Кен Фолет
Долината на лъвовете (11)

Единадесета глава

Когато Фара разбра, че Джейн и Жан-Пиер смятат да заминат със следващия конвой, плака цял ден. Беше се привързала много към Джейн и нежно обичаше Шантал. Джейн се радваше, но й беше малко неудобно — понякога изглеждаше, все едно че Фара предпочита нея пред собствената си майка. После обаче Фара като че ли свикна с мисълта, че Джейн заминава и на следващия ден се държа съвсем нормално — всеотдайна както винаги, но вече не тъй съкрушена.

Самата Джейн започна да се притеснява за пътуването към дома. От Долината към Хайберския проход имаше двестакилометров тежък планински преход. На идване той им отне цели четиринайсет дни. Тя се измъчи от диария и огромни мазоли, както и от неизбежната мускулна треска. А сега ще трябва да измине разстоянието обратно, понесла на ръце двумесечно бебе. Ще имат коне, но през по-голямата част от пътя язденето ще е опасно, защото конвоите минаваха по най-тесните и най-стръмни планински пътеки, често — нощем.

Тя измайстори нещо като люлка от памучен плат, която можеше да се премята през врата, за да носи Шантал. Жан-Пиер ще трябва да носи всички провизии, които им трябват през деня, защото — това Джейн беше научила по пътя за насам — конете и хората се движат с различна скорост: конете вървят по-бързо от хората по нанагорнище и по-бавно — по нанадолнище, тъй че през големи периоди от пътуването багажът оставаше далеч от собствениците си.

Този следобед, докато Жан-Пиер беше в Скабун, я занимаваше проблемът какви точно провизии да вземе. Ще има чантичка с най-нужните медикаменти — антибиотици, превързочни материали, морфин, но това ще приготви Жан-Пиер. Ще се наложи да вземат и малко храна. На идване бяха заредени с голямо количество висококалорични западни продукти, шоколад, сухи супи и любимата храна на пътешествениците — ментовия кейк „Кендъл“. На връщане обаче ще разполагат само с това, което могат да намерят в Долината — ориз, сушени плодове, сирене, сухар и каквото успеят да купят по пътя. Добре че не трябва да се притесняват за раната на Шантал.

С бебето обаче имаше други проблеми. Тукашните майки не използваха пелени, а оставяха долната част от тялото на бебето необлечена и изпираха одеялцето, на което лежи. Джейн сметна, че това е много по-здравословно решение от западната система, но за път не бе подходящо. Тя измайстори три пеленки от стари хавлиени кърпи и импровизира чифт водонепропускливи гащички от полиетиленовите обвивки на медикаментите. Ще трябва да пере пеленката всяка вечер — в студена вода, разбира се, — а през нощта да се опитва да я изсуши. Ако не успее да изсъхне, ще има една резервна; ако и двете са влажни, Шантал ще се подсече. „Досега бебе не е умирало от подсичане“, каза си Джейн, конвоят със сигурност няма да спира, за да може бебето да поспи, да суче или да бъде подменено, тъй че Шантал ще трябва да яде и да подремва в движение, както и да бъде подменяна всеки път, когато има възможност за това.

В някои отношения Джейн беше по-жилава сега, отколкото преди година. Кожата на стъпалата й бе загрубяла и стомахът й беше привикнал към по-разпространените местни бактерии. Краката, които така жестоко я боляха по пътя за насам, сега бяха тренирани да вървят пеша десетки километри. Но от бременността често я болеше гърбът и се притесняваше как ще носи бебето по цял ден. Тялото й като че се беше възстановило от травмите при раждането. Чувстваше, че вече е в състояние да води нормален полов живот, но не беше споделила това с Жан-Пиер — сама не беше сигурна защо точно не му каза.

Беше направила много снимки със своя полароид още с пристигането си. Апарата ще остави тук — и без това беше от евтините модели, — но, разбира се, искаше й се да вземе повечето от снимките. Прегледа ги, като се двоумеше кои да хвърли. Имаше снимки на повечето хора от селото. Ето ги муджахидините: Мохамед и Алишан, и Камир, и Матула, застинали в смехотворно героични пози, докарали свиреп поглед в очите. Ето ги жените: разкошната Захара, сбръчканата старица Рабия, тъмнооката Халима — всичките се кикотят като гимназистки. Ето ги децата: трите момиченца на Мохамед, момчето му Муса; дребните дечица на Захара, съответно на две, три, четири и пет години; четирите деца на моллата. Нито една от снимките не можеше да хвърли — щеше да вземе всичките със себе си.

Тя прибираше дрехи в една чанта, докато Фара метеше пода, а Шантал спеше в другата стая. Бяха се върнали по-рано от пещерите, за да свършат тази работа. Нямаше обаче много неща за прибиране: освен пеленките на Шантал, само по чифт чисто долно бельо за нея и Жан-Пиер и допълнително чорапи за двамата. Нямаше да вземат други дрехи за преобличане. Шантал и без това нямаше дрешки — тя лежеше, увита в един шал, или пък съвсем голичка. Що се отнася до Жан-Пиер и нея, по един чифт панталони, една риза, шалове и одеяло от типа „пату“ — това ще е достатъчно за цялото пътуване и най-вероятно ще бъде изгорено в някой хотел в Пешавар, за да отпразнуват така завръщането си в цивилизацията.

