Артуро Перес-Реверте
Хусарят (7)

6. Атаката

Докато изкачваха хълма, пред очите на Фредерик постепенно се разкриваше сцената на предстоящата битка. Първоначално се виждаха гъстите облаци пушек от земята до небето; после се откроиха и вертикалните стълбове черен дим, застинали и неподвижни, сякаш замръзнали от дъжда. Малко след това вече на хоризонта можеха да се различат сред мъглата и далечните планини, които обграждаха долината от другата й страна. От върха на хълма погледът му се разпростря и върху полетата от двете страни, върху горичката и селото, обхванато от пламъци; то беше неузнаваемо с горящите си покриви и хвърчащите отломки, които политаха от топлината към небето, разпадаха се във въздуха или отново падаха на черната земя, разкаляна и потънала в пепел.

Единият от батальоните на осми лек полк се намираше в самото подножие на хълма и по всичко личеше, че нещата никак не вървят. Роти бяха отстъпили, а земята пред тях беше осеяна от неподвижни сини униформи. Изтощени, войниците превързваха раните си и почистваха мускетите. Бяха същите мъже, които Фредерик беше ескортирал до селото, което беше превзето на нож и впоследствие напуснато след ожесточената контраатака на врага. Сега униформите им бяха целите в кал, лицата им — в сажди от барута, а погледите им блуждаеха, като на хора, преминали през тежко изпитание. След тяхното отстъпление центърът на битката на този фланг се беше изместил надясно, където другият батальон на полка беше в по-предни позиции. Беше се барикадирал зад надупчената като решето ограда на едно полуразрушено имение и обстрелваше стегнатите вражески редици, които настъпваха бавно и неумолимо, обгърнати в дима от собствените си изстрели, и сякаш нищо на света не беше в състояние да ги спре.

Тръбите и на двата хусарски ескадрона изсвириха почти едновременно. Предните линии в зелени и сиво-кафяви униформи бяха близо, на разстояние половин левга и едва се виждаха в мъглата от изгорял барут. Когато съзряха хусарите, те започнаха да свиват редиците си, като преминаха от линеен строй в каре — единственият ефикасен защитен строй при кавалерийска атака. Горе на хълма майор Бере не си губеше времето; откъсна поглед за миг от вражеските части и след като се увери, че ескадронът беше готов за атака, извади сабята си от ножницата и посочи към най-близкото вражеско каре.

— Първи ескадрон на четвърти хусарски полк! Бавен ход!

Конниците, които сега се бяха строили в две редици от по петдесет души всяка, пришпориха конете и започнаха да се спускат по полегатия склон. От дясната им страна командирът на другия ескадрон, с жестове, почти идентични с тези на Бере, посочваше със сабята си към друго вражеско каре, малко по-далече.

От испанските редици произведоха изстрели, които изсвистяха във въздуха, а гранатите на вражеската артилерия с пукот потъваха във влажната земя, преди да се взривят, разпръсквайки кал и шрапнели. Фредерик се движеше начело на първата редица, от лявата му страна беше Филипо, а отдясно Дьо Бурмон. Майор Бере яздеше пред знамето, плътно по петите го следваше главният тръбач. Домбровски бе заел мястото си на другия край на редицата; ако Бере паднеше, той щеше да заеме неговото място начело на ескадрона. Ако и Домбровски паднеше в боя, командването щеше да поеме Монѝ, после Филипо и така в тази последователност, в ред по старшинство, докато се стигнеше и до самия Фредерик.

— Първи ескадрон…! В тръс!

Конете ускориха ход, а ездачите пригодиха стойката и движенията на телата си към ритъма на животните. Фредерик, със сабя на рамо и юзди в лявата си ръка, поглеждаше ту от едната, ту от другата си срана, за да запази своето място в строя. Оттук нямаше добра видимост напред. Зеленото каре, към което се бяха отправили, вече беше по-близо и сред гъстия пушек от барута започваха да се открояват по-ясни силуети в безформената маса: стегнатите редици на мъжете, които образуваха каре, с настръхнали от всички страни щикове.

Двата ескадрона прехвърлиха хълма и минаха покрай претърпелия поражение пехотински батальон. Войниците приветстваха хусарите е вдигнати на пушките шапки, след което веднага се върнаха в строя и подтиквани от офицерите, поеха подире им, настъпвайки отново през полята, напоени с кръвта на загиналите другари, отстъпили пред вражеския натиск.

