Кен Фолет
Долината на лъвовете (2)

Втора глава

Жан-Пиер се облегна на масата в служебната столова и отправи състрадателен поглед към брюнетката отсреща.

— Мисля, че ми е ясно как се чувстваш — с топъл глас рече той. — Помня, че и аз бях много потиснат към края на първата година в медицинската академия. Струва ти се, че са ти наблъскали повече информация, отколкото може да погълне нормалният мозък, и направо не знаеш как ще се подготвиш навреме за изпитите.

— Точно така, абсолютно — отвърна тя и усилено закима. Почти беше на път да се разплаче.

— Това е добър знак — увери я той. — Значи, че си сред най-добрите в курса си. Тези, които не се притесняват, обикновено се провалят на изпитите.

Кафявите й очи се навлажниха от благодарност.

— Наистина ли така мислиш?

— Сигурен съм даже.

Младата жена го погледна с обожание. „По-скоро би схрускала мен днес вместо обеда си“, помисли той. Тя се помръдна леко и деколтето на пуловера й се смъкна, разкривайки дантелената апликация на сутиена. Жан-Пиер се изкуши за момент. В източното крило на болницата имаше склад за бельо, който никога не се използваше след девет и половина сутринта. Беше влизал там с момичета вече няколко пъти. Можеше да заключи вратата отвътре и да легнат върху меката купчина чисти чаршафи…

Брюнетката въздъхна и хапна парче от пържолата. В момента, в който започна да го дъвче обаче, Жан-Пиер загуби всякакъв интерес. Мразеше да гледа хората, когато се хранят. Освен това той само опипваше почвата в момента, за да докаже сам на себе си, че още го бива в тези работи — в действителност не искаше да я сваля. Много беше хубавка, с къдрава коса и топъл средиземноморски тен, имаше и красиво тяло, но напоследък Жан-Пиер бе загубил мерак за безразборни похождения. Единственото момиче, което можеше очарован да гледа повече от няколко минути, беше Джейн Ламбърт — а тя не искаше даже да го целуне.

Той отклони поглед от брюнетката и очите му неспокойно зашариха из болничната столова. Не видя никой познат. Беше почти празно: той обядваше рано този ден, защото беше първа смяна.

Вече шест месеца минаха, откакто за първи път зърна поразително красивото лице на Джейн в една претъпкана от гости стая по време на коктейл, отбелязващ излизането на книга по въпросите на феминистката гинекология. Той й подметна, че няма такова нещо като „феминистка медицина“; че има само добра медицина и лоша медицина. Тя му бе отвърнала, че няма и такова нещо като „християнска математика“, но все пак е трябвало да се появи един еретик като Галилей, за да докаже, че Земята се върти около Слънцето. Жан-Пиер тогава възкликна с най-обезоръжаващия си тон: „Абсолютно сте права!“ — и двамата станаха приятели.

И все пак тя явно бе неподвластна на чара му, да не се каже — съвсем неподатлива. Харесваше го, но явно беше сериозно привързана към американеца, въпреки че Елис бе доста по-голям от нея по възраст. Странно, но от това като че ли тя ставаше още по-желана за Жан-Пиер. Само ако можеше Елис да изчезне по някакъв начин от картинката — да го сгази автобус или нещо такова… Напоследък като че ли съпротивата на Джейн бе поотслабнала — или пък само на него така му се искаше да си мисли?

Брюнетката каза:

— Вярно ли е, че заминаваш за Афганистан за две години?

— Точно така.

— Защо?

— Защото най-вероятно вярвам в свободата. И защото не съм учил толкова години само за да правя коронарни байпаси на тлъсти бизнесмени. — Лъжите сами идваха в устата му.

— Но защо две години? Повечето, които заминават така, отиват само за три или шест месеца, най-много — за година. Две години ми изглежда като цяла вечност.