Тази мисъл ще й вдъхва сила по време на пътуването. Съвсем смътно си спомни, че хотел „Дийнс“ в Пешавар й се беше сторил прекадено първобитен, но сега й бе трудно да се сети какво точно не е било както трябва. „Дали е възможно да съм се размрънкала, че климатикът е бил твърде шумен? Та там имаше душове, за бога!“

— Цивилизация — каза тя на глас и Фара любопитно я погледна. Джейн се усмихна и каза на персийски: — Радвам се, защото се връщам в големия град.

— Аз харесвам големия град — рече Фара. — Веднъж ходих до Роха. — И продължи да мете. — Брат ми отиде в Джалалабад — със завист в гласчето, добави тя.

— Кога ще се върне? — попита Джейн, но Фара изведнъж млъкна и се смути. След миг само Джейн разбра причината: от сайванта се дочу свирене с уста и мъжки стъпки, после на вратата се почука и разпозна гласа на Елис Талер:

— Има ли някой вкъщи?

— Влизай! — извика Джейн. Той влезе, понакуцвайки. Макар сърцето й вече като че бе поизстинало към него, тя доста се притесняваше за раната му. Беше останал в Астана, за да се възстанови. Трябва да се е върнал днес.

— Как се чувстваш? — попита го тя.

— Като глупак — с тъжна усмивка отвърна той. — На много срамно място ме простреляха.

— Ако чувстваш само срам и нищо друго, значи се оправяш.

Той кимна.

— Докторът тук ли е?

— Замина за Скабун — каза Джейн. — Имало жестока бомбена атака и изпратиха хора да го вземат. Мога ли да ти помогна аз?

— Само исках да му кажа, че възстановяването ми приключи.

— Ще се върне довечера или утре сутринта. — Тя наблюдаваше лицето на Елис: с тази гъста руса коса и къдравата златиста брада той приличаше на лъв. — Защо не си подстрижеш косата?

— Муджахидините ми казаха да си я пусна и да не се бръсна.

— Те все това казват. Целта на упражнението е западняците да не се набиват толкова на очи. В твоя случай обаче ефектът е съвсем обратен.

— В тази страна ще се набивам на очи независимо каква ми е подстрижката.

— Това е вярно. — На Джейн й мина през ума, че сега за първи път са заедно с Елис, без Жан-Пиер да е при тях. Някак от само себе си разговорът им тръгна гладко, като едно време. Трудно й беше да си спомни колко ужасно много му се бе разсърдила.

Той с любопитство погледна към стегнатия багаж.

— Това пък за какво?

— За пътуването към дома.

— Как ще пътуваш?

— С конвоя, както дойдохме.

— Руснаците са завзели много голяма територия през последните няколко дни — съобщи й той. — Не знаеше ли?

Тръпки на безпокойство пробягаха по гърба на Джейн.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Руснаците започнаха лятната офанзива. Напреднали са през обширни територии на районите, през които обикновено минават конвои.

— Да не би да ми казваш, че маршрутът към Пакистан е отрязан?

— Обичайният маршрут е отрязан. Не можеш да стигнеш оттук до Хайберския проход. Може да има други маршрути…

Джейн видя как мечтаното завръщане у дома се отдалечава бързо от нея.

— Никой не ми каза! — ядосано рече тя.

— Предполагам, че Жан-Пиер не е знаел. Напоследък често съм покрай Масуд, така че съм най-добре информиран.

— Да — съгласи се Джейн, без да погледне към него. Може би Жан-Пиер наистина не е знаел за това. Или пък е знаел, но не й е казал, защото всъщност не иска да се върне в Европа. Което и да е вярното, тя нямаше намерение да приеме такава ситуация. Първо лично ще провери дали Елис е прав. После ще търси начини да реши проблема.

Отиде до раклата на Жан-Пиер и извади американските му карти от Афганистан. Те бяха свити на руло и стегнати с ластик. Тя нетърпеливо скъса ластика и ги тръсна на пода. Някъде в дъното на съзнанието й един глас каза: „Това може да е единственият ластик на сто и петдесет километра наоколо.“

„Успокой се!“, рече си.

Коленичи на пода и зарови из картите. Бяха с много едър мащаб, затова трябваше да събере няколко една до друга, за да покаже цялата територия между Долината и Хайберския проход. Елис надзърна през рамото й.

— Това са много хубави карти — каза той. — Откъде ги имаш?

— Жан-Пиер ги донесе от Париж.

— По-хубави са от картите на Масуд.

— Знам. Масуд винаги използва тези, за да планира пътя на конвоите. Така. Покажи ми докъде са навлезли руснаците.

Елис коленичи на килима до нея и проследи с пръст една линия по картата.

Надеждата на Джейн се върна.

— На мен не ми изглежда да е отрязан пътят към Хайберския проход — рече тя. — Защо да не минем оттук? — И прокара линия по картата малко на север от руския фронт.

— Не знам дали това е маршрут — отвърна й Елис. — Може да е непроходимо — ще трябва да попиташ муджахидините. Другото е, че информацията на Масуд е поне отпреди един-два дни, а руснаците продължават да настъпват. Някоя долина или проход може да са били отворени вчера, а днес — не.

— По дяволите! — Тя нямаше да се предаде тъй лесно. Надвеси се над картата и се взря отблизо в граничната зона. — Виж, Хайберският проход не е единственото място, откъдето може да се мине.

