неща.

— Чуйте я само — Мис скромност.

— Така е, наистина. И, повярвай ми, нямам намерение на никого да казвам какво съм правила в Манхатън. Благодарение на ФБР животът ми беше достатъчно много изваден на показ, стига ми поне до края на това десетилетие.

И така, водех много затворен живот. По съвета на доктор Болдък не вършех нищо натоварващо, като ограничих движенията си до разходки в парка зад общежитието на колежа или до библиотеката на колежа (за която успях да си извадя читателска карта като жител на Брънзуик) и до магазините по улица Мейн. Открих магазин за продукти, който правеше доставки по домовете, и магазин за продажба на вестници, в който се съгласиха да ми поръчат неделното издание на „Ню Йорк Таймс“. Станах добър клиент на най-големия магазин за плочи и книги в града. Скоро преминах на малко име с библиотекарките в Боудън, с господин Коул в магазина за хранителни продукти, с Телма — главния касиер на Каско Нешънъл Банк, и с господин Мълин — аптекаря. Независимо от това, че всеки най-напред ме питаше как се казвам и дали съм нова в града, въпросите спираха дотук. Никой не ме подпитваше какво правя в Брънзуик или дали съм женена, или как намирам средства за издръжката си. Това, което открих (и към което започнах да изпитвам уважение), беше, че тази липса на любопитство беше типична за Мейн. Хората тук уважаваха правото на другите да имат свой живот и искаха и другите да зачитат това тяхно право. В стила, наистина специфичен за Мейн, негласният закон на щата беше: твоята работа си е твоя, дявол да го вземе, а не — моя. Дори да се интересуваха от миналото ти, те си налагаха да не показват интереса си… от страх, че може да изглеждат нахални или да бъдат взети за селски клюкари. Мейн беше може би единственият щат в Америка, където саможивството и резервираността се смятаха за граждански добродетели.

Затова Брънзуик се оказа лесно място за живеене. След пет години задължително спазване на редакторски срокове всяка седмица, седмица след седмица, ми беше приятно да си почина от пишещата машина. Наваксвах с четенето на книги. Записах се в курс по разговорен френски в колежа и прекарвах поне по три часа на ден в учене на глаголни спрежения и думи. По настояване на Рут тя ме вземаше един път в седмицата със студебейкъра си и ме завеждаше на вечеря у тях. Един път в седмицата изминавах трите карета до кабинета на доктор Болдък и се оставях да бъда основно прегледана. След като изкарах шестата седмица от бременността си, той заяви, че е доволен от състоянието ми до момента.

— Дотук добре — каза той, след като се облякох и седнах на стола срещу бюрото му. — Ако успеем да ви доведем до шестия месец на бременността без усложнения, вие наистина ще имате сериозен шанс нещата да завършат успешно. Не се натоварвате с нищо, нали?

— Брънзуик не е точно от градовете, в които човек може да се пренатовари с нещо.

Доктор Болдък премигна.

— Трябва ли да приема това за комплимент със съмнителна стойност?

— Извинете. Прозвуча някак си не както трябва.

— Не, вие сте права. Нашият град е доста спокойно място.

— Заради което той в момента е най-подходящото за мен място.

— Мислех все да ви попитам дали пишете нещо, докато сте тук.

Пребледнях. Той веднага ми отправи извинителен поглед.

— Извинете — каза той. — Съжалявам, беше нахално от моя страна.

— Откъде знаете, че пиша?

— Абонат съм на „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“, Сара. А чета също и „Мейн Газет“ всеки следобед. Местният вестник също съобщи за смъртта на брат ви, нали разбирате.

— Не мога да повярвам!

— Беше съвсем официално кратко съобщение за внезапната му смърт и за уволнението му от Ен Би Си, след като Уинчъл направи миналото му публично. Там също се съобщаваше, че Сара Смит от „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“ е негова сестра.

— Защо не споменахте това досега?

— Защото не исках да проявявам любопитство. Всъщност в момента се чувствам твърде неудобно, че се изпуснах. Наистина не трябваше нищо да казвам.

— Знаят ли другите в Брънзуик коя съм?

Той се размърда на стола си притеснено.

— Знаят, нали?

— Ами-и… — измърмори той с колебание. — Нашият град е малък. И макар че никой нищо няма да ви попита лично, хората говорят помежду си. Онази вечер например бях на вечеря с някои хора от колежа и с Дънкан Хауъл, редактора на „Мейн Газет“. Не знам как, но някак си вашето име бе намесено в разговора и Дънкан се обърна към мен с думите: „Знаеш ли кой чух, че живее в момента в Брънзуик? Сара Смит — същата, която водеше онази наистина остроумна рубрика в «Сатърдей/Съндей». Иска ми се да й предложа да напише нещо за нас… но не искам да изглеждам нахален. Особено, като ми е ясно, че е дошла тук, за да се махне от Ню Йорк и цялата тази история с брат й“.

Изведнъж ми стана зле.

— Доктор Болдък, нали не сте казали, че съм ви пациентка?

— Господи, не, разбира се. Би било прекалено неетично. Никога, никога и през ум не би ми минало да…

— Добре, добре — въздъхнах аз уморено.

— Чувствам се ужасно сега. Но уверявам ви, Мейн си е Мейн, тук хората никога и с нищо няма да покажат, че знаят коя сте.

— Коя съм е съвсем маловажно. Това, което ме безпокои, са погледите, които ще срещам, когато започне да ми личи, че съм бременна.

— Повтарям ви, никой няма да се държи с вас зле заради семейното ви положение.

— Просто ще клюкарстват зад гърба ми.

— За малък град, нашият е доста толерантен. Мисля, че тук ще срещнете много повече добри чувства откъдето и да било другаде. А нека ви кажа и още нещо: всички на вечерята онази вечер казаха, че това, което се случи с брат ви, е ужасно… и че го смятат за истински смел човек заради това, че е отстоявал докрай принципите си.

— Значи вие не мислите, че е бил комунистически агент? Лакей на Сталин, маскиран като първия човек на Марти Манинг? Смеете се? Защо?

— Защото да срещне човек манхатънско остроумие на живо в Брънзуик, е нещо рядко. Но мога ли да ви кажа нещо? Както и много други хора тук, аз имам сериозни съмнения по отношение на това, което Маккарти и неговите хора правят. Особено като претендират, че този лов на вещици се прави от наше име… а това ме кара да се чувствам крайно неудобно. И затова, нека просто ви кажа: искрено ви съчувствам за вашата загуба. Имате ли други братя или сестри?

— Ерик беше цялото ми семейство.

Доктор Болдък не каза нищо и аз му бях благодарна за това. Бързо върнах разговора на медицинска тема, като го попитах дали нуждата ми да уринирам едва ли не всеки половин час е нещо обезпокоително.

— Това, за съжаление, е доста обикновено оплакване по време на бременност — успокои ме той. — И оплакване, за което медицината няма обяснение.

— Е, до другата седмица тогава — рекох аз и станах от стола.

Болдък също стана от стола си.

— Още веднъж, извинете ме за моята faux pas (липса на такт).

— Не, по-добре че научих всичко това.

— Ще ми позволите ли тогава да ви кажа още нещо?

— Добре, кажете.

— Знам, че Дънкан Хауъл, който е много етичен човек, никога няма да си позволи да ви се обади, за да ви попита дали не бихте искали да пишете за „Мейн Газет“. Но от начина, по който говореше, разбрах със сигурност, че ще бъде страшно доволен, ако вие проявите интерес.

— Решила съм да си почина. Омръзнало ми е да се занимавам с думи — казах аз. — Но ви благодаря за това, което ми казахте.

Естествено, след два дни взех телефона и се обадих на Дънкан Хауъл в „Мейн Газет“. Свързаха ме с него веднага.

— Това наистина е чест за мен — възкликна той.

— Вие сте първият редактор в историята, който е казвал някога такова нещо.

— Щастлив съм, ако наистина е така. Много ми е приятно, че сте в Брънзуик.

— И на мен също.

— Ще ми позволите ли да ви поканя на обяд, госпожице Смит?

— С удоволствие.

— Имаме две възможности. Мога да ви заведа в Брънзуикския вариант на лукса, което означава ресторанта на най-добрия хотел в града „Стоун хаус“. Или мога да ви запозная с истинския местен колорит, представен от най-добрата ни гостилница, „Мис Брънзуик“.

— О, гостилницата, разбира се!

Дънкан Хауъл беше приятен, понатежал човек, малко над трийсетте. Обличаше се като преподавател от колеж — сако от туид, пуловер с остро деколте, вратовръзка от трико. Носеше очила с рогови рамки. Пушеше лула. Истински син на Брънзуик. Беше израснал, знаейки, че ще завърши „Боудън“, след което ще работи във вестника, който семейството му притежаваше вече седемдесет и пет години. Говореше бавно, напевно, с интонацията, типична за Мейн. Но както и другите хора, с които се запознах, той можеше да бъде определен като всичко друго, но не и като провинциалист.