— Така ли? — Жан-Пиер се усмихна някак криво. — Трудно е да се постигне нещо наистина стойностно за по-кратко време, разбираш ли? Самата идея да се изпращат там доктори за кратки посещения е абсолютно неефективна. На бунтовниците им трябва някаква по-постоянна медицинска служба, болница, която да стои винаги на едно и също място, и в нея да работят поне някои от докторите, които са били там и миналата година. Както стоят нещата в момента, половината от хората изобщо не знаят къде да си заведат болните и ранените, не изпълняват съветите на докторите, защото не успяват да ги опознаят достатъчно, за да им имат доверие, а за здравна просвета никой няма време. Пък и цената на транспортирането на доброволците до страната и връщането им обратно прави „безплатните“ им услуги доста скъпички. — Жан-Пиер вложи толкова усилия в тази реч, че почти сам си повярва, тъй че му се наложи да си припомни наум какви са истинските мотиви за заминаването му в Афганистан.

Един глас зад него каза:

— Кой тук си предлага услугите без пари?

Той се извърна и видя двама, понесли табли с храна: Валери, която беше стажантка като него, и нейния приятел, рентгенолог по специалност. Те седнаха до Жан-Пиер и брюнетката.

Брюнетката отговори на въпроса на Валери:

— Жан-Пиер заминава за Афганистан, за да помага на бунтовниците.

— Сериозно?! — Валери бе изненадана. — Чух, че ти предложили прекрасно място в Хюстън.

— Отказах предложението.

Тя изглеждаше впечатлена.

— Но защо?

— Смятам, че е достойно да отида да спасявам живота на борците за свобода; от друга страна, няколко тексаски милионери повече или по-малко — какво би променило това?

Рентгенологът не бе тъй възхитен от Жан-Пиер, колкото приятелката му. Той преглътна хапката си картофи и каза:

— Няма страшно. Като се върнеш, няма да имаш никакъв проблем да получиш същите предложения за работа — тогава ще бъдеш не само доктор, но и герой.

— Така ли мислиш? — невъзмутимо рече Жан-Пиер. Не му се нравеше посоката, в която тръгна разговорът.

— Двама души от тази болница заминаха за Афганистан миналата година — продължи рентгенологът. — И двамата получиха страхотни места, като се върнаха.

Жан-Пиер снизходително се усмихна.

— Хубаво е да знам, че ще мога да си намеря работа, ако оцелея.

— Така поне се надявам! — възмутено изрече брюнетката. — След такава саможертва!

— Какво мислят родителите ти за тази идея? — полюбопитства Валери.

— Майка ми одобрява — отвърна Жан-Пиер.

Естествено че ще одобрява: тя си падаше по героичните типове. Жан-Пиер имаше представа какво би казал баща му за младите доктори идеалисти, които заминават да помагат на афганските бунтовници. „Социализмът не означава, че всеки може да прави каквото поиска! — би рекъл той с леко дрезгав, напрегнат глас и с лице, леко изчервено от вълнение. — Какво си мислиш, че представляват тези бунтовници? Те са бандити, които смучат от кръвта на честните селяци, феодалните институции трябва да бъдат изличени от лицето на земята, преди да възтържествува социализмът. — После сигурно би ударил с огромния си юмрук по масата. — За да направи човек омлет, трябва да строши яйцата; за да направи социализъм — трябва да строши глави!“ „Не се притеснявай, тате, всичко това го знам…“

— Баща ми е починал — каза Жан-Пиер. — Но той самият беше борец за свобода. Бил се е за френската Съпротива по време на войната.

— Какво точно е правил? — скептично запита рентгенологът, но Жан-Пиер така и не му отговори, защото в същия момент видя Раул Клермон, редакторът на „Ла Револт“, запотен в официалния си костюм, да пресича столовата: Какво, по дяволите, търси този дебел журналист в болничната столова?

— Трябва да си поговорим — без всякакво въведение започна Раул. Едва си поемаше дъх от бързане.

Жан-Пиер направи жест към стола.

— Раул…

— Спешно е! — отряза го Раул, като че ли не искаше останалите даже името му да чуят.

— Защо не обядваш с нас? После можем да си поговорим на спокойствие.

— Съжалявам, но не мога.

Жан-Пиер долови нотки на паника в гласа на дебелака. Като го погледна в очите, видя там настоятелна молба да прекъсне празните приказки. Стана изненадан от стола.