— Една речна долина минава покрай цялата граница, от афганска страна има планини. Може би до тези проходи се стига само от юг, което значи — от окупираната от руснаците територия.

— Няма смисъл от напразни догадки — каза Джейн. После събра картите и пак ги нави на руло. — Все някой трябва да знае.

— Така смятам.

Тя се изправи и заяви:

— Трябва да има поне още един начин да излезе човек от тази проклета страна. — Мушна картите под мишница и излезе, като остави Елис все така коленичил на пода.

Жените и децата се бяха върнали от пещерите и селото пак оживя. Димът от огнищата с гозбите се носеше през дуварите. Пред джамията пет дечица седяха в кръг, заети е някаква игра, наречена неизвестно защо „пъпеш“. Беше игра с приказки, в която разказвачът спираше преди края и следващото дете трябваше да продължи. Джейн забеляза Муса, сина на Мохамед, седнал там в кръга, затъкнал на колана си доста страшничкия нож, който баща му беше дал след нещастния случай с мината. Муса разказваше някаква история. Джейн дочу само: „… и мечката се опитала да отхапе ръката на момчето, но момчето извадило ножа си…“

Тя тръгна към къщата на Мохамед. Самият Мохамед може и да не е там — от дълго време не беше го виждала, — но той живееше с братята си в обичайното за Афганистан голямо семейство, и те също бяха муджахидини — като всички здрави младежи по тези места, — така че ако те са си у дома, биха могли да й дадат някаква информация.

Пред къщата се поколеба. По обичай трябваше да се поспре в сайванта и да се заговори с жените, които сигурно готвят за вечеря; после, след размяната на любезности, най-старшата жена може да влезе вкъщи, за да попита дали мъжете ще благоволят да разговарят с Джейн. Тя сякаш чу гласа на майка си: „И недей да се излагаш!“ Джейн каза на глас: „Върви по дяволите, мамо!“ Тя влезе направо вътре, без да обръща внимание на жените в сайванта, и прекрачи в предната стая на къщата — стаята на мъжете.

Там бяха трима от домакините: осемнайсетгодишният брат на Мохамед — Камир Хан, с хубаво лице и още едва набола брада; зет му Матула и самият Мохамед. Необичайно беше толкова много от муджахидините да са си у дома.

Всички стреснато я погледнаха.

— Селям алейкум, Мохамед Хан — поздрави Джейн и без да спира, за да му даде възможност да отговори, тя продължи нататък: — Кога се върнахте?

— Днес — без да помисли, отвърна той.

Клекна на пода до тях. Те бяха прекадено смаяни, за да кажат и дума дори. Тя разпъна картите си на пода. Тримата мъже автоматично се наведоха над тях: вече бяха забравили, че Джейн наруши етикета.

— Погледнете — каза тя. — Руснаците са напреднали дотук — права ли съм? — И пак нарисува линията, която Елис й бе показал.

Мохамед кимна в знак на съгласие.

— Значи обичайният маршрут за конвоя е блокиран.

Мохамед пак кимна.

— Кой е сега най-добрият път за заминаване?

Всички, изглежда, се съмняваха, че такъв съществува и заклатиха глави. Това е нормално: като заговорят за трудности, те обичаха да ги раздуват до небесата. Джейн си го помисли, защото познаването на местността бе единствената им сила над чужденците, като нея например. Обикновено тя се държеше много толерантно, но днес просто нямаше нерви.

— Защо не оттук? — настоятелно попита и изрисува линия, паралелна спрямо руския фронт.

— Твърде близо е до руснаците — каза Мохамед.

— Тогава тук. — И тя проследи по-отдалечен маршрут, следвайки контурите на терена.

— Не — пак каза той.

— Защо не?

— Тук — той показа едно място на картата между две долини, където Джейн беше минала с пръста си през планинската верига, — тук няма седло.

„Седло“ означаваше „проход“.

Джейн очерта маршрут още по на север.

— А оттук?

— Още по-зле.

— Не може да няма друг маршрут за излизане! — извика Джейн. Имаше чувството, че раздразнението й им доставя удоволствие. Реши да каже нещо леко обидно, за да ги пооживи малко: — Тази страна да не е като къща с една врата, откъсната от целия останал свят само защото не може да се добере човек до Хайберския проход? — фразата „къща с една врата“ беше евфемизъм за „клозет“.

— Разбира се, че не — сковано отвърна Мохамед. — През лятото може да се използва и Пътят на маслото.

— Покажи ми.

Пръстът на Мохамед проследи засукан маршрут, който започваше, минавайки точно на изток от Долината, през поредица от високопланински проходи и пресъхнали речни корита, после свиваше на север към Хималаите и най-накрая прекосяваше границата близо до входа на необитаемия Вайхански коридор, преди да завърти на югоизток към пакистанския град Читрал.

— Ето оттук хората от Нуристан си пренасят маслото, киселото мляко и сиренето към пазарите в Пакистан. — Той се усмихна и докосна кръглия си калпак. — Оттам взимаме и калпаците.

Джейн си спомни, че тук ги наричаха „читралски калпаци“.

— Добре — каза тя. — Ще се приберем по този път.

Мохамед поклати глава.

— Не можете.

— И защо не?

