Артуро Перес-Реверте
Хусарят (3)

2. На зазоряване

Още не се беше съмнало, когато се появи Франшо̀ — ординарецът, който беше подчинен и на двамата. Беше нисък и грозноват, с мазни плитки и кривокрак. Единствената му добродетел се състоеше в изключителната му способност по неясни и скрити пътища да се сдобива с допълнителни припаси извън нормалната дажба, която беше винаги оскъдна във войската в Испания. Иначе като цяло не беше особено достоен за уважение.

— Майор Бере свиква господа офицерите на съвещание за бойните действия — обяви той, когато прецени, че двамата младши лейтенанти се бяха разбудили достатъчно, за да възприемат казаното. — В неговата палатка след половин час.

Фредерик се надигна от леглото с нежелание. Почти не беше мигнал, успя да заспи малко преди Франшо̀ да нахлуе в палатката. Дьо Бурмон вече беше на крак, със зачервени очи, и оправяше косата си, докато се прозяваше.

— Изглежда, настъпи големият ден — каза той и се намръщи, като видя, че ординарецът още не бе излъскал ботушите му. — Колко е часът?

Фредерик погледна часовника си.

— Три и половина. Добре ли спа?

— Като къпан — отвърна Дьо Бурмон, което не беше съвсем вярно. — А ти?

— Като къпан — каза на свой ред Фредерик, което пък съвсем не беше вярно. Погледите им се срещнаха за миг и двамата приятели се усмихнаха съучастнически един на друг.

Франшо̀ беше приготвил до палатката газен фенер, леген с топла вода и кофа със студена. Измиха лицата си, а после ординарецът се зае да ги бръсне. Започна с Дьо Бурмон, тъй като той беше по-отдавна в полка, и след като го обръсна, намаза върховете на мустаците му с восък. Фредерик му отне по-малко време — понеже беше много млад, брадата по бузите му беше по-скоро рядък мъх. Докато Франшо̀ прокарваше бръснача по лицето му, Фредерик вдигна очи към небето. То все още бе покрито с облаци и звездите не се виждаха.

Лагерът се събуждаше шумно, огласен от виковете на подофицерите, които издаваха заповеди. Войниците сновяха между палатките, подготвяйки се за бойните действия на светлината на огньовете. Една рота от леката пехота, която се беше разставила в близост до ескадрона предната вечер, беше вече готова да потегли; мъжете се строяваха под командите на сержантите. Друга рота вече се отдалечаваше в сенките на маслиновите дръвчета в колони по четирима.

Франшо̀ им помогна да си обуят ботушите. Фредерик закопча осемнайсетте копчета от всяка страна на тесния панталон за езда, които стигаха чак до пищяла; след като си свали жилетката, облече мундира върху чистата риза и внимателно закопча другите осемнайсет копчета на обшития с ярки позлатени ширити нагръдник. Взе колана с амунициите и го нагласи на дясното си рамо и около кръста. Ножницата на сабята иззвънтя, когато се удари в шпорите. Закопча яката и маншетите, втри одеколон в ръцете и лицето си, сложи си ръкавиците от фина ярешка кожа и стисна под дясната си ръка впечатляващата хусарска шапка — „шако̀“^[1], украсена с меча кожа, привилегия на офицерите от елитните части. Дьо Бурмон, който бе извършил абсолютно същите действия в същия порядък, чакаше, повдигнал брезента на палатката с ръка.

— След теб, Фредерик — покани го той, а очите му проблеснаха доволно при вида на другаря му.

— След теб, Мишел.

Последваха два удара с токове, две усмивки и едно ръкостискане и двамата излязоха навън — гордо изправени, безупречно облечени и обръснати, съпровождани от звъна на сабите, които се удряха в шпорите. Чувстваха се млади и красиви в прекрасната униформа, вдишваха с наслада свежия утринен въздух и бяха готови да посрещнат със сабя в ръка предизвикателството, което Смъртта им отправяше откъм потъналия в мрак хоризонт.

