Джон Банвил
Мефисто (21)

Всичко ме водеше към това познание, оказа се, че и най-дребните събития са част от заговора. Или по-скоро трябва да кажа, че отново ме върна към него. Защото нима винаги не съм знаел? От самото начало за мен светът винаги е бил една огромна формула. Ако се вглъбиш много силно в нещо — облак, лъч светлина, уличен писък, то непременно ще ти разкрие своята тайна под формата на сложно уравнение. По-различното сега обаче бе откритието ми, че не числата стояха в същността на нещата. Най-накрая проумях, че числата са само метод, начин на извършване. Докато самото нещо е далеч по-неуловимо, по-устойчиво, дори повече от начина на неговото откриване. Но аз щях да го открия, в това нямах никакво съмнение, макар и все още да не знаех как. Предполагах, че всичко е въпрос на време. Нещо в мен се бе разтворило там, на върха на планината — някакво дълбоко, сдържано и безкрайно предпазливо нещо, като черно цвете, което отваря гърлото си в нощта. Сега, когато пролетта се пробуждаше край мен, градът се оживи като истинска градина — засия, разшумя се, пълен с енергия, нетърпелив и задъхан, огласян от неясни писъци, пронизителни и остри, а трептящият воднист въздух го обливаше отвсякъде. Сложих настрана черната тетрадка, защото вече ме ядосваше с нейните противоречия и жалки парадокси, с нейните ситно изписани дребнави намеци. Защо трябваше да си блъскам главата с ирационалните числа и тяхната природа или пък да си размътвам мозъка с отрицателни величини и какво всъщност биха могли да представляват те? Нулата е отсъствие. Безкрайността е мястото, където се случват невъзможностите. Тези дефиниции ме задоволяват. И защо не? Излязох и тръгнах да се разхождам по улиците. Именно тук, в големия свят, щях да срещна онова, което очаквах, онази съвършено проста, пленителна и неоспорима формула, в чиято светлина маската на случайността ще падне. Понякога ми се струваше, сякаш въпросното нещо ще се появи от само себе си. А с него несъмнено ще дойде и другото — мъртвата ми половина, която непрекъснато мъкнех със себе си, някак ще се съживи и аз ще постигна своята цялост. Не знам как, изобщо не знам как, но вярвах, че ще стане, или поне исках да вярвам. Усещането беше толкова силно, че започнах да си мисля, че ме следят, сякаш от време на време някакво трептящо присъствие наистина се материализираше зад гърба ми. Спирах насред улицата и рязко се обръщах, ала изведнъж всичко добиваше преднамерено безобиден вид — и витрините, и фасадите на къщите изглеждаха подозрително плоски и нереални, като набързо сглобен сценичен декор. На няколко пъти се почувствах абсолютно сигурен, че съм зърнал движеща се сянка, избледняващия силует на фигура, побързала да се скрие в някой вход или зад ствола на дърво. Тогава за миг, още преди да имам време да си кажа, че просто си въобразявам, разтреперан усещах очертанията на един друг, по-мрачен и по-опасен свят, невидимо как примесен с нашия свят на небе, зелени листа и посърнали сгради.

Всичко трябва да се промени. Какво бях правил досега, освен да се нося по течението? Най-накрая щях да имам цел, порядък. Заслужих и одобрението на Феликс.

— Точно така — каза той. — Трябва да се заредиш с положителни мисли. Винаги съм ти казвал, че двамата много си приличаме, нали така?

И изведнъж прозрях грешката си. Бях приемал множествата за единици. Защото светът е като числа и нещата, които се случват в него, никога не са толкова малки, че да не може да се разложат на още по-малки. Как съм могъл да изпусна този факт, да го оставя да убегне от вниманието ми? Разрових се из близкото минало, търсейки онези модели, които сигурно съм пропуснал. Но както навремето с числата, така сега и със случките, когато успявах да ги раздробя, те не ставаха по-прости, а се разпръсваха и колкото повече знаех, толкова по-малко разбирах.

Там, в бялата стая, се нахвърлих върху работата с нова страст. Какво по-добро място да ме осени светлината на безпогрешната увереност? Професорът пак изпадна в един от ненадейните си пристъпи на раздразнение.