Другият ескадрон започна да се отдалечава от този на Фредерик, тъй като неговата цел беше друго вражеско формирование, едно каре от сиво-кафяви куртки, което се намираше на около четиристотин вари от този, към който се бяха отправили конниците на Бере. Няколко оръдейни снаряда профучаха и се взривиха отляво, без да нанесат щети. В близост изсвистяха и няколко откъслечни изстрела, които изплющяха в калта и потънаха в размекнатата земя.

Бере вдигна сабята и тръбачът изсвири силно. След миг хусарите дръпнаха рязко конете за юздите и ескадронът спря, без да наруши изрядния строй на двете редици. На по-малко от двеста вари сред кълбата дим вече се различаваше ясно вражеското каре — първата редица на колене, втората — на крак, и двете насочили мускетите към неподвижния сега ескадрон.

Бере размаха сабята над главата си. Повтаряйки заучената стотици пъти на упражнения маневра, офицерите се отместиха, докато заемат фланговите си позиции, а през това време хусарите извадиха карабините си от калъфите на седлата.

— Първа рота…! Прицели се!

В този момент вражеският строй произведе залп. Фредерик, който беше на левия фланг, приведе глава, щом видя как огънят от пушките пробягваше по испанските редици. Куршумите заваляха навсякъде и повалиха някои от хусарите на земята. Паднаха и няколко коня, вирнали нагоре крака.

Напълно невъзмутим, изправен на своя кон. Бере гледаше към испанския строй.

— Първа рота…! Огън!

Конете се стреснаха, щом проехтя залпът, а пушекът забули ескадрона от погледа на врага. Двама ранени хусари се влачеха по земята, като се опитваха да се промушат между животните и така да стигнат до тила на ескадрона, за да не бъдат премазани, щом конете препуснеха.

Бере се появи сред гъстия пушек, с вдигната високо в ръка сабя. Единственото му око проблясваше от вълнение.

— Офицери, по места…! Първи ескадрон на четвърти хусарски полк…! В бавен ход!

Фредерик пришпори Ноаро, докато промушваше китката си в примката на дръжката на сабята; ръцете му трепереха, но той знаеше, че не беше от страх. Пое си дълбоко въздух няколко пъти и стисна зъби; чувстваше се като потънал в странен сън.

Двете редици внезапно препуснаха, навлизайки в димната мъгла.

— Първи ескадрон…! — гласът на Бере сега звучеше някак глухо. — В тръс!

Ритмичният тропот на копитата отекваше и ставаше все по-бърз, щом конете ускоряваха ход. Сабята на Фредерик висеше на дясната му китка, в дланта си стискаше пистолета, а с лявата си ръка бе хванал здраво юздите. Мирисът на изгорял барут изпълваше дробовете му и сякаш го опияняваше. С всяка пора от тялото си вдишваше възбудата, разсъдъкът му беше помрачен, а всичките му сетива бяха съсредоточени с животинска ярост в стремежа си да различи сред дима врага, който чакаше в другия край, все по-близо и все по-близо.

Зад ескадрона останаха и последните ивици сива мъгла и пред него отново се появи испанското каре. По земята около външните редици лежаха множество зелени униформи. Мъжете на първа редица, коленичили, зареждаха оръжията си с изключителна бързина, като натикваха барута с шомпола. Втора редица, на крак, се прицелваше. В един момент Фредерик имаше усещането, че всички мускети бяха насочени към него.

— Първи ескадрон…! В галоп!

Враговете отправиха втория залп от сто вари разстояние. Изстрелите бяха произведени обезпокоително близо и този път Фредерик усети оловото да преминава покрай него, едва на няколко дюйма от присвитото му от напрежение тяло. Зад себе си, освен тропота на конете от ескадрона дочуваше цвиленето на ранените животни и яростните крясъци на конниците. Строят започна да се разкъсва; някои от хусарите се придвижваха напред отляво и отдясно. Една граната избухна толкова близо, че Фредерик усети горещината на нажежения до червено метал, който изсвири във въздуха. Конят на Филипо, светлокафяво животно с жълтеникава грива, премина отпред в луд галоп, без ездач на гърба си. Майор Бере продължаваше да стои начело на ескадрона със сабя, насочена към враговете, чиито лица вече можеха да се различат.

