Джон Банвил
Мефисто (5)

Всеки ден отивах в Ашбърн и се скривах в горичката над огряната от слънце ливада. Точно там ме откри момичето, както се надявах, не, както знаех, че ще стане. Един следобед съвсем безшумно ме издебна отзад и сложи ръка върху рамото ми. Обърнах се, усетих как лицето ми се хили налудничаво. Тя застана съвсем близо до мен, разглеждаше ме напрегнато и жадно с изкривена на една страна усмивка, а гърлото й издаде сподавен мяукащ звук. Имах чувството, че стоя лице в лице с някакво диво същество, сърна може би или пък голяма, нежна и изящна, ала безстрашна птица. Тъкмо да кажа нещо и тя поклати глава, после леко докосна с пръст ухото и устните си, за да ми покаже, че е глуха и не може да говори.

Отстъпи назад сред младите дръвчета, погледна ме и ми направи знак да я последвам. Поколебах се, ала тя ми кимна по-настоятелно, приканвайки ме с усмивка. Беше със същата пола на цветя, която носеше и първия път, както и с бяла, потна под мишниците блуза. Поехме към ливадата. Денят беше горещ и тих. Всичко наоколо леко потрепваше — въздухът, тревата, стволовете на дърветата, сякаш зашеметени от мощен, но мек удар. Погледнах момичето и видях, че ме разглежда жадно, очите й блестяха, а усмихнатите й устни бяха стиснати така, сякаш аз бях нещо, което си бе уловила и възнамерява да го скрие. Къщата, която проблясваше между дърветата с грейнали на слънцето прозорци, като с огледалце изпращаше в лицето ми ленивите си бездушни сигнали. Стигнахме до един коларски път, тя взе от земята пръчка и надраска името си в каменистата почва. Софи. Посочи себе си с пръст и същевременно беззвучно произнесе името, а белезникавото месо на езика й увисна между зъбите.

Стигнахме до къщата и изкачихме стъпалата пред входната врата. Софи извади от джоба на полата си огромен железен ключ. В антрето един ромб слънчева светлина се препичаше върху пода като полегнал акробат. Изпокъсаните тапети висяха на ивици и при отварянето на вратата се заклатиха от течението като избелели палмови листа. Усещаше се сухата кафеникава миризма на нещо, което е спряло да гние и вече се е превърнало в прах. Стъпих на прага и някаква бариера като че се разтвори пред мен, някаква невидима ципеста мембрана. Въздухът беше студен и сух. Никакъв признак на живот. Всичко бе покрито с прах — мишосива на цвят и подобна на валмо, тя бе застлала пода като с кече и приглушаваше стъпките ни. Влязохме в просторна сумрачна стая. Кепенците бяха пуснати, ала стояха като набодени с остриета слънчева светлина. В ъгъла издраскаха миши нокти, после пак утихна. Софи отвори кепенците и стаята посрещна облещената светлина с беззвучно ахване. Стреснат и удивен, люлеещият се стол стисна страничните си облегалки и се люшна назад. Огледахме се наоколо, после Софи сграбчи ръката ми и ме повлече след себе си нагоре по широката стълба. Тичаше пред мен, обикаляше затворените спални, разтваряше кепенците им със замах и пускаше лъчистия ден да влезе в тях. Засмя се от вълнение, издавайки сподавен звук, с вирната нагоре брадичка и издадена напред челюст, сякаш се опасяваше нещо в устата й да не се разплиска. И досега усещам, като частица от тайно познание, студения влажен отпечатък на дланта й в моята. Следвах я от прозорец до прозорец. Докато разтварях един от капаците, някаква панта се откъсна и едното му крило остана в ръката ми като огромна сива вкаменелост, а другото тупна в краката ми и от него се разхвърчаха прогнили трески, олющена боя и трошливите черупки на ларви от дървесни червеи. Изкачвахме се все по-нависоко, докато около нас къщата заприлича на стилизиран пейзаж със светлина, която проникваше отвсякъде, високи потъмнели тавани с цвят на черни облаци и прозорци, грейнали от зеленина и небе.