Когато влязох в „Мис Брънзуик“, той вече седеше в едно сепаре. Беше типична американска гостилница — постройка от алуминиеви панели, покрит с пластмаса бар за хранене, шест сепарета и клиентела, състояща се от местни шофьори на камиони и войници от близкото военноморско въздушно поделение, имаше специален готвач за аламинути със запалена цигара, залепена за устните му, и келнерки, които носеха моливите си, забодени като фуркети в косите им. Харесах мястото от пръв поглед. Както и Дънкан Хауъл.

Той се изправи, когато влязох. Почака да седна срещу него, преди отново да заеме мястото си. Келнерката се обръщаше към него с „Дънкан“. Той настоятелно ме наричаше „госпожице Смит“. Предложи ми да опитам „Камионджийски специалитет“: бифтек, камара от малки дебели палачинки, три пържени яйца, пържени картофи, шест филии препечен хляб и количество кафе, достатъчно да напълни плувен басейн. Когато му казах, че предпочитам един скромен хамбургер и само една обикновена чаша кафе, той каза, че нямам бъдеще като шофьор на товарна платформа.

Поръчахме и поведохме неангажиращ разговор. Той каза едно-друго за местния политически живот, за разширяването на местния завод за хартия и притеснението на местните жители, че влакът за Бостън скоро ще бъде спрян като нерентабилен. Разказа ми и за „Мейн Газет“, за това как прадядо му основал вестника през 1875, как вестникът винаги е запазвал независимата си позиция и (както повечето вестници в Мейн) е отказвал да робува на която и да е политическа партия.

— Нашият щат традиционно е републикански — обясни той. — Но това не означава, че винаги поддържаме републикански кандидати на национални или местни избори. При нас Рузвелт винаги печелеше изборите. Два пъти подкрепихме демократите и на сенатските избори…

— А какво мислите за Джо Маккарти? — попитах аз.

Той не изглеждаше обезпокоен от моя нападателен тон, макар че аз самата се изненадах от себе си, че поставих така направо този въпрос.

— Ще бъда напълно откровен, госпожице Смит. Аз приемам идеята за комунистическата опасност съвсем сериозно. Смятам и че всички доказателства сочат, че съпрузите Розенберг са виновни, а предателството е престъпление, което се наказва със смърт. Но на въпроса за господин Маккарти. Ами, той наистина ме кара да се притеснявам. Защото: а) смятам го за политически играч, който използва проблема с комунистите като начин за придобиване на власт, и б) защото заради това унищожи много невинни хора.

Той ме погледна в очите.

— А според мен е непростимо да се унищожават невинни хора.

Срещнах погледа му.

— Радвам се, че мислите така.

Той насочи разговора към моята „работа“ в момента.

— В момента не работя. Без съмнение разбирате защо.

— Ние пуснахме съобщение за брат ви. Искрено съжалявам. Това е вероятно причината да дойдете в Мейн.

— Трябваше наистина да се махна за известно време.

— Предполагам, че „Сатърдей/Съндей“ са проявили разбиране в това отношение.

— О, те определено искаха да се махна. Защото от тяхна гледна точка, след като брат ми отказа да играе по свирката на Комисията, аз се превърнах в неудобна фигура.

Дънкан Хауъл беше истински поразен.

— Не мога да повярвам, че са постъпили така!

— Бях не по-малко изненадана от вас. Особено като знаеха, че съм една от най-аполитичните личности, която човек би могъл да си представи. Дори и моят нещастен брат отдавна се бе разграничил от краткия си флирт с комунизма през трийсетте.

— Но все пак е отказал да съобщи имена.

— И напълно правилно според мен.

— Това е много труден въпрос, от която и страна да го погледнете. И аз мога да разбера защо някои хора мислят, че да дадеш имена е патриотична постъпка… и защо други смятат това за спасяване на собствената кожа. Но аз без колебание уважавам високоетичните принципи на брат ви.

— И вижте докъде го доведоха те. Ще бъда честна с вас, господин Хауъл. Има моменти, когато ми се иска Бог да го беше накарал да даде някакви имена, както правят повечето хора. Защото в този случай щеше да е още жив. И защото съвсем искрено мисля, че ако историята на нещо без съмнение ни е научила, то е, че днешният въпрос на живот или смърт с времето губи в голяма степен своята важност. Това, което искам да кажа, е, че рано или късно цялата тази работа с черния списък ще свърши. След време историците може би ще пишат за него като за период на нарушаване на политическия морал, като за срамно петно в живота на нацията. И ще бъдат прави. Но моят брат ще си остане мъртъв. Него… няма да го има.

— Сигурен съм, че той би искал вие да продължавате да пишете.

— Но не ме ли чухте? Аз също съм поставена в черен списък.

— От „Сатърдей/Съндей“ само. А и те не са ви уволнили официално.

— Но ще ме уволнят веднага, щом този дългосрочен платен отпуск свърши. А в Манхатън новините се разнасят бързо. В момента, в който „Сатърдей/Съндей“ ме уволнят, за журналистическия свят аз без съмнение ще се превърна в човек, на когото трябва да му се отказва работа.

— Не и в Брънзуик, Мейн.

— Е, приятно ми е да го чуя — казах със смях.

— И обзалагам се, че едно от тежките за вас неща на тази принудителна почивка е това, че „не сте под печат“, така да се каже.

— Как се досетихте?

— Защото целия си живот съм прекарал между журналисти. Те не могат да дишат без публика. Аз ви предлагам публика, Сара. Малка публика, но все пак публика.

— Не се ли страхувате да предлагате работа на човек, политически дамгосан като мен?

— Не — отговори той без колебание.

— И какво бихте искали да пиша?

— Вероятно нещо подобно на колоната ви „Животът такъв, какъвто е“. Ще обсъдим този въпрос по-подробно.

— „Сатърдей/Съндей“ може да се поразстроят като разберат, че работя за някой друг, докато продължавам да получавам заплата от тях.

— Подписали ли сте с тях договор за пълни права върху материалите ви?

Кимнах.

— Поискаха ли те от вас да не пишете за никой друг, докато сте в отпуск?

— Не.

— Тогава няма проблем.

— Надявам се, че няма да има.

— Но парите, разбира се, са въпрос. Сега, извинете ме за прекалено личния въпрос, но какво беше седмичното ви заплащане за рубриката, която водехте?

— Сто и осемдесет долара.

Дънкан Хауъл хлъцна.

— Тук дори и аз не изкарвам толкова — каза той. — И няма начин да ви предложа нещо подобно. Ние, в последна сметка, сме малък град.

— Не искам такова заплащане. Какво ще кажете за петдесет долара седмично? Толкова горе-долу харча за наем и други всекидневни нужди.

— И пак е много повече от това, което плащам седмично на другите сътрудници с редовна колона във вестника.

Вдигнах вежди. Дънкан Хауъл разбра намека ми.

— Добре, добре — каза той, като ми протегна ръка. — Разбираме се за петдесет долара.

Поех ръката му.

— Хубаво е човек да се върне на работа — казах аз.

Дънкан Хауъл беше прав, разбира се. Независимо, че не признавах това (и упорито си повтарях, че искам да си почина от пишещата машина), моето появяване на печатна страница отчайващо много ми липсваше. И наистина, дяволски умно беше от негова страна, че беше се досетил за това. Точно както вероятно беше усетил в момента, че не се нуждаех от нищо друго толкова много, както от работа. Не можех да мързелувам, да не правя нищо. Имах нужда от цел, от фокус, за да уплътня и осмисля всеки мой ден. Като човек, свикнал да има публика, аз наистина копнеех за нея. Дори да не беше от общонационален мащаб, публиката ми все пак щеше да се състои от осемте хиляди ежедневни читатели на „Мейн Газет“.

Колоната излезе за първи път една седмица след обяда в „Мис Брънзуик“. Решихме да я наречем „Ден за ден“. Подобно на предишната и тя трябваше да предлага хумористични коментари за прозаични неща от ежедневието. Само че сега се отказах от столичната си тематика и се насочих към по-регионални, домашни теми като: Двайсет и два глупави начина за използване на сиренето „Велвета“ или Защо восъчната маска за обезкосмяване на краката винаги ми създава комплекси… или (най-любимата ми) Защо жените не могат да се сприятелят с бирата?

Дънкан Хауъл настоя да запазя лекия тон, типичен за материалите ми от „Сатърдей/Съндей“.

— Не се опитвай да адаптираш тона си към публиката. Миньорите винаги чувстват кога някой се отнася към тях снизходително… и не обичат това. Може би ще им трябва известно време да свикнат със стила ти, но накрая ще ги спечелиш.

И наистина първите седмици на „Ден за ден“ не спечелиха никого.

„Знаете ли какво сте направили, като сте пуснали някаква всезнаеща особа да пише за умници в уважаван и приличен вестник като вашия?“, пишеше в едно от първите писма до редактора.

След една седмица още едно торпедо удари рубриката „Писма на читателите“:

„Може този род неща да вървят в Манхатън, но възгледите на госпожица Смит за света не изглежда да имат нещо, дори и най-малко общо с живота, който водим ние тук. Може би ще е по-добре тя да си помисли за връщане на юг.“

О-ох.

