Джон Банвил
Мефисто (20)

Сега вече ходех в болницата само когато имах нужда от още хапчета. Внимавах да не срещна доктор Кранич. Старшата сестра ме поглеждаше с тъжните си очи и нищо не казваше. Обикновено изчитах всички съобщения по стената в амбулаторията, докато тя пълнеше шишенцата ми с хапчета. Слагаше им отгоре по едно ново памуче и нов етикет, който надписваше с четливия си ученически почерк. Каза ми, че и мис Бар, и отец Плумър питали как съм. Нито веднъж не вдигна поглед. През прозореца зад нея се виждаше градината. Петно слънчева светлина огря тревата, но миг след това угасна. Старец с патерица куцукаше по алеята. Взех хапчетата. Тя погледна ръцете ми и си тръгна.

Точно на входа една кола спря пред мен, отвътре надникна Феликс и ми махна.

— Каква щастлива случайност! — провикна се той. — Качвай се, отиваме на купон.

Колата беше стара таратайка, която се давеше и гърмеше, изпускайки цели облаци от синкав пушек. Болнавият младеж с треперещите ръце седеше зад волана. Гаджето му се бе свило отзад до прозореца. Заваля.

— Скачай вътре — подкани ме Феликс, — какво се назлъндисваш!

Младежът се казваше Тони. Когато влязох, той се обърна към мен и ми намигна.

— Здрасти, приятел.

Под очите му синееха подпухнали торбички.

Прекосихме реката. Вятърът целуваше стоманеносинята вода на пориви, пешеходците по моста крачеха приведени, а полите на палтата шибаха краката им.

— Има едни хора, с които трябва да се видим на Гоут… — рече Феликс.

Тони се изсмя — весело, кресливо изцвилване.

— На Гоут, на Гоут! — извика.

Момичето се сви, свря се в ъгъла, за да бъде по-далеч от мен, и се зазяпа навън с юмрук притиснат към устата си. Лицето й беше празно, очите — уплашени, а върхът на малкия й нос розовееше. Казваше се Лиз. Едри капки дъжд облизваха предното стъкло на колата.

— Мамка му, тези чистачки — оплака се Тони.

Но ето че изведнъж дъждът спря и грейна слънце. Карахме покрай канала. Тополите бяха още голи. Облаците се носеха по порцелановото небе на големи валма. Както си седеше, Феликс се извърна с лице към мен.

— Среща с дамата в бяло, така ли? — попита. — Да й изпросиш още бонбонки, а? Я дай да ги видя.

Повъртя в ръце малкото шишенце с Ламии, стисна го между палеца и показалеца, вдигна го на светлината, присви очи, сякаш беше рядък сорт вино, поклати глава с изумление и се изсмя.

— Знаеш ли колко струват тези нещица? — каза. — Знаеш ли?

— Чисто злато са, приятелче — намеси се Тони и ми кимна в огледалото за обратно виждане. — Чисто злато!

Поиска да му дам едно хапче, Феликс се изсмя.

— Антъни, мислиш ли, че това е разумно?

— По дяволите разумното! — отвърна му Тони.

До мен Лиз седеше и си свиваше цигара с помощта на миниатюрна машинка. На два пъти се отказа и започна отначало. После разсипа кибритената кутия върху седалката. Аха да се разплаче. Понечих да й помогна да събере клечките, ала щом протегнах ръка, тя се отдръпна уплашено и замръзна на място, извърна лице от мен и само малкият й розов нос остана да потрепва.

Пътувахме по посока към планините.

Тони подскачаше заедно със седалката си. Беше залепил цялата си длан върху клаксона на кормилото и го натискаше.

— Уф! — присети се той. — Чудна дрога! — Пак ме погледна в огледалото с широко отворени, сияещи очи. — Чисто злато! — рече и за миг изпусна кормилото.

— Успокой се! — скара му се Феликс и се изсмя. — Или искаш всички ни да пребиеш.

Градът остана далеч зад нас. Започнахме дълго изкачване, при което колата взе да пъшка и пръхти, после прекосихме голо кафеникаво плато. Далечните върхове се обливаха в светлини и сенки. От двете ни страни овцете се разбягваха в канавките. Тони си тананикаше тихичко.

— Ех, колко е хубаво да излезеш на чист въздух — каза Феликс. — Планини, планини, винаги съм се чувствал добре в планината.

Започнахме да се спускаме по лъкатушещ път и спряхме в малък оазис с превити от вятъра борове. Насред оазиса стърчеше стара кръчма с оплюти от мухи прозорци и едновремешна газена лампа, окачена над външната врата. Сред десетината или повече паркирани отвън коли се разхождаха пилета, търсеха какво да клъвнат помежду изцапаните с грес камъчета на чакъла. Излязох от колата и студеният въздух ме преряза. Някъде наблизо ромонеше вода. Силен порив на вятъра разлюля боровете и стана пролет.

В кръчмата цареше мрак. Отнякъде се чуваше радио. Призрачни фигури населяваха тъмнината и щом влязохме, ни изгледаха подозрително. Един дебелак с мръсна престилка излезе от някаква врата зад бара. Дъвчеше дъвка. Избърса уста в престилката, шляпна двете си огромни ръце върху плота и заплашително се надвеси над нас със смесено изражение на сервилност и лукавство. Феликс му се ухили широко.