Камир и Матула се усмихнаха многозначително. Джейн не им обърна внимание. След малко Мохамед обясни:

— Първият проблем е надморската височина. Този маршрут минава над ледения пояс. Това значи, че снегът никога не се стопява и няма течаща вода даже и през лятото. Второто — теренът. Възвишенията са много стръмни, а пътеките — тесни и ронливи. Трудно е да се ориентираш — даже и местните водачи се губят. Но най-тежкият проблем са хората. Онази област се нарича Нуристан, но едно време й викали Кафиристан, защото хората били неверници и пиели вино. Сега те са правоверни, но все пак мамят, грабят и понякога убиват пътниците. Този маршрут не става за европейци и е невъзможен за жени. Само най-младите и най-силни мъже могат да го използват, а даже и тогава много пътници намират смъртта си.

— Ще изпратиш ли конвой по този път?

— Не. Ще чакаме, докато южният маршрут се отвори.

Тя се взря в юначното му лице. Не преувеличаваше, това бе ясно: просто се придържаше към сухите факти. Тя се изправи и започна да събира картите си. Беше горчиво разочарована. Завръщането им към дома се отлагаше за неопределено бъдеще. Напрежението от живота в Долината изведнъж й се стори непоносимо повече и чак й се доплака.

Нави картите на руло и се насили да се държи учтиво.

— Дълго време те нямаше — каза тя на Мохамед.

— Бях до Файзабад.

— Дълго пътуване. — Файзабад беше голям град далеч на север. Съпротивата там беше много силна: редовната афганистанска армия се беше разбунтувала, а руснаците така и не можеха да си възвърнат контрола. — Не си ли уморен?

Това беше вежлив въпрос, като например „Как си?“ на английски, и Мохамед отвърна по общоприетия учтив начин:

— Още съм жив!

Тя пъхна свитите на руло карти под мишница и излезе.

Жените под сайванта я изгледаха боязливо, когато мина край тях. Тя кимна към Халима, тъмнооката жена на Мохамед, и в отговор получи нервна полуусмивка.

Муджахидините много пътуваха напоследък, Мохамед беше ходил до Файзабад, братът на Фара — до Джалалабад… Джейн си припомни, че една от нейните пациентки, жена от Дашт-и-Риуат, беше споменала, че мъжът й бил изпратен до Пагман, близо до Кабул. А деверът на Захара, Юсуф Гул, братът на мъртвия й съпруг, беше изпратен до долината Логар, отвъд Кабул. Всичките четири места бяха крепости на бунтовниците.

Нещо се мътеше.

Джейн забрави за малко разочарованието си и се опита да се досети какво ли става. Масуд беше изпратил вестоносци до много — може би до всички — останали командири на Съпротивата. Дали е съвпадение, че това ставаше толкова скоро след пристигането на Елис в Долината? И ако не е, какво ли преследваше Елис този път? Може би САЩ работят заедно с Масуд за организирането на обща офанзива. Ако всички муджахидини действат заедно, могат наистина да постигнат нещо — вероятно биха могли временно да превземат Кабул.

Джейн влезе в къщата си и пусна картите в раклата. Шантал още спеше, Фара приготвяше вечерята: хляб, кисело мляко и ябълки. Джейн попита:

— Защо ходи брат ти до Джалалабад?

— Изпратиха го — отвърна Фара с тон, който сякаш искаше да каже: „Какво има да се пита за това?“

— Кой го изпрати?

— Масуд.

— Защо?

— Не знам. — Фара изглеждаше изненадана, че Джейн изобщо може да й зададе такъв въпрос: кой би бил толкова глупав да помисли, че един мъж ще разправя на сестра си защо тръгва на път?

— Работа ли е имал там или е занесъл съобщение, или какво?

— Не знам — повтори Фара. Вече изглеждаше притеснена.

— Няма значение — усмихнато й каза Джейн. От всичките жени в селото Фара бе последната, която можеше да знае какво става. А коя ли е първата? Захара, разбира се.

Джейн взе една хавлия и се запъти към реката.

Захара вече не беше в траур за съпруга си, макар че не бе така весела, както едно време. Джейн се зачуди след колко ли време ще се омъжи пак. Захара и Ахмед бяха за Джейн единствената семейна двойка в Афганистан, която изглеждаше наистина влюбена. Въпреки това Захара беше жена с мощна чувственост, която мъчно ще може да живее дълго време без мъж. По-малкият брат на Ахмед, Юсуф, певецът, живееше в същата къща със Захара и на осемнайсет години още беше ергенче. Сред жените в селото се шушукаше, че Юсуф може да вземе Захара за жена.

Тук братята винаги живееха заедно, сестрите винаги биваха разделяни. Обикновено невястата отиваше да живее с мъжа си в дома на неговите родители. Това беше просто още един начин в тази страна мъжете да потискат своите жени.

Джейн бързо крачеше по пътеката през нивята. Неколцина мъже работеха под светлината на падащото слънце. Жътвата вървеше към края си. „Скоро и без това ще стане твърде късно да се използва Пътят на маслото“, помисли си Джейн. Мохамед беше казал, че този маршрут се използвал само през лятото.

Стигна до брега, където обикновено ходеха жените. Десетина жени от селото се къпеха в реката или в малките гьолове, останали покрай брега. Захара беше посред реката, в течението — както винаги, пляскаше много из водата, но не се смееше, не пускаше шеги.