— Не приемайте много лично тези писма — каза ми Дънкан Хауъл, когато един месец след откриване на рубриката отново се видяхме в „Мис Брънзуик“ за малък разговор (на четири очи).

— Как мога да не ги приемам лично, господин Хауъл? В последна сметка, ако не мога да достигна до вашите читатели…

— Но вие достигате до тях — каза той. — По-голяма част от читателите ви харесват. И всеки път, когато съм на вечеря някъде из града, поне един-двама души от Боудън или измежду местните бизнесмени ми казват какъв удар съм направил с това, че вие работите за нашия вестник. Естествено, винаги има един-двама отрицатели, които роптаят против всичко ново и малко по-различно. Това балансира нещата. Така че, моля ви, не се притеснявайте — работите много добре. Толкова добре, че си мисля… дали не бихте могли да подготвяте две колони на седмица?

— Това е шега, нали?

— Не, съвсем сериозно говоря. Искам наистина „Ден за ден“ да се установи трайно и мисля, че най-добрият начин за това е да вдигнем мизата, така да се каже, и да накараме читателите да четат вашата рубрика всеки понеделник и петък. Е, какво, влизате ли в играта?

— Да, разбира се. Но можете ли да си го позволите?

— Ще го вкарам в сметките си някак.

Той отново протегна ръка.

— Е, какво, договорихме ли се?

— А аз дойдох в Мейн с намерението да си почивам.

— Веднъж щом журналист…

Поех ръката му и я разтърсих.

— Добре, договорихме се.

— Щастлив съм да го чуя. Още едно, последно нещо… Има много хора в града, които страшно искат да се запознаят с вас. Не знам колко натоварена е програмата ви с ангажименти…

— Съвсем ненатоварена, по мой избор. Все още не съм настроена психически за общуване.

— Напълно ви разбирам. За тези неща трябва време. Но помнете, ако почувствате нужда от компания, има много възможности. Вие имате почитатели.

Като доктор Болдък. Той беше доволен не само от това, че се бях хванала на заложената от него въдица, като се обадих на Дънкан Хауъл, а и защото бях минала първите три месеца без проблеми.

— Никакви обезпокоителни секреции, нямате и чувство за присвиване или неудобство, нали?

— Нищо обезпокоително засега. Всъщност този път всичко е много по-леко от предишната ми бременност.

— Добре, много добре. Да стискаме палци. И не се натоварвайте, карайте колкото се може по-леко.

— Не знам как ще стане това, след като Дънкан Хауъл иска от мен две колони седмично.

— А, да. Чух за това. Честито. Вие ставате местна знаменитост.

— Ще стана още по-знаменита след три месеца, когато всеки по улица Мейн ще може да види надутия ми корем.

— Както ви казах и преди, не е нищо толкова страшно, колкото вие си представяте. Във всеки случай защо трябва да се притеснявате от това какво си мислят хората тук?

— Защото живея тук. Ето защо.

Доктор Болдък не каза нищо.

— Така е — промърмори след малко.

От следващата седмица материалите ми започнаха да излизат всеки понеделник и петък. Последваха още няколко писма на читатели, които не харесваха моя всезнаещ стил. Дънкан Хауъл ми се обаждаше всяка седмица, за да обсъдим материалите за следващата, и всеки път звучеше все по-ентусиазирано за начина, по който се приемаше рубриката. Каза ми също, че е получил много добри отзиви за излизането й два пъти седмичното. Толкова добри, че двата най-големи вестника в Мейн — „Портланд Прес Хералд“ и „Бенгър Дейли Нюз“, били изявили желание да получат права да публикуват като поредица материалите, излизащи в рубриката.

— Не предлагат особено много — около шейсет долара седмично за двете колони — каза господин Хауъл.

— От които за мен колко?

— Ами, това е нещо като нова дейност за мен. „Мейн Газет“ всъщност никога досега не е получавала такова предложение за сътрудниците си. Но говорих с нашите юристи и те казаха, че шейсет на четирийсет между автора и вестника на първата публикация е обичайната практика.

— Какво ще кажете за осемдесет на двайсет — казах аз.

— Прекалено много е, госпожице Смит.

— Аз си струвам парите — казах аз.

— Така е, разбира се… Но какво ще кажете за седемдесет на трийсет?

— Мога да приема седемдесет и пет на двайсет и пет, но нищо по-малко от това, господин Хауъл. И това включва всички бъдещи препечатвания, нали?

Пауза.

— Съгласен съм — каза той. — Ще възложа на нашите юристи да подготвят договора за подписване.

— Очаквам с нетърпение да го получа. И благодаря ви, че ми отворихте път в „Портланд“ и „Бенгър“.

— Ще мога ли да ви убедя да приемете поканата ми за вечеря някоя вечер? Жена ми наистина умира от желание да се запознае с вас.

— Всичко с времето си, господин Хауъл.

Знаех, че сигурно съм започнала да приличам на някаква надута саможивка, но… комбинацията от напредващата ми бременност и мъката, която не ме напускаше, ме караха да се държа настрани от хората. Силите ми стигаха за вечерята един път в седмицата у Рут, но мисълта, че ще трябва да водя любезен разговор с някого на масата по време на вечеря, че ще трябва да отговарям на въпроси като „И какво ви доведе при нас в Брънзуик?“, ме караше да отклонявам всички покани. Освен това, все още изпадах в кризи на отчаяние и предпочитах никой да не знае за това.

Но когато един следобед Джим Карпентър най-неочаквано ме покани да излезем, за моя най-голяма изненада казах „да“. Джим беше преподавател по френски в „Боудън“. Той водеше курса, в който учех и аз. Беше малко под трийсетте — висок, ъгловат, с пясъчноруса коса, с очила без рамки и със сдържано, някак срамежливо държание, което прикриваше вродена закачливост. Както и всички останали в „Боудън“ (включително и студентите), той носеше типичните за Нова Англия университетски дрехи: сако от туид, сиви панталони от мек вълнен плат, закопчана догоре риза и вратовръзката на колежа. Но през време на разговорните ни уроци беше споменал между другото, че „Боудън“ е първата му преподавателска работа и че е дошъл в Мейн след двегодишна работа върху докторат в Сорбоната. Бях единственият външен човек в курса. Независимо от това, че бях и единствената жена в него („Боудън“ по това време беше мъжки колеж), през първите два месеца от курса Джим се държеше с мен съвсем формално и на разстояние. Зададе ми няколко най-общи въпроса — en francais — за работата ми (Je suis journaliste, mais maintenant je prends une periode sabatique de mon travail. — Журналистка съм, но в момента съм в период на почивка — беше всичко, което казах). Осведоми се дискретно за семейното ми положение и дали съм доволна от прекарването си в Мейн. Иначе поддържаше професионалната позиция на пълна незаинтересованост. Докато един следобед, няколко седмици след като материалите ми започнаха да излизат във вестника, той ме настигна, когато си тръгвах от урока и каза:

— Вашата колона във вестника ми доставя изключително удоволствие, госпожице Смит.

— О, благодаря — казах аз, като се смутих леко.

— Един от моите колеги в катедрата ми каза, че по-рано сте писали за „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“. Така ли е?

— Ами, да, така е.

— Не предполагах, че имам в курса си знаменитост.

— Ами, нямате.

— Скромността е излишно прехвалена добродетел — каза той с лека усмивка.

— Но нескромността пък е винаги досадна, не сте ли съгласен?

— Може би, но след някой и друг месец в Мейн на човек не може да не му се прииска доза хубава, старомодна парижка арогантност. Тук всички са така любезни, така самообезличаващи се.

— Вероятно затова ми харесва тук. Особено след Манхатън, където всеки афишира себе си. Има нещо много приятно в това да живееш някъде, където пет минути след като си се запознал с някого, не знаеш какво работи този човек, колко пари получава и колко пъти се е развеждал.

— Но аз искам да знам всички тези неща. Може би така е, защото все още не съм успял да се откъсна от корените си в Индиана.

— Значи всъщност сте от Индиана?

— Така излиза.

— Париж тогава наистина трябва да ви е отворил очите за света.

— Ами-и… виното там е по-хубаво от това в Индианаполис.

Разсмях се.

— Мисля да използвам това определение — казах аз.

— Подарявам ви го. Но при едно условие: ще ми позволите да ви заведа някога на вечеря?

Трябва да съм имала истински изненадан вид, защото Джим веднага се изчерви и каза:

— Разбира се, не сте задължена да…

— Но не — прекъснах го аз. — С удоволствие ще вечерям с вас някоя вечер.

Уговорихме се за след три дни. Два пъти, преди да настъпи уговореният ден, мислех да му се обадя и да откажа. Защото последното нещо, което исках в момента, беше да започна да излизам с някого. Не исках да давам безкрайни обяснения за всичко, което ми се беше случило през последните шест месеца. И защото, дявол да го вземе, бях бременна.