Майор Бере беше се навел над отрупаната с карти маса, заобиколен от осмината офицери от ескадрона. Следеше внимателно релефа на маркираните територии на картите с едното си око — лявото беше изгубил при Аустерлиц и на негово място носеше черна превръзка, която му придаваше особено свиреп вид. Нито той, нито капитан Домбровски бяха спали предната нощ. Току-що се връщаха от съвещание, свикано преди три часа от полковник Льотак, на което бяха дадени инструкции за действията на полка през предстоящия дневен поход. Бере бързаше.

— Испанците са се съсредоточили тук и тук — говореше с обичайния си сух и остър тон, без да поглежда никого, съсредоточил единственото си око в картите, сякаш на тях се виждаше умален модел на вражеската войска. — Разузнавателните части вече са установили контакт и имаме основания да предполагаме, че действията на главните сили ще се осъществяват в тази долина, като нашите линии ще се опрат на хълмовете, които ви показвам. Полкът ще действа на левия фланг на дивизията, осъществявайки обичайните разузнавателни и защитни мисии, а ако стане нужда, ще премине в нападение. Поне един от ескадроните ще остане в резерв, но за щастие няма да е нашият. Не е изключена възможността да минем изцяло на първа линия.

За първи ескадрон на четвърти хусарски полк да преминат изцяло на първа линия означаваше възможност за атака. На светлината на газения фенер, закачен на подпората на палатката, Фредерик можеше да види доволните изражения по лицата на другарите си. Само капитан Домбровски, леко приведен над масата до Бере, запазваше своята ледена невъзмутимост. Гъстите русоляви мустаци и преждевременно посивелите плитки придаваха на старши помощника на главнокомандващия вид на кален ветеран, какъвто той беше в действителност. По произход беше поляк, сражавал се под френско знаме на всички бойни полета из цяла Европа — вероятно на това се дължаха студенината и безизразният вид, така характерни за него. Никой никога не го бе чувал да повишава тон някому, дори когато даваше заповеди. Беше мълчалив и затворен човек, избягваше компанията на своите другари, както на равнопоставените му, така и на по-висшестоящите. Но беше смел войник, отличен ездач и опитен офицер. Въпреки че не беше особено обичан, бе най-малкото уважаван от всички заради тези си качества.

— Някакви въпроси? — поинтересува се Бере, без да вдигне циклопското си лице от картата, сякаш беше погълнат от съзерцанието на нещо, известно само на него самия.

Филипо — самонадеян лейтенант, мургав и вечно усмихнат, се изкашля, преди да заговори.

— Знае ли се каква е числеността на вражеските войски?

Бере повдигна веждата на единственото си око, сякаш въпросът го подразни и искаше на свой ред да попита какво значение би имало това.

— По наши изчисления са между осем и десет хиляди души, съсредоточени между Лимас и Пиедрас Бланкас — обясни той с видима досада, — пехота, кавалерия, артилерия и бунтовнически отряди… Първият сблъсък вероятно ще се състои тук — той посочи една точка от картата — и после тук — показа друга точка, след което стовари ръката си на посоченото място, като че беше брадва. — Целта е да им отрежем пътя към планината и да ги принудим да водят битка в долината, което по принцип е по-неблагоприятно разположение за тях. Сега вече знаете почти толкова, колкото и аз. Има ли други въпроси, господа?

Повече въпроси нямаше. Всички присъстващи, включително и неопитният Фредерик, знаеха, че кратките обяснения на главнокомандващия ескадрона бяха чиста формалност, както до известна степен и самото съвещание. Решенията щяха да се спускат отгоре в хода на битката и само полковник Льотак знаеше със сигурност какви бяха плановете на генерал Дарнан. Що се отнася до ескадрона, от него се очакваше да се бие добре и когато настъпи моментът, да изпълни заповедта за атака и да разгроми вражеските войски.