Таванското помещение представляваше лабиринт от ниски стаички, които се отваряха една срещу друга и наподобяваха образ, който се повтаря в дълбочината на огледало. Тук, под покрива, беше горещо и не достигаше въздух. Навън иглоопашатите бързолетчета профучаваха като стрели — вън от стрехите или обратно в тях. Попаднах в нещо, което очевидно е било класна стая, и посегнах да взема глобуса, ала в същия миг, сякаш лакираната топка само това е чакала, той падна от поставката си и се търкулна по пода с глух тропот. Софи ми посочи тясна стаичка със скосен таван и кръгъл прозорец като широко отворено око. Имаше легло и плетен стол, умивалник с кана и нащърбен емайлиран леген. Под голата крушка две мухи лениво кръстосваха въздуха. Това беше нейната стая. От прозореца се виждаха върховете на дърветата и ширналите се в далечината поля. Продължихме по мъждив коридор. Надникнах през една открехната врата и видях мистър Касперл, който си почиваше върху широко разхвърляно легло. Беше по жилетка и с ботуши на краката, пушеше пура и разглеждаше нещо, което приличаше на голям чертеж или карта. „Приличаше“ — това ми харесва. Той също ме видя, но не се изненада и продължи да си разглежда нещото.

Софи отново ме поведе, но този път надолу. Личеше, че е развълнувана, по тялото й като че пробягваха леки тръпки. От време на време издаваше тънки, пискливи като флейта стенания, подобни на въздишки в неспокоен сън, и те като че изскачаха от гърлото й по собствено желание. Взе да ми показва разни неща, които бе намерила в къщата — красива кукленска къща, гол шивашки манекен, който стърчеше като удивителна, кутия с марионетки, чиито конци се бяха заплели, а краката им стояха изкривени във всички посоки — приличаха на малки обесени човечета, струпани накуп. После пропълзя на четири крака в един килер под стълбите и измъкна оттам голям куфар, пълен с проядени от молци карнавални костюми. Поглъщаше ме с жаден и напрегнат поглед, очите й не се откъсваха от лицето ми, от устните ми. После се намръщи, отблъсна куклите на конци, тръшна капака на куфара, седна върху петите си и въздъхна, сякаш всички тези неща, тези кукли, костюми и коприни бяха нейният разказ, към който обаче не бях проявих интерес. Но само след миг отново се изправи на крака, спусна се по коридора и ми направи знак да я последвам. Отвори тежка врата, украсена с декоративни гвоздеи, и двамата се озовахме в тясна стаичка, оборудвана като фотографско студио. Беше пълно с части от стари фотоапарати, всевъзможни химикали и купища стъклени негативи. Светлината беше наситена и неподвижна. Софи се отпусна на една пейка, взе в скута си куп потъмнели снимки с извити краища и потупа мястото до себе си, подканвайки ме да седна. В горещия въздух се долавяше слабо трескаво жужене и острата миризма на химикали. Тя започна да ми подава снимките една по една и аз ги заразглеждах уж много сериозно. Тя ги знаеше наизуст и дори си имаше любими — кадър отблизо на дебело бебе с глава като на празноок цезар, снимка на магаре със сламена шапка и официална снимка на цялата прислуга, подредена като оркестър върху предните стъпала на къщата през летен следобед преди много години. Към дъното на купчината темите се смениха. На една от снимките се виждаше задникът на едра дама с турнюр^[1], силно наведена напред над балкон, докато зад нея мъж с бакенбарди похотливо зяпаше голяма праскова с цепнатина по средата, която държеше в ръка и се канеше да захапе. Имаше и други фотографии на въпросната двойка — той с провиснало акробатско трико, а тя по корсет, излегната върху натруфено широко легло в поза, която изглеждаше едновременно сластна и непорочна. Имаше нещо тъжно в тези лъскави черни и перленосиви призраци, чието бъдеще отдавна се бе превърнало в наше минало. Последната снимка показваше само жената. Съвсем гола бе яхнала стол с права облегалка, хилеше се право в обектива, подпряла ръце върху дебелите си бедра, а краката й бяха силно разкрачени. Органът й зееше някак беззащитно и възбуждащо, подобно на неоформено брадато същество, изплувало от тайните дълбини на морето. Прокашлях се и погледнах Софи. Тя ме наблюдаваше с напрегната усмивка, сякаш очакваше нещо от мен. Под очите й имаше тъмни кръгове, а на горната й устна — лек, едва забележим мъх. Ухаеше на мляко, примесено с остър дъх, който напомняше миризмата на стъпкана коприва. Косата й представляваше гореща буйна маса — усещах тъмната й тежест, гъстотата й. Тя остави настрана снимките и двамата излязохме от студиото. Влязохме в голяма продълговата стая, чиито стени представляваха библиотека с остъклени витрини, а по тавана имаше гипсови орнаменти. Витрините на библиотеката бяха празни, френският прозорец гледаше навън към яркия зноен ден, от чиято светлина стаята бе заприличала на огромна сенчеста шатра. Явно някой бе влизал тук с взлом, защото стъклото на единия прозорец бе счупено, по килима се виждаха сухи листа, а в ъгъла на стаята — огромно ръждиво изпражнение. Разтворих широко прозорците и се загледах навън. Каменни стъпала водеха към запустялата градина, в която тревите бяха избуяли до кръста. Въздухът пулсираше, набъбнал от жега. Малко кафеникаво птиче излетя и кацна на дървото, без да изчурулика. Софи пусна един древен грамофон, сложи плоча и завъртя ръчката. Чу се пращене, съскане, после оркестърът неуверено поде валс. Музиката излетя навън и разлюля летния зной, старомодна, очарователна и темпераментна. Тя коленичи в продъненото кресло, обви с ръце облегалката му, подпря брадичката си върху нея и се втренчи във въртящата се плоча. Чудех се дали усеща музиката, може би като някакво пиянско жужене в главата, сякаш в далечината някой свири на гребен с хартия. Валсът залитна и спря, тя свали плочата и я пъхна обратно в обложката. Картината е още пред очите ми, лъскавото рамо на грамофона — извито и дебело като бебешка ръчичка, хромираната игла, която подскача в центъра на въртящия се диск, и тънките пръсти на Софи, които вдигат плочата. И какво друго? Начинът, по който дискът продължаваше да се върти безшумно със смешна главоломна скорост, като куче, което гони опашката си. И какво друго? Етикетът на плочата с цвят на бургундско вино. Изрисуваното върху него малко куче, което гони опашката си, не, не, което стои заслушано, наострило едното си ухо. И какво друго? Кафявата хартиена обложка с превито ъгълче. И какво друго? Какво друго?