Джейн остави хавлията си и нагази във водата. Реши да не тръгва тъй директно в разговора със Захара, както бе направила с Фара. Няма да може да заблуди Захара, разбира се, но ще се опита да създаде впечатление, че по-скоро клюкарства, отколкото разпитва. Не се приближи веднага до Захара. Когато останалите жени излязоха от водата, Джейн ги последва минутка-две по-късно и мълчаливо започна да се изтрива с хавлията. Едва когато Захара и няколко от останалите жени потеглиха полека към селото, Джейн заговори.

— След колко време се връща Юсуф? — попита я тя на персийски.

— Днес или утре. Отиде до долината Логар.

— Знам. Сам ли тръгна?

— Да, но каза, че може да доведе някого със себе си на връщане.

— Кого?

Захара вдигна рамене.

— Сигурно някоя невяста.

Мислите на Джейн за момент се отвлякоха след тези думи. Захара бе твърде хладнокръвна, твърде равнодушна. Това значеше, че се притеснява: не й се искаше Юсуф да си доведе булка у дома. Изглежда, в селските сплетни имаше истина. „Дано — каза си Джейн. — На Захара й трябва мъж.“

— Според мен едва ли е отишъл да си вземе булка — каза Джейн.

— Защо?

— Нещо важно става в момента: Масуд е изпратил много вестоносци. Не може всичките да са тръгнали да се годяват.

Захара продължи да се опитва да задържи безразличното си изражение, но Джейн забеляза, че остана доволна от новината. Дали има някакво значение вероятността Юсуф да доведе със себе си някого на връщане от долината Логар, помисли си Джейн.

Като се връщаха към селото, нощта вече се спущаше. Откъм джамията се зачуха тихи, отмерени гласове: странната молитвена песен, излязла от устните на най-кръвожадните мъже в света. Това винаги напомняше на Джейн за Йосиф, млад руски войник, който беше оцелял след катастрофа с хеликоптер горе в планината, тъкмо над Банда. Няколко жени го донесоха до къщата на бакалина — беше през зимата, преди да преместят здравната служба в пещерата — и Джейн и Жан-Пиер се погрижиха за раните му, докато изпратят съобщение до Масуд, в което го питаха какво да правят. Джейн бе научила какъв е отговорът на Масуд една вечер, когато Алишан Карим влезе в предната стая на бакалската къща, където лежеше превързаният Йосиф, сложи дулото на пушката си в ухото на момчето и отнесе главата му с един изстрел. Стана горе-долу през същото време на деня и звуците от молитвата на мъжете се носеха над селото, докато Джейн миеше кръвта от стената и събираше мозъка на момчето по пода.

Жените изкачиха последния участък от пътеката откъм реката и поспряха пред джамията, за да си довършат разговорката, преди да се разотидат по домовете си. Джейн хвърли поглед към джамията. Мъжете се молеха на колене, водени от моллата Абдула. Оръжията им, обичайната смесица от древни пушки английска направа и съвременни автомати, бяха струпани на купчина в ъгъла. Молитвата тъкмо привършваше. Тя попита Захара:

— Кои са тези?

— Като им гледам чалмите, трябва да са от долината Пих и от Джалалабад — отвърна Захара. — Те са пущуни — обикновено са наши врагове. Защо са тук? — Докато говореше, един много висок мъж с превръзка на окото се открои от тълпата. — Това трябва да е Джахан Камил — кръвният враг на Масуд!

— Но ето го и Масуд, приказва с него — каза Джейн и после добави на английски: — Я виж ти!

Захара я изимитира:

— Йъ фиш ти!

Това беше първата шега, излязла от устата на Захара, откакто почина мъжът й. Добър знак: Захара се възстановяваше.

Мъжете започнаха да излизат и жените се разпръснаха по къщите, всички — без Джейн. Стори й се, че започва да разбира какво става и искаше да потвърди подозренията си. Когато Мохамед се показа, тя го доближи и заговори на френски:

— Забравих да те попитам дали пътуването ти до Файзабад е било успешно?

— Беше — каза той, без да намаля крачка: не му се щеше другарите му или пущуните да го видят как отговаря на въпроса на някаква си жена.

Джейн забърза покрай него, докато свиваше към къщата си.

— Значи командирът на Файзабад е тук?

— Да.

Тя се беше досетила правилно: Масуд е поканил всички бунтовнически главатари тук.

— Какво мислиш за тази идея? — попита го, като все още се опитваше да се докопа до някоя подробност.

Мохамед изведнъж се замисли и заряза високомерното си държане — както винаги ставаше, когато разговорът го заинтересува.

— Всичко зависи от това какво ще направи утре Елис — отвърна той. — Ако ги впечатли като юначен мъж и спечели уважението им, мисля, че ще се съгласят с плана му.

— И според теб планът му е добър?

— Очевидно ще е хубаво, ако Съпротивата се съюзи и получи оръжия от Съединените щати.

Ето значи какво било! Американски оръжия за муджахидините, при условие че се бият заедно срещу руснаците, вместо през половината време да воюват помежду си.

Когато стигнаха до къщата на Мохамед, Джейн се обърна и му махна за „довиждане“. Усещаше гърдите си напрегнати: време беше да кърми. Дясната гърда беше малко по-тежка, защото последното кърмене беше започнала с лявата, а Шантал винаги изпразваше повече тази, от която първо засуче.