Бере сгъна картите и закри съвещанието.

— Благодаря, господа. Това е всичко. Тръгваме след половин час с целия полк; ако не губим време, призори ще сме изминали голяма част от пътя.

— В строй по четирима за прехода — обади се Домбровски за първи път. — И когато дойде моментът, освен от бунтовниците, пазете се и от испанските кавалеристи копиеносци. Те са местни хора и са добри ездачи.

— Толкова добри, колкото нас? — попита младши лейтенант Жерар.

Домбровски ги изгледа един по един със сивите си очи, студени като ледените води в родната му Полша.

— Толкова добри, колкото нас, уверявам ви — отвърна той с непроницаемо изражение. — Аз съм се бил при Байлен.

От няколко седмици насам Байлен се бе превърнал в нарицателно за катастрофален разгром. Три имперски дивизии бяха капитулирали пред двайсет и седем хиляди испанци, а равносметката беше две хиляди и шестстотин загинали, деветнайсет хиляди пленени, петдесет загубени оръдия, четири пленени швейцарски щандарти и четири френски бойни знамена… Сред присъстващите се възцари гробна тишина, дори майор Бере погледна неодобрително Домбровски. Ординарецът на майора успя да измъкне всички от неудобното положение, като събра картите от масата, сложи бутилка коняк и напълни няколко чаши. Бере взе своята и вдигна тържествен тост.

— За Императора!

— За Императора! — повториха всички, а сабите звъннаха в шпорите, когато хусарите изпънаха тела и събраха пети. После всички изпразниха чашите на един дъх.

Фредерик усети в гърлото си силния вкус на коняка на гладно и стисна зъби, за да прикрие следите от неудоволствие по лицето си. Групата се разтури и всички напуснаха палатката. В лагера цареше трескаво суетене на сенки и отражения, навред отекваха металният звън на оръжията, цвиленето на животните, заповедите, изречени на висок глас, и всички тичаха насам-натам. Небето продължаваше да е забулено в облаци. На Фредерик му беше студено и за момент си помисли, че ще е по-добре, ако си сложи и жилетката, но мисълта за горещата страна, в която се намираше, го отказа от идеята; през деня всяка излишна дреха се превръщаше в ненужна пречка.

Дьо Бурмон вървеше до него, потънал в мислите си. Фредерик усети неприятно свиване в стомаха.

— Конякът на Бере не ми се отрази добре.

— На мен също — отвърна му Дьо Бурмон. — Надявам се, че Франшо̀ е успял да ни направи по едно кафе.

Франшо̀ не разочарова двамата приятели. Когато стигнаха в палатката, от кафеничето излизаше пара, имаше и сухари. След като закусиха, провериха за последно снаряженията си и се отправиха към конюшните.

Ескадронът се строяваше на светлината на забитите в земята факли. Мъжете, сто и осем души, преглеждаха животните и принадлежностите за оседлаване, стягаха подпръгите, проверяваха карабините, преди да ги приберат в калъфите на лъка на седлото или да ги метнат на гръб. Фредерик и останалите офицери нямаха такова огнестрелно оръжие; смяташе се, че два пистолета и една сабя са достатъчни за един хусарски офицер.

Франшо̀ беше оседлал Ноаро, но това не попречи на Фредерик да прегледа отново внимателно всеки каиш, който придържаше седлото към животното, докато лично не се увери, че всичко е изрядно. В битката само два дюйма разлика между две от дупките на подпръгите можеха да се окажат от решаващо значение. Пристегна ги по свое усмотрение и се наведе да провери подковите на коня. Когато се успокои, прокара ръка по облеченото с меча кожа седло и погали гривата на Ноаро с лявата си ръка.

Близо до него Дьо Бурмон правеше същото. Неговият кон беше превъзходно животно на бели и черни петна, а седлото беше покрито с леопардова кожа, която със сигурност бе струвала цяло състояние. Уважението, на което един хусар се радваше от страна на другарите си, до голяма стенен зависеше от средствата, които той влагаше в украсата на своето седло. А Дьо Бурмон и по характер, и по произход беше човек, който не се скъпеше.