— Какво по-точно има в числата — рече — освен собствената им точност?

— Не — отговорих, — не става дума за самите числа, а за…

Той скръсти късите си пълни ръце и ме изгледа сърдито като заядлив бухал. Кухината на дясното му око беше по-голяма отколкото на лявото, и затова винаги изглеждаше като че носи монокъл.

— За какво? — попита. — За какво, кажи ми.

— Не знам — рекох. — Но за нещо друго.

Той изпръхтя нервно.

— Какво друго има освен числа?

Принтерът се разтрака, сякаш се пробуди от сън, и той се обърна рязко. Лийч ме изгледа косо, ухили се злобно и пъхна парче шоколад в малката си розова лакома уста.

През същата тази нощ дойде да ни посети мис Хакет. Слаба висока жена на средна възраст с издадени напред остри черти на лицето и лакирана бакъреночервена коса. Надникна през вратата, която водеше нагоре към канцелариите, с усмивка, която бе едновременно лукава и закачлива. Лийч, който се бе отпуснал пред таблото, изведнъж се изправи на стола си и я погледна като омагьосан. Тя влезе, затвори вратата след себе си, насочи се право към него с протегната ръка, все още дяволито усмихната със стиснати устни, сякаш бяхме малчугани, на които скришом носеше сладкиши. Бе облечена в официален костюм от туид и бяла блуза, богато надиплена около шията. Имаше мъжка походка и високите й токчета енергично тракаха по пода. Лийч скочи на крака и скришом пъхна празната опаковка от шоколада в джоба си. Тя се спря пред него и шумно удари токове.

— Мистър Косок — каза лъчезарно. — Аз съм Хакет. Толкова се радвам.

Върху един от големите й предни зъби имаше червило. Лийч се ухили плахо и скръсти ръце отзад.

— О! — възкликна той. — Аз не съм…

В усмивката на мис Хакет се появи лека пукнатина — колкото косъм върху порцеланова чаша. Хвърли въпросителен поглед наоколо. Вече ме бе зърнала, без да ме погледне директно. Професор Косок изникна в коридора откъм тоалетната, като още закопчаваше дюкяна си. В първия момент не я забеляза. Тя обаче изчака, цялата сияеща, докато се дотътри до нея. Когато най-накрая я видя, той спря на място и като че стъписано отстъпи назад, а по-голямото му око стана още по-голямо. Тя хвана ръката му и я раздруса така енергично, сякаш размахваше камшик. Изглежда, си помисли, че е глух, защото когато пак отвори уста, направо крещеше.

— Хакет! — извика му тя. — Отскочих само за едно „здрасти“.

Той продължи да я гледа с мрачно недоумение. Тя изпусна кратка въздишка и пак се огледа с грейнали очи.

— Добре! — продължи. — Как върви великото дело?

Ние с Лийч се спогледахме и мигом сключихме мълчаливо примирие. Пред заплахата от всевъзможни неприятности, които мис Хакет можеше да ни докара, дори Лийч почувства нужда от съюзник. Под мишницата си носеше тънка папка от мека лъскава кожа, която излъчваше секретна важност. Вторачи се в таблото и го посочи с лакиран в яркочервено пръст.

— Предполагам, че това е командният център — рече тя. — Изглежда ми доста сложен.

Настъпи кратко мълчание. Професорът изсумтя, обърна се гърбом към нея и едва забележимо махна към Лийч, давайки му знак да й покаже машината. Лийч разтегна устата си в тъжна усмивка и се прокашля. Но още преди да успее да каже нещо, мис Хакет вдигна ръка да го спре.

— Да, благодаря — побърза да изрече тя с ледена любезност. — Боя се, че нищо няма да проумея от тази машинария.

Професорът се бе навел над принтера. Стоеше по жилетка и риза, а лъскавите закопчалки на тирантите му току проблясваха. Тя килна глава на една страна, стрелна го с поглед и се прицели точно между плешките.

— Тук съм само да поговорим — каза с половин уста. — Просто да си поговорим.