Но някакъв глас вътре в мен ми казваше, че трябва да престана да бъда така сковано предпазлива. Ставаше дума само за една вечеря всъщност. Той не беше вампир с дълги кучешки зъби, който спи в ковчег. Макар че съзнателно избягвах събиранията с много хора, изведнъж почувствах, че ми липсва компания.

И така, облякох си една по-хубава рокля, сложих си малко грим и се съгласих да ме заведе в ресторанта на хотел „Стоун хаус“. Отначало той беше някак нервен и неуверен, което беше едновременно мило и притесняващо, тъй като аз трябваше доста да се постарая, за да завържем разговор. Но след втория коктейл Джим започна да се поотпуска. След като вече беше изпил по-голямата част от бутилка вино (аз се ограничих с две чаши), той започна да показва истински забавната си индивидуалност, скрита зад добре закопчани догоре копчета.

— Знаете ли защо най-много обикнах Париж? — попита той. — Освен, разбира се, заради невероятната му красота. Заради възможността човек да се разхожда до зори. Почти половината от времето си там трябва да съм пропилял в обикаляне от кафене на кафене или просто в скитане. Живеех в една малка стаичка в Пети район, близо до улица Дезекол. С петдесет долара на месец можех да си плащам наема и да ям до пръсване. По цял ден, ако исках, прекарвах в четене в страхотното бистро „Льо Балзар“ точно зад ъгъла до квартирата ми. И имах приятелка — Стефани, библиотекарка. Тя дойде да живее при мен през последните шест месеца от престоя ми. Не мога да разбера защо въобще замених Париж за преподавателско място в Брънзуик, Мейн.

Той замълча за миг, после смутено добави:

— Това ми е последната чаша вино за тази вечер. Иначе ще заприличам на самоходно издание на „Искрени изповеди“.

— Е, хайде, encore un verre (още една чаша) — казах аз, като изсипах останалото от бутилката в чашата му.

— Само ако и вие пиете с мен.

— Аз съм скромно момиче. Нормата ми е две чаши.

— Винаги ли пиете толкова малко?

Почти щях да кажа нещо глупаво и издаващо като: „Имам лекарско предписание да не пия повече от една-две чаши на ден“. Но вместо това казах:

— Виното винаги ме удря в главата.

— В това няма нищо лошо — каза той, като вдигна чашата си. — Sante (наздраве).

— И така, защо зарязахте Стефани и парижкия живот заради „Боудън Колидж“?

— Не ме карайте да започвам. Има опасност да извърша нещо лошо, толкова се отвращавам от себе си.

— Не звучи добре. Е, ще отговорите ли все пак на въпроса ми?

— Какво да ви кажа… Освен че съм син на ултраконсервативен и прекалено предпазлив застрахователен служител от Индианаполис. И ако човек е отрасъл в света на застрахователи, той винаги обмисля всичко особено предпазливо. Затова, макар че в Париж животът ми беше невероятен, направо мечта, когато получих предложение за работа в „Боудън“. Добре, заплата е все пак, нали? И възможност за положение, сигурност, професионален престиж. Цялата тази досадна предпазливост… за която, сигурен съм, вие имате късмет нищо да не знаете.

— Напротив, баща ми беше голяма клечка в застрахователната система на Хартфорд. И приятелят ми работеше във фирма за връзки с обществеността, в…

Не довърших.

— О-о, значи имате приятел? — попита той, като се помъчи да звучи колкото се може по-незаинтересовано.

— Имах. Това приключи.

Опита се да не покаже колко се зарадва. Не успя.

— Съжалявам — каза той.

— Стана почти по същото време, когато брат ми… Знаете за брат ми, нали?

Той стана отново сериозен.

— Да. Когато споменах на един колега, че учите в моя курс, той ми каза, че е прочел във вестниците, че брат ви е…

— Умрял.

— Да. Умрял. Искрено съжалявам. Сигурно е било…

— Беше.

— И затова ли дойдохте в Мейн?

— Това е една от причините.

— Другата причина бившият ви приятел ли беше?

— Той също допринесе за това, да.

— Господи, каква ужасна година…

— Спрете дотук.

— Съжалявам, ако…

— Не, много мил сте. Просто… Не съм в състояние да понеса повече съчувствие.

— Добре — каза той. — Тогава ще стана суров и циничен.

— Няма да можете, от Индиана сте.

— Всички ли в Манхатън са остроумни като вас?

— Всички ли в Индианаполис са така прекалено любезни като вас?

— О-ох.

— Не беше казано в обиден смисъл.

— Но не беше и прекалено любезно.

— Печелите. Реагирате бързо.

— За момче от Индианаполис.

— Можеше да е и по-лошо.

— В смисъл?

— Можеше да сте от Омаха.

Той ми хвърли една от закачливите си усмивки и каза:

— Вашият стил ми допада.

Да си призная, аз също го харесвах. Когато ме изпращаше до входната врата, той ме попита дали съм готова да рискувам здравето и живота си и да отида на еднодневна екскурзия тази събота с него с колата му.

— Какво толкова й е опасното на вашата кола? — попитах аз.

— Шофьорът — отговори той.

Колата му беше двуместна, „Алфа Ромео“ с гюрук, ярко доматеночервена. Бях истински изненадана, когато спря пред къщата ми в събота сутрин.

— Не сте ли още млад за мъжка критическа възраст? — попитах аз, като се вмъквах, за да седна на една от ниските дълбоки седалки.

— Може и да не ми повярвате, но е подарък от баща ми.

— Татко — Господин Индианаполис — царят на застрахователите? Не мога да повярвам!

— Мисля, че това е демонстрация на неговото одобрение на решението ми да се върна в Америка и да започна работа тук.

— О, разбирам. Вариант на „Как да ги задържим в родната ферма, след като са видели Париж?“. Със спортна кола, естествено.

— Много добре застрахована спортна кола.

— Каква изненада.

Прекарахме деня в бръмчене по път №1. Отминахме Бат. Минахме през малки градчета с разкошна собствена атмосфера като Уискасет, Дамрискота и Рокланд. Накрая, към обяд, достигнахме Камдън. Прекарахме около един час в прекрасната антикварна книжарница на улица Белвю. После се разхождахме, докато стигнахме до малък крайбрежен ресторант, в който ядохме задушено на па̀ра, поливайки го с бира. След това Джим запали цигара „Голоаз“. Отказах поканата му да запуша.

— Господи — измърмори той. — Ниско ниво на поносимост към алкохола и отвращение към цигарите. Вие трябва да сте прикрита мормонка.

— Опитах се да стана пушач, когато бях в колежа. Не успях. Мисля, че така и не се научих да гълтам дима.

— Много е лесно за научаване.

— Един от многото мои недостатъци. Но кажете ми, как можете да пушите тия ужасни френски стърготини? Миришат като сажди.

— А, но имат вкус на…

— … френски сажди. Сигурна съм, че сте единственият човек в Мейн, който пуши такива цигари.

— Това е комплимент, нали?

С Джим прекарах страшно весело. Целия ден си разменяхме забавни реплики. Той беше изключително начетен. Притежаваше и завидната способност да се шегува сам със себе си. Харесвах го страшно много… като компания, като приятел, un bon copain (просто добър приятел). Нищо повече. Но дори и да търсех любов, той нямаше да е човекът, когото бих избрала. Прекалено неловък. Прекалено внимателен. Прекалено издаващ желанието си. Харесвах компанията му, но не исках да разпалвам у него надежди, че между нас може да има нещо повече от обикновено приятелство. Затова, когато той предложи да се срещнем след няколко дни, му отказах под предлог, че имам много работа.

— Е, хайде — каза той, без да бъде прекалено настойчив, — все ще намерите малко време за един филм и един чийзбургер някоя вечер тази седмица.

— Наистина трябва да се концентрирам върху материалите си за вестника — казах аз и веднага се намразих, защото прозвучах ужасно претенциозно.

Плюс за Джим беше, че се разсмя.

— Като форма на любезен отказ този отговор е за двойка.

— Прав сте. Слаб е. Кой е филмът?

— „Асът губи“ с режисьор великия Били Уайлдър.

— Гледах го миналата година в Манхатън.

— Е, как е?

— Най-гадният филм за журналисти, правен някога.

— Значи ще го гледате пак.

— Да. Мисля, че — да.

Толкова за опита ми да откажа на Джим. Но трябва да призная, че той нито веднъж не се опита да придаде романтичен подтекст на вечерите, когато излизахме. И той като мен беше нов човек в Брънзуик. Имаше нужда от компания. Както и аз, колкото и да не исках да призная това. Ето защо ми беше много трудно да откажа поканата му да отидем на кино или на концерт камерна музика в Портланд, или да прекарам някоя вечер с негови приятели от факултета (да, аз най-после започвах да общувам със света). Дори и след като бяхме излизали около месец, той продължаваше да ме целува за лека нощ по бузата. Имаше една част в мен, която (трябва да призная) се питаше: „Защо, по дяволите, не прави той следващата стъпка?“. Дори да чувствах, че неговата сдържаност се дължи на факта, че беше разбрал за моята липса на интерес.