— Добре — отвърна той. За да замаже това внезапно тръгване, закачливо се обърна към останалите: — Не ми изяждайте обяда, връщам се веднага.

После хвана Раул под ръка и двамата напуснаха столовата.

Жан-Пиер отначало имаше намерение да си поговорят пред вратата, но Раул го поведе по коридора.

— Изпрати ме мосю Льоблон — каза той.

— Тъкмо бях почнал да си мисля, че именно той стои зад цялата история — каза Жан-Пиер.

Точно преди месец Раул го бе завел да се срещне с Льоблон, който го бе помолил да замине за Афганистан, уж за да помага на бунтовниците, както правят много млади френски лекари, но на практика — за да шпионира в полза на руснаците. Тогава Жан-Пиер се почувства едновременно горд, притеснен, но най-вече развълнуван от възможността да направи нещо наистина забележително за каузата. Единствено се боеше, че организациите, които изпращат доктори в Афганистан, нямаше да го приемат, защото е комунист. Нямаше как да разберат, че в действителност е член на партията, а и той, разбира се, не би им казал сам, но можеха да научат отнякъде, че симпатизира на комунистите. Въпреки това имаше и много френски комунисти, които бяха против нахлуването в Афганистан. Съществуваше обаче и някаква далечна възможност една по-предпазлива организация да предложи на Жан-Пиер ангажимент към някоя друга група борци за свобода — те изпращаха хора на работа и за бунтовниците в Ел Салвадор например. В крайна сметка това не се случи — Жан-Пиер бе приет веднага от „Лекари за свобода“. Той беше съобщил на Раул добрите новини и Раул бе отвърнал, че ще се състои още една среща с Льоблон. Може би затова бе всичко днес.

— Но защо е тази паника?

— Иска да те види веднага.

— Веднага? — Жан-Пиер се раздразни. — Дежурен съм. Имам пациенти.

— Все някой друг ще може да се погрижи за тях.

— Но защо е толкова спешно? Тръгвам чак след два месеца.

— Не става дума за Афганистан.

— Е, за какво става дума в такъв случай?

— Не знам.

„Тогава какво така те е подплашило?“, помисли си Жан-Пиер.

— Изобщо никаква представа ли нямаш?

— Знам, че е бил арестуван Рахми Коскун.

— Турският студент? За какво?

— Не знам.

— И какво общо има това с мен? Аз почти не го познавам.

— Мосю Льоблон ще обясни.

Жан-Пиер вдигна театрално ръце.

— Не мога просто ей така да си тръгна!

— Какво ще стане, ако беше се разболял? — попита Раул.

— Щях да съобщя на старшата сестра, а тя да извика заместник. Но…

— Тогава обади й се. — Вече бяха стигнали до изхода на болницата и на стената до тях имаше редица вътрешни телефони.

„Това може да е някакъв изпит — помисли си Жан-Пиер, — изпит по лоялност, да видят дали съм достатъчно сериозен, за да ми възложат такава мисия.“ Реши да рискува и да си навлече гнева на болничното ръководство. Вдигна телефона.

— Извикаха ме заради спешен случай в семейството — каза той, когато го свързаха. — Трябва да се обадите на доктор Рош веднага.

— Да, докторе — спокойно отвърна сестрата. — Дано да не сте получили тъжни новини.

— Ще ви кажа по-късно — бързо рече той. — Довиждане. О, само минутка още! — Имаше една пациентка след операция, която бе получила кръвотечение през нощта. — Как е мадам Ферие?

— Добре е. Кръвоизливът не се повтори.

— Добре. Наблюдавайте я внимателно.

— Да, докторе.

Жан-Пиер окачи слушалката.

— Добре — обърна се той към Раул. — Да тръгваме.

Отидоха до паркинга и се качиха в старото рено на Раул.

Вътре в колата беше много горещо от прежурящото обедно слънце. Раул шофираше бързо през задните улички. Жан-Пиер бе нервен. Той не знаеше кой точно е този Льоблон, но беше приел, че трябва да е някаква клечка в КГБ. Улови се, че си мисли дали пък не е сторил нещо, което да засегне тази страховита организация, и ако е така, какво би могло да е наказанието.

Няма как да са разбрали за Джейн.