Когато видя, че Фредерик го наблюдава, му се усмихна. Позлатените акселбанти на предната част на мундира му проблясваха на светлината на факлите.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Всичко е наред — отговори Фредерик, усетил как хълбокът на Ноаро потръпва до неговия.

— Имам предчувствие, че днес ще бъде прекрасен ден.

Фредерик вдигна глава и посочи черното небе.

— Мислиш ли, че слънцето на победата ще успее да си проправи път през облаците?

Дьо Бурмон прихна да се смее.

— Дори и небето да осъмне покрито с облаци, дори вражеските копия да завалят срещу нас, ще бъде прекрасен ден. Нашият ден, Фредерик.

Майор Бере премина край тях с коня си, следван от капитан Домбровски, лейтенант Монѝ и главния тръбач. Хусарите стояха на земята до конете си, говореха си и се шегуваха помежду си с подобаващото за момента оживление. Трептящата светлина на факлите играеше върху плитките и свирепите мустаци, върху загорените, покрити с белези лица на ветераните и вглъбените изражения на новобранците, които никога не бяха влизали в битка, като Фредерик. Младежът се взира в тях дълго време; това беше елитът, каймакът на леката кавалерия на френската войска, отлични ездачи, в по-голямата си част професионални бойци, които бяха създали собствените си легенди, препускайки зад орела на Императора и жънейки победи със сабите си по време на най-великите сражения в Европа. И той, едва деветнайсетгодишният Фредерик Глюнц, бе един от тях. Тази мисъл го накара да потрепери от гордост.

Чуха се гласовете на няколко маркитантки^[2] от обоза, които минаваха с колата на интендантството от другата страна на каменния зид и приветстваха ескадрона в тъмнината. Хусарите отговориха с дружен смях и шеги. Фредерик се вгледа, но успя да различи само неясни силуети, които се отдалечаваха в мрака, съпроводени от скърцането на колелетата и тропота на копитата на конете от впряга.

Каза си, че женските гласове, пък било то и на маркитантките, бяха неуместни в такъв тържествен момент. Ритуалът по приготовлението на ескадрона за предстоящата битка беше своеобразно тайнство, запазено само за участващите в него, един обред само за мъже, който изключваше всякакво женско присъствие, дори и онези далечни, разпалени от изпитото вино гласове, които преминаха в нощта. На устните му се изписа недоволство и той продължи да гали гривата на Ноаро. Преди години беше чел някаква книга за историята на рицарите тамплиери, ордена на монасите войни, които воювали в Палестина срещу сарацините. Горди и свирепи войници, изгаряни на кладите от жадните за богатствата им европейски владетели, те загивали с вдигната глава проклинайки своите палачи. Светът на тамплиерите бил само мъжки свят, от който жените били изключени по принцип. Честта, Бог и битката били единственото им вдъхновение. Живеели и се сражавали заедно — верни другари, свързани пред всичко и пред всички от свещена и ненарушима клетва.

Фредерик погледна отново Дьо Бурмон, който сега пристягаше навитото си наметало към предната част на седлото. Чувстваше, че с приятеля му го свързва нещо по-силно от другарските отношения, които можеха да възникнат между двама млади офицери от един и същи ескадрон. Двамата имаха помежду си една споделена клетва: жаждата за слава. Заради тази клетва те служеха на Франция и на Императора и в нейно име бяха готови да препускат зад орела до самите порти на ада. По този път те бяха станали като братя и никога, колкото и години да минеха след това, дори и животът да ги разделеше, те нямаше да забравят онези часове, дни, години, които съдбата им бе отредила да прекарат заедно. В ума на Фредерик оживяха красиви и героични картини: Дьо Бурмон, загубил своя кон в битката, с открито лице насред бойното поле, се усмихва на своя приятел, който препуска към него, за да му отстъпи своя кон, и да се изправи със сабя в ръка срещу смъртта, която Провидението е отредило на другаря му; или самият Фредерик, паднал на земята, и Дьо Бурмон, който ожесточено брани със сабята си своя ранен приятел от враговете, които се опитват да го пленят… Или двамата, окървавени и окаляни, се опитват да спасят едно от старите знамена, споглеждат се усмихнато, сбогувайки се мълчаливо, преди да се хвърлят в лапите на смъртта, която ги дебне от коварна засада.

