Джон Банвил
Мефисто (17)

Споменах ли за рейсовете? Много харесвах начина, по който се търкаляха по улиците, въздишаха и потръпваха като огромни, много сериозни и преуморени животни. Скачах на някой от тях, произволно избран, и се возех до края на маршрута му. Свивах се на предната седалка на втория етаж и гледах как градът се разстила край мен — булевардите с шпалир от дървета, малките паркове, куполите, куличките и украсените с всевъзможни завъртулки фасади. Пред очите ми се плъзваше облепена с афиши строителна ограда, после лъскав отрязък от реката, после задънена улица с паркирани по нея коли, деца, които ритаха топка под ръждивия железопътен мост. Най-добре опознах горния пласт на нещата — бедняшките горни етажи над лъскавите магазини, аварийните стълби, саксиите със здравец пред малките мръсни прозорци, избелелите надписи по тухлените зидове, рекламиращи карболов сапун и тютюн за дъвчене, както и складовете на търговците, които снабдяваха заминаващите кораби с провизии. После идваха покрайнините, пустошът на ветровитите квартали с типови къщи и пръснати между тях хилави градинки, прохождащи деца, тръгнали да бродят из калната мизерия, после внезапният живачен отблясък на огледало в мрачните дълбини на стаен прозорец.

Като си мисля сега за тези безцелни призрачни пътешествия, винаги се сещам за момичето. Когато напусна апартамента през онази първа нощ, аз тръгнах с нея. Вървяхме из мрачните улици и мълчахме. Рейсът дойде и вътре бяхме единствените пътници с изключение на някакъв пияница, който се бе проснал да спи върху задната седалка. Гледахме как полираният мрак навън се плъзга край прозореца. Тя пушеше. Казваше се Адел. Изгледа ме строго.

— Не съм еврейка, така да знаеш — ми рече. — Да не мислиш, че съм еврейка.

Кондукторът й каза, че в рейса не се пуши. Тя не му обърна внимание. Държеше цигарата вдигната между тънките си бели пръсти и от време на време лекичко я почукваше с изядения нокът на палеца си. Пътувахме покрай реката, под зловещите силуети на складове и подемни кранове. Пияният се събуди, разкрещя се, после отново изпадна в несвяст. Кондукторът се разхождаше между двете редици седалки, дъвчейки кибритена клечка. Изгледа ни продължително — от главата до петите, особено моето лице, после нейната налудничава прическа, и се усмихна замислено. Адел не сваляше очи от прозореца, току изтръскваше цигарата си, като лекичко я потупваше, а тя трепереше между пръстите й, сякаш през нея постоянно протичаше слаб ток.

— Мразя го! — изсъска. — С тази коса. Начина, по който върви, сякаш няма гръбначен стълб.

Знаех кого има предвид.

Ненадейно се разсмя — кратък папагалски крясък. После се намръщи, стана рязко и натисна звънеца. Пияницата измърмори нещо в съня си. Слязохме на някакъв пуст ъгъл под мъждукаща улична лампа. Виждаше се нисък изронен дувар, боядисан в синьо, и висока паянтова дървена ограда, цялата изподраскана с имена и псувни, с проводени сърца и една изрисувана с тебешир закръглена като луковица дебелана с разтворени крака. Адел се огледа замислено и притисна чантата към хлътналата си гръд. На уличната светлина устните й изглеждаха черни. Тишината на нощта ни обви плътно.

— Тук ли живееш? — попитах.

Тя ме погледна изненадано.

— Не. Защо?

В дясната ми ръка запулсира тъпа болка, като старо куче, което рязко подръпва каишката си. Глътнах едно хапче.

— Откъде ги взимаш — попита тя, — хапчетата?

Предложих й едно. От ореадите — беше ми последното. Тя го разгледа, сложи го в устата си и го глътна бавно и внимателно, сякаш й бях дал не хапче, а късче от моята болка. За втори път ме погледна право в очите.

— Гейбриъл. Така ли се казваше?

Тя никога не се усмихваше. Само понякога се изсмиваше отривисто или пък се ухилваше с блуждаещ, объркан поглед. От отсрещната страна се зададе рейс. Тя наведе глава, бързо се отдалечи от мен и прекоси уличното платно. Токчетата на белите й обувки потракваха по асфалта, фаровете на рейса я осветиха за миг. Качи се, той изръмжа, после тромаво потегли в мрака.

На следващата сутрин отново се спуснах до вълнолома, но всичко изглеждаше съвсем различно на дневна светлина и не успях да открия пустия ъгъл с боядисания в синьо дувар и надрасканата дървена ограда. Подемните кранове и белезникавите стени на складовете изглеждаха сякаш са извърнали глави и презрително хихикат в шепите си.

 

 

Феликс дойде с мен до болницата за редовното ми седмично посещение. Наложи се дълго да чакаме, седнали на дървените пейки в антрето на отделението за приходящи пациенти. Имаше майки с уплашени деца, младежи с костюми и обръснати до синьо лица, момичета като кукли с невероятни прически и ярко начервени устни. Всички гледаха право пред себе си с едно и също изражение на отегчение, недоверие и страх. На определени интервали вратата пред нас се отваряше, излизаше сестра и извикваше нечие име, при което пъргаво скачаше момче с шина или пък старец със сълзящи очи и тремор смирено затътряше крака към нея. Тогава всички се измествахме встрани по пейката, а човекът от крайното място на едната пейка се преместваше на овакантеното място на другата, Феликс се изсмя.

— Тук сме като в домашен параклис — подхвърли той. — Чакаме ред да се изповядаме.

Той седеше спокойно разположен с кръстосани крака, артистично преметнал едната си ръка върху облегалката на пейката, усмихваше се на пребледнелите кашлящи лица и на начервените момичета. Сръчка ме и рече:

— Страхотна компания сме, нали?

Когато дойде моят ред, той се надигна и понечи да влезе с мен, ала сестрата го спря. Беше вече стъпил на прага на кабинета и успя да надникне вътре, преди вратата да се затвори под носа му.

— Какво нахалство! — изсумтя сестрата, но въпреки това продължи да се усмихва.

Помещението както винаги гъмжеше от народ — асистенти с бели престилки се мотаеха с папки под мишниците, консултантите седяха на бюрата си — ужасно отегчени и само с половин ухо изслушваха трескаво изшептените разкази за страхове, нощни напикавания и внезапно появяващи се нетърпими болки. На един от кантарите в стаята мереха старец, който трепереше като лист, а кокалестите му пръсти стискаха панталоните да не паднат. В една кабинка без завеса седеше възрастна дебела жена и си играеше с жартиерите, а сестрата стоеше права до нея и нервно потропваше с крак. Доктор Кранич ме изгледа с недоумение, после отвори папката да се подсети.

— А, да! — рече. — Суон. Как си?

Показах му ръцете и прасците си. Присажданията бяха заздравели и площта на новата кожа — като розов лишей — се бе уголемила. Той кимна и затананика. Помолих го за нова рецепта. Той сви устни и погледна през мен, сякаш не беше чул.

— Не мога да спя — настоях аз.

— Може пък