Грохотът от копитата, които биеха в земята, лудото препускане на Ноаро, мощното пръхтене на животното, дробовете на Фредерик, изгаряни от лютивия мирис на барут, потта, която избиваше по шията на животното, стиснатите челюсти на ездача, ситният дъжд, който продължаваше да вали, водата, която се стичаше от шапката по тила… Вече нямаше път назад. Целият свят се свеждаше до лудия набег, до копнежа да заличиш от лицето на земята онези омразни зелени униформи, онези шапки с червени пера, които образуваха жива стена с настръхнали щикове и пушки. Шейсет, петдесет вари. Коленичилите на първа линия мъже отново вдигаха мускетите, докато другите от втора рота, на крак, стискаха със зъби патроните и ги тъпчеха с невероятна бързина в димящите дула.

Тръбата засвири страховития сигнал за атака, за свободна атака и стотина гърла изреваха „Да живее Императора!“ — дивият вик се надигна над целия ескадрон, а земята потръпна под копитата им. Фредерик пришпорваше Ноаро, докато не разкървави хълбоците му — нещо напълно ненужно, защото конят дори вече не се подчиняваше на натиска на юздите. Летеше като стрела, с опъната напред шия, изцъклени очи и пяна на устата, сякаш беше изпаднал в същото умопомрачение като господаря си. Няколко коня вече препускаха сами с отпуснати юзди сред все по-разбърканите редици на ескадрона. Трийсет вари.

Цялата вселена за Фредерик сега се свеждаше до изминаването на останалото разстояние, преди насочените мускети да изстрелят срещу тях смъртоносния си заряд. Сабята висеше на ръката му, острието й се удряше в бедрото му, в дланта си стискаше пистолета. Беше напрегнал всичките си мускули, напълно готов да посрещне неизбежния залп. Като в някакъв сън видя как втората редица на вражеското каре вдигаше пушките някак хаотично: някои от испанците изваждаха шомполите, преди още да са заредили, други пък се прицелваха, докато шомполът беше още в цевта, успоредно на блестящия щик. Десет вари.

Видя лицето на един офицер със зелена униформа, който крещеше някаква заповед, заглушена от грохота на атаката. Стреля към офицера, прибра пистолета в кобура и хвана сабята в ръка, намествайки се по-сигурно на седлото. Тогава коленичилите мъже на предната линия стреляха. Всичко се превърна в светкавици и дим, викове, кал и кръв. Без дори да знае дали е ранен, препускаше, носен от своя кон сред гората от щикове. Започна да стоварва удари със сабята върху всичко, което попаднеше в обхвата му, удряше, кълцаше с отчаяна жестокост, крещеше като обезумял, глух и сляп, движен от неистова омраза, от желанието да унищожи цялото човечество. Сцепена до зъбите глава, купища хора, въргалящи се в калта под копитата на конете, едно мургаво и изпълнено е ужас лице, кръв, която се стичаше от острието и дръжката на сабята, звукът от забиването на стоманата в човешка плът, осакатена кървяща ръка, без китка, която да държи щика, Ноаро, изправен на задните си крака, един хусар, който хаотично раздаваше удари със сабята си, с окървавено лице, все повече коне без ездачи, които цвилеха ужасени, крясъци, звън на стомана, изстрели, огън, дим, бойни викове, коне, които тъпчеха червата си, и мъже, чиито вътрешности конете тъпчеха. Да намушкаш, да заколиш, да разкъсаш, да виеш!

Воден от инстинкта, ескадронът помете предната част на карето и продължи набега си, като се отклони наляво вследствие на сблъсъка. Фредерик изведнъж осъзна, че се намира извън вражеските линии, придържайки се някак си на седлото, а ръката, с която държеше сабята, беше като вцепенена. Тръбата свиреше заповед за прегрупиране за нова атака, но на хусарите им бе необходимо още малко време, докато успеят да си възвърнат контрола над животните, които препускаха неудържимо. Фредерик закачи сабята на китката си и дръпна силно юздите на Ноаро, като почти го прикова на място. Задните крака на коня се хлъзнаха по влажната земя. След това, останал без дъх, със заглъхнали уши, с пулсиращи слепоочия и силна, тъпа болка в тила, Фредерик отново пришпори коня към щандарта, около който се струпваше ескадронът.

Дясната ръка на майор Бере беше поразена от куршум и висеше неподвижна отстрани. Изглеждаше много блед, но съумяваше да се задържи на седлото, хванал сабята в лявата си ръка и стиснал юздите със зъби. Единственото му око гореше като разпален въглен. Домбровски нямаше видими рани и продължаваше да е все така спокоен и хладнокръвен, като че ли не беше участвал в истинска атака, а в някакво упражнение. Той се приближи до командира, отдаде му чест с леко кимване и пое командването.

