Джон Банвил
Мефисто (24)

Градът, който смятах, че познавам, сега се преобрази. Страхът промени всичко. Оглеждах улиците с обезумели очи и под този взор нещата се объркваха, сякаш свенливо се отдръпваха от мен. Никога не ги бях забелязвал, или поне не в тази светлина, защото никога не ги бях поглъщал с поглед така настойчиво и похотливо. Навсякъде виждах преследвачи, не, не преследвачи, това е силно казано, не е точната дума. По-скоро ми се струваше, че всичко е изгубило своята предишна невинност. Площадите, булевардите, малките градинки, всичките ми стари свърталища сега ми изглеждаха като фасада, зад която се спотайва разгулно и гибелно присъствие. У мен като някаква хроническа треска тлееше паниката, готова да лумне всеки миг при най-малката уплаха. Случваше се, вървейки, изведнъж да ускоря крачка, да хукна презглава с разтупкано до пръсване сърце, с дъх, който свистеше в гърдите ми, но когато най-сетне спирах отмалял и поглеждах назад — там нямаше нищо, само онова смътно усещане за сподавен ехиден смях. Най-много се страхувах от вечерния здрач, часа на сенките и мрачните пейзажи, и търсех да се спася от него във флоуресцентното убежище на бялата стая, където всичко като че излъчваше светлина, повърхностите бяха равни и бездушни, без измамни дълбини, а атмосферата бе неутрална и инертна като тънък безцветен газ.

Сега там почти нямаше какво да се прави. Предаванията от чужбина бяха напълно преустановени. Професорът крачеше намръщен, потънал в свирепо безмълвие — един предаден мъж. Телефонът стоеше непрекъснато отворен. Имаше нощи, в които той изобщо не се появяваше и ние с Лийч съжителствахме самички в неловка близост. Лийч също беше много неспокоен, бродеше безшумно по чехли, с ръце, пъхнати в провисналите джобове на панталона му. Струваше ми се, че където и да се намира, аз непрекъснато чувам дъха му. Продължи да ми разказва вицовете си и да ме черпи с вкусни мръвки от собствения си обяд. Бих предпочел старата враждебност помежду ни пред сегашната неизвестно защо застрашителна близост. Имах чувството, че съм вързан на верига, а на отсрещния й край в мрака нещо може всеки миг да ми скочи, да ревне и да ме захапе. Сега той се грижеше за машината и го правеше с маниакална бдителност, трепереше й като някакъв психясал родител и непрекъснато я псуваше, риташе и замеряше с корички хляб. Машината понасяше оскърбленията мълчаливо, упорито, с извърната встрани глава, сякаш не искаше да знае за тях, сякаш мислите й бяха погълнати от нещо съвършено различно. Това го влудяваше — нейната невъзмутимост, нейното тежко мълчание, несхватливост и пълно тъпоумие.

— Тя нищо не знае — подхвърляше професорът, — нищо, което не й е зададено предварително.

Голямата глава на Лийч хлътваше дълбоко между раменете му, а обиденият му помръкнал поглед се зарейваше из стаята.

— Да — мънкаше под нос, — също като нас.

Една нощ влезе след мен в тоалетната и ме прегърна през кръста. Опитах да се освободя и здраво се сборичкахме, вкопчени един в друг като в някакъв непохватен и мъчителен моряшки танц. Изхвърчахме в коридора, където задъханото ни сумтене проехтя като звуците на истинска схватка. Най-накрая забих лакът в гърдите му и го блъснах с все сила. Той залитна назад, пое си дъх, облегна се на стената все още с отворена уста и се хвана за гърдите. Шалчето му се бе усукало и извъртяло под едното ухо, единият му чехъл липсваше. Изгледа ме кръвнишки с насиненото си око.

— Какво ти става? — рече. — Той ми каза… — Замълча.

— Какво ти е казал? — попитах. — Каквото и да ти е казал, излъгал те е.

Прищя ми се да го ритна, почти усетих как кракът ми потъва в мекото му шкембе, почти го виждах как пълзи на четири крака и повръща лепкавата си вечеря. Ядосах се не защото ми посегна, а защото знаех, че това е краят на пребиваването ми тук.

— Погледни се — изрепчи ми се той. — Скапаняк такъв!

Обърна лице към стената и се разплака от болка и яд, а заоблените му плещи се разтресоха. Излязох навън в нощта. Въздухът беше черен и мокър, пристанищните сирени виеха. Сградата се извисяваше заплашително над мен и сякаш се разлюля в бавно носещата се мъгла. Всички прозорци бяха тъмни. Наоколо не се виждаше жив човек. Тръгнах си. От живота ми изчезна още едно убежище.

