Джон Банвил
Мефисто (9)

Странни са пейзажите, които паметта, този стар майстор, избира за фон на картините си — сумрачни пространства, сред които лъкатушат реки, кафяви мъхести зъбери и дребни костюмирани фигури, които вършат нещо непонятно в далечината. Сега, когато си мисля за онази есен, за миг пред очите ми проблясва пивоварната. Не знам защо. Приличаше на сива каменна крепост с покрив от цигли и низ от малки зарешетени прозорци високо под стряхата. През един отвор над извитата като арка външна порта стърчеше система от скрипци и въжета досущ като дългото рамо на сложно измайсторена бесилка. Там съхнеше малцът, преди да го изпратят в пивоварната. Тънки струйки дим се точеха през прозорците и денем, и нощем, и киселата бирена миризма на кипналото зърно изпълваше въздуха. Работата на баща ми сигурно често го бе отвеждала тук, макар и никога да не съм го виждал — наистина, сега, когато се замислям, никога не бях виждал там жива душа. Там, където се издигаше въпросната крепост, му викаха Бесното място и то представляваше ветровит ъгъл, където се срещаха задните страни на две главни улици. Всичко наоколо беше мрачно и потискащо, във въздуха се носеше усещане за злокобна многозначителност. Сякаш тук вечно цареше навъсен и студен октомври. Сухи листа като пръсти на мъртъв пианист почукваха по плочите на тротоара със стържещ звук. Вятърът свистеше в дърветата и огромни маси от белезникави бухлати облаци безшумно се тълпяха отвред в просналото се чергило на небето. В далечината лаеше куче, нещо проскърцваше монотонно и аз се заковавах на място, заставах като в очакване, че нещо ще довтаса отнякъде и ще ми проговори — точно на мен.

Сега училището ми се струваше истинска гротеска и суетня — абсурдно и срамно изпитание. Вече бях надраснал всичко това — шума, миризмите, досадата. Всеки следобед веднага след последния звънец тръгвах за Ашбърн. Външната врата на мината беше поправена и бе поставен предупредителен знак с череп и кръстосани кости. От пътя виждах входа на мината и работниците, които се трудеха там като мравки. Понякога зървах и мистър Касперл, който крачеше напред-назад, или пък двамата с Феликс стояха, забили нос в карта, разгъната върху капака на камиона. Вече не пускаха стариците да събират въглища наоколо и затова често ги срещах с омърляни лица, с къси дебели крака, целите омотани в дрипи, да се мотаят като халосани по пътя край новоиздигнатата ограда от бодлива тел.

Колкото повече помръкваше годината, толкова повече се смрачаваше и къщата. Суровият й силует стърчеше като изрязан на фона на сивеещото като метал небе. Раздърпано ято врани кръжеше над камионите. Първите вихрушки за сезона оголиха половината дървета в парка и в просеките се разкриха неподозирани гледки. Вътре в къщата бяхме като в кораб насред морето, прозорците с изкорубените черчевета не спираха да се блъскат и скърцат, а таваните светлееха със сиво океанско сияние. Под всеобщия трясък и грохот се разстилаше дълбока подводна тишина. Това беше царството на Софи. Всичко съскаше, сякаш нещо бе изключено, ала продължаваше да работи, също като светлините в къщата на слепец. Тя стоеше така притихнала, че никой не можеше да я открие. Прокрадвах се на горния етаж, тръгвах по коридорите и без никаква причина сърцето ми се разтупкваше. Заварвах я в някоя празна стая, щръкнала неподвижно до прозореца със скръстени ръце, с чело, опряно в стъклото, почти вцепенена, сякаш бе престояла така с часове, без да шукне. Щом усетеше присъствието ми, обръщаше се бавно към мен и после също така бавно разтягаше устни в усмивка, като премигваше с тъмните си кукленски очи.

