Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mefisto, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1глас)

Информация

Сканиране
ventcis(2017)
Корекция и форматиране
ventcis(2017)

Издание:

Автор: Джон Банвил

Заглавие: Мефисто

Преводач: Иглика Василева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: ирландска

Печатница: „БАЛКАН ПРЕС“ АД

Редактор: София Бранц

ISBN: 954-437-097-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10232

История

  1. —Добавяне

Толкова често преживявах мислено онзи момент върху леглото на Софи, че подробностите избледняха, разтвориха се, станаха някак кухи и безплътни. Само аз останах действителен в тези преживявания, винаги осезателно присъстващ в тях. Изведнъж добих силно усещане за себе си. Стоях на място като уравновесена във въздуха птица, сякаш моят аз бе нещо много ценно и красиво, което най-тържествено ми е било връчено и поверено на моите грижи. Не целувката имаше толкова голямо значение, колкото онова, което ми се струваше, че означава. Цял свят се разкри пред мен — безреден, опасен и странен и за пръв път в живота се почувствах уютно.

Но при следващата среща със Софи сърцето ми се сви от изненада. Беше успяла така да възпламени въображението ми, че сега, когато се изправих пред истинския й образ от плът и кръв, ми се стори сякаш току-що се бях разделил с нейната далеч по-бляскава двойничка. Тя явно долови това смайване в погледа ми, защото се усмихна някак особено, обърна се, отдалечи се бавно и после ме погледна през рамо. Този ден ме заведе в стаята на мистър Касперл.

Дори не забелязах как стана това. Обикаляхме безцелно из къщата, както бяхме правили и преди. Но когато тя блъсна една врата, за да я отвори, спомням си, че изпитах неясно, но приятно замайване като човек, прелъстен и подмамен в капан, ала с нежности и притворни ласки. Него го нямаше, беше в мината. Стаята бе огромна, с висок таван и препълнена с обемисти грозни мебели, бюра, шкафове и неговото двойно, разхвърляно легло. Цареше смълчана напрегната атмосфера, сякаш тук бе ставало нещо потайно, ала нашето нахълтване го бе прекратило. Навън валеше, надигаше се лятна буря. Софи се приближи до обления в дъжд прозорец, опря чело в стъклото и мечтателно се загледа навън в зеления воднист свят. Погледнах към разпилените върху леглото на мистър Касперл хартии, книги, военно-топографски карти, както и чертежи на подземните коридори на мината Кулмайн. Мернах и една голяма черна тетрадка, дебела като магьоснически наръчник, с износена платнена подвързия и подвити краища. Взех я ей така, без определена цел, разтворих я и тя мигом ми проговори със силен, ясен и познат глас. Бавно приседнах на крайчеца на леглото.

Това бе плод на многогодишни усилия. Страница след страница, пълни с изчисления, диаграми, алгебрични формули, изписани с дребен ъгловат почерк. Повечето от нещата не разбирах. Кватерниони, линейна алгебра, мощности на множества — за такива неща почти не бях чувал. Забелязах обаче, че между нас съществува нещо общо — особена привързаност към симетрията и по-точно към симетричните уравнения и симетричните числа. Но това тук бе игра на гросмайстор, докато аз бях начинаещ. Такъв лабиринт, такава изящност! Продължих да чета в захлас. Всичко извън очертанията на леглото се разми пред погледа ми, сякаш ме покри лъчист сумрак. Момичето като че се носеше из стаята — ту тук, ту там, също както болният вижда сестрата като размазан, суетящ се край леглото му силует. В един миг застана до мен, бедрото й небрежно докосна рамото ми, ала когато се отдръпна, реших, че само съм си въобразил, че съм усетил топлината, падналата й върху мен сянка и отпуснатата й ръка. Бурята ни връхлетя, гръмотевици раздраха небето, прозорците се раздрънчаха. Въздухът засия в сернисто жълто. После отведнъж всичко утихна и аз вдигнах поглед към вълнистата, окъпана в дъжд светлина, но видях мистър Касперл, който стоеше на прага в прогизналата си престилка и ме наблюдаваше.

Влезе в стаята с тежка стъпка, като попиваше дъжда от челото си с голяма червена носна кърпа. Свали връхната си престилка и я подаде на Софи, без да я погледне. Дъждът спря, слънцето ненадейно изгря с почти доловимо свистене и се облещи право в прозореца. Тихо затворих тетрадката и я поставих обратно върху леглото. Мистър Касперл не ми обърна никакво внимание, но не прояви и враждебност. Софи взе закачалка, сложи наметката му и я окачи върху рамката на прозореца, за да изсъхне на слънце. Той закрачи из стаята с мудната си умислена походка. Отвори кутията пури, която стоеше върху бюрото, избра си една, подуши я, подряза края й и я запали. Мислех да се измъкна тихомълком. Той засмука лениво пурата, забави крачка, направи завой и тръгна към леглото. Аз се изправих. Той спря на място, като продължаваше да не ме гледа, прицели поглед в черната тетрадка с едно присвито око, сякаш мишената беше далеч, после я грабна и запрелиства страниците й. Намери онова, което търсеше, обърна се към мен и потупа листа с пръст. Беше серия уравнения на полета, елегантни, но загадъчни, решенията им клоняха към безкрайност. Остана загледан в тях за миг с нещо като мрачно задоволство, след това пъхна отворената книга в ръцете ми и се отдалечи, оставяйки след себе си нишка тежък дим и лека миризма на влажни дрехи и въглища. Отново седнах на леглото. Вратата се отвори и Феликс надникна. Погледна ме с тънката си ехидна усмивка и присвити очи.