— Първи ескадрон на четвърти хусарски полк…! В атака! В атака!

За миг Фредерик успя да зърне Мишел дьо Бурмон. Гологлав, с разкъсан мундир, той беше вдигнал високо сабята си, докато ескадронът отново се хвърляше в атака. Конете започнаха да ускоряват ритъма си, тропотът на копитата им се засили, хусарите затегнаха редиците си, докато скъсяваха разстоянието, което ги делеше от вражеското каре. Дъждът се беше усилил и конете газеха в калта, като хвърляха мокра пръст по конниците, които яздеха отзад. Фредерик пришпори Ноаро в стремежа си да заеме своето място начело на лявото крило в първата редица. Изненада се, че другите офицери не яздеха редом с него и изведнъж се сети за коня на Филипо, който препускаше сам след взривилата се граната преди сблъсъка.

Навсякъде около тях земята беше осеяна с телата на хора и коне. От чуждите редици, които далеч не бяха вече толкова гъсти, произведоха залп в посока към ескадрона. Конят на знаменосеца Блондоа сниши глава надолу, като продължи да препуска още малко, препъвайки се с предните крака, докато накрая рухна заедно с ездача си. От редицата се откъсна един хусар без шапка, с руси плитки и опашка, които вятърът развяваше, и изтръгна знамето от ръцете на Блондоа, преди той да се търколи на земята. Беше Мишел дьо Бурмон. Фредерик целият настръхна и започна ентусиазирано да крещи „Да живее Императора!“. Възгласът му беше подет от мъжете, които яздеха около него.

Испанското каре беше на по-малко от петдесет вари, но пушекът от барута беше толкова гъст, че очертанията му едва можеха да се различат. Нещо горещо одраска бързо дясната буза на Фредерик и медната лентичка на шапката му затрептя. Той протегна напред въоръжената със сабя ръка, докато Ноаро продължаваше да препуска стремително напред. Прескочи един мъртъв кон, чийто ездач беше останал затиснат под него. Дъжд от куршуми проби гъстата димна завеса. Сниши се зад шията на своя кон, за да избегне оловната буря, и отново се изправи, невредим, с пресъхнала уста и със стегнато от напрежението тяло. Стисна здраво зъби, намести се по-удобно на стремената и започна да раздава удари със сабята сред гората от щикове, които търсеха да улучат тялото му.

Бореше се за живота си. Бореше се с цялата сила и енергия за своите деветнайсет години, докато ръката му не започна да тежи така, сякаш беше от олово. Бореше се, като сам атакуваше и парираше чуждите удари, раняваше, забиваше сабята си, ловко избягваше ръцете, които искаха да го повалят от коня, проправяше си път сред онзи лабиринт от кал, стомана, кръв, олово и барут. Влагаше във виковете си своя страх и своята смелост, докато остана без глас. И за втори път излезе от вражеските редици, на открито поле и под дъжда, който шибаше лицето му, заобиколен от коне, изгубили ездачите си, които препускаха обезумели. Опипа тялото си и изпита безмерна радост, че не беше ранен. Едва когато докосна дясната си буза, която пареше, видя следи от кръв по ръката си.

Металният вой на тръбата отново призоваваше ескадрона да се събере около щандарта. Фредерик дръпна юздите и усмири коня си. Наоколо се лутаха коне, чиито седла бяха празни, в калта се превиваха ранените и протягаха умолително ръка към него. Фредерик погледна острието на сабята, което беше наточил само преди няколко часа. Сега повърхността беше нащърбена и оцветена с кръв, със следи от мозък и полепнали косми. Той избърса с отвращение сабята в крачола на панталона си си и пришпори Ноаро подир другарите си.

Майор Бере не се виждаше никъде. Дьо Бурмон имаше драскотина на челото, беше ранен и в бедрото; въпреки това държеше знамето високо, мустаците и плитките му бяха оцапани с кръв, очите му блеснаха, когато погледна към Фредерик, но като че ли не го позна. Продължаваше да вали. До него, опрял сабята си на лъка на седлото и спокоен, сякаш на парад, Домбровски подръпваше юздите на коня си, докато чакаше ескадронът да се събере отново.