Често я сварвах с мистър Касперл, седеше тихичко в неговата стая, в стария шезлонг, с кръстосани под себе си крака, отпуснала ръце в скута си като две бели птици, сгушили се една в друга, докато той лежеше върху леглото и четеше или пък разглеждаше картите. Стаята беше мрачна и топла като бърлогата на огромен ленив месояден звяр. Той стоеше по жилетка, със свалена яка на ризата и развързани ботуши. Почти не ми обръщаше внимание. Мълчанието му беше глухо и дълбоко — далечно място, до което никой не можеше да стигне. Понякога записваше по нещо в тетрадката. Дълго стоеше смръщен над страницата, без да помръдне, после внезапно се навеждаше напред, изсумтяваше и начертаваше една-две линии, като мъчително провлачваше писеца с вглъбена педантичност. Даваше ми да погледна някои от неразрешимите задачи, но по такъв заобиколен, уж небрежен начин, сякаш това ставаше случайно. Оставяше тетрадката си отворена, когато бях наблизо, после се отдалечаваше, стъпките му отекваха ту тук, ту там из стаите, докато аз жадно надничах където виждах, че е драскал. Все някакъв парадокс, все някаква тавтология. Привличаха го неща, при които в най-добрия случай можеше да има само неокончателен резултат. Странната геометрия на живота го забавляваше, както и светът на кривите, където успоредните линии са невъзможни, където няма безкрайност и където всички перпендикуляри на дадена линия се срещат в някаква въображаема налудничава точка. Идваше и заставаше до мен, замислен над чудатите аксиоми, дишаше тихо и тежко, безшумно свиваше и разтваряше късите си дебели пръсти, а на мен ми се струваше, че дълбоко, много надълбоко в него клокочи сподавен мрачен смях.

В такива случаи си тръгвах превъзбуден, а главата ми бучеше като след пиянски гуляй. Всичко се люлееше и блещукаше пред очите ми като фосфоресциращи проблясъци. Детайлите изпъкваха от само себе си на фона на общата смътна размазаност и неяснота, сякаш ненадейно попаднали във фокуса на обектив, след което напредваха ревностно, с безмълвна настойчивост, като ми внушаваха някакъв извънреден, загадъчен смисъл. Високата бяла стена се къпеше в слънчева светлина, избуяли бурени стърчаха от прозорците на порутената къща, в канавката едно куче душеше внимателно мазно парче вестник — такива гледки ме поразяваха с някаква странна и непреодолима въздейственост. Бяха като спомени, ала за нещо, което още не се е случило. Вървях към къщи през града в ония опушени есенни вечери покрай осветените кръчми, покрай работниците, които се връщаха от фабриката на колело, покрай някак зловещата сърдечност на бакалите, застанали на прага на своите магазини, усещах как по гърба ми пробягва тръпка на предчувствие, но не за това, което ме очаква — уютната безнадеждност на дома, а за някакво огромно гибелно море, ширнало се пред мен, което проблясва и се полюшква в далечната мрачина.

* * *

През един ноемврийски следобед зърнах колата на чичо Амброуз, която вървеше по локалното платно в Ашбърн. Скрих се зад близкото дърво и го изчаках да отмине. Когато се прибрах у дома, той вече беше там, седеше пред масата за кафе с изпружен гръб, сякаш глътнал бастун, и се оглеждаше със смутена усмивка, като въртеше бавно малкото си лъщящо теме, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

— Я виж ти! — подхвърли баща ми с особен тон, който при него минаваше за смях. — Шофьор, казваш?

Чичо Амброуз кимна, като продължаваше да се усмихва смутено и някак разсеяно, очевидно удивен от собствената си смелост. После рече:

— Само от Ашбърн до „Блакс“ и после до мината.

Мама се бе спряла точно зад гърба му и стоеше вторачена в темето му.

— Какво? — попита тя рязко. — Какво? Кога това?

Чичо Амброуз издаде брадичка напред и пъхна пръст под яката на ризата, сякаш го стягаше.

— О, всеки ден — отвърна. — От понеделник до петък. И после вечерта ще го връщам обратно вкъщи.

— Вкъщи! — отсече мама. — Ха!