— Теб търся — рече. — Говорим за вълка, а той през цялото време бил в кошарата.

След надникналата глава се показа и тялото му, той влезе в стаята с една ръка пъхната в джоба, чешеше си чатала. Мистър Касперл мина край него с тромава стъпка и излезе, смълчаният му гръб остана приведен, докато прекрачваше прага. Софи отново се лепна на прозореца. Аз оставих тетрадката настрана.

 

 

Джак Кей се разболя. Седеше до голямата кухненска печка в люлеещия се стол, краката му завити с карирано шотландско одеяло. Все му беше студено, така казваше, беше му студено и гледаше кръвнишки слънцето, което се процеждаше през кухненския прозорец. Големите му бели ръце лежаха отпуснати и безжизнени, сякаш бяха чифт груби сечива, които бе изпуснал в скута си. Отказваше да се храни. Кехлибарени локви взеха да се появяват на пода под стола му. Извикахме лекар и той му нареди да не става от леглото. Пренесохме го от люлеещия се стол — баща ми, чичо Амброуз и аз — в стаята на горния етаж. Лежеше в ръцете ни вцепенен, огромна тебеширена статуя, безмълвен и бесен. Беше учудващо лек. Годините го бяха подяждали тайно, бяха го издълбали отвътре. Подпряхме го в леглото сред куп възглавници, отстъпихме назад и отупахме ръце, сякаш да изтрием от тях допира си с него. Той ни гледаше с уплашен поглед като дете, устните му се движеха, а пръстите му се бяха вкопчили в гънките на одеялото, като че ли бяха парапет, отвъд който би пропаднал бавно и неудържимо. Броени дни, рече докторът, най-много седмица. Ала седмиците минаваха, докато той продължаваше да си лежи в стаята, да съзерцава идващата от прозореца светлина и тайното подмолно небе. Не искаше да говори с никого, само се гневеше наум като човек, който е бил предаден. Започнаха да му се появяват рани от залежаване и аз трябваше да го обръщам на една страна, докато мама го мажеше с мехлем. Кожата му беше суха, но мека и еластична, като увивна хартия с подплата отвътре, и тогава се сещах за онези пакети, които мама ме караше да нося, когато двамата се връщахме от касапина. Изглеждаше огромен в тясното легло, но и някак безплътен — голяма избеляла мъртва черупка, в която живият човек все още се свиваше, гърчеше се и надничаше през очите си, издаващи паника и странно изумление. Лятото беше към края си, но времето се задържа хубаво сякаш напук на стареца. Той започна все по-често да се унася. С часове лежеше и си говореше полугласно и ядно. Понякога изкрещяваше ненадейно и се мяташе в леглото, като дращеше по завивката и се мъчеше да се хване за нея, също както някой строполил се на земята пияница, който иска да се изправи на крака, за да се бие. Един ден падна от леглото и го намерихме целия усукан в чаршафите, безпомощно махаше с ръце, сякаш да се предпази от някакъв злодей. Гърнето му се бе катурнало.

— О, виж какво си направил — рече майка ми. — Само погледни!

Той я изгледа подозрително, някак объркан и уплашен.

— Мамо — рече той с пресипнал глас. — Тук ли си, мамо?

После изпъшка. Късно бе да се измъкне от големия смут, в който бе изпаднал. Остави ни отново да го положим в леглото, отпусна се върху възглавниците хрисимо и безгласно. Обърна очи към прозореца и едра тъжна сълза се търколи по слепоочието върху сивосинкавата му пулсираща вена.

* * *

На погребението мама не плака. Гледаше с унил интерес, докато спускаха ковчега в дупката. Баща ми стоеше малко встрани и мачкаше вратовръзката между пръстите си. Виолетова сянка на облак прекоси близката ливада. До малка групичка от опечалени се присламчи някаква фигура, полускрита зад надгробните плочи, с ръце в джобовете и зализан рижав перчем върху тясното чело. Усмихна се, намигна ми и направи знак, като вдигна три пръста и начерта във въздуха кръстен знак за благословия. Зад него бе разперил мраморните си криле очукан от времето серафим.