Знаех също така, че накрая ще трябва да му кажа, че съм бременна. Вече бях в началото на шестия месец, и коремът ми беше започнал да се подува издайнически. Но аз все отлагах това признание. Защото, каквато си бях страхлива, се безпокоях за начина, по който това можеше да се отрази на нашето приятелство. Толкова много харесвах Джим. Толкова много исках той да бъде мой приятел, а чувствах, че всичко това ще приключи, когато той открие истината.

След един от моите седмични прегледи при доктор Болдък реших, че трябва да му кажа.

— По всичко изглежда, че бременността следва редовния си курс — каза доктор Болдък.

— Изпълнявам вашите предписания до най-малката подробност, докторе.

— Но чувам, че най-после сте започнали да излизате тук-там… което е много хубаво.

— Как разбрахте това?

— Не забравяйте, живеем в малък град.

— И какво чухте?

— Просто, че сте била на една-две вечери на преподаватели в „Боудън“.

— В компанията на Джим Карпентър, нали?

— Да, и това чух. Но…

— Ние сме просто приятели.

— Чудесно.

— Искам да кажа, че не се опитвам да го вържа.

— Почакайте малко. Никой не казва, че искате да го ангажирате. Или че с него сте двойка. Или каквото и да било от този род.

— Но хората са забелязали, че се виждаме, нали?

— Добре дошла в Брънзуик, Мейн. Където всеки се осведомява какво правят другите. Не по злобен начин, разбира се. Това не трябва да ви притеснява.

Но това ме притесняваше, защото знаех, че в очите на хората Джим ще изглежда глупак, щом като новината, че съм бременна, се разнесе из града. Затова реших да му кажа на другия ден.

Беше събота. Бяхме се уговорили този следобед да отидем с колата до Рийд Стейт парк. Но когато се събудих сутринта, леко ми се гадеше — състояние, дължащо се може би на рибната консерва, която бях яла предишната вечер. Затова се обадих на Джим и отказах срещата. Когато чу, че не съм добре, той веднага предложи да извика лекар, да дотърчи до леглото ми, да изпълни ролята на Флорънс Найтингейл^[2].

— Просто не съм добре със стомаха — казах му аз.

— Това може да значи най-различни неща.

— Значи, че снощи ядох канадска консерва и сега си плащам за това.

— Нека поне мина покрай теб, за да видя как си?

— Добре, добре — казах аз, загубила сили да продължа спора.

Мигове след като затворих телефона, усетих силен пристъп на гадене и изтичах до банята. Повръщах много. Когато най-лошото свърши, си изплакнах устата и се доклатушках обратно до леглото. Нощницата ми беше цялата мокра от пот. Стана ми студено. Поне вече не ми се гадеше. Започна отново след пет минути. Този път нямаше нищо останало за повръщане. Висях над тоалетната и напразно се напъвах. После ми стана ужасно зле. След тези сухи напъни се дотътрих обратно до леглото… после бях отново в банята, прегърнала тоалетната чиния за опора.

Това продължи един час. Накрая стомахът ми не можеше повече да се свива и отпуска. Паднах върху леглото. Тялото ми най-после отстъпи на изтощението. Изгубих съзнание.

В Брънзуик през 1950 никой никога не заключваше външната си врата. Когато се нанесох в апартамента, в началото винаги заключвах. Докато жената, която чистеше, един ден не ми остави бележка, че този навик на предпазливост е излишен тук — последният обир на къща в града беше станал преди четири години… и човекът, който го бил извършил, бил пиян.

Оттогава престанах да заключвам външната врата. Без съмнение това, че вратата ми тази събота беше отключена, спаси живота ми. Защото в три часа следобед Джим дошъл и чукал на вратата около пет минути. Не съм чула чукането му, защото съм била в безсъзнание. Той знаел, че не съм добре и решил да влезе в апартамента. Викал ме продължително. Без отговор. Тогава влязъл в спалнята. Ето какво ми каза после:

— Помислих, че си умряла.

Защото ме намерил, лежаща в локва кръв.

Чаршафите били кървавочервени, целите подгизнали. Аз — безчувствена. Джим не могъл и дума да изкара от мен. Изтичал до телефона. Повикал линейка.

Свестих се за малко в болницата. Чух, че един от лекарите пита Джим:

— Жена ви на колко месеца е бременна?

— Тя бременна ли е?

— Да. Вие не знаете ли?

— Тя не ми е жена.

— Как е малкото й име?

— Сара.

Докторът започна да щрака с пръсти пред лицето ми: „Сара, Сара… тук ли сте?“. Успях да промълвя само: „Бебето е…“. После светът потъна отново в мрак.

Когато се свестих, беше нощ. Бях сама в малка болнична стая. Във вените на ръцете ми бяха забодени системи. Не виждах ясно. Главата ми беше като разцепена на две с брадва. Но нищо не можеше да се сравни с болката в корема ми. Чувствах се разкъсана, изкормена. Чувствах плътта си силно болезнена, като изгорена. Исках да крещя, но не можех. Гласните ми връзки бяха като замразени. Затърсих пипнешком звънеца, който трябваше да виси до леглото ми. Натиснах го докрай. Чух бързи стъпки по коридора. Една сестра се приближи до леглото ми. Погледна ме. Опитах се да проговоря. Отново не успях. Но лицето й ми каза всичко.

— Боли ли ви? — попита тя.

Закимах с глава. Тя сложи в ръката ми бутало на система.

— На морфин сте — каза тя.

Морфин! Боже, господи…

— Затова всеки път, когато болката стане прекалено силна, просто натиснете това буталце. И…

Показа ми как. Веднага прилив на упояваща топлина се разля по тялото ми. И аз отново напуснах света.

После пак стана светло. Над мен се беше навела друга сестра. Завивките бяха дръпнати надолу. Болничната нощница беше над корема ми. От кожата ми отлепяха изцапана с кръв превръзка. Потръпнах от болка.

— Ако бях на ваше място, нямаше да гледам — каза сестрата.

Но аз погледнах и потръпнах, като видях зловещите шевове, проточени като жп линия по корема ми. Успях да изрека една дума:

— Какво…

Болката ме зашемети отново. Потърсих буталото. Сестрата го сложи в ръката ми. Стиснах го. Мрак.

Отново светлина. Сега видях над себе си познато лице. Доктор Болдък. Той държеше на гърдите ми стетоскоп. Пръстите му държаха лявата ми китка. Проверяваше пулса ми.

— Здрасти — каза той. Гласът му беше тих, приглушен. Разбрах веднага какво е станало. — Боли ли?

— Много.

— Не се съмнявам. Но по-силно от това няма да ви боли.

— Загубих бебето, нали?

— Да. Загубихте го. Много съжалявам.

— Какво стана?

— Били сте в клинично състояние, което се определя като „некомпетентен цервикс“ или разхлабена шийка на матката. На практика е почти невъзможно да бъде диагностицирано, преди да стане прекалено късно. Състои се в това, че когато жената мине петия месец, шийката на матката й не може да издържа тежестта на бебето. Затова, когато шийката на матката ви се е разтворила, сте получили кръвотечение. Имате късмет, че приятелят ви Джим ви е открил. Иначе щяхте да сте мъртва.

— Оперирахте ли ме?

— Нямаше друг избор. Матката ви беше разкъсана. Непоправимо. Ако не бяхме оперирали…

— Направили сте ми хистеректомия?

Мълчание.

— Да, Сара. Отстранихме матката.

Напипах буталото. Натиснах го. И изчезнах.

После отново беше нощ. Лампите бяха загасени. Навън валеше дъжд. Имаше силна буря с гръмотевици. Вятърът виеше. Стъклата на прозорците тракаха. Като небесни барабани. От време на време — проблясък на светкавица. Трябваше да минат няколко минути, за да се разсее мъглата от морфина в съзнанието ми. Усещах все още болка, но вече не така остра. Беше станала постоянна и тъпа. Загледах се през прозореца. Върнах се в мислите си пет години назад, в Гринич. Спомних си как зарових глава в прегръдките на Ерик и се отпуснах напълно. Как тогава ми се струваше, че светът е свършил. Преди шест месеца в Ню Йорк, когато гледах петната от кръв в апартамента на брат ми, също мислех, че животът няма как да продължи.

А после Джак. А сега това.

Преглътнах с труд. Издържах на изкушението да натисна буталото на системата за морфин. Дъждът се лееше по прозорците като из ведро. Искаше ми се да плача. Не можех. Можех единствено да гледам черната, непрогледна нощ навън и да си мисля: „Какво да се прави, просто се случи“. Може би беше следнаркотичен ефект. Или следоперативен шок. Или може би настъпваше момент, когато човек вече не може да страда за всичко, което животът му поднася. Не че изведнъж приемаш съдбата си. По-скоро в такъв момент осъзнаваш истината, че има нещо, наречено трагедия, и никой не може да се размине с нея. Живеем, с чувство на непрекъснат ужас. Опитваме се да я избегнем. Но както и смъртта, тя е навсякъде. Прониква във всяко наше действие. Хората прекарват целия си живот в строене на илюзорни крепости, за да се спасят от ударите й, но тя въпреки това тържествува. Защото трагедията удря случайно, сляпо, без да избира. Когато тя удари нас самите, ние търсим обяснения, послания отгоре. Забременявам. Загубвам бебето. Казват ми, че никога няма да мога да имам друго. Забременявам отново. Загубвам бебето пак. Какво значи това? Че някой иска да ми каже нещо? Или че просто такъв е животът?