Започна работа веднага. Отиваше с колата до Ашбърн всяка сутрин точно в девет, спираше пред входа и лекичко натискаше клаксона. Не смееше да влезе в къщата, а търпеливо изчакваше в колата, като седеше напълно неподвижен зад кормилото и зяпаше бездушно през предното стъкло, излъчвайки безукорна честност, която носеше като униформа. Често минаваше цял час, че и повече, преди мистър Касперл да се появи. Това обаче ни най-малко не притесняваше чичо Амброуз. Никъде не се чувстваше толкова добре, колкото в колата си. Беше огромна черна старомодна лимузина с дълга скосена предница и заоблена гърбица отзад досущ като катафалка. На няколко пъти привечер, когато се връщаше по-рано от мината, той спираше — сигурно по нареждане на мистър Касперл — и ме взимаше от училище, за да ме закара вкъщи. Сядах на задната седалка до дебелака и слагах ученическата си чанта в скута. Никой не говореше. Мистър Касперл гледаше през прозореца на колата, седеше със скръстени ръце, преметнал късите си дебели крака един върху друг, и пушеше пура. От време на време улавях погледа на чичо Амброуз в кръглото шофьорско огледалце и щом очите ни се срещнеха, двамата се сепвахме и гузно извръщахме глави. Караше много бавно, въртеше кормилото съсредоточено и внимателно като касоразбивач. Всеки път, когато сменяше скоростите, задържаше амбреажа за миг и колата меко се плъзваше напред с плавен подскок, заклащаше се леко, ние с мистър Касперл подскачахме на седалката и после отново потъвахме бавно в нея. Спирахме пред къщата и чичо Амброуз чевръсто се изнизваше от мястото си, завърташе се на пета в дребния чакъл и с едно-единствено енергично движение отваряше вратата на мистър Касперл, докато аз се измъквах от другата страна и хуквах нагоре по стъпалата. Понякога и Феликс му нареждаше да ме закара вкъщи. Тогава сядах отпред и плуввах в пот, докато чичо Амброуз стискаше кормилото, потънал в мъчително безмълвие като пелтек, заекнал насред дума.

Феликс почти не пътуваше с колата, предпочиташе да върви пеш дори през зимата. Пъхваше ръце в джобовете, а разкопчаното му палто се ветрееше отворено. Той обаче беше във възторг от чичо Амброуз и с голям ентусиазъм изучаваше този едър, мургав, вечно потен мъж с колеблива усмивка и тесни костюми, чиято аура излъчваше миризма на бебешка пудра и раболепно усърдие. Когато сутрин мистър Касперл закъсняваше, Феликс слизаше долу, мушваше глава през прозореца на колата и започваше добродушно да се заяжда с него, намигаше му съучастнически или го смушкваше в ребрата. Чичо Амброуз му отвръщаше с объркана и често уплашена усмивка, като кимаше и се хилеше паникьосано. Тогава Феликс ме поглеждаше с широко отворени очи, уж изумен.

— Колко много роднини имаш! — казваше. — На всяка крачка.

Сега вече леля Филомена не знаеше дали да ревнува чичо Амброуз или да се гордее с него. Амброуз в Ашбърн! Кой би предположил? Окуражена от това, тя засили атаките си срещу каменната физиономия на вечно усамотения мистър Касперл, но напразно. Той продължаваше да седи насаме с мислите си до прозореца в хотелския ресторант, както бе правил и преди, и не обръщаше внимание на никого. Тогава тя подхвана Феликс, като го причакваше в уединени кътчета на хотела. Седеше с изправен гръб, с изпънат врат и свити устни, до лакътя й — чаша кафе и цигара с инч неизтръскана пепел, здраво стисната между двата й напрегнати треперещи пръста. Феликс я изслушваше най-внимателно с любезна, мечтателна и невъзмутима усмивка.

— Амброуз ли? — казваше тя и изсумтяваше презрително. — Какво да ти кажа за клетия Амброуз, никой не знае повече от мен…

И продължаваше да ломоти, извисяваше глас от искрено възмущение, докато кафето й хващаше каймак, а в пепелника на ниската масичка пред нея израстваше планина от кърваво начервени фасове, най-малко догорените от които Феликс подбираше старателно и ги складираше в табакерата си.

 

 

Фотографското студио, зимен следобед, газовата печка свисти. Обичах това място, безредието, тишината, миризмата на химикали, сноповете светлина, които в мъртвилото на отиващата си година като че падаха от тавана или по-скоро се носеха като странна плътна субстанция, като белезникав дим. Тук се намирах в съвсем различен свят сред бъркотия от образи. Колко контрастни бяха тези снимки от страната на мъртвите, колко ясни. Изучавах ги подробно една по една, сякаш търсех да открия свой приятел, познато лице със смътна усмивка и клюмнала къдрица, вдигнал очи от разстланата като за пикник трапеза сред дървета, лято и слънчева светлина. Няма да се учудя, така си мислех, ако това лице се окаже моето — толкова реален ми изглеждаше онзи фотографски свят и толкова мимолетен този, в който се намирах. Софи, седнала до печката, извърна глава към вратата и се усмихна, сякаш знаеше кой ще дойде. Не бях доловил никакъв звук, но ето че влезе Феликс.