Не. Тук въобще нямаше място за женско присъствие. Може би само едни красиви очи като далечни свидетели на героичната драма, очарователно забулени в сълзи, когато прелестната им притежателка научава за изхода на битката, за смъртта на хусаря… Фредерик дори бе виждал тези очи… в Страсбург, две седмици преди да замине, на един прием в дома на семейство Цимерман. Синя рокля, прекрасен овал на лицето, обгърнато от руси и меки като коприна коси, очи, сини като небето над Испания, бяла кожа. Едва шестнайсетгодишната дъщеря на господин и госпожа Цимерман — Клер, бе дарила с прелестна усмивка красивия хусар в парадна униформа, който й се поклони изискано и отдаде чест, като събра токовете на лъснатите си ботуши, придържайки непринудено яркочервената хусарска кожена наметка на лявото си рамо.

Разговорът им бе кратък и приятелски. Той се молеше на бога тя да отдаде на топлината издайническата руменина, която неудържимо избиваше по бузите му. А тя, не по-малко изчервена, вкусваше удоволствието от това, че е привлякла вниманието на толкова представителен офицер от кавалерията, толкова елегантен в прилепналата си синя униформа. Разочароваше я само, че бе прекалено млад, за да носи мустаци, които да подчертават мъжествения му вид. Но при всички положения той заминаваше далеч на война, в една южна и гореща страна, и това бе достатъчно. Когато Фредерик трябваше да я остави, за да поговори с някакъв възрастен полковник, приятел на семейството, Клер сведе очи и запърха с ветрилото, за да прикрие смущението си, като предугаждаше завистливите погледи на братовчедките си.

Това бе всичко. Десетина минути разговор и един нежен, мил спомен. Някой ден, когато той се завърнеше, може би този път с внушителен белег вместо червенина по бузите, споменът мажеше да е началото на една красива любов. Но онази вечер под испанското небе, което не беше синьо като очите на Клер, а черно и застрашително надвиснало като портите на ада, Страсбург и салонът на Цимерман бяха твърде далечни за Фредерик Глюнц.

Един кавалерийски ескадрон, несъмнено принадлежащ към същия полк, преминаваше зад зида, следвайки пътя, който криволичеше между потъналите в мрак маслинови дръвчета. Тропотът на копитата отекваше като грохот на буен планински поток. Гласът на майор Бере проехтя сред осветения от факлите кръг.

— Ескадрон! На конете!

Пронизителният звук на тръбата повтори командата. Фредерик си сложи шако̀то от меча кожа, постави крака си на стремето и се възкачи на гърба на Ноаро. Намести се на седлото, като провеси върху лявото си бедро чантата от червена кожа, украсена с Императорския орел и номера на полка. Нагласи кожените си ръкавици, постави лявата си ръка върху дръжката на сабята, а с дясната хвана юздите. Ноаро взе да потропва неспокойно на място с предните си крака и да клати глава, готов да препусне и при най-малкия знак от страна на своя господар.

Бере мина пред тях с отпуснати юзди, а главният тръбач го следваше като вярна сянка. Фредерик се обърна към Дьо Бурмон, който връщаше коня си назад с леко подръпване на юздите.

— Започва се, Мишел.

Дьо Бурмон поклати глава в знак на съгласие, като следеше движенията на коня. Впечатляващата шапка, под която се спускаха русите плитки и опашката, му придаваше внушителен вид.

