Джон Банвил
Мефисто (18)

Една вечер Феликс ме причака във входа. Имал да ми казва нещо, крайно време било да си поговорим. Някъде над нас се отвори врата, той ме хвана за ръката и бързо ме придърпа след себе си, помъкна ме по тъмен коридор под стълбите. Излязохме в двор. Имаше кофи за боклук и миризма на усойна влага. Той се огледа предпазливо, после ми намигна и заби треперещите си нокти в рамото ми.

— Трябва да внимаваме. Той е винаги нащрек.

— Кой?

Феликс се изсмя.

— Кой! Ти кой мислиш?

Тръгнах след него. Прекосихме тясната градинка — беше цялата обрасла с поветица и бодливи трънаци. Високите стъбла на изсъхналата паламида стърчаха голи и вкочанени. Околовръст се издигаха само гърбовете на околните къщи. Небето още светлееше. Новата луна бе увиснала над комините, Феликс пъхна ръце в джобовете си и престана да се оглежда.

— Във всяко нещо си има ред — започна той. — Това е прекрасно, нали? Виж това място. Прилича на пустош, ала под пустошта има градина. — Изгледа ме косо и се ухили. — Какво ще кажеш?

— Не знам — отвърнах.

— Как да не знаеш! Разбира се, че знаеш, най-вече пък ти! — И отново ме хвана за ръка.

Продължихме по буренясала пътечка и стигнахме до черно езеро с оклюмало над него самотно, голо, изсъхнало дърво. В дълбините на водата шаваха неясни форми. Спряхме, наведохме се и погледнахме — много бавно рибите изплуваха на повърхността като в сън, вдигнаха бледи, молещи се уста, белезникавите им перки вяло припляскваха в кафявата като мъх вода. Лицето на Феликс се разтегна в усмивка и той ме погледна с очи като рибешките уста.

— Какво са числата в края на краищата? — попита. — Музика, нали така? Всичко е въпрос на математически пропорции, нали така?

Бакъреното отражение на един облак прекоси водната повърхност, в която се оглеждаше арабската луна — блещукаше с двата си сребърни рога. Рибите отново потънаха плавно и надълбоко.

— Хайде — подкани ме Феликс, — дай да се поразходим. Трябва да се срещна с един човек.

Здрачът вече се спускаше и уличните лампи светваха една по една. Духаше студен вятър и по плочника се виждаха кръпки от влага. Вървяхме покрай оградката на площада под тъмните дървета, Феликс кимна към канавката.

— Винаги съм се чудил — рече — кой събира умрелите котки от пътя? Тази сутрин тук имаше една премазана, а сега не я виждам.

Той спря и вдигна свитата си шепа зад ухото, сякаш да чуе по-добре. И наистина някъде отдалеч долетя музика — протяжен рев на тръба.

— Чуй! — извика той. — Ангелите възвестители.

Чиновниците се прибираха у дома, пробягваха като сенки през мразовития здрач, бързаха да настигнат непонятния си живот. Пресякохме пътя, минахме покрай високите сводести колони и гранитни фасади и поехме към реката. Два силуета в дълги палта стояха под улична лампа и разглеждаха бутилка, увита в кафява амбалажна кесия. В една пукнатина в паважа — очевидно спукана тръба — бълбукаше вода. В миг прозрях мрачната сърцевина на нещата и в мен заликува налудничаво веселие, надигна се като стомашни киселини.

— Та за професора — обади се Феликс. — Той е безнадежден случай, само това ще ти кажа. Вече съм се отказал от него, вдигнал съм ръце. Сляпата случайност, твърди той, сляпата случайност — освен нея друго няма. Като че случайността е сляпа. Ние обаче ги разбираме тия работи, нали, Кастор?

Минахме под железопътен мост. Откъм една тясна уличка се разнесе зловонието на реката. Имаше прилив. Тръгнахме по вълнолома, стъпвахме внимателно по слузестия калдъръм и спряхме до ръждясал товарен кораб. Извитият му нос стърчеше над нас, остър като секира. Феликс надникна в мрака и тихичко изсвири с уста. Забързаните облаци се разливаха на талази отвъд корабния силует и светлееха като бляскав пушек. Той изсвири още веднъж и този път получи едва доловим отговор. Появи се глава, една ръка помаха и след малко по корабната стълба заслизаха две фигури — безшумно подтичваха на пръсти, Феликс тръгна към тях, но в един миг спря и се обърна към мен.

— Между другото споменах ли ти, че старецът иска да работи с теб?