Феликс седеше в кухнята и сортираше на купчинки цяла колекция от стари ключове с всевъзможни форми и размери, които бяха пръснати на масата пред него. Стаята беше тясно помещение с висок таван и ниски прозорци, чиито первази бяха на нивото на избуялата ливада отвън. Имаше нащърбен умивалник и сърдита на вид черна като катран печка. Мивката беше препълнена с мръсни съдове, а върху печката кротко къкреше очукана тенджера, Феликс ме погледна и пусна една усмивка.

— Я виж ти — обади се, — това не е ли Суитсър Суонсър? Не можеш да се откъснеш от нас, а?

Софи надникна в димящата тенджера и сбърчи нос. Извади чинии и чаши и ги нареди върху масата, като най-безцеремонно изблъска ключовете на Феликс на една страна. Той се облегна назад с отегчена въздишка, като продължаваше да ме гледа апатично, преметна едната си ръка върху облегалката на стола, а тънките му устни се разтегнаха в усмивка. Зад гърба си чух стъпки. Мистър Касперл цъфна на прага.

— Мъртвите излязоха от гробовете и се явиха на мнозина — измърмори под носа си Феликс.

Дебелакът седна на масата, като тежко отпусна туловището си върху стола, който изпука недоволно. Затърка очи с кокалчетата на пръстите си и зяпна чинията с помътнял поглед.

— Малко си поспахме, така ли? — извика му Феликс закачливо и поклати глава срещу него. — Подремна си, а?

Софи пренесе тенджерата от печката върху масата, взе черпака и започна да сипва от димящата тъмнокафява манджа във всяка чиния, Феликс направи широк жест с лек поклон и ме покани да се присъединя към тях. Седнах срещу мистър Касперл.

Софи наля и по чаша чай от почернелия чайник. В дъното на моята чаша зърнах паяжина. Мистър Касперл се изкашля мокро един, втори, трети път, после наведе ухо, сякаш се вслушваше навътре в себе си. Отвън жегата жужеше и притискаше къщата. Птиците пееха вяло. Високата тясна стая трептеше над нас, сякаш се намирахме в дъното на дълбока шахта. Попареният паяк изплува на повърхността на чая ми и взе замаяно да се върти в кръг. Усетих, че мистър Касперл ме гледа. Вдигнах очи и за миг двамата останахме вторачени един в друг. Стори ми се, че в дълбокото мъртвило на очите му нещо помръдна, сякаш вцепенена риба лениво плесна с опашка. Междувременно той спря да дъвче, сви устни, извади от устата си парче хрущял и демонстративно го постави в края на чинията си. Отместих очи. Софи ме наблюдаваше, както и Феликс. И тримата ме наблюдаваха спокойно и някак от разстояние, сякаш се бяха обърнали да ме погледнат от билото оттатък долината, за да видят дали ще тръгна към тях.