По-късно същия ден се появи Джим. Беше смутен. Носеше малък букет цветя. Почти увехнал.

— Ето, заповядай — каза той, като ги сложи на шкафчето до леглото ми.

Веднага щом остави цветята, той се отдръпна в противоположния ъгъл на стаята. Или не искаше да ме притеснява, или се чувстваше неудобно да стои близо до мен.

— Благодаря — казах аз.

Той се намести до стената, близо до вратата.

— Как се чувстваш сега? — попита той.

— Най-искрено препоръчвам морфина.

— Трябва да си умирала от болка.

— Каквото и да е, лекува се с хистеректомия.

Цветът се дръпна от лицето му.

— Не знаех. Страшно е някак си…

— Аз трябва да ти се извиня. Трябваше да ти кажа от самото начало как стоят нещата с мен. Но се страхувах…

Той вдигна ръка.

— Не е необходимо да ми обясняваш — каза той.

— Благодаря за посещението. Благодаря и за това, че…

— Мога ли да попитам нещо? — прекъсна ме той.

Кимнах.

— Човекът, от когото щеше да имаш дете… все още ли го обичаш?

— Обичах го. Много силно.

— Всичко ли е свършило?

— Напълно.

— Не — каза той. — Не е.

Не знаех какво да отговоря.

— Нека да говорим за това, когато изляза оттук — промълвих неубедително аз.

— Да, разбира се.

— Съжалявам, Джим — казах аз. — Искрено съжалявам.

— Няма нищо.

Но знаех, че не е така. Разбирах също и че новината за моето влизане в болница бързо ще се разнесе из Брънзуик. Без съмнение Дънкан Хауъл знаеше, че съм откарана по спешност в „Брънзуик Хоспитал“, защото същия този следобед беше пристигнала огромна кошница с цветя. Придружаваше я картичка:

Оздравявайте по-скоро.

От персонала на „Мейн Газет“

Не очаквах нежно писмо. Но безличността на тази бележка ме накара да си задам въпроса дали господин Хауъл не беше открил истинската причина за лечението ми по спешност.

Доктор Болдък ме информира, че поради хирургическата интервенция и количеството кръв, което съм загубила, ще трябва да остана в „Брънзуик Хоспитал“ още десет дни. Безпокоях се, че няма да спазя сроковете за следващите си материали за вестника и се обадих в редакцията. За първи път, откакто бях започнала да работя за „Мейн Газет“, господин Хауъл не прие да говори лично с мен. Вместо него се обади секретарката му — каза ми, че редакторът е „на съвещание“, но че ми дава отпуск „с пълно заплащане за следващите две седмици“.

— Много щедро от страна на господин Хауъл — казах аз. — Моля, благодарете му от мое име.

Прекарах по-голяма част от следващите десет дни в следоперационен унес. Макар че не беше вярно, твърдях, че имам много силни болки. Трябва да съм звучала убедително за доктор Болдък и сестрите, които се грижеха за мен, защото ми оставиха системата с морфина. Има моменти в живота на човек, когато той не може да приеме някои неща от действителността и не му е до яснота, искреност, истина. Такъв беше този момент за мен. Всеки път, когато почувствах, че съзнанието ми отива в посока на жестоко прояснение, посягах към буталцето за впръскване на морфин. Знаех, че след десетина дни ще трябва да стана от леглото и да продължа да живея. Дотогава обаче изпитвах нужда от изличаване на действителността по химичен път.

Рут идваше през ден. Донесе ми домашни сладки, правени с овесени ядки и списания, а също и коняк „Крисчън Брадърс“ („Братя християни“).

— Човек няма нужда от коняк, когато си има това — казах аз и показах системата с морфина.

— По-добре ли действа? — попита тя с обезпокоена усмивка.

Предложи да ми донесе пощата, която съм получила.

— Никаква поща, никакви вестници, нищо материално. Почивам си от всичко.

Забелязах, че оглежда буталото в ръката ми.

— Значи това нещо помага? — повтори тя.

— И още как — казах аз. — Всъщност мисля да накарам да ми инсталират кранче за него в апартамента.

— Чудесна идея — каза тя с такъв любезен тон, че разбрах, че не иска да спори с мен. — Сигурна ли си, че нямаш нужда от нещо?

— Имам нужда само от едно нещо.

— Кажи какво.

— Пълна загуба на паметта.

Два дни, преди да ме изпишат, една от сестрите изключи и избута настрани системата за морфин.

— Ей, имам нужда от това!

— Вече не — каза тя.

— Кой ви каза?

— Доктор Болдък.

— Ами когато имам болки?

— Ще ви даваме за тях таблетки…

— Таблетките може да не ми помогнат.

— Ще ви помогнат.

— Не така, както морфинът.

— Нямате нужда от морфин.

— Не, имам.

— Тогава, обърнете се към доктора.

Таблетките успокояваха болката, но не ме отнасяха в света на забранените сънища като морфина. Не можех да заспя. Цялата нощ гледах тавана на болничната стая. Някъде призори реших, че мразя този живот. Беше така мъчителен, така жесток и несигурен. Всичко в него ми причиняваше прекалено много болка. Най-добре щеше да бъде да го напусна още сега. Защото разбирах напълно, че щом организмът ми се пречисти от морфина, ще попадна в непоносима за мен действителност. Всички мои запаси от сила, стоицизъм и способност за възстановяване се бяха изчерпали. Не исках повече да се боря с жестоките страдания. Не можех да се примиря с мисълта, че ще трябва да живея в състояние на непрекъсната душевна болка. И така, алтернативата беше проста — да изчезна завинаги.

Сестрата ми беше оставила две таблетки на нощното шкафче, в случай че почувствам нужда от тях през нощта. Ще поискам от доктор Болдък да ми напише рецепта за наистина голяма доза от тях, когато ме изписват. Ще си отида вкъщи. Ще отворя бутилка хубаво уиски. Ще изгълтам всички таблетки с голямо количество „J & B“. После ще завържа една торба на главата си, като я залепя с лепенки, за да бъда сигурна, че отникъде няма да влиза въздух. Ще си легна. Коктейлът от таблетките и уискито ще са ме опиянили напълно. Кротко и мирно ще се задуша, докато спя.

Взех двете таблетки. Изпих ги. Продължих да гледам тавана. Изведнъж се почувствах наистина чудесно, защото знаех, че ми остава да понасям живота само още четирийсет и осем часа. Започнах да правя мислено списък на нещата, които трябва да свърша. Трябваше да променя завещанието си. Без съмнение в града имаше местен адвокат, който да може да ме обслужи бързо… стига да не му казвам, че новото ми завещание ще влезе в сила само един ден след като съм го подписала. Ще трябва да оставя разпореждания за погребението си. Никакви религиозни обреди. Никакви възпоменателни служби. Може би едно съобщение в рубриката за починали в „Ню Йорк Таймс“ за да бъдат няколко души в Манхатън осведомени за моята смърт. Но в никакъв случай предварително уредена църковна служба. Само кремация, тук, на място, в Мейн, и местната погребална агенция нека да прави с праха ми, каквото, по дяволите, иска. Ами парите ми? Моето така наречено състояние? Ще го оставя цялото на…

Кого?

Нямах никого. Нито съпруг. Нито семейство. Нито дете. Нито любими близки.

Любими близки. Какъв безличен израз, служещ за определение на най-насъщната нужда в човешкия живот. Но кои бяха любимите ми близки, на които можех да завещая състоянието си? Бях самотен пътник. Моята смърт нямаше да значи нищо. Тя нямаше да накара никого да страда. Моето самоубийство нямаше да бъде егоистична постъпка или отмъщение. Ще бъде просто драстична, но необходима форма на спасение.

Болкоуспокояващите таблетки започнаха да действат. Заспах дълбоко. Събудих се чак на сутринта. Чувствах се странно спокойна, почти в приповдигнато настроение. Имах план, бъдеще, цел.

Доктор Болдък мина за малко същия следобед. Провери бойните ми рани. Изглеждаше доволен от процеса на заздравяване. Попита ме за болката. Оплаках се от силна постоянна болка.

— Действат ли таблетките? — попита той.

— Липсва ми морфинът.

— Не се съмнявам. Ето защо няма начин да ви позволя да се докоснете повече до него. Не искам да излезете оттук с чувството, че сте Томас ди Кулиси^[3].

— Мисля, че той е употребявал опиум.

— Вижте, аз съм лекар, не съм литературен критик. Но знам, че към морфина човек може да се пристрасти.

— Но нали ще ми дадете нещо за болките?

— Разбира се. Едноседмична доза от таблетките, които сега взимате. След три-четири дни болката напълно ще изчезне, така че няма да имате нужда от всички тях.

— Това е хубаво.

— Как се чувствате иначе?