Моряците бяха набити, ниски, кривокраки мъже с яки бицепси. Единият носеше кожена шапка с козирка. Казваше се Бранд. Лицето му беше голямо и розово, а очите му бяха толкова близко едно до друго, че чак се сливаха. Мълчеше и само се хилеше, оголвайки уста, пълна с изпочупени зъби. Приятелят му се казваше Фриш^[1]. Беше с високо чело, щръкнал нос и почти без брадичка.

— Скъпи приятели!… — каза Феликс.

Фриш вдигна ръка и направи знак, че ще му отреже главата.

— Ruhe!^[2] — изръмжа той. — Какво искаш, всички да ни чуят ли?

Отидохме в „Звезда на морето“ — опушена бърлога с нисък таван, пластмасови столове и пожълтели гравюри на платноходи по стените. Компанията на бара беше шумна и доволно подпийнала. Седнахме в ъгъла на кръчмата, Феликс купи по едно бренди за моряците, отпусна се назад и с удоволствие ги съзерцаваше как пият, като барабанеше с пръсти по масата и се усмихваше, Фриш, който оглеждаше всичко с дълбок сърдит скептицизъм, потопи тюленската си муцуна в чашата, след това погледна мрачно покритите с влажни петна стени, гравюрите по тях и провесените над бара разноцветни хартиени гирлянди. Изгледа ме и се обърна към Феликс:

— Това е твоят лаборант, така ли? Твоят химик.

Феликс се изсмя невъзмутимо.

— О, не — отвърна му. — Моят… съдружник. — И ми намигна.

— Да бе — изсумтя раздразнено Фриш, — и на такъв прилича.

 

 

Взеха да спорят за пари, или поне Фриш започна, докато Феликс седеше и се усмихваше. Сред насъбралите се на бара някой падна от стола си и всички избухнаха в дивашки смях. Бранд се оглеждаше наоколо с циклопското си око, а по лицето му бе изписано нещо като щастливо удивление, вдигна кожената си шапка и почеса сламенорусата си коса, като че ли никога не бе виждал подобно място с толкова много веселяци. Гаврътна още едно питие, тресна чашата върху масата и запя:

В килера плъх се спотаил,

похапвал си сланина

и като Лутер се сдобил

с шкембе и половина.

— А така, Ларс! — провикна се Феликс. — Давай смело!

Отрова сложили и той

лишил се вече от покой

като в любовна мъка.

Като в любовна мъка!^[3]

Раздадоха се още питиета и злобните бръщолевеници на Фриш взеха да стават все по-неясни. Бранд се изправи, качи единия си крак върху масата, поднесе запалена кибритена клечка между краката си и пръдна. Задникът му блъвна къс син пламък. После пак седна и лицето му се изкриви в тъпа овча усмивка, разкърши стеснително рамене и подръпна козирката на шапката над очите си.

— Браво! Същинска главня си! — похвали го Феликс.

— Задник! — измънка Фриш и сви презрително устни.

Бранд се ухили и наведе глава.

— Да пием! — обади се Феликс. — Хайде, лоч-лоч.

Фриш се раздразваше с всеки изминал миг, гледаше кръвнишки наоколо и си мърмореше нещо наум. Бранд запя отново, ала не успя да си спомни думите. Вкисна се. Феликс ми даде знак и стана. Веднага го последвах. Чакаше ме отвън. Дръпна ме за ръката, повлече ме подире си, без да каже дума, и двамата се скрихме зад ъгъла на кръчмата. След малко оттам излезе Фриш, взе да се оглежда нагоре-надолу по вълнолома и нададе пиянски крясък. Бранд се олюля подире му, взе глътка нощен въздух и моментално повърна, Феликс изхихика. Двамата се отдалечихме по малката уличка.

— Виждаш ли с какви хора ми се налага да въртя бизнес! — възмути се Феликс.

Луната бе високо, из улиците фучеше черен вятър. Стигнахме до ъгъла и ето че отново се озовахме на вълнолома. Видях порутен син зид, дървена ограда и една разкрачена дебелана, изрисувана с тебешир. Спряхме под уличната лампа.

— Виждаш ли колко е гот с мен! — каза Феликс. — Нови приятели, нощни разходки, интересни случки. А условието, срещу което ги получаваш, е само едно. — Беше примижал и се взираше в мрака. — Да не водиш нормален живот. — И се разсмя.

Към нас се приближиха два силуета, които крачеха неуверено, и в първия момент реших, че са Фриш и Бранд, но не бяха те. Беше болнавият млад мъж от Чандъс Стрийт и кльощавата му приятелка, Феликс тръгна право към тях и извади нещо от дълбокия вътрешен джоб на шлифера си. Размениха си няколко думи с младежа, докато момичето нарочно изостана. После се разделиха и Феликс се върна при мен:

— Както ти казах, хора разни.