— Дан, приятелю…

Огледах другите клиенти, които се скупчиха зад нас като сенки, наблюдаваха ни. Те също бяха пристигнали тук от града. У тях имаше нещо, което ми бе познато. Виждаха се момичета, които приличаха на Лиз, и дрипави млади мъже като Тони, но не за това става дума. Сетих се за престоя си в болницата, дългите часове, прекарани сред братството на осакатените. Невралгичното, притъпено от чакане лице — като в летаргия. Същото безмълвие. Влачеха крака — наобиколиха ни. Феликс се обърна и ги изгледа с усмивка. Беше запънал тока на едната си обувка върху металната релса и ширнал лакти върху бара.

— Погледни ги само — подшушна ми. — Знаят, че докторът е вече тук.

Тони тръгна към тоалетната. Другите го последваха — поединично и по двойки. Дълго време мина, преди да се върне. Следобедът си отиваше, залязващото слънце обагри прозорците в сърдито червено и залезе. Лиз седеше на едно от високите столчета на бара и обръщаше чаши тъмно пиво. Пушеше и кашляше. Улових я, че ме гледа. Този път не извърна поглед. Поиска ми едно от моите хапчета. Когато извадих шишенцето, Феликс светкавично сграбчи ръката ми и се огледа рязко.

— Помни, че това е злато — усмихна ми се той. — А другото е просто забранена от закона смес.

В кръчмата закипя някаква уморена веселба. Двама младежи се прегърнаха и заподскачаха в шотландска жига. Едно момиче се смееше — без да престане нито за миг. Барманът Дан стоеше зад касовия си апарат и с тревога в погледа наблюдаваше засиления трафик от влизащи и излизащи в коридора към тоалетната, Феликс въздъхна щастливо и тихичко запя:

Страстта е сладка, но такава,

че мъките със мъки награждава!^[1]

После се появи Тони, с ръце, пъхнати в джобовете на тесния му панталон. Хилеше се и потреперваше.

— Свърши ли операцията? — попита го Феликс. — Всички излекувани ли са?

— С изключение на мен — отвърна му Тони.

Треперенето се разпростря от челюстта към ръцете му, след което обхвана и единия му крак. Лиз го задърпа за ръкава.

— Той ми даде — закиска се тя, — даде ми едно от…

Той рязко се отскубна от нея.

— Махай се! — изкрещя. — О, Боже!

Целият се обливаше в пот. Погледна Феликс умолително с тъжна изкривена усмивка, Феликс се изсмя и се обърна към мен.

— Май докторът се разболя — каза ми той.

— Хайде стига! — прошепна Тони и му скръцна със зъби. — Стига си се правил на…

Феликс го загърби невъзмутимо.

— Но, Антъни, ако ти стане много хубаво, кой ще ни връща после вкъщи? Кажи де!

Двамата, които се бяха хванали да танцуват, се строполиха на земята, проснаха се по гръб и взеха вяло да размахват ръце и крака във въздуха. Единият като че ли плачеше. Тони сложи ръка върху челото му. Лиз го съзерцаваше с някакво изцъклено безжизнено любопитство.

— Ще се оправя — промълви падналият. — Наистина, нищо ми…

Феликс махна с ръка.

— Добре, върви тогава — провикна се. — Върви да се полекуваш.

Тони се понесе към тоалетната, като си пробиваше странично път сред тъпканицата наоколо. Двама в ъгъла се сбиха, последваха псувни и писъци, Дан се измъкна иззад тезгяха, изрева и тръгна да ги разтървава. Едно момиче с кървящо око тупна на пода с главата напред. Някой не преставаше да се смее неистово. Лиз падна от високия си стол с пепеляво, умислено изражение.

— О — изпъшка тя, — май ще повръщам.

Изведнъж се озовах навън в студената, черна, полирана нощ под взора на стъписаните звезди. Подуших миризмата на боровете, чух развилнелия се в клоните им вятър. Зави ми се свят. Нещо в мен се надигна, искаше да излезе навън в мрака. И ето че отново, и то съвсем отчетливо съзрях тайната, която бях изгубил от погледа си — хаосът не е нищо друго освен безкраен брой добре подредени неща. Задачата, която е вятърът, звездите, водата и камъните под нея, целият вечно променящ се паянтов свят, можеше да бъде решена. Закрачих, олюлях се в тъмата, протегнах напред ръце в сляпа прегръдка. Върху чакъла под газената лампа клекнала жена пикаеше. Някъде продължаваха да се бият, чувах викове и стенания. Феликс изникна пред мен и се изсмя зловещо.

— Деца на нощта! — каза. — Каква музика произвеждат само!

Заизкачвахме лъкатушната пътека и стигнахме до върха на планината. В далечината се виждаха мъждукащите светлини на града. Над нас вятърът забарабани, после заплющя във въздушните кухини.

— Помислете! — провикна се Феликс, сякаш се обръщаше към насъбрало се множество. — Не е ли забележителен този свят, не е ли достоен за нашето внимание?

Окастрената луна бе изгряла и на бледата й светлина успях да зърна усмивката му. Хвана ме за ръка.

— Не съм ли те водил на разни места? — попита. — Кажи де! Не съм ли ти показвал разни неща? Блажени наркоманите, защото те ще наследят земята.^[2]

 

 

След известно време Тони се появи при нас с колата, беше се превил надве, изпит и измъчен над кормилото. Лиз се бе проснала и спеше на задната седалка, Феликс влезе, ала аз останах навън в нощта, поколебах се, опиянен от познанието за тайния порядък на нещата. Вятърът зафуча и звездите потрепериха. Като че паднах нагоре в небесния мрак.