 

 

Адел седеше на стол до леглото и разресваше косата си с бавни сковани движения. Носеше стар домашен халат, пристегнат в кръста с разнищено въженце. Без грим лицето й беше съвсем бледо и някак размазано, сякаш го бе изжулила толкова силно, че чертите му се бяха притъпили и загладили. Гледаше безжизнено пред себе си. Отец Плумър стоеше до прозореца с лице към стаята, със скръстени ръце и отметната назад глава. Зад него слънцето блестеше върху плоския покрив и пушещия комин, а в далечината припламваше малък самолет, който летеше косо на фона на чистото синьо небе. Лицето му бе в сянка, а сребристите лещи на очилата му блещукаха като монети. И старшата сестра беше тук, застанала зад Адел, съвсем неподвижна, с отпуснати ръце, леко приведена напред, както й беше навикът. И тримата изглеждаха някак уравновесени, като подредени за групова снимка. Адел не ме погледна, сякаш не подозираше, че съм в стаята. Бях й донесъл цигари. Старшата сестра протегна ръка и без нищо да каже, ми ги взе.

— Адел вече отказа цигарите — рече отец Плумър. — Нали, скъпа? Нов живот, нали скъпа, ще започнеш нов живот.

И той се усмихна с празния си любезен поглед. Адел продължи да разресва косата си с равни движения. Старшата сестра ме изгледа продължително, обърна се и излезе. Този път завинаги.

 

 

Когато отидох в параклиса същата вечер, Адел я нямаше. Не се изненадах. Беше в стаята си и спеше сред усуканите чаршафи, сякаш вълните я бяха изхвърлили на самотен бряг. Останах известно време в тишината, наблюдавах я. Навън бе още светло, но щорите бяха пуснати и само сивкава полусветлина обливаше стаята. Сумрак, нейният час. Неин бе и този безпомощен, бледнеещ, сивкаво-гальовен полуздрач. Устните й бяха отворени, едната й ръка лежеше на възглавницата до бузата. Сложих ампулите в джоба на халата й, излязох на пръсти и затворих вратата след себе си.

 

 

Рейсът се клатеше и криволичеше по тесните пътища, накланяше се по завоите, скоростите му стържеха. Дърветата се втурваха срещу фаровете с вдигнати нагоре клони, сякаш недоумяваха какво става, после се плъзгаха край нас и пак изчезваха в мрака. Бях се настанил до вратата, а от другата ми страна бе шофьорът — слаб, блед, неразговорлив мъж, който седеше, разтворил кокалестите си колене, и въртеше огромното кормило с протегнати напред ръце, сякаш навиваше въже. На всяка спирка се навеждаше напред с подпрени на волана лакти, кръстосваше китки, всмукваше бузи и вперваше очи в пътя. Прекосихме село, спряхме на кръстопът, където се качи мъж с патерица. Спря на стъпалото и ме изгледа задъхан, старата му беззъба уста бе изкривена на една страна. Дълго време се изкачвахме, после заподскачахме по открито плато и тогава зърнах под себе си отляво и отдясно бледите блещукащи звезди. Изгърбената полупълна луна бе кацнала точно на един връх в далечината. Понякога, когато пътят правеше пълен завой, виждах и светлините на града, останали далеч зад нас. След известно време завихме, спуснахме се в падина и спряхме. Шофьорът ме изгледа.

Съвсем друг въздух, ухание на бор, остър, свеж ветрец и звезди. Изпратих рейса с поглед, задните му мигачи се заизкачваха по склона. Тишина и тих ромон на вода. Над вратата на кръчмата мъждукаше лампа, друга светеше през мръсния прозорец. Прекосих чакъла. Той сигурно бе чул рейса или пък бе наблюдавал през прозореца. Спотаи се в мрака на преддверието, докато се увери, че съм аз, после излезе напред и вдигна ръка за поздрав.

— О, Мелмот^[1] — прошепна. — Откога те чакаме.

* * *

Когато си мисля за моето второ посещение Гоут, си представям дълга кафеникава кръчма с нисък таван, газени лампи, проблясващи в мрака медни канчета, бутове и други меса, окачени на подпокривните греди. Картинката се нуждае единствено от прислужващо момче с престилка на кръста и някой стар чешит с къдрави бакембарди и лула от морска пяна, който да топли старите си кокали край огнището. Откъде идват? Тези мои фантазии. Като влязох в заведението, то изглеждаше пусто. Дебелият Дан стоеше зад тезгяха на бара и си чоплеше кътниците с нокътя на кутрето. Носеше риза без яка и зелен пуловер без ръкави, който го стягаше като рицарска броня и стигаше до средата на шкембето му. Поздрави ме с дружеско бавно смигване, което се състоеше не толкова в затваряне на едното око, колкото в отваряне на половин уста.