— Започва и ми се струва, че започва добре — каза той, като се изравни с него и му подаде ръка. — Но мисля, че имаме малко време да разменим две-три приказки. Чух Домбровски да казва, че надали ще влезем в бой, преди да се е съмнало.

— Важното е да започнем.

— Така е.

— Успех, Мишел.

— Успех, братко. И не забравяй, че яздя зад теб; няма да сваля очи от теб през пялото време. Така ще мога после да разкажа на дамите какво е направил моят приятел Фредерик Глюнц в днешния ден. Имам предвид по-специално едни сини очи, за които веднъж прояви слабостта да ми разкажеш…

Конят на Дьо Бурмон поклати неспокойно глава.

— Хайде, хайде — каза му той. — Спокойно, Ростан, какво, по дяволите… Виждаш ли, Фредерик? Конете са почти толкова нетърпеливи да влязат в битка, колкото и ние. Преди час още хъркахме, а сега сякаш всяко живо същество наоколо бърза. Това е войната. Да знаеш, че във всеки един момент, когато се почувстваш сам, трябва само да се обърнеш и ще ме видиш… Е, когато се развидели, де. Сега дори и самият Луцифер не може да види опашката си. И се пази, да му се не види. Много се пази!

Отстъпвайки назад, както винаги със задницата на коня, с ловкостта на опитен ездач, Дьо Бурмон се отдалечи до своето място в строя. Фредерик се загледа в дългата редица хусари, възседнали своите коне — неподвижни, мълчаливи и внушителни в хубавите си униформи, по чиито пищни украси светлината на факлите хвърляше отблясъци на старо злато. Капитан Домбровски премина с коня си в бавен тръс, с което направо рискуваше да си разбие главата в този полумрак. Хладнокръвен и горд поляк, такъв си беше капитанът. Фредерик отново се възхити на невъзмутимото му държание, включително и на напълно равнодушното изражение, толкова типично за него.

Тръбачът даде сигнал за марш в бавен ход в колони по четирима. Фредерик изчака пред него да минат шест редици от по четирима мъже, плътно един до друг, и след като леко отпусна юздите на Ноаро и притисна хълбоците му с колене, зае своето място в строя. Ескадронът пое към пътя и напусна осветения от факлите кръг. Когато премина от другата страна на зида, колоната започна да пълзи и да се вие все по-далеч в прегръдката на мрака.

Някои от мъжете си тананикаха под нос, а други разговаряха тихо. От време на време някоя и друга шега ободряваше редиците. Но по-голямата част от хусарите яздеха мълчаливо, вглъбени в собствените си мисли, спомени и тревоги. Фредерик си каза, че не знаеше нищо за тези хора. За офицерите — да, естествено, но не знаеше нищо за войската, дори за онези дванайсет души, които бяха под негово командване: сержант Пенсар, ефрейторите Мартен и Критон… Имаше и един хусар на име Лучани, помнеше го, защото беше корсиканец като Императора и често се хвалеше с това. Останалите бяха непознати за него — войници, които знаеше по физиономия, но не и по име, и с които едва бе разменил по някоя и друга дума. Неясно защо изведнъж искрено съжали, че никога не се бе опитал да ги опознае по-добре. Само след няколко часа щяха да препускат заедно, рамо до рамо, към опасността, която бе еднаква за всички. Поражението или славата, или каквото и да ги очакваше в края на пътя, потънал в мрак, щеше да бъде еднакво за всички, без значение дали са офицери, или обикновени войници. Тези дванайсет безименни войници щяха да са негови другари в боя, в живота и може би в смъртта. Той се упрекна, разочарован от самия себе си, че до онази нощ не бе гледал на тях по този начин.

В далечината проблесна светкавица, а малко след това проехтя и гърмът. Конете се размърдаха неспокойно, дори Фредерик трябваше да дръпне юздите на Ноаро, за да го удържи в строя. Единият от хусарите взе да ругае на глас.