Приближи се до принтера и за миг двамата останаха един до друг, мълчаливо загледани в листовете с числа, които бълваше.

— Колко е бърз! — рече тя и се наведе да го разгледа отблизо. — И толкова хартия! Знаете ли, бяхме силно впечатлени от количеството, което се произвежда тук.

Професор Косок отново изсумтя и отново се отдалечи от нея. Тя обаче продължи да съзерцава излизащата от принтера хартия, като поклащаше глава в знак на възхищение и удивление. Професорът седна пред таблото, дишаше тежко, и започна да чука по клавишите с двата си вдървени показалеца като разярен начинаещ пианист. Ние с Лийч се бяхме изправили от двете му страни. Мис Хакет мигом довтаса и се надвеси над рамото му. Сякаш това бе скромен семеен рецитал и всички се бяхме събрали около салонното пиано.

— Разбира се — обади се мис Хакет и се изсмя звънливо, — забелязва се известна липса на… как да кажа, може би на резултати.

Изчака, но отговор не се получи. Професорът продължи да удря клавишите, сякаш не бе чул. Тя си пое дълбоко въздух, хвана ме за ръката, чевръсто ме отмести встрани, завъртя се мълниеносно и се подпря точно срещу професора. Скръсти ръце и изящно кръстоса глезени. Усмихна се пак като за пред дечица, кривна глава на една страна, надникна право в лицето му и очите й взеха да му изпращат блещукащи сигнали.

— Нали знаете, министърът — започна тя със заплашително закачлив тон, — министърът иска да види резултати.

Най-накрая той вдигна ядосано ръце от клавиатурата, завъртя се на стола си, вдигна поглед към Лийч и грубо се изсмя.

— Резултати! — повтори. — Тя иска резултати! — Обърна се и я изгледа сърдито. — За какво говорите? Какво искате да кажете, какви са тези резултати, които министърът очаквал?

Тя скочи, наведе се напред заканително и събра длани в беззвучно ръкопляскане.

— Точно за това става дума! — извика радостно. — Очакваме да чуем това от вас. Нали разбирате.

Неизвестно защо Лийч се изсмя.

Тя изпъна тяло, стисна още по-здраво папката под мишницата си и мина покрай мен. Този път внимаваше да не ме докосне, очевидно спомняйки си по-осезателно отколкото би желала, усещането за нещо твърдо като пръчка в ръкава ми. Продължи да крачи умислено напред с наведена глава, но ето че направи кръгом и много бавно запристъпя обратно.

— Ние всички си даваме сметка — каза тя — каква чест е, че работите тук, личност от вашия… от вашия… И, разбира се, в такъв случай разходите не са проблем.

— Разходите ли? Какви разходи? — изкрещя професорът. — Работим нощем.

Лийч се прокашля.

— Тоест когато машините и без това бездействат — доуточни с тих глас.

Професорът пак се завъртя на стола си и го изгледа гневно. Мис Хакет махна пренебрежително с ръка и демонстративно се намръщи, сякаш се мъчеше да се сети докъде е стигнала.

— Но и ние си имаме господари, нали разбирате — продължи тя, — дори министърът трябва да се отчита.

Закова се пред него, усмихна се замислено и плъзна поглед по разяреното му чело, по изскочилото му от ярост око, по стиснатата челюст с наболи рижави косми, по папийонката и обувките му. После с едно светкавично движение придърпа стол и седна, шляпна папката върху колене си, затисна я в скута си и доби изражение, с което искаше да каже „край на любезностите, сега на работа!“

— Любезни господине — започна тя, — чуйте ме добре! Когато дойдохте при нас за първи път, говорехте за провеждането на определени изследвания. Документацията е тук. — И тя потупа приятелски папката, сякаш погали главата на вярното си куче. — Но всичко е доста неясно — продължи. — Документите са неясни. Навремето ние също не си доизяснихме нещата, а вие, простете, говорехте с недомлъвки.

Професорът се изправи рязко, отдалечи се от нея, взе да разтрива черепа си с една ръка, а късите му крака тропаха сърдито по пода.

— Изследвания, точно така! — каза той. — Аз извършвам изследвания! А вие си мислите, че лъжа, така ли?