— Горещ пунш за пътника, Дан! — изкомандва го Феликс.

Настанихме се на столчетата край бара. Като привикнах към сумрака, различих и неколцина други клиенти, насядали тук-там — яки мълчаливи селяндури с каскети и дълги горни дрехи без копчета, чиито очи се отвръщаха като подплашена риба, щом се случеше да срещнат погледа ми. Феликс ме наблюдаваше, докато сърбах димящата течност. Носеше голф, плетени чорапи в шотландско каре и платнена шапка с копче вместо помпон.

— Радвам се, че дойде — рече, — наистина се радвам, защото тук понякога става ужасно скучно.

Казах му, че са намерили тялото на Тони. Той мигом вдигна пръст към устните си и хвърли многозначителен поглед към Дан.

— Да — отвърна ми тихо, — прочетох. Много жалко. Потресен съм.

Нищо не казах. Той ме погледна с унила усмивка:

— Надявам се, не мислиш, че вината е моя. В края на краищата не аз ги заведох на Чандъс Стрийт. Не са ме проследили мен, за да стигнат дотам. — Извади табакерата си, запали фас и се втренчи в мен през дима, като продължаваше да се подхилква. — Хайде, не се вкисвай. Никой няма вина. Просто нещастен случай.

— Нещастен случай ли?

— Ами да. О, забравих, че не вярваш в случайностите, така ли беше? Всичко е част от предначертана схема. Ами тогава може би смъртта на клетия Антъни наистина е била брънка в някакъв грандиозен план или съзаклятие, но това все още не означава, че непременно трябва да има виновни, нали така? — Умълча се, пушеше замислено, после натисна с пръст китката ми и рече: — Ти също няма за какво да се притесняваш. Помни само, че в крайна сметка корабите трябва да отплават.

— Както и да се върнат обратно — отговорих.

Той се изсмя.

— О, да. Die ewige Wiederkunft^[2], а?

Дебелият Дан се приближи, подпря ръка на бара и съучастнически сведе глава към мен. Ще искам ли да остана? — така попита.

— Тук всеки приятел на мистър Феликс е добре дошъл — каза той, усмихна се и издиша радушното си приветствие в лицето ми.

Поведе ме нагоре по една тясна стълба. Голямото му туловище се поклащаше пред мен. Спомням си, че държеше свещ, но това сигурно е от някоя друга моя фантазия. Отзад главата му бе обръсната чак до темето, а отпред на челото му стърчеше малък момчешки перчем. Вратът му представляваше дебел ствол тлъстина с наболи по него косми. На площадката спря леко задъхан, погледна ме някак нежно и многозначително, сякаш двамата пазехме срамна тайна помежду си. Кимна надолу към стълбите и бара и рече:

— Особняк е, ама какво от това?

Въведе ме в стаичка с нисък продънен таван, едно-единствено квадратно прозорче и огромно легло с месингова рамка. Тапетите с релефни цветчета някога са били бели, ала сега имаха лепкав кехлибарен цвят, като че ли лакирани отгоре. Ламперията беше кафеникава, боядисана така, че да имитира дъб. За миг Дан се загледа във вратата с тържествено изражение.

— Навремето това бе стаята на мама — тихо промълви. Въздъхна и додаде още по-тихо: — Преди да напълнее.

След като си тръгна, угасих лампата, седнах на кревата и дълго останах така в тъмното. Луната се бе качила още по-високо, блестеше в единия ъгъл на прозорчето. Виждах смътно очертаните силуети на разлюлените от вятъра боровете, а отвъд тях и малките светлинки на къщурки и ферми, пръснати по околните хълмове, които блещукаха като маяци насред море от тъма. Чух как последният клиент напусна кръчмата с тежки неуверени стъпки и пое по склона и как Дан заключи външната порта за през нощта. В далечината вяло се разлая куче. Раните ме заболяха.

За какво си мислех?

За нищо. За числа.

За нищо.

 

 

Обикаляхме хълмовете с часове — Феликс и аз, ден след ден. Времето беше ветровито, но ясно — последните дни на пролетта, в които песента на чучулигите изпълваше кристалния въздух. От височината непрекъснато ми се виеше свят. Всичко се бе устремило нагоре към небето, сякаш тук земното притегляне изобщо не действаше. Бели облаци току изскачаха зад гранитния връх и се издуваха като балон, докато стигнат собствения си зенит. Ако се подхлъзнеш, няма за какво да се уловиш, навсякъде край нас, докъдето стига погледът, се бяха ширнали кафеникаво-зелени равнини, покрити с орлова папрат и тресавища. Но ето че пътеката изви и ненадейно се озовахме на ръба на каменен кратер, на дъното на който се виждаше стоманеносиво езеро и бухлато облаче някъде по средата на пропастта.