— Днес ще се понамокрим, другари. Слушайте какво ви казва старият Жан-Пол.

„Сега поне знам името на още един“, помисли си Фредерик.

Нощта криеше лицето на този човек. Но от начина, по който говореше, ставаше ясно, че е от ветераните.

— Аз предпочитам дъжда пред жегата — отговори му друг глас. — Казвали са ми, че в Байлен…

— Върви по дяволите с твоя Байлен — отвърна същият Жан-Пол. — Когато се съмне, ще погнем тия дрипльовци през цяла Андалусия. Не чухте ли вчера полковника?

— Нямаме твоите уши — обади се някой. — Всички знаят, че са най-дългите в целия полк.

— Ти си пази твоите, иначе лично аз ще ти ги отрежа при първия удобен случай, кълна се в бога! — чу се разяреният глас на ветерана.

— Ти и кой още? — последва самонадеян отговор.

— Ти си Дюран, нали?

— Да. И попитах ти и още колко души ще ми отрежете ушите.

— По дяволите, Дюран, когато слезем от конете, ще си оправим сметките с теб…

Фредерик помисли, че е време да се намеси.

— Тишина в строя! — нареди с енергичен тон.

Разговорът секна веднага. Въпросният Жан-Пол измърмори тихо:

— Това беше младшият лейтенант. Я го вижте колко е важен за човек, който не е чувал оръдеен изстрел в живота си… Ще видим как ще се държиш след няколко часа, драги.

И в тъмнината се дочуха тихи смехове, приглушени от тропота на копитата.

 

 

Колоната продължаваше да се движи в бавен ход — безмълвна върволица от хора и коне, която пълзеше в мрака. Сабите, провесени на левите хълбоци на мъжете, се удряха в стремената и в шпорите и металният звън огласяше ескадрона от край до край, като приглушено биене на звънчета. За да не загубят пътя, всяка редица хусари буквално се долепяше за задницата на конете отпред до такава степен, че понякога се чуваха ругатните на някой хусар, чийто кон бе направо избутван от следващия го. Колоната — стегната, макар хората да бяха все още полузаспали — се носеше към своята съдба като зловещ ескадрон от мрачни призраци.

На хоризонта пред тях Фредерик видя червено сияние, като от пожар. В продължение на половин левга^[3] очите му останаха приковани в него, като се опитваше да изчисли разстоянието, и в крайна сметка заключи, че то се намира на пътя, по който се движеха. След известно време, когато светлината вече бе близо, в мрака започнаха да се забелязват неясните очертания на някои къщи. Докато минаваше покрай тях, му се стори, че варосаните стени приличаха на проснати погребални савани в нощта, и разбра, че колоната влизаше в населено място.

— Това е Пиедрас Бланкас — отбеляза един хусар, но никой не потвърди думите му.

Нямаше жива душа по пустеещите улици, огласявани само от тропота на копитата. Вратите и прозорците на къщите бяха плътно затворени, сякаш техните обитатели ги бяха напуснали. Вероятно обаче те бяха будни и толкова уплашени, че не смееха да отворят нито един прозорец, а вместо това наблюдаваха скришом през процепите дългата движеща се редица черни дяволи. Дълбоко в себе си Фредерик потрепери, смутен от усещането, че в тихото село, потънало в мрак, без нито един фенер, който да освети поне някой ъгъл, имаше нещо злокобно и ужасяващо.

Това също беше войната, помисли си той. Хора и животни, които сноват в нощта, села, чиито имена остават неизвестни и които са всъщност само стъпка от пътя за някъде. И най-вече тази безкрайна тъмнина, която обгръщаше всяка педя от повърхността на земята дотолкова, че беше трудно да си представиш, че в някое друго кътче на земята в този миг небето беше синьо и слънцето грееше от висините.