Джейн стигна до къщата и влезе в спалнята. Шантал лежеше голичка върху една сгъната хавлия в люлката си. Не й трябваха дрехи за топлото афганистанско лято. През нощта я намяташе с чаршафче — и толкоз. Муджахидините и войната, Елис, Мохамед и Масуд — всички минаха на заден план, когато Джейн видя бебето си. Преди винаги беше смятала, че новородените са грозни, но Шантал й се струваше хубава. Докато Джейн я наблюдаваше, тя се разшава, отвори устица и изплака. Дясната гърда на Джейн веднага изпусна струйка мляко в отговор на гласа й и на ризата й се появи топло влажно петно. Разкопча пазва и гушна Шантал.

Жан-Пиер й беше казал, че трябва да мие гърдите си с медицински спирт преди кърмене, но тя никога не го правеше, защото знаеше, че на Шантал няма да й хареса този вкус. Седна на килима с гръб към стената и прегърна Шантал в свивката на дясната си ръка. Бебенцето размаха пухкавите си ръчички и завъртя глава насам и натам, като бясно търсеше с отворени устица. Джейн й помогна да намери зърното. Беззъбите венчета се впиха здраво и бебето свирепо засука. Джейн се сви от болка при първото яко дърпане, после при второто. Третото всмукване беше по-нежно. Една мъничка, дебеличка ръка посегна и докосна закръглената гърда, натисна я със сляпа, непохватна милувка и Джейн се отпусна.

Кърменето на бебето я караше да се чувства ужасно нежна и готова да я защити в същото време. Освен това за нейна изненада кърменето беше много еротично преживяване. Отначало се бе чувствала виновна, задето се възбужда от това, но скоро реши, че ако е нормално от природна гледна точка, не може да е лошо нещо — и започна да му се наслаждава.

С нетърпение очакваше да се похвали със своята Шантал, ако някога изобщо се върнат в Европа. Без съмнение майката на Жан-Пиер ще й каже, че не се грижи за нея както трябва, а собствената й майка ще иска бебето веднага да бъде кръстено в църква. Баща й ще изпадне в умиление от Шантал през замъгленото си пиянско съзнание, а сестра й ще бъде развълнувана и горда. Кой друг? Бащата на Жан-Пиер е починал…

От сайванта се чу глас:

— Има ли някой у дома?

Беше Елис.

— Влизай! — извика Джейн. Не изпита нужда да се позагърне: Елис не е афганистанец, а така или иначе едно време бе неин любовник.

Той влезе, видя я, че кърми бебето и се поколеба:

— Да си тръгвам ли?

Тя тръсна глава.

— И преди си виждал циците ми.

— Май не си права — каза той. — Трябва да си ги променяла нещо.

Тя се засмя.

— От бременността циците стават страхотни.

Елис е бил женен някога и е имал дете — тя знаеше това, макар че той създаваше впечатлението, че вече не вижда нито детето, нито майка му. Това бе едно от нещата, за който никога не говореше с охота.

— Не си ли спомняш от времето, когато жена ти е била бременна?

— Пропуснах този момент — каза той с онзи рязък тон, с който обикновено караше събеседника да си затвори устата по дадена тема. — Бях далеч от дома.

Прекалено отпусната и доволна беше, за да му отвърне по подходящ начин. Всъщност домъчня й за него. Страхотно беше объркал живота си, но вината не беше изцяло негова. И той със сигурност е бил наказан за греховете си — самата тя доста се бе погрижила в тази насока.

— Жан-Пиер не се върна — каза Елис.

— Да.

Сукането позатихна, тъй като гърдата на Джейн се изпразни. Тя нежно издърпа зърното от устицата на Шантал и вдигна бебето до рамото си, потупвайки тясното гръбче, за да накара малката да се оригне.

— Масуд би искал да използва картите му — каза Елис.

— Разбира се. Знаеш къде са. — Шантал шумно се оригна. — Добро момиче — рече Джейн. После сложи бебето на лявата си гърда. Пак гладна след оригването, Шантал засука. Поддавайки се на някакво моментно хрумване, Джейн каза: — Защо не виждаш детето си?

Той взе картите от раклата, затвори капака и се изправи.

— Виждам го — отвърна, — но не често.

Джейн остана шокирана. „Почти живеех с него в продължение на шест месеца — мина й през ума, а така и не го опознах.“

— Момче или момиче?

— Момиче.

— Трябва да е на…

— Тринайсет.

— Боже господи! — Та това си беше на практика пораснало момиче. Джейн изведнъж бе обхваната от трескаво любопитство. Защо никога не го бе питала за всичко това? Може би преди не се е интересувала от такива неща, преди да роди собственото си дете. — Къде живее?

Той се поколеба.

— Не ми казвай — рече тя. Прочела бе израза на лицето му. — Готвеше се да ме излъжеш.

— Права си — отвърна той. — Но разбираш ли защо ми се налага да лъжа за такива неща?

Тя помисли за момент.

— Да не би да се страхуваш, че враговете ти могат да те нападнат, използвайки детето?

— Да.

— Това е сериозна причина.

— Благодаря ти. Благодаря и за тези неща. — Той размаха картите към нея, след това излезе.

Шантал беше заспала на гърдата й. Джейн внимателно издърпа зърното и я вдигна на нивото на рамото си. Тя се оригна, без да се буди. Това дете можеше да спи при какви ли не обстоятелства.