— О, каква красота! — възкликна Феликс. — Това не те ли кара да се чувстваш като изваден от картина на Каспар Давид Фридрих^[3]?

Сложи ръка на сърцето и си пое дълбоко дъх, усмихна се блажено, очите му се затвориха, ноздрите — разшириха. Носеше голф, шапка и пикел. Бях се загледал в сенките, които се стичаха като вода надолу по отсрещната стена на кратера.

— Какво си казал за мен на Лийч? — попитах.

Той се ококори и ме зяпна уж в недоумение. После избухна в безмълвен смях, само връхчето на езика му се показа и бързо изчезна.

— Защо? — попита лукаво. — Да не би да се безпокоиш за репутацията си?

— Нали това място беше точно за мен — отговорих. — А сега кракът ми няма да стъпи там повече.

Той пак се изсмя, този път по-гръмогласно, и удари пикела в каменистата земя.

— Хо-хо-хо! — иззлорадства. — Слушай, с това място е свършено и ти го знаеш. Онези смятаха, че старецът майстори нещо гениално, ала откриха, че използва безценната им машина, за да докаже, че нищо не може да се докаже.

Стигна до ръба на пътеката и като същински жрец вдигна ръце над пропастта и посочи с пикела нагоре.

— О, свят, потънал в хаос! — изрецитира. — Сляпа енергия, завихрена в празнотата! Всичко се върти и преобръща. Тъй рече пророкът.

Върна се при мен, накуцваше, хриптеше като прегърбен дядка, стиснал пикела си вместо патерица, присви очи и надникна в лицето ми.

— Тук има достатъчно място, и време — рече.

Изви вятър, изфуча надолу по склона и надипли стоманената повърхност на езерото. Слънцето заискри. Улови ме за ръка и ме поведе бавно със загрижеността на свещеник.

— Остави се в моите ръце — каза ми той. — Имам големи планове за теб, нали знаеш. Наистина, повярвай ми.

Пътечката пак направи завой, след който се озовахме на издадена напред скала. В далечината се виждаше плътна синкава маса от пушек и това беше градът. Току под нас беше кръчмата и лъкатушещият път. Той взе ръката ми и я притисна към сърцето си.

— Какво ще кажеш, а? Помисли си за всичко, което сме преживели заедно — ти и аз. Помисли си и за бъдещето.

Минах пред него и започнах да се спускам по склона. Когато стигнах моста над малкия поток зад кръчмата, спрях, за да глътна едно хапче. Той също спря на крачка зад мен с килната на една страна глава, усмихна се вяло и взе да дращи по земята с пикела си.

— Погледни — издекламира, — ангели идат за него да се погрижат.

* * *

Тази нощ тръгнах. Двамата с Феликс стояхме в бара и чакахме да пристигне рейсът. Залязващото слънце просия в прозореца за кратко, после сенките се сгъстиха. Дебелият Дан беше обиден, че няма да остана. Взе да бърше плота на бара, като бавно движеше парцала и току поглеждаше към мен прочувствено и притеснено. Най-накрая обаче любопитството надви стеснителността му, той продължи да бърше тезгяха с кръгови движения, навеждайки се все по-близо до мен, и най-сетне се реши да попита:

— Тези изгаряния, да не са те залели с киселина или какво?

Феликс подбели очи.

— Дан, това е знакът на Каин — отговори той.

Разказах му какво ми се бе случило. Дан затаи дъх, никога не беше чувал за присаждане на кожа, превръзки със станиол и така нататък. Той скръсти ръце върху бара, подпря пълната си гръд върху тях и ме зяпна с благоговение, сякаш бях извършил невероятен подвиг.

— Боже Господи! — рече. — Все едно си бил на война.

— А сега е в изгнание, изпратен на заточение в страната на съня — каза Феликс.

Дан не му обърна никакво внимание, само се огледа, сякаш някой можеше да ни чуе, и се наведе още по-близо към мен със зловещо изражение.

— Ела насам — рече. — Ела да видиш.

Взе голям железен ключ от една кука зад гърба си, вдигна капака на бара и се отдръпна да мина. Погледнах Феликс. Той сви рамене.

— Давай смело! — рече. — Има неща, които дори и аз не ги знам.