— Първи ескадрон на четвърти хусарски полк…! — капитанът посочи със сабята си вражеското каре, което дори и след стремителните атаки продължаваше да поддържа строя си, макар сред ивиците пушек да се виждаше, че редиците му бяха значително оредели. — Да живее Императора…! В атака!

Оцелелите от ескадрона хусари подеха бойния възглас, стегнаха редиците и преминаха за трети път в настъпление. Фредерик вече не можеше да направлява действията си; чувстваше дълбока умора и горчиво разочарование, че омразното зелено каре продължаваше да се държи, въпреки че беше подложено на две унищожителни атаки от страна на най-добрата лека кавалерия в света. Това трябваше да приключи веднъж завинаги, трябваше да ги размажат всичките, да ги заколят и да хвърлят една след друга главите им в калта, където подковите на конете да ги тъпчат, докато не ги превърнат в кървава пихтия. Трябваше да заличат тези упорити мъже в зелено от лицето на земята и той, Фредерик Глюнц, от Страсбург, щеше лично да се заеме с това. В името божие!

Пришпори за пореден път Ноаро, редом с хусарите, които яздеха около него. Вече го нямаше Монѝ. Не се виждаше и Лафон. Първи ескадрон беше загубил половината от офицерите си. Една рота от осми лек полк, която беше следвала хусарите, сега се намираше съвсем близо до зеленото каре и безспирно отправяше кратки, но интензивни залпове към него. Огънят от изстрелите сега се виждаше още по-ясно, защото вече се свечеряваше, а тъмните облаци се скупчваха на хоризонта над планините, които очертаваха границата на долината.

Отново изсвири тръбата, конете ускориха своя бяг, Фредерик стисна здраво сабята и се намести по-сигурно на седлото и стремената. Уморени, животните затъваха в калта, подхлъзваха се и газеха в локвите, но най-накрая ескадронът препусна в атака. Разстоянието, което ги делеше от врага, бързо се скъсяваше и не след дълго отново екнаха изстрелите, понесоха се дим, викове и грохотът на сблъсъка, сякаш всичко беше кошмар, който се повтаря отново и отново, до безкрай.

Някъде отпред се вееше знаме. Бяло знаме с извезани златни букви. Знамето беше испанско и група мъже се бяха скупчили около него, за да го бранят, като че ли от това зависеше спасението на душите им. Пленяването на испанското знаме би означавало победа. Само трябваше да стигнат до там, да убият тези, които го защитаваха, да го вземат и да го развеят с триумфален вик. Беше лесно! За бога, по дяволите, наистина беше лесно. Фредерик нададе дивашки крясък и дръпна рязко юздите, като насочи коня си към знамето. Вече нямаше каре, а само отделни шепи хора, които се бранеха мъжки, като размахваха щиковете си в отчаян опит да отблъснат хусарите, които ги нападаха със сабите си от конете. Един испанец, който бе хванал пушката си за дулото, се изпречи на пътя на Фредерик и го обсипа с удари с приклада. Сабята се вдигна и стовари три пъти и испанецът, окървавен до кръста, се свлече под краката на Ноаро.

Един възрастен подофицер с побелели мустаци и бакенбарди, четирима-петима офицери и войници бранеха знамето. Те се сражаваха отчаяно, опрели гръб в гръб, като подгонени вълци, решени на всяка цена да защитят своите малки от хусарите, които преследваха същата цел като Фредерик. Когато той стигна до тях, подофицерът, който беше ранен в главата и в двете ръце, едва съумяваше да задържи щандарта. Един висок и слаб младеж с лейтенантски нашивки и сабя в ръка се опитваше да парира ударите, насочени към злополучния знаменосец, който едва се държеше на краката си. Когато възрастният подофицер се свлече, лейтенантът изтръгна знамето от ръцете му и като нададе мощен вик, се опита да си проправи път, размахвайки сабята си сред обградилите го от всички страни врагове. Само двама от другарите му се държаха на крака около щандарта. „Няма милост!“, викаха хусарите, които се скупчваха около знамето, все по-многобройни. Но испанците не молеха за милост. Един беше съсечен, друг — застигнат от куршум. Този, който придържаше знамето, беше целият окървавен, но хусарите продължаваха безмилостно да го пробождат, макар че вече имаше дузина рани. Фредерик си проправи път и заби сабята си в гърба му, докато друг хусар изтръгна щандарта от ръцете му. Щом му отнеха знамето, умиращият сякаш изгуби всякакво желание да се бори. Свали сабята сломен, падна на колене и един от хусарите го довърши, като го прониза във врата.