На Джейн й се щеше Жан-Пиер да се е върнал вече. Сигурна беше, че не може да направи някоя беля, но все пак се чувстваше по-спокойна, когато го държеше под око. Той не можеше да се свърже с руснаците, защото беше разбила радиопредавателя му. Нямаше никакъв друг начин за комуникация от Банда чак до контролираната от руснаците територия. Масуд можеше да изпраща съобщения по вестоносци, разбира се, но Жан-Пиер нямаше вестоносци, освен това, даже да изпратеше някой, цялото село щеше да разбере. Единственото нещо, което можеше да направи, бе да извърви пеш дългото разстояние до Роха, а за това той нямаше време.

Освен че бе притеснена, тя много мразеше да спи сама. В Европа това не и пречеше, но тук се страхуваше от бруталните, непредсказуеми туземци, които смятаха за нормално мъжът да бие жена си или майката да пляска децата. А в техните очи Джейн не беше обикновена жена: със свободните си възгледи, прямия поглед и самоувереното поведение тя бе символ на забранените плътски удоволствия. Не следваше традициите в поведението им, различно за мъже и жени, а единствените жени, които се държаха като нея в това общество, бяха развратниците.

Когато Жан-Пиер бе тук, тя винаги посягаше да го докосне точно преди да заспи. Той винаги спеше, свит на кълбо, с гръб към нея, и макар че много се движеше насън, никога не посягаше да я гушне. Единственият друг мъж, с когото бе делила леглото дълго време, бе Елис, а той беше пълна противоположност: по цяла нощ я докосваше, прегръщаше я, целуваше я — понякога в полусънно състояние, а понякога — потънал в дълбок сън: Един-два пъти се беше опитвал даже да я люби доста напористо, докато спи; тогава тя се кикотеше и се опитваше да се нагласи към позата му, но само след секунди той се търкулваше на другата страна и захъркваше, а сутринта не си спомняше нищо за тези любовни нападения. Колко различен беше той от Жан-Пиер! Елис я докосваше с малко непохватна нежност, като дете, което си играе с любимо животинче; Жан-Пиер я докосваше така, както цигулар би докосвал „Страдивариус“. Бяха я обичали по различен начин, но и двамата я предадоха по един и същ…

Шантал изгука. Будна беше. Джейн я сложи на скута си, като подпря главичката й така, че да могат да се гледат двете право в очите, и започна да й говори: отчасти — безсмислени срички, отчасти — истински думи. На Шантал това й харесваше. След малко запасът от такива думички на Джейн се изчерпа и тя запя. Тъкмо беше по средата на „Тате отиде с влакчето в Лондон, ту-туу, ту-туу“, когато я прекъсна глас отвън.

— Влизай! — извика тя. После каза на Шантал: — Не спират нашите посетители, а? Също като да живееш в Националната галерия, нали? — Посъбра пазвата на ризата, за да скрие съвсем гърдите си.

Мохамед влезе и рече на персийски:

— Къде е Жан-Пиер?

— Отиде в Скабун. Аз мога ли нещо да помогна?

— Кога ще се върне?

— Утре сутринта най-вероятно. Искаш ли да ми кажеш какъв е проблемът или си решил да продължаваш да говориш като кабулски полицай?

Той се ухили срещу нея. Когато се държеше тъй непочтително, я намираше твърде съблазнителна, а тя не бе възнамерявала да постигне точно такъв ефект. Той рече:

— Алишан пристигна с Масуд. Иска още хапчета.

— А, да. — Алишан Карим беше братът на моллата и страдаше от сърце. Разбира се, той не искаше да се откаже от воинските действия, затова Жан-Пиер му даваше тринитрин, който да взема точно преди битки или други напрегнати ситуации. — Ще ти дам малко хапчета — каза тя. Изправи се и подаде Шантал на Мохамед.

Мохамед автоматично пое бебето, а после явно се засрами. Джейн широко му се усмихна и мина в предната стая. Намери таблетките на рафта под тезгяха на бившия дюкян. Отсипа стотина в една кутийка и се върна към всекидневната. Шантал очаровано се взираше в Мохамед. Джейн взе бебето и му подаде хапчетата.

— Кажи на Алишан да си почива повече — даде наставления тя.

Мохамед поклати глава.

— От мен не го е страх — рече той. — Ти му кажи.

Джейн се засмя. От устата на афганистанец тази шегичка звучеше като връх на феминистичната мисъл.

Мохамед попита:

— Жан-Пиер защо отиде в Скабун?

— Там имало бомбардировка тази сутрин.

— Не, не е имало.

— Разбира се, че е има… — Джейн внезапно спря.

Мохамед сви рамене.

— Бях там цял ден с Масуд. Трябва да си се объркала.

Тя се опита да овладее лицето си.

— Да. Трябва да не съм дочула.

— Благодаря ти за хапчетата. — Той излезе.

Джейн тежко се отпусна на една табуретка. Не е имало бомбардировки в Скабун. Жан-Пиер е отишъл да се срещне с Анатолий. Тя не виждаше точно как е уредил това, но нямаше никакво съмнение за станалото.

Какво да прави сега?

Ако Жан-Пиер знаеше за събирането утре и можеше да съобщи на руснаците за него, те ще могат да нападнат… Можеха да заличат цялото ръководство на афганистанската Съпротива в един-единствен ден.

Трябваше да види Елис.

Уви Шантал с един шал — въздухът сигурно ще е малко по-хладен вече, — излезе от къщата и се упъти към джамията. Елис бе в двора, заедно с останалите мъже, размишляваха над картите с Масуд, Мохамед и мъжа с превръзката на окото. Някои от муджахидините си подаваха лула от ръка на ръка, други ядяха. Те изненадано я зяпнаха, когато влезе, прегърнала бебето.