Дан ме поведе през една врата зад бара, после тръгнахме по тесен, слабо осветен коридор с рафтове от двете страни, а по пода му бяха наредени каси с бутилки. Миришеше на изгнили ябълки и пръст. За миг усетих като че вече съм бил тук — много отдавна. Стигнахме втора врата. Дан пъхна ключа в ключалката и спря.

— Знаех си, че не си като другите, дето ги мъкне тук — прошепна ми той. — Знаех си, че си по-различен.

Усмихна се и ми смигна.

Стаята беше малка и претрупана. В камината се виждаше купчина въглища, които пламтяха. До огъня в огромно кресло се бе настанила огромна жена. Имаше голяма кръгла глава като на каменна статуя и разрошена оредяла бяла коса. Подпухналото й лице лъщеше на светлината на огнените отблясъци като полирана маска, която е започнала да се топи. Носеше халат от тежка лъскава черна материя и плетен жакет, който бе метнала върху рамене си като пелерина.

— Това — рече Дан — е мама.

От подпухналата маска две малки лъснали очи ме фиксираха с поглъщащ немигащ поглед. Тя нищо не каза. Един прозорец в отсрещния край на стаята гледаше към буренясала градина, където няколко кокошки се ровеха в мръсотията. Назъбените върхари на боровете стърчаха голи и неподвижни като черни зъби на фона на небето, сякаш огромна паст бавно се затваряше, за да ни погълне. Съвсем притъмня. Дан ми донесе стол и аз седнах. Мама миришеше на мента и дрехи, които твърде дълго са покривали мръсна плът. Всеки неин дъх беше дълбоко дрезгаво свистене, заедно с което туловището й се надигаше, отпускаше, притихваше за миг и пак започваше отначало. Дан седна до мен, потриваше длани в коленете си, а едрото му лице блестеше.

— Тук не пускам случайни хора — рече на висок глас. — Нали така, мамо?

Усмихна се глуповато, изгледа я гордо, сякаш не той, а тя бе детето. Тя почти не го забелязваше, сякаш не присъстваше. Дланта й почиваше върху облегалката до моя стол и приличаше на разперено удебеление в края на тлъстата й ръка. Лицето й сякаш нямаше черти, нос, уста или бузи — всичко се бе сляло в безформена сланина. Само очите гледаха с непомръкнал взор. Откакто бях влязъл в стаята, нито за миг не бе свалила от мен погледа си — далечен, неуловим и напрегнат, сякаш човешките създания бяха непривична за нея гледка. Въздухът пулсираше тихо, натежал от задуха. Стаята ни притискаше отвсякъде. Имаше маса, шкафове, бюфети, месингова кофа за въглища, изтърбушен диван, две порцеланови кучета върху полицата над камината, които се гледаха очи в очи, порцеланова балерина с поличка от истинска дантела, сребърен поднос за кейк, библиотека без книги, стъклено кълбо с алпийски пейзаж, в който от време на време извиваше снежна буря, вързана на фльонга панделка, останала от кутия шоколадови бонбони, две бирени чаши във формата на дебел старец с триъгълна шапка, кораб с издути платна в бутилка, цветна картина на Божията майка Дева Мария с пронизано от кама сърце. Дан не спираше да говори, ала аз не го слушах. Притъмня още повече, само огънят аленееше. Исках да си тръгна, да се махна, но не можех — някаква лъстива летаргия ме бе сковала, крайниците ми бяха като от олово, като пълни с тежка течност бурета. Струваше ми се, че винаги съм бил тук, че завинаги ще остана тук, сред вещите на Мама и нейния втренчен в мен неумолим поглед. Тя означаваше нещо, не, не означаваше нищо. Нямаше никакъв смисъл. Просто я имаше. И винаги щеше да я има, да чака в тази зловонна малка дупка.

 

 

Автобусът закъсняваше. Двамата с Феликс крачехме нагоре-надолу пред кръчмата. Нощта беше ясна и звездна, Феликс се бе умислил, подсвиркваше си през зъби. Недоумяваше защо си тръгвам, така ми каза, защо не остана още ден-два. Тогава и той се омитал, щели сме да тръгнем заедно. Изгледа ме косо, опитваше се да разчете изражението ми в мрака.

Моето изражение.

— С нищо не мога да те съблазня, така ли? — рече той. — Е, ще има и друг път.

Вдигнах очи нагоре към пътя. Той леко ме докосна.

— О, да — промълви. — Винаги има и друг път.

После се отдалечи и се изсмя в нощта.

Хълмистият път белееше в мрака, боровете въздишаха шумно, светлината над кръчмарската порта зъзнеше на вятъра. Отсъствие, отсъствие, безнадеждното бреме на всичко, което го няма.