Мис Хакет поклати глава, като продължаваше да се усмихва любезно.

— Не, не, не — помъчи се да го успокои тя и сви устни. — Що за хрумване! Разбира се, че не става дума за… измама. Само дето тази машина, и вие го знаете, гълта много пари, въпреки…

Тя погледна към Лийч, а той се сви като умилкващо се коте.

— … че работи по време на престоя — подсказа й той.

Тя му благодари с кокетно кимване, като тръсна бронзовите си къдрици.

— Гълта! — възмути се професорът. — Пфу!

Мис Хакет погледна крадешком часовника си, пое си въздух и опита пак. Този път говореше по-спокойно и по-бавно, ала пак завършваше изреченията си с нахакана въпросителна интонация.

— Само питаме — рече тя. — Министърът ви моли да заявите целите си в тази програма по-ясно и категорично, това е. Досега всичко, което ни е било показвано, изглежда някак… мъгляво и неуточнено.

При тези думи професорът си пое шумно въздух като останал без дъх плувец, едва подал глава на повърхността, и се обърна гневно към нея.

— Няма нищо сигурно! — извика. — Това е резултатът! Защо не можете да го разберете, вие, вие… Ох, заобиколен съм от глупаци и деца. Какво си въобразявате, къде живеете, а? Такъв е светът, огледайте се наоколо, огледайте се хубаво! Искате сигурност, порядък и така нататък, нали? Тогава изобретете си ги!

Той се отпусна на стола, разфуча се, въртеше глава наляво-надясно, току подръпваше папийонката си, а краката му подритваха нервно. Настъпи тишина. Мис Хакет се поизкашля тихичко и оправи прическата си. Погледна Лийч, после мен и разчупи устни в крехка храбра усмивка, за да ни покаже колко е търпелива и неустрашима, след което отново погледна професора и го сгълча, сякаш бе голямо своенравно дете.

— Съвсем не исках да ви ядосам — каза тя. — Дойдох само да си поприказваме. Министърът искаше да изпрати друг човек, но аз му казах, не, не, няма нужда, да не избързваме. Нека аз да отида, така му казах, той ще се съгласи да говори с мен. В края на краищата аз съм статистичка, така да се каже.

Професорът махна уморено, сякаш да я отпъди.

— О, статистика!… — измърмори и поклати глава.

— Сега обаче виждам — продължи мис Хакет, — че съм сбъркала. Всъщност само си загубих времето, нали? Вече става късно и трябва да си тръгвам.

Тя се изправи, приглади полата си и мушна папката под мишница. В същия миг Лийч се хвърли напред, сякаш искаше да я вземе на ръце и да я понесе към вратата в знак на извинение и преклонение. Най-ненадейно професорът отново се изсмя отривисто и дрезгаво, изправи се и завря лицето си в нейното, след което ме посочи с пръст.

— Ето! — рече. — Него гледайте! Такъв ви трябва. Той смята, че числата са нещо точно и строго определено, разкажете на министъра си за него!

И тримата се обърнаха едновременно и цяла минута ме зяпаха мълчаливо. Мис Хакет се намръщи. Професорът пак поклати глава.

— Погледнете го — каза. — Само го погледнете!

Сякаш бяха застанали на ръба на бездна и надничаха в нея. Първа се размърда мис Хакет и разтегли лицето си в ледена усмивка.

— Добре тогава — обърна се тя към професора, — лека нощ, очаквайте много скоро да ви се обадим отново.

На половината път към вратата спря внезапно и се обърна, а Лийч, който вървеше по петите й, едва не се блъсна в нея. Огледа стаята и сбърчи нос, сякаш я виждаше за пръв път. Принтерът тракаше, въздухът жужеше.

— Същински зандан! — изрече. — Как изобщо стоите тук!…

Когато си отиде, Лийч погледна злобно професора.

— Този път го прекали! — каза му. — Съвсем я оплеска!