Карето беше разгромено. Френската пехота прииждаше с вдигнати щикове, навред се носеха радостни възгласи в чест на Императора, а оцелелите испанци хвърляха оръжията си и побягнаха към близката гора в търсене на спасение.

Тръбата изсвири; започваше заколението: нямаше милост. Изглежда, упоритата съпротива беше раздразнила Домбровски и той искаше да им даде урок. Изпаднали в еуфория от победата, хусарите се впуснаха в преследване на бегълците, които тичаха, газейки в калта, за да спасят живота си. Фредерик препускаше сред първите, с кървясали очи, придържайки сабята и готов на всичко, само и само нито един испанец да не стигне жив до края на гората.

Беше лесно като детска игра. Застигаха ги един по един, намушкваха ги, без дори да се спират, и по полето зад тях оставаха окървавени и неподвижни тела. Ноаро понесе Фредерик към един гологлав и обезоръжен испанец, който тичаше, без да поглежда назад, сякаш се опитваше да загърби смъртта, която препускаше по петите му, съсредоточил цялото си внимание в близките дървета, сред които виждаше спасението си.

Но спасение нямаше. С усещането, че вече е изживявал този момент, Фредерик застигна беглеца, вдигна сабята и я стовари върху главата му, разполовявайки я, все едно че беше диня. Хвърли един поглед назад и видя тялото, проснато по очи в калта, с разперени ръце и крака. Други двама хусари минаха покрай него, надавайки ликуващи викове на победа. Единият от тях беше забучил на върха на сабята си окървавена шапка на испански войник.

Фредерик се присъедини към тях в преследването на група от четирима испанци, които бягаха. Хусарите се съревноваваха помежду си кой ще ги достигне първи, поради което Фредерик пришпори Ноаро, твърдо решен да излезе победител в това предизвикателство. Испанците тичаха целите окаляни и се препъваха в калта, ужасени от скоростта, с която преследвачите им скъсяваха разстоянието помежду им. Единият от тях, убеден, че усилията му са напразни, изведнъж се спря и се обърна към хусарите, застинал предизвикателно с ръце на хълбоците си. С гордо вдигната глава той гледаше как Фредерик и двамата му другари се приближаваха към него. Очите му проблясваха на покритото със сажди лице, под мръсната му и рошава коса, докато преследвачите стигнаха до него и го обезглавиха.

Малко по-нататък догониха останалите и ги повалиха със сабите си един подир друг. Първите дървета от гората вече бяха близко, бяха изминали разстоянието до тях по диагонал. Тръбачът на ескадрона вече свиреше сигнал за сбор на разпръсналите се хусари; Фредерик също тъкмо щеше да дръпне юздите, за да се обърне. И тогава погледна наляво и ги видя.

 

 

Излизаха от гората в стройна редица. Бяха стотина конници със зелени нагръдници и черни шака̀ със златисти ширити. Всеки един от тях беше опрял на дясното стреме дълго копие, украсено с червено флагче. Застинаха за кратко — неподвижни и величествени под дъжда — сякаш съзерцаваха бойното поле, на което току-що бяха загубили живота си близо петстотин техни сънародници. След това изсвири тръба, понесоха се бойни викове, и конниците от редицата свалиха копията напред и препуснаха в галоп като жадни за отмъщение демони, атакувайки по фланга разпиляния хусарски ескадрон.

Кръвта във вените на Фредерик замръзна, а от гърлото му се изтръгна скръбен вик. Другите двамата хусари, които се бяха обърнали при звука на вражеската тръба, дръпнаха рязко юздите на своите коне, при което животните се подхлъзнаха в калта със задните си крака, и ги пришпориха, за да се отдалечат оттам възможно най-бързо.