— Здрасти, Хензел — рече той. — Я, и Гретел е тук!

Погледна първо единия, после другия и се усмихна.

Върху ръката си бе преметнал пищно надиплена бяла рокля.

— Вижте какво намерих.

Беше булчинска рокля, красиво избродирана, тежката коприна обаче се бе разнищила и пожълтяла от времето. Софи скочи с радостно изскимтяване и я грабна от ръцете му, вдигна я пред тялото си, завъртя се наляво-надясно и се изсмя, Феликс сложи ръка на сърцето си и извика:

— О, ти още ненасилена невясто на безмълвието!

Измъкна отнякъде смачкан бял воал и с театрален жест го метна върху главата й. Тя отново се изсмя, езикът облиза долната й устна и тя избяга от стаята. Чухме я как препуска нагоре по стълбите, прекосява спалните и търси огледало, Феликс изхихика, отиде до газовата печка, разтри ръце над пламъка й и бавно вдигна очи към прозореца. Дъждовен порой плисна в стъклото и затрополи приглушено. Враните отвън продължаваха да се дърлят в притъмнелите клони на дърветата. Той взе да си тананика сватбения марш, обърна се, ухили ми се през рамо и тихо запя:

Ето я и булката,

посреща я цигулката…

Пак се изсмя, взе да се помайва из стаята, похващаше разни неща и после ги захвърляше. Погледна ме дяволито и рече:

— За какво си мислиш, лебедче?

— За нищо.

Всъщност си мислех, че винаги ще всява страх в душата ми.

— За нищо, така ли? — подметна той. — Лъжеш, знам, че лъжеш. Мислиш си за разни мръсотийки, нали?

И той изкриви лицето си в маймунска гримаса, приклекна и взе да подскача и да стене жаловито. Напуши ме смях. В този миг Софи се върна, като влачеше след себе си куфара с карнавални костюми, дето стоеше в килера под стълбите. Беше навлякла булчинската рокля направо върху дрехите си, а на главата си бе нахлупила смачкания цилиндър, който Феликс бе открил на тавана. Роклята й беше тясна и й стоеше накриво, опъваше я от едната страна на ханша, така че китките и глезените й стърчаха навън. Тя продължи да тършува в куфара, измъкна оттам прашен фрак и сив раиран панталон, които ми подаде. Но Феликс имаше други планове. Бързо й направи знак, тя се ухили, свали роклята и му я даде. Тогава той се обърна към мен.

— Ела, сладурче — рече. — Ти ще бъдеш булката.

Отстъпих назад, ала той не ме остави на мира, изсмя се и метна роклята върху главата ми като ласо. Потреперих при допира на студената хлъзгава коприна. Откъм плисетата и тайните дипли се разнесе дъх на камфор, восък и още нещо неопределимо — слаба спарена женска миризма. Корсажът ме прищипа под мишниците, а полите увиснаха тежко, докосвайки коленете ми. Софи се изкикоти и взе да ръкопляска.

— Salve! — извика Феликс. — Привет, влагалище неземно!

Той нагласи булото върху главата ми, а Софи извади червило и съсредоточено взе да го нанася върху устните ми, като се бе смръщила съсредоточено и бе прехапала крайчеца на езика си. Пак отиде да порови в куфара и извади оттам чифт фини дамски бели обувки на висок ток. Коленичи пред мен, свали обувките ми и се усмихна, докато държеше в ръка влажното ми ходило.

— Ето! — изграчи Феликс. — Обувката му стана!

Заклатих се напред върху тънките токчета, глезените ми трепереха. Целият пламнах и ми се зави свят. Някакво вълнение се надигна у мен, което бе наполовина удоволствие, наполовина погнуса. Сякаш в тази рокля не бях аз, а някой друг, друга плът — гъвкава, пластична, податлива и изцяло под властта на моето благоволение. Всяка моя трепетлива стъпка приличаше на колебливите гърчове на пленник, когото бях притиснал здраво до безжалостното си сърце. Зърнах образа си в парче пропукано огледало на стената, но оттам, поне за миг така ми се стори, ме погледна непознат — някакъв замаян човек, който налудничаво се хилеше иззад моето лице.

— Великолепно! — рече Феликс и пак сложи ръка на сърцето си. — Ти си просто великолепен. Боже, дори мис Хавишам^[1] не е била толкова прелестна.

Софи надяна фрака, килна цилиндъра върху главата си и ме хвана под ръка. Феликс ни се поклони дълбоко и мънкайки, започна да ръси благословии.