— Учудващо добре.

— Наистина?

— Моментът е труден, но се справям.

— Не се учудвайте, ако се почувствате депресирана. Това е обичайна реакция.

— Ще знам.

Той ми каза, че мога да си отида вкъщи на другия ден. Обадих се на Рут и я помолих да дойде да ме вземе сутринта. Тя беше в болницата в девет. Помогна ми да се настаня в колата й. Докара ме до апартамента ми. Той беше почистен предния ден. На леглото имаше чисти чаршафи. Рут беше пазарувала и килерът беше пълен с най-необходимите продукти. На кухненската ми маса имаше малка купчинка поща. Реших, че може да остане неотворена.

Рут ме попита с какво друго би могла да ми помогне.

— Тази рецепта от доктор Болдък…

— Няма проблем — каза тя, като взе от ръката ми рецептата с драскулките на доктора. — Ей сега ще изтичам до аптеката на улица Мейн, за да я изпълнят веднага. Няма защо да те боли.

Докато я нямаше, се обадих по телефона на първия попаднал ми в телефонния указател на Брънзуик адвокат. Казваше се Алан Бърджойс. На телефона отговори той самият. Казах му, че имам завещание, депозирано при адвоката ми в Бруклин, но според него цялото ми състояние е завещано на брат ми, който вече е покойник. Мога ли да го променя? Той каза, че с удоволствие ще ми състави ново завещание, което ще замени предишното. Мога ли да мина утре сутрин? Или ако съм свободна този следобед, той ще намери време за мен. Днешният ден не му бил много натоварен.

Уговорихме се да отида в два часа следобед.

Рут дойде след един час с лекарствата.

— Аптекарят каза да не вземате повече от две таблетки на всеки три часа. Това е за една седмица.

Четирийсет и две таблетки. Трябваше да ми стигнат за целта.

— Не знам как да ти се отблагодаря за всичко — казах аз на Рут. — Страхотна приятелка си, наистина.

— Ще мина утре да видя дали всичко е наред.

— Няма нужда — казах й аз. — Ще се чувствам отлично.

Тя ме погледа загрижено.

— Само ще надникна — каза тя.

Същият следобед извиках такси, за да ме закара до кантората на Алан Бърджойс надолу по улица Мейн. Кантората му се състоеше от една стая над галантериен магазин. Той беше дребен човек на възраст между петдесет и шестдесет години. Облечен в безличен сив костюм, под който носеше пуловер с остро деколте. Автоматична писалка разкрасяваше джобчето на сакото му. Напълно се покриваше с представата за идеалния провинциален адвокат — спокоен, непосредствен, делови. Той взе личните ми данни. Осведоми се за името на адвоката ми в Ню Йорк. След това ме запита как искам да разпределя състоянието си.

— Петдесет процента ще бъдат за Рут Рейнолдс от Бат, Мейн — казах аз.

— А другата половина?

Поех си въздух.

— Другата половина оставям под попечителство за Чарлс Малоун до двайсет и първия му рожден ден.

— Чарлс Малоун племенник ли ви е?

— Син на един приятел.

Господин Бърджойс каза, че документът е много лесен за съставяне и че утре сутринта ще бъде готов.

— Няма ли някаква възможност да свършим всичко днес? — попитах аз.

— Е, добре, предполагам, че ще мога да направя необходимото до края на работното време, но това означава, че ще трябва да дойдете тук отново след няколко часа.

— Няма проблем — казах аз. — И без това имам да свърша някои работи.

— Чудесно — каза той и се разбрахме да се видим малко преди пет.

Не можех да изминавам дълги разстояния, затова отново взех такси. Накарах го да чака, докато отидох до един железарски магазин, от който купих няколко торби и ролка широка лепенка. Отидох до банката, където изтеглих петдесет долара, за да платя юридическите такси и хонорара на господин Бърджойс. После таксито ме закара до магазина за продажба на алкохолни напитки „Мейн Стейт Ликуър Стоур“ недалеч от колежа. Тъкмо щях да взема петстотинграмова бутилка „J & B“, когато видях до него бутилка „Гленфидиш“. Разликата в цената беше само шест долара. Реших, че мога да бъда разточителна.

Таксито ме остави вкъщи. Разбрах се с шофьора да ме вземе отново малко преди пет. Имах на разположение деветдесет минути. Използвах ги плодотворно. Събрах всички чекови и депозитни книжки и ги наредих на масата. Намерих няколкото бижута, които притежавах, и ги поставих до банковите документи. Сложих лист хартия в машината и бързо написах писмо на Джоуел Ебъртс, в което му обясних за новото завещание. Дадох му името на Алан Бърджойс и му писах, че ще наредя да му бъде изпратено едно копие от документа.

По времето, когато това писмо ще пристигне при вас, аз ще съм напуснала този живот. Нямам намерение сериозно да защитавам решението си да сложа край на всичко. Но ще кажа едно: просто не знам как да продължа да живея.

В новото ми завещание вие сте определен за негов изпълнител, затова се надявам, че ще продадете апартамента и акциите ми и ще откриете попечителски фонд на името на Чарлс Малоун, на когото оставям половината от състоянието си. Сигурна съм, че ще ви се види странно, че му оставям такова голямо наследство. Обяснението е просто. Джак Малоун беше мъжът, когото най-много съм обичала през живота си. Вярно е, че той уби любовта ми, като предаде Ерик, но това предателство не може да му отнеме централната роля, която той изигра през последната част от живота ми. Винаги съм искала да имам деца, но това ми желание не се изпълни. Малоун има син. Нека той има някаква полза от любовта, която някога изпитвах към баща му. Но моля ви, направете всичко възможно никога и при никакви обстоятелства самият Малоун да не може да има достъп до фонда.

В заключение искам да кажа, че винаги сте ми бил изключително добър приятел. Разберете — сигурна съм, че изборът ми е правилен. Гледам на него като един вид прекъсване на дългосрочни преговори, които не са дали резултат. Защитавах позицията си с всички сили, но все пак винаги губех. Време е да приема неизбежното и да призная, че преговорите трябва да приключат.

Желая ви всичко най-добро и ви благодаря за всичко.

Подписах писмото, сгънах го и го сложих в плик. Написах адреса на плика и му сложих марка. После сложих друг лист в машината си и написах кратка записка, която смятах да оставя до изтривалката пред входната си врата:

Мила Рут,

Не влизай вътре. Извикай полиция. Приеми извиненията ми, че те карам да свършиш тази толкова неприятна работа. Свържи се с Алан Бърджойс в кантората му на улица Мейн в Брънзуик. Искам да знаеш, че те смятам за най-добрия сътрудник, който човек би могъл да си представи.

С обич

Надрасках подпис и сложих бележката в плика. Написах името на Рут върху него. Оставих го върху масата за хранене, за да го сложа отвън по-късно същата вечер.

На вратата се почука. Таксито беше дошло. Взех палтото си и писмото до Джоуел Ебъртс. Пуснах го в пощенската кутия до външната врата. После се качих на таксито и отидох отново в кантората на Алан Бърджойс. Той ме посрещна със сдържано кимване и ми посочи да седна на метален стол срещу бюрото му. После взе от него един юридически документ и ми го връчи.

— Ето — каза той. — Прочетете всичко внимателно, защото ако са необходими поправки или допълнения, те трябва да бъдат направени сега.

Прочетох документа внимателно. Всичко изглеждаше както трябва. Казах му го.

— Оставили сте раздела за погребалните разпореждания някак си мъгляв — каза господин Бърджойс.

— Искам мъгляво погребение — казах аз шеговито.

Господин Бърджойс ме погледна със загриженост.

— След петдесетина години, разбира се.

Той присви устни и не каза нищо. Върнах документа върху бюрото му.

— Отлично. Сега ли да подпиша?

Той бръкна в джоба си и извади автоматичната писалка. Отвъртя капачката и ми я връчи.

— Съставил съм завещанието в три копия. Едно за вас, едно за вашия адвокат в Ню Йорк и едно за моите архиви. Вие трябва да подпишете и трите, след което аз ще вляза в ролята си на официално заклет нотариус и ще заверя нотариално комплекта. Между другото забравих да ви кажа, че нотариалната такса е два долара на копие. Надявам се, че няма да ви се види прекалено скъпо.

— Няма проблем — казах аз и надрасках подписа си върху трите копия на документа. След като му ги върнах, господин Бърджойс ги завери, като подпечата всяка отделна страница със своя старомоден гравиран печат. После се подписа отдолу под печата.

— Ето, вече имате ново завещание — каза той.

После взе от таблата си за входящи документи сметка за четирийсет и един долар и ми я връчи. Извадих портмонето от чантата си, отброих сумата и поставих парите на бюрото му. Той сложи моето копие в голям плик от дебела хартия и ми го връчи с леко церемониален жест.

— Благодаря ви за експедитивното обслужване — казах аз, като станах, за да си вървя.

— Всякога с удоволствие съм на ваше разположение, госпожице Смит. Надявам се, че и друг път ще мога да ви услужа.