От всички страни хусарите препускаха назад в пълен безпорядък и объркване. Част от конниците в зелени униформи застигнаха група хусари, чиито коне вече бяха изтощени и не можеха да поддържат преднината пред тези, които на свой ред сега се бяха превърнали в преследвачи, разполагащи с животни, преливащи от енергия и въоръжени с копия, срещу които сабята беше безсилна. Сблъсъкът беше кратък и решителен. Копиеносците пробождаха своите неприятели и ги свличаха от конете им с шеметна бързина, в безпорядък, сред преплетени тела на коне и хора. Някои от хусарите все още стискаха в ръце заредени карабини или пистолети и стреляха срещу конниците, които помитаха полето като необуздана водна стихия, като смъртоносна коса, която съсичаше всичко живо по пътя си. Все още напълно зашеметен и без да знае какво да стори, Фредерик видя, че една редица копиеносци достигна центъра на ескадрона. Не след дълго щандартът се разтресе високо над всички и накрая падна повален сред гора от копия. Не можа да различи нищо друго, защото група копиеносци се отдели от главната част на строя и нападна десетината хусари, които бяха останали откъснати от ескадрона. Фредерик се почувства така, сякаш се събуждаше от някакъв сън; стомахът и цялото му тяло, се разтърсиха от ужас. Тогава сведе глава, сниши тялото си към шията на Ноаро и го пришпори жестоко, като удряше задницата му с плоското на сабята си и го пришпорваше в лудешки бяг, за да спаси живота си.

 

 

Те бяха много близо зад него, по петите му. Ноаро беше на ръба на силите си, муцуната му се покри с пяна, а дъждът и потта се стичаха по лъскавата му козина. Конят на хусаря пред него затъна с предните си крака в някаква локва и изхвърли ездача си напред. Хусарят се поизправи, целият окалян, с пистолет в едната ръка и сабя в другата. За миг Фредерик си помисли да му подаде ръка и да го качи на своя кон отзад, но бързо се отказа от тази идея; дори неговото тегло вече идваше в повече на бедния Ноаро. Поваленият хусар го видя как преминава покрай него, без да спре, изстреля последния си патрон срещу копиеносците, които се носеха отзад, и вдигна немощно сабята, затънал в калта, преди да издъхне, прободен от копие.

Фредерик, който се беше полуобърнал назад и наблюдаваше сцената, изпълнен с ужас, си даде сметка, че силите на коня му отслабваха с всеки изминал миг. Ноаро продължаваше напред, като подскачаше, препъваше се в камъните и се пързаляше в калта. От галоп почти беше преминал в мъчителен тръс. Хълбоците на животното пулсираха бясно от усилието, а въздухът от ноздрите му излизаше на пара. Копиеносците вече го застигаха, ясно се дочуваше тропотът на копитата на конете им и се различаваха ободрителните им викове, с които се надъхваха един друг във варварския лов.

Фредерик беше обезумял от ужас. Завладяваше го неописуем и свирен ужас. Виеше му се свят, но не спираше да търси с поглед място, където да се скрие. Чувстваше мускулите на гърба си така напрегнати, сякаш всеки миг щеше да усети как ребрата му се чупят, прободени от добре наточеното желязо, чиято близост предусещаше. Искаше да живее. Да живее на всяка цена, макар и обезобразен, сляп, сакат… Копнееше за живот с всички сили, отказваше да умре там, в калната долина, под сивото небе, което бързо помръкваше, в тази проклета далечна земя, където въобще не трябваше да идва. Не искаше да умре сам и преследван като куче, набучен като трофей на копието на някой испанец.

Със сетни сили Ноаро се добра до края на гората, навлезе сред първите дървета, като се препъваше в шубраците, а върху Фредерик се изливаха купища вода от близките клони. Животното, вярно докрай на своя благороден инстинкт, успя да продължи още малко, докато накрая се свлече безпомощно сред храстите, като заклещи крака на конника си под тялото си, разтърсвано от предсмъртни хрипове. Хълбоците му бяха окървавени, а от гърдите му се изтръгна агонизиращо цвилене.

Фредерик падна на лявата си страна, като удари рамото и бедрото си. Остана да лежи зашеметен, с лице, заровено в калта и сухите листа, чужд на всичко около себе си, докато не чу, че наблизо препускаше кон. Тогава си спомни за дългите копия на испанците и съсредоточи всичките си усилия, за да се повдигне и да седне. Трябваше да бяга и да се отдалечи оттам, преди преследвачите му да връхлетят върху него.

Ноаро лежеше неподвижен, само от време на време цвилеше слабо и поклащаше глава със замъглени от предсмъртната агония очи. Фредерик се опита да освободи притиснатия си крак. Тропотът на копитата се чуваше все по-близо, сякаш конниците бяха вече край него. Като прехапваше устни, за да не крещи от ужас, Фредерик опря калните си ръце в гърба на коня и започна да бута с всички сили, за да се освободи.

В гората наоколо отекваха викове и изстрели. Сабята, която беше вързана на китката му, затрудняваше движенията му и той изтръгна въжето от ръката си с треперещи пръсти. Трескаво потърси кобурите на седлото и извади пистолета, с който все още не беше стрелял. Отново съсредоточи всичките си сили, за да се измъкне, като усещаше, че можеше всеки миг да изпадне в безсъзнание. В мига, в който успя да измъкне крака си изпод тялото на умиращия кон, сред дърветата се появи силует в зелена униформа с насочено за атака копие и препусна право към него. Фредерик се завъртя в търсене на някой дънер наблизо, зад който да се скрие. По бузите му, покрити с кал и листа, се стичаха сълзи, когато вдигна пистолета с двете си ръце и го насочи към гърдите на конника. Щом видя оръжието, копиеносецът изправи коня си на задните му крака. Пушекът и огънят при изстрела замъглиха зрението на Фредерик, а пистолетът изскочи от ръцете му. Чу се цвилене и тежък удар, падане сред храстите. Видя краката на коня във въздуха, видя и как животното хвърли ездача си. Несполучлив изстрел — беше улучил коня. С отчаян вик, задушавайки се от горчивия мирис на изгорял барут, той съсредоточи всичките си усилия в ожесточения стремеж за оцеляване. Изправи се едва, прескочи неподвижното тяло на Ноаро, попадна между краката на другия кон и се нахвърли върху копиеносеца, който се опитваше да се изправи, с пречупено копие и наполовина извадена от ножницата сабя. Започна да удря испанеца в лицето, докато не му потече кръв от носа и ушите. Не беше на себе си. Крещеше някакви дръзки проклятия и удряше противника си по очите с ръце, като че ли бяха чукове, захапа го по ръката, с която се опита да извади сабята си, докато не чу как костите и сухожилията му не изпращяха между зъбите му. Зашеметен от падането и от ударите, копиеносецът се опитваше да предпази окървавеното си лице с ръце, докато виеше от болка. Двамата се търкаляха в калта под дъжда, който продължаваше да се стича по клоните на дърветата. С цялата енергия, която му вдъхваше отчаянието, Фредерик сграбчи с две ръце полуизвадената сабя на копиеносеца и започна да приближава педя по педя голото й острие към гърлото на врага си. Влагаше всички усилия, на които бе способен, стискаше зъби, така че челюстта му скърцаше, и дишаше тежко, като поемаше насечено въздух. Очите на копиеносеца, вече ослепели, щяха да излязат от орбитите си под подутите, сцепени и окървавени вежди. Испанецът сграбчи слепешком един камък и го запокити към устата на Фредерик. Той усети силния удар във венците и зъбите му се натрошиха. Започна да плюе зъби и кръв и в този момент, с последните неимоверни усилия, на които бе способен, с един нечовешки вик, който извираше от дъното на душата му, той доближи острия ръб на сабята до гърлото на врага си, като притискаше отляво и отдясно, докато лепкава струйка кръв не го опръска по лицето и ръцете на испанеца не се отпуснаха безжизнени до тялото му.

Фредерик остана да лежи по очи върху трупа на копиеносеца, отпуснал тялото си върху неговото и без да има сили да помръдне, а от разбитата му уста се изплъзваше глухо стенание. Дълго време остана така, уверен, че смъртта беше неизбежна, треперещ от студ, с пронизвани от неописуема болка слепоочия и уста, сякаш му бяха одрали кожата на цялата глава. Не мислеше за нищо, мозъкът му беше на пихтия, нажежена до припадък и измъчвана от болката. Можеше да чуе сам себе си как се моли на бог да му позволи да заспи, да загуби съзнание; но мъчителната болка в разбитата му уста го държеше буден.

 

 

Тялото на испанеца беше вцепенено и студено. Фредерик се плъзна настрани и остана да лежи по гръб. Отвори очи и видя черното небе над върховете на дърветата, под които играеха сенки. Беше нощ.

В далечината продължаваше да ехти грохотът на битката. С болезнено усилие се повдигна и седна. Огледа се наоколо, без да знае накъде да поеме. Измъчваха го нетърпими болки в празния стомах, така че потърси слепешком седлото на мъртвия копиеносец. Не намери нищо, но изтръпналите му и несръчни ръце напипаха сабята. Устата му гореше, като че в нея пламтеше огън. Изправи се, олюлявайки се, със сабя в ръка, и тръгна да си проправя път между дърветата, като газеше с ботушите в калта. Не го интересуваше накъде отива; единствената му цел беше да се отдалечи от това място.