Това, че той я бе помолил да отиде с него в Афганистан, не е изобщо тяхна работа. Така или иначе щеше да има и други хора в заминаващата група, може би някоя сестра, която да помага на Жан-Пиер там, в полевите условия, може би и други лекари, тръгнали към различни краища на страната — защо и Джейн да не е сред тях? Не е медицинска сестра, но можеше да изкара някой ускорен курс и най-голямото й предимство беше, че говори фарси, персийския език, едно наречие, което се употребява в района, където заминава Жан-Пиер.

Надяваше се, че тя ще тръгне с него, водена от идеализъм и любов към приключенията. Надяваше се, че докато са там, тя ще успее да забрави Елис и ще се влюби в най-близкия европеец — и това, разбира се, ще бъде Жан-Пиер.

Освен това се и надяваше партията никога да не разбере, че той я е карал да тръгне с нето по свои собствени причини. Нямаше защо да знаят другарите, нямаше и начин да разберат — или поне той така си мислеше. Може би беше сгрешил? Може би ги е ядосал?

Това са пълни глупости — успокои се сам. — Нищо лошо всъщност не съм направил, а даже и да бях, няма да има никакво наказание. Това тук е истинското КГБ, не онази митична институция, която смразява от страх сърчицата на онези, които редовно четат „Рийдърс Дайджест“.

Раул паркира колата. Бяха спрели пред един луксозен жилищен блок на „Рю дьо л’Юниверсите“. Тук се бяха срещнали с Льоблон и последния път. Напуснаха колата и влязоха в сградата.

Фоайето бе доста мрачно. Качиха се по извитите стълби до първия етаж и натиснаха звънеца. „Колко се е променил животът ми от последния път, когато чаках пред тази врата“, помисли си Жан-Пиер.

Отвори мосю Льоблон. Той беше нисък, хилав, оплешивяващ мъж с очила. Тъмносивият му костюм и сребристата вратовръзка го правеха да изглежда като домашен иконом. Той ги отведе в една стая към задната част на сградата, където бяха провели първия си разговор с Жан-Пиер. Високите прозорци и сложните отливки по тавана сочеха, че едно време това е било елегантен салон за гости, но сега там имаше изкуствен мокет, някакво евтино бюро и два-три пластмасови стола, оранжеви на цвят.

— Почакайте тук за момент — каза Льоблон. Гласът му беше тих, приглушен и сух като прахан. Един лек, но ясно осезаем акцент подсказваше, че името му не е Льоблон. Той излезе през една друга врата.

Жан-Пиер седна на един от пластмасовите столове, Раул остана прав. „Тук, в тази стая — припомняше си Жан-Пиер, — същият този сух глас ми каза: «Вие сте непроявен, но верен член на партията още от детството си. Вашият характер и семеен произход подсказват, че добре бихте служили на партията, ако работите под прикритие.» Дано само да не съм провалил всичко заради Джейн“, помисли си той.

Льоблон се върна заедно с още един човек. Двамата застанаха на прага и Льоблон посочи към Жан-Пиер. Вторият фиксира Жан-Пиер: със суров поглед, като че ли се опитваше да запомни лицето му. Жан-Пиер издържа успешно на този взор. Мъжът беше много едър, с широки рамене като футболист. Косата му беше дълга отстрани, но пооредяла на темето, и имаше увиснали мустаци. Облечен беше в зелено сако от рипсено кадифе с разцепен ръкав. След няколко секунди той кимна и излезе.

Льоблон затвори вратата зад него и седна зад бюрото.

— Станало е нещо ужасно — каза той.

„Значи не е заради Джейн — опита да си обясни Жан-Пиер. — Слава богу!“

Льоблон каза:

— В кръга на вашите приятели има агент на ЦРУ.

— Господи! — възкликна Жан-Пиер.

— Но това не е най-ужасното — раздразнено рече Льоблон. — Едва ли трябва да ви изненада фактът, че сред приятелите ви има американски шпионин. Без съмнение има и израелски, и южноафрикански, и френски шпиони. Че какво друго да направят тези хора, освен да проникнат в групичките на млади политически активисти? Та нали и ние си имаме шпионин също.