— В името на ярето, прасето и духа на псето ви обявявам за мехур и шнур. Алилуя! Което псето е сътворило и съединило, нека смъртен да не мъти с мътило.

Отново се преви в тържествен реверанс, затвори очи и взе да движи устни в безмълвни заклинания, после се обърна с гръб към нас, вдигна ръце във въздуха и започна да напява монотонно:

— Hic est hocus, hoc est pocus.^[2]

Шумно се изпърдя.

— Nunc dimittis.^[3] Амин.

Софи ме притисна плътно до себе си и склони главата си към моята, като цялата се тресеше от смях. Така на токове бях висок точно колкото нея. Усетих топлата й люлякова миризма, Феликс потри ръце.

— Готово! — каза той. — Сега снимките.

Довлече една фотокамера в дървена кутия с триножник, сложи я пред нас, наведе се и надникна през обектива, като въртеше задник и пристъпваше от крак на крак.

— Гледайте в птичката, сега! Щрак! Готово!

Бутна апарата встрани и с танцова стъпка се отдалечи към вратата.

— Елате, знатни благородници — извика той. — Елате, Пепеляшки, за храбри подвизи готови!

Отвори вратата със замах и влезе заднишком в антрето с вдигнати ръце, като пееше и сам си дирижираше.

Дръм, дръми, дръм!

Дръм, дръми, дръм!

Заклатушках се напред върху нестабилните си глезени. Софи, прималяла от смях, бе увиснала на ръката ми с цялата си тежест. Помислих си, че още миг, и двамата ще се строполим. Обърнах глава и я целунах бързо и несръчно в ъгълчето на устата. Тя се изкикоти, усетих топлия й дъх върху шията си.

— А-ха! — рече Феликс и ни се закани с пръст. — Без цуни-гуни! Das ist verboten.^[4]

Крачеше с лице към нас, пееше и въодушевено размахваше ръце. Откъм библиотеката се появи мъж с палто от камилска вълна, спря и ни загледа. Софи заби нокти в ръката ми. Във внезапно настъпилата тишина Феликс се закова на място и се обърна. Усмивката му увисна. Отпусна ръце.

— Я, виж ти — смотолеви той. — Бас държа, че това е Принцът от приказките.

 

 

Беше висок охранен млад мъж с пригладена назад коса, с широки плещи, малки ходила и малка мазна глава. Носеше очила с дебели стъкла, през които очите му като че премигваха с неумолима подозрителност. Имаше голям блед нос и малки черни мустаци като размазан отпечатък от палец. Скъпите му черни обувки бяха тесни и лъснати до блясък. Бежовото му палто изглеждаше някак препълнено, сякаш вътре в него се бе свил висок мъж, а върху раменете го бе яхнало малко деспотично джудже. Едва успях да сваля роклята и веднага я хвърлих зад гърба си. Той ни измери с поглед — от босите ми крака до цилиндъра на Софи, — повдигна вежди озадачено, после премести облещения си взор върху Феликс и попита:

— Мистър Касперл?

Феликс се сгърчи в угоднически поклон, изсмя се задъхано и взе да чупи ръце.

— О, не — отвърна. — Съвсем не. Аз не съм Касперл.

Строгите очи станаха още по-строги.

— Искам да кажа, къде е той? Знам вие кой сте.

Феликс пак се поклони дълбоко и се изсмя:

— О, разбирам — продължи. — Разбирам. Ами той е в мината, така мисля.

Последва пауза. Високият млад мъж пъхна ръце в джобовете на палтото си и се огледа.

— Мината, а?

Изглеждаше скептично настроен. Погледът му се спря върху увисналите парчета отлепен тапет и той се намръщи. Пак се обърна към Феликс:

— Вие знаете ли кой съм?

Феликс отново се усмихна угоднически.

— Да, мисля че…

— Казвам се Д’Арси. Тук съм от името на определени заинтересовани лица. Разбирате ли?

— На определени?…

— Да, от името на определени среди. Току-що пристигнах.

Задържа рибешките си очи върху Феликс с настойчив многозначителен поглед. Феликс изхихика сподавено. Пак последва умълчаване. Софи се размърда, леко въздъхна и пусна ръката ми.

— Добре — обади се Д’Арси с неочаквано оживление. — Тогава да разгледаме наоколо, а?