— Елис — каза тя. Той вдигна глава. — Трябва да говоря с теб. Би ли дошъл отвън?

Той стана и двамата излязоха през аркадата и застанаха пред джамията.

— Какво има? — попита я.

— Жан-Пиер знае ли за това събиране, което ти си уредил на всичките водачи от Съпротивата?

— Да, когато разговаряхме с Масуд за първи път, той беше там с нас — вадеше куршума от задника ми. Защо?

Сърцето на Джейн се сви. Последната й надежда беше, че Жан-Пиер може и да не е знаел. Сега нямаше никакъв избор. Огледа се. Нямаше никой, който да може да чуе; освен това говореха на английски.

— Трябва да ти кажа нещо — каза тя, — но искам твоето обещание, че нищо лошо няма да му се случи.

Той я погледна втренчено за момент.

— Ох, мамка му! — разпалено изрече той. — Ох, мамка му, мамка му! Той работи за тях. Разбира се! Защо не се досетих! В Париж той трябва да е довел онези копелдаци в апартамента ми! Той им е казвал за конвоите — затова са загубили толкова много напоследък! Копелето му… — Внезапно спря и заговори по-меко: — Трябва да е било ужасно за теб.

— Да — отвърна тя. Без да може да се спре, лицето й се сви конвулсивно, сълзите бликнаха в очите й и тя се разрида отчаяно. Чувстваше се слаба и глупава, срамуваше се, задето плаче, но освен това се чувстваше, сякаш бяха вдигнали от гърдите й страхотен товар.

Елис ги прегърна двете с Шантал.

— Бедната ми! — рече той.

— Да — изхълца тя, — беше ужасно!

— От колко време знаеш?

— От няколко седмици.

— Но не си знаела, когато се омъжи за него.

— Не.

— И двамата — каза той, — и двамата постъпихме така с теб.

— Да.

— Все попадаш не на когото трябва.

— Да.

Тя зарови лице в ризата му и се разплака неудържимо за всичките лъжи, предателства, прахосано време и напразно отдадена любов. Шантал също заплака. Елис я притискаше до себе си и я милваше по косата, докато най-накрая тя спря да се тресе, започна да се успокоява и изтри носа си в ръкава.

— Счупих радиопредавателя му, разбираш ли — каза тя, — и после си помислих, че той няма как да се свърже с тях. Но днес го извикаха в Скабун, за да се погрижи за ранените от бомбата, а днес в Скабун не е имало никаква бомбардировка…

Мохамед излезе от джамията и Елис побърза да пусне Джейн.

— Какво става? — попита той Мохамед на френски.

— Сега спорят — отвърна му. — Някои казват, че планът е добър и ще ни помогне да разгромим руснаците. Други питат защо Масуд се счита за единствения добър командир и кой е този Елис Талер, та да съди той за афганските водачи. Трябва да се върнеш и да поговориш още малко с тях.

— Чакай — каза Елис, — имаме нови събития.

Джейн си помисли: „О, боже, Мохамед ще убие някого, като чуе това…“

— Изтекла е информация.

— Какво искаш да кажеш? — заплашително изрече Мохамед.

Елис се поколеба, като че ли не му се щеше да изплюе камъчето. После явно реши, че няма друга възможност.

— Руснаците вероятно знаят за събранието…

— Кой? — с властен глас попита Мохамед. — Кой е предателят?

— Възможно е да е докторът, но…

Мохамед се хвърли към Джейн:

— От колко време знаеш за това?

— Или ще ми говориш възпитано, или изобщо няма да разговаряш с мен — сопна му се тя.

— По-спокойно — каза Елис.

Джейн обаче нямаше намерение да остави Мохамед да й държи този обвинителен тон.

— Предупредих те, нали? — потърси потвърждение тя. — Казах ти да смениш маршрута на конвоя. Спасих проклетия ти живот, така че недей да сочиш с този пръст към мен!

Гневът на Мохамед се изпари и сега той изглеждаше доста смутен.

Елис каза:

— Ето значи защо е бил променен маршрутът. — И погледна Джейн с нещо като възхищение.

Мохамед се заинтересува:

— Къде е той сега?

— Не сме сигурни — отвърна Елис.

— Ако се върне, трябва да бъде убит.

— Не! — извика Джейн.

Елис успокоително сложи ръка на рамото й и заговори на Мохамед:

— Би ли убил човека, който е спасил живота на толкова много от другарите ти?

— Той трябва да посрещне справедливостта — настояваше Мохамед.

Мохамед беше казал „ако се върне“ и Джейн осъзна, че бе смятала за даденост, че той ще се върне. Разбира се, нямаше да я изостави заедно с бебето, нали?

В този момент Елис разсъждаваше на глас:

— Ако е предател и ако е успял да се свърже с руснаците, тогава им е казал за утрешното събиране. Те със сигурност ще нападнат и ще се опитат да хванат Масуд.

— Това е много лошо — каза Мохамед. — Масуд трябва веднага да изчезне оттук. Събирането ще трябва да се отложи…

— Не непременно — рече Елис. — Помисли. Можем да обърнем това в свое предимство.

— Как?

Елис отвърна:

— Право да ти кажа, колкото повече си го мисля, толкова повече ми харесва идеята. Това може да се окаже най-хубавото нещо, което е възможно да се случи…