Не казах нищо. Отправих се към вратата. Тогава господин Бърджойс каза:

— Мога ли да си позволя да проявя любопитство?

— Кажете.

— Защо ви трябваше това завещание толкова бързо?

Бях предвидила този въпрос и си бях подготвила подходящ отговор.

— Заминавам утре на дълго пътуване.

— Но аз мислех, че днес сте излезли от болницата, нали?

— Откъде пък вие научихте това? — попитах аз с остър тон.

— Заради рубриката ви във вестника, а чух също, че не сте била добре.

— От кого?

Той изглеждаше изненадан от грубия ми тон.

— От… ъ-ъ… просто вестта се разнесе из Брънзуик. Градът, нали знаете, е малък. Просто проявих любопитство, това е.

— Предприемам дълго пътуване. Исках завещанието ми да е в ред, особено след като брат ми…

— Разбирам, наистина. Нямах намерения да ви обидя, госпожице Смит.

— Няма за какво да съм ви обидена, господин Бърджойс. Беше ми приятно да работя с вас.

— И на мен също, госпожице. За някое хубаво място ли заминавате?

— Моля?

— Просто се чудех дали там, където отивате, е хубаво.

— Не мога да ви кажа. Не съм ходила там друг път.

Взех таксито и се отправих към къщи с твърдото решение да приключа с всичко колкото се може по-бързо… Защото ако господин Бърджойс беше усетил нещо, той можеше да изпрати полицията в апартамента ми. Гледах вече тъмните улици на Брънзуик и си мислех, че това ще бъде последната за мен гледка от външния свят. Когато таксито спря пред дома ми, дадох на шофьора десет долара бакшиш. Той беше поразен и ми благодари многословно.

„Е, нищо, това беше последното ми пътуване с такси — ми се искаше да кажа. — Във всеки случай от утре парите няма да значат нищо за мен.“

Влязох вътре. Взех писмото за Рут и го поставих върху изтривалката пред входната врата. После заключих вратата отвътре. Съблякох палтото си. Чистачката беше подготвила камината. Запалих я. Огънят веднага се разгоря. Отидох в банята. Взех шишенцето с болкоуспокоителните таблетки. Отидох в кухнята. Извадих една торба, взех ролката с лепенка и ножици. Поставих торбата върху възглавницата си, после отрязах четири дълги лепенки и ги залепих с единия им край за нощното шкафче. Взех бутилката „Гленфидиш“ и чаша. Отидох във всекидневната. Седнах на дивана. Ръцете ми започнаха да треперят. Сипах си в чашата глътка уиски. Глътнах го. Ръцете ми продължаваха да треперят. Сипах си още един пръст уиски. И то отиде на един дъх. Поех си дълбоко въздух и почувствах как топлината се разлива по тялото ми. Планът ми беше прост. Щях да гълтам хапчетата по пет наведнъж, като след всяка доза щях да изпивам по една голяма чаша уиски. Когато свършех бутилката, щях да отида бързо в спалнята, щях да сложа торбата на главата си и щях да я залепя плътно с лепенките. От комбинацията уиски с болкоуспокоителни със сигурност щях да заспя само след няколко минути. След това нямаше никога да се събудя.

Извадих шишенцето с таблетките от джоба на полата си. Развих капачката. Отброих пет таблетки върху дланта си. Телефонът започна да звъни. Не го вдигнах. Телефонът продължи да звъни. Изплаших се, че е възможно да звъни Алан Бърджойс и да ме проверява, и че ако не вдигна телефона, той може да си помисли най-лошото. Най-добре беше да вдигна телефона и да го убедя, че всичко е наред. Върнах таблетките в шишенцето. Посегнах към телефона.

— Сара, тук е Дънкан Хауъл.

По дяволите! По дяволите. По дяволите… Постарах се да звуча любезно.

— Здравейте, Дънкан.

— В неудобен момент ли се обаждам?

— Не — казах аз, като отпих още една глътка от уискито. — Какво има?

— Разбрах, че днес са ви изписали от болницата. Как се чувствате?

— Съвсем добре.

— Всички ние страшно се притеснихме за вас. Трябва да съм получил поне дузина читателски писма с въпроса защо вашата колона не излиза.

— Това е много мило — казах аз, докато подрънквах шишенцето с таблетките в ръката си. — Но не бих ли могла да ви се обадя по-късно? Или може би утре? Просто… все още съм доста изтощена и…

— Повярвайте, Сара, като знам колко болна бяхте, наистина нямаше да си позволя да ви безпокоя тази вечер, но чувствам, че трябва да говоря с вас, преди да откриете, че…

— Да открия — какво?

— Искате да кажете, че никой не ви се е обаждал от Ню Йорк днес следобед?

— Не бях вкъщи. Но защо трябва да ми се обажда някой от Ню Йорк.

— Защото сте на централно място в днешния материал на Уолтър Уинчъл.

— Какво?

— Искате ли да ви го прочета?

— Разбира се.

— Не е особено ласкателно…

— Четете, моля ви.

— Добре, ето го. Четвъртият пасаж от горе на долу: „Тя беше едно време сътрудник звезда на «Сатърдей Найт/Съндей Морнинг», но сега е на заточение в едно градче в дълбоката провинция. Става дума за Сара Смит — остроумната заядливка, автор на «Животът такъв, какъвто е…», която изчезна от страниците на списанието преди някой и друг месец — веднага след като нейният по-червен от червените брат Ерик беше изритан от длъжността главен сценарист на Марти Манинг. Изглежда, че Ерик е отказал да пропее за комунистическото си минало. Непатриотична постъпка, която накара и «Сатърдей Найт/Съндей Морнинг» да се почувстват неудобно да печатат материалите на сестра му. Месец по-късно старият дявол — ромът, изпрати Ерик преждевременно в гроба, а Сара като че ли се изпари. Докато един от моите шпиони — на почивка в знаменития щат Мейн — не купи един незначителен местен парцал, наречен «Мейн Газет». И можете ли да си представите кой стреля думи по великите страници на това вестниче? Познахте — някога славната Сара Смит. О, колко ниско могат да паднат и най-големите, когато забравят мелодията на «Флаг, обсипан със звезди».“

Дънкан Хауъл направи пауза, за да си прочисти гърлото.

— Както ви казах, едва ли би могло да се нарече приятно. И аз определено съм възмутен от това, че нашият вестник е наречен „незначителен местен парцал“.

— Какъв мръсник!

— Точно това е и моето мнение. И ние стоим зад вас в цялата тази история.

Разклатих отново шишенцето с таблетките, без да кажа каквото и да било.

— Трябва да ви кажа и още нещо — каза Дънкан Хауъл. — По-точно — две неща. И двете — неприятни. Първото е, че днес следобед ми се обади някой си Плат. Каза, че работи в юридическия отдел на „Сатърдей Найт/Съндей Морнинг“. Че се е опитвал да ви открие, но тъй като нямал ни най-малката представа къде може да сте, решил да се обади на мен, след като разбрал от материала на Уинчъл, че пишете за нас. Както и да е, помоли ме да ви съобщя, че поради това, че пишете за нас, вие сте нарушила договора си с…

— Пълни глупости — казах аз с учудващо висок глас.

— Просто предавам това, което ми беше казано. Искаше да бъдете уведомена, че от този момент спират да ви плащат парите за платения отпуск.

— Няма нищо. И без това оставаха само пет седмици. Някакви други добри новини?

— За съжаление материалът на Уинчъл предизвика някои реакции.

— Какви реакции?

— Днес следобед ми се обадиха по телефона редакторите на „Портланд Прес Хералд“ и „Бангър Дейли Нюз“. Те и двамата изразиха силно безпокойство поради обвиненията в противоамериканска дейност в материала на Уинчъл…

— Аз не съм антиамерикански настроена. Не беше така настроен и покойният ми брат.

— Сара, аз ги уверих в това. Но както и много други хора днес, те се страхуват да имат каквото и да било общо с човек, който някога е имал и най-бледата комунистическа окраска.

— Не съм дяволска комунистка! — изкрещях аз и без да мисля, запратих яростно шишенцето с таблетките към отсрещната стена на стаята. То се разби на парчета в камината.

— Никой от „Мейн Газет“ не мисли, че сте. И искам да ви кажа съвсем ясно, че ние сме напълно на ваша страна. Говорих с половината членове на дирекционния съвет днес и те всички са съгласни с мен — вие сте кредит за вестника и ние в никакъв случай няма да позволим да бъдем сплашвани от журналист от жълтата преса, какъвто е господин Уинчъл. Така че имате пълната ни подкрепа, Сара.

Не казах нищо. Просто продължих да гледам как таблетките се стопяват между дърветата в камината. Самоубийството ми излиташе през комина. Но вече нямах желание да напускам този живот. Ако се бях самоубила, самоубийството ми щеше да бъде изтълкувано като капитулация пред Уинчъл, Маккарти и всички други изчадия, които използваха патриотизма като оръжие, като средство, което им осигурява власт. Нямаше със смъртта си да доставя удоволствие на тези мръсници. Сега вече…

— Още ли сте на телефона, Сара?

— Да. Тук съм.