Завъртя се на пета и пое към хола. Феликс се опули зад гърба му, заклати глава и провеси език. Софи го задмина и тръгна по петите на Д’Арси. Влязоха във всекидневната.

— Хм! — рече Феликс. — Виж я ти, помощница на самия Господ!

Във всекидневната тя вече отваряше всички кепенци. Обърна се към Д’Арси с лъчезарна усмивка, сякаш бе пуснала светлината в стаята само в негова чест. Д’Арси я изгледа недоверчиво.

— А ти — попита той, — ти как се казваш?

Тя сви рамене все така усмихната. Феликс се прокашля с ръка пред устата си и каза:

— Боя се, че е глуха.

Бръчка проряза гладкото бледо чело на Д’Арси.

— Глуха ли?

Феликс кимна натъжено.

— Точно така, като пън. И глуха, и няма.

Д’Арси погледна към мен.

— А?…

Феликс кимна отново.

— За съжаление — рече той. — За голямо съжаление.

За миг Д’Арси го изгледа изпитателно и мълчаливо, после се обърна рязко и напусна стаята. Софи изтича подире му. Феликс се преви надве в безмълвен смях и улови ръката ми.

— О! — изхриптя той. — Какъв будала!

Но всъщност хич не му беше до смях.

Д’Арси се качи на горния етаж заедно със Софи, която продължаваше да го следва по петите. Както и ние. Закрачи от спалня в спалня, като оглеждаше неодобрително праха и безпорядъка и току изсумтяваше мрачно.

— Вие, хора, тук ли живеете? — попита скептично.

Феликс посочи с пръст тавана.

— На по-горния етаж.

— На по-горния ли?

— На тавана. В този дом има много жилища.^[5]

Пак се изсмя. Д’Арси му хвърли смразяващ поглед.

— Така ли? — попита.

— Освен това е много проветриво, нали виждате? Прекрасни гледки. А звездите нощем са като… като…

Д’Арси отиде до прозореца и се загледа в сумрака навън със сключени на гърба ръце. Зад него Феликс направи поредната си гримаса, като пъхна палци в ушите си, размаха пръсти и се изплези. Софи му се смръщи.

— Просто не става — обади се Д’Арси замислено, сякаш говореше на себе си. — Крайно незадоволително. — Обърна се към Феликс.

— Нали? Нищо не е направено, никакъв ремонт, навсякъде мръсотия, хората ви дрипави, боси.

Феликс се усмихна и протегна напред празните си ръце.

— О, бас държа, че това не е раят — отвърна му той. — Но на нас ни е добре, сър.

— Не ме интересува дали на вас ви е добре — отвърна му Д’Арси и го изгледа смразяващо.

Отново всички слязохме долу подир Д’Арси. Той се спря в антрето, свали очилата си и взе да ги бърше с безупречно бялата си носна кърпа. Изцъклените му очи като че се прибраха в орбитите си — две малки лъскави топчета. Гледаше ни така, сякаш не ни виждаше, а стъклата проблясваха в ръцете му.

— Освен това се получиха сведения — каза той, — малко или много свързани с пари, за някакво свободно договаряне. Ще трябва да проуча как стоят нещата на място.

Сложи си очилата тържествено и ни изгледа строго.

— По всичко личи, че пак ще се видим.

Стигна до външната врата. Софи го бе изпреварила, отвори му вратата бавно и му се усмихна приветливо. Той избягна погледа й и излезе навън във влажния сумрак. Колата го чакаше върху чакъла — голяма, лъскаво златиста машина с напръскан от дъжда покрив. Закопча палтото си.

— Кажете на вашия мистър Касперл — пророни той през рамо, — че ще му се обадим допълнително.

— Разбира се — отвърна му Феликс най-сериозно. — Аз лично ще му предам.

Д’Арси се помота още малко, изгледа още веднъж облечената във фрак Софи, почтителната усмивка на Феликс и следите от червило по устните ми. Тъкмо да каже нещо, и една дебела капка дъжд от улука тупна отзад в яката на палтото му, той потрепери, а раменните му лопатки припърхаха като криле. Обърна се и бързо заслиза по стъпалата. Софи не спря да му маха, докато светлините на стоповете му не се скриха зад завоя, Феликс се намръщи и заби един юмрук в дланта на ръката си.

— Как се е добрал дотук? — измърмори — Това мръсно… — Видя, че го наблюдавам, и се ухили. — Неприятности с мината май — рече. — Ама и на тия лошо им се пише.