— Кой?

— Вие!

— О! — Жан-Пиер като че се стресна; никога не бе мислил за себе си точно като за шпионин. Но какво друго би могло да означава да служи на партията под прикритие? — Кой е агентът на ЦРУ? — попита той, обхванат от трескаво любопитство.

— Някой си Елис Талер.

Жан-Пиер бе толкова шокиран, че се изправи на крака.

— Елис?

— Значи наистина го познавате. Това е добре.

— Елис е агент на ЦРУ?!

— Седнете — с равен глас му каза Льоблон. — Нашият проблем не е в това кой е той, а в това какво е направил.

Жан-Пиер си мислеше: „Ако Джейн разбере за това, ще зареже Елис на секундата. Дали ще ми позволят да й кажа? И ако не, тя дали ще разбере по някакъв друг начин? Дали ще повярва? А Елис дали ще отрече?“

Льоблон говореше нещо. Жан-Пиер се насили да съсредоточи вниманието си върху думите му.

— Ужасното е, че след като Елис е устроил клопка, са заловили един човек, който е много важен за нас.

Жан-Пиер си спомни, че Раул му бе казал за ареста на Рахми Коскун.

— Рахми е важен за нас?

— Не Рахми.

— Кой тогава?

— Не е нужно да знаете.

— Тогава защо сте ме довели тук?

— Млъквайте и слушайте! — грубо го отряза Льоблон и за първи път Жан-Пиер изпита страх от него. — Никога не съм срещал вашия приятел Елис, разбира се. За нещастие и Раул също не го е срещал. Ето защо нито един от нас не знае как изглежда той. Но вие знаете. Затова и ви доведох тук. Знаете ли къде живее Елис?

— Да. Държи квартира над ресторанта на улица „Лансиен Комеди“.

— Стаята му гледа ли към улицата?

Жан-Пиер се намръщи. Беше ходил там само веднъж. Елис не канеше често хора у дома си.

— Мисля, че гледа.

— Но не сте сигурен?

— Чакайте да помисля. — Беше ходил там късно една вечер заедно с Джейн и цяла група други след прожекция в Сорбоната. Елис им беше сервирал кафе. Стаята беше малка. Джейн беше седнала на пода до прозореца… — Да, прозорецът гледа към улицата. Защо е толкова важно?

— Това означава, че ще може да ни направите знак.

— Аз? Защо? На кого?

Льоблон му метна опасен поглед.

— Извинете — рече Жан-Пиер.

Льоблон се поколеба. Когато отново заговори, гласът му беше съвсем малко по-мек отпреди, макар изражението му да оставаше неразгадаемо.

— Това ще бъде бойното ви кръщение. Съжалявам, че ще трябва да ви използваме в една… акция… като тази, след като никога не сте работили за нас преди. Но вие познавате Елис и сте тук, а точно в момента не разполагаме с никой друг, който да го познава; от друга страна, това, което искаме да направим, ще загуби смисъл, ако не бъде извършено незабавно. И така, слушайте внимателно, защото това е важно. Вие трябва да посетите квартирата му. Ако е там, ще влезете — измислете някакъв претекст. Отидете до прозореца и се покажете оттам, като непременно трябва да бъдете видян от Раул, който ще чака на улицата.

Тук Раул се размърда неспокойно, също като куче, което е уловило името си в разговор.

— Говорете със съседите му. Опитайте се да разберете къде е отишъл и кога ще се върне. Ако изглежда, че е излязъл само за няколко минути или даже за час, или нещо такова, изчакайте го. Когато се върне, процедирайте, както вече ви казах: влезте в стаята, идете до прозореца и непременно се покажете на Раул. Вашето появяване на прозореца е знак, че Елис е вътре, така че каквото и да правите, не ходете до прозореца, ако него го няма. Разбрахте ли?

— Ясно ми е какво искате да направя — каза Жан-Пиер. — Не разбирам обаче целта на всичко това.

— Да разпознаем Елис.

— И когато го сторите?

Отговорът на Льоблон бе нещо, за което Жан-Пиер не бе посмял да се надява дори — и то го разтърси от вълнение:

— Ще го убием, разбира се.