 

 

След тази нощ отношенията ни с Лийч се промениха коренно. Сякаш и двамата бяхме случайно попаднали в някаква мъчителна безизходица и общата опасност ни застави да се сближим в една колкото неловка, толкова и неизбежна връзка. Той стана много словоохотлив. Непрекъснато се оплакваше от професора, наричаше го мръсно копеле, разказа ми и за други чудовищни мерзости, които бе вършил. Седеше разпасан пред таблото — дебел и злобен — и не спираше да мърмори. Неизвестно как, ала посещението на мис Хакет бе пробило цирея на огорчението му и сега отровата се лееше на воля. Никой не се отнасял с него както трябва, абсолютно никой! Всички били против него, до един, били против него само защото… — и тук той изведнъж спираше и ми хвърляше кос недоверчив поглед. Очите му, потънали дълбоко в кръгове от морави сенки, гледаха маниакално — мътни и някак лепкави, те приличаха на два кафеникави водни охлюва. Говореше и за мис Хакет — тихо, сякаш изпаднал в унес, в мечтание на омерзението. Подхвърляше шеги по неин адрес, в които я набеждаваше в най-гнусни мръсотийки. Познанията му в областта на женската анатомия бяха внушителни, Феликс го наричаше сбъркан гинеколог. Слагаше топлата си ръка върху китката ми, изхихикваше, накланяше глава към ухото ми и прошепваше поредната вулгарна гадост. Никога не успявах да му отвърна с нещо повече от вяла усмивка, но за него това нямаше никакво значение, защото той и това не забелязваше, стигаше му да чува как собственият му глас произнася цинизмите. Но когато Феликс се навърташе наоколо, той думичка не обелваше, Феликс го наблюдаваше, радваше се на чехлите и шалчето му, на издутото му шкембе, на хитрите му воднисти очи.

— Абе, Базил — подмяташе му от време на време, — какво прави веселяк като теб в тази дупка, а?

Смигваше ми с хитра усмивка, вдигаше крака на бюрото, изваждаше фас от табакерата и го запалваше.

Изчаквахме да видим какво ще се случи след посещението на мис Хакет. Лийч предричаше най-лошото, въпреки че никога не казваше какво според него представлява най-лошото. Една нощ телефонът иззвъня. Дотогава дори не бях забелязал, че в помещението има телефон. Професор Косок вдигна слушалката и остана дълго заслушан в пискливия сърдит глас отсреща, като същевременно подръпваше долната си устна и се чумереше. Промълви нещо, най-накрая тресна слушалката. Когато телефонът иззвъня повторно, той го остави отворен. И в същия миг обемът на трансмисиите взе да намалява, първоначално едва доловимо. Понякога принтерът спираше рязко насред редицата от цифри и замираше така цели минути, потопен в тайнственост и самодоволство, някак многозначителен. Лийч твърдеше, че нищо му няма, че не открива никаква повреда и че отсреща са спрели предаването. Тогава професорът му се разкрещяваше, докато най-накрая принтерът тръгваше от само себе си, сякаш нищо не се бе случило. Ала онези, които работеха денем, започнаха да остават до по-късно и по-късно. Веднъж, идвайки на работа, ги видях, че тъкмо си тръгват — зърнах ръка, която затвори вратата, и чух смеха им надолу по стълбите. Когато идвахме, седалките на столовете бяха още топли.

Феликс се отбиваше по всяко време — понякога рано сутрин, когато приключвахме. Винаги имаше вид на човек, будувал цяла нощ. На разсъмване често излизахме заедно, разхождахме се в мъглата покрай сивата река. Спомням си тези утрини с особена яснота, тишината над града, чайките, които кръжаха над нас, бледата пролетна светлина на слънцето, която се мъчеше да пробие мрака и мръсотията, онзи особен бледолилав оттенък, с който плътният въздух трептеше над покривите, Феликс ми говореше за професора и уж непринудено ме разпитваше за работата, която вършим. Май смяташе, че крия нещо от него, че не съм откровен, и често ми хвърляше по някой изпитателен поглед — въпросителен и насмешлив, — като отмяташе назад глава и повдигаше едната си рижава вежда. Разказах му за мис Хакет и той дълго се смя.

— А, значи са му вдигнали мерника — рече. — Ти по-добре внимавай, Филемон^[1], да не те отнесе и теб бурята.