Младши лейтенант Фредерик Глюнц от Страсбург, макар и заобиколен от толкова много свои другари, се огледа наоколо и изпита страх. Плашеше го това, което нощта криеше от него. Инстинктивно хвана дръжката на сабята. Никога през живота си не бе копнял толкова да види слънцето на хоризонта.

 

 

Сиянието беше от пожар. На главния площад на селото — сега вече доста хусари бяха разпознали Пиедрас Бланкас — гореше къща, но никой не правеше ни най-малко усилие да потуши огъня. Един отряд стрелци си почиваше под навеса на някаква сграда, която, изглежда, бе кметството, и с безразличие наблюдаваше пламъците. Огънят осветяваше пехотинците, загърнати в своите наметала, които следяха безучастно преминаването на хусарите. Някои се бяха подпрели лениво на своите карабини. Сенките, които хвърляше близкият огън, танцуваха по удивително младите им лица, сред които само тук-там се открояваха и гъстите мустаци на някой ветеран.

— Накъде води този път? — попита някой от хусарите.

— Нямаме представа — отговори един от стрелците, преметнал напряко оръжието на гръб, с бутилка вино в ръце. — Но не се оплаквайте — добави той със злобно изражение. — Господата от кавалерията не са принудени да ходят пеша като нас.

Пожарът, площадът и селото останаха назад. Отново по пътя сред тъмните маслинови дръвчета ескадронът изпревари още няколко пехотински строя, които се отдръпваха настрани, за да освободят пътя. По-нататък хусарите минаха покрай няколко артилерийски оръдия, а войниците, които отговаряха за тях, лежаха до лафетите^[4], осветявани от светлината на малък огън. При преминаването на колоната конете от впряга — оседлани с всички принадлежности и готови да потеглят, взеха да потропват неспокойно с копита.

Хоризонтът сякаш започна леко да изсветлява. Студеният утринен въздух накара Фредерик отново да потръпне и той повторно съжали, че не си бе сложил жилетката. Стисна здраво зъби, за да не започнат да тракат, защото при дадените обстоятелства това можеше да бъде разтълкувано погрешно от яздещите в близост мъже. Отвърза наметалото от предната част на седлото и покри раменете си. Въпреки че преди миг се беше унесъл за секунди и едва не бе паднал от коня, сега чувстваше ума си ясен и бистър. Бръкна в кожената торба, която висеше на дръжката на сабята, извади манерката с коняк, предвидливо приготвена от Франшо̀, и отпи глътка. Този път конякът имаше благотворно действие, и Фредерик притвори очи с благодарност, когато почувства мека топлина да залива замръзналото му тяло. Прибра бутилката обратно и потупа лекичко Ноаро по шията. Развиделяваше се.

Малко по малко безформените сенки, които го заобикаляха, започнаха да придобиват по-ясни очертания. Първо изплуваха шапките, а после и силуетите на хора и животни. Колкото по-светло ставаше, толкова повече нови детайли допълваха вида на конниците, които продължаваха да яздят бавно, в редици по четирима: ясно очертани профили на фона на меката светлина на зората; гърбове, на които бяха кръстосани колани с амуниции и патрондаши; пъстрите нагръдници на мундирите; червените шапки, поклащащи се в ритъма на конете; унгарските седла, покрити с обработена или необработена кожа; златни ширити и бродерии, излъскани дръжки на сабите, прилепнали мастиленосини униформи… Неясната върволица от хора започна да се превръща в кавалерийски ескадрон, начело на който се вееше знамето с имперския орел.

Пейзажът също се проясняваше. Тъмнината пълзеше, постепенно се отдалечаваше, и се разсейваше под меката светлина, която оцветяваше в сиви тонове клоните на дърветата. А насред маслиновите дръвчета, които покриваха чак до хоризонта тъмните и сухи андалуски полета, Фредерик видя цели батальони, които теглеха оръдия и с щикове на рамо вървяха в същата посока, към битката.