Продължихме покрай реката и пресякохме моста. Студената нощ беше напълно безлюдна. С изключение на група младежи, които се бяха скупчили пред входа на магазин и пееха гръмогласно коледна песен. Нанизите с разноцветни лампички, окачени между уличните стълбове, танцуваха на вятъра и леко подрънкваха. Феликс се закова на място пред мрачната фасада на някакво порутено учреждение и рече:

— Ето, стигнахме! — Видя озадаченото ми лице и се изсмя. — Нали ти казах. Той иска да работи с теб. Обещах му да те навия. Няма да ме излагаш, нали така?

Посочи ми няколко стъпала, които се спускаха към мазето на сградата, и се ухили. Някъде далеч в студената нощ проехтя весел камбанен звън.

— Не се тревожи — каза ми. — В края на краищата нали сега му е времето за нови начинания. Такъв е сезонът! Рождество!

Заподскача по стълбите, пешът на шлифера му се развя, той направи широк елегантен жест и натисна звънеца.

 

 

Вратата отвори пълничък младеж с жълта жилетка, велурени чехли и копринено шалче. Лицето му — широко, меко и болнаво — бе обрамчено с къдрици, а малката му влажна уста приличаше на клапан, който отвежда към сложен вътрешен орган. Името му — да приключа и с това — бе Лийч. Погледна Феликс с отвращение и рече:

— Няма го.

Феликс обаче му се усмихна и след миг колебание Лийч сви рамене, отстъпи назад и ни пусна да влезем. Когато прекрачих в осветеното помещение, той се изсмя.

— Кой е този? Фантома на Операта ли?

Феликс пак се изсмя, този път през стиснати устни, и закачливо му се закани с пръст. Озовахме се в дълъг гол чист коридор с бели стени и бели гумени плочки на пода. Въздухът трептеше от някакви плътни безшумни вибрации, от които ушите ни заглъхнаха. Закрачихме към вратата в края на коридора. Лийч ни следваше с тихи леки стъпки, но аз продължавах да усещам враждебния му взор. Обутите му в чехли крака изведнъж се забързаха, той подскочи като дебел балетист, изпревари ни, стигна пръв до вратата и вдигна пълната си ръка да ни спре.

— Разрешете — изчурулика с отровен глас.

Стаята представляваше огромна правоъгълна кутия с нисък таван, направена от бели синтетични блокове. И тук подът бе покрит с бели плочки. Прозорци нямаше. Машината се помещаваше в големи, сиви, стоманени шкафове, които гледаха с недоумение. Бяха толкова величествени и така изящно подредени, сякаш някой ги бе прекъснал насред внушителния им танц. За миг дори Феликс се поколеба, преди да прекрачи прага. Това бе тяхната стая. Докато ние имахме друго естество.

— Заповядайте — каза Лийч. — Запознайте се с чудовището.

Ухили се презрително, розовата му уста се намуси и той понечи да си тръгне.

— Чакай, старче — спря го Феликс. — Няма ли да разведеш новото момче, да му покажеш всичко?

Лийч премести пълния си с омраза поглед от него към мен, после пак към него. Тъкмо да откаже, но нещо в усмивката на Феликс, изглежда, го спря. Той сви рамене и сърдито подръпна коприненото си шалче.

— Какво иска да види?

Феликс се изсмя.

— О, всичко! — каза и се обърна към мен. — Нали така? Искаш всичко да видиш!

Машината беше Райцнер 666. Никога не бях виждал подобно нещо, дори не знаех, че съществува. Но веднага я разпознах. Откъм намотаните й като спирала вътрешности идваше тихо бръмчене, сякаш сънуваше голямата си мечта за числата. Имаше мозък, имаше и памет. И това го познах. Лийч ми показа основните й функции и начина, по който работеше. Почти не го слушах. Защото тя самичка ми говореше повече. Докоснах я и тя потрепери под пръстите ми. Когато натиснах клавиатурата, веднага взе да принтира с меко почукване. Феликс, който стоеше до мен, се изсмя.

— Каква джунджурия, а? — прошепна ми.

В този миг се появи професор Косок с черно палто, шапка и накриво сгънат чадър. Спря и се вторачи в нас. След това свали палтото си, хвърли го на един стол и дойде да погледне цифрите, които бях напечатал.

— Какви са тия неща? — попита. — Това не е играчка! — И погледна Лийч. Младежът се намръщи и тогава Феликс се обади:

— Хайде, аз си тръгвам.

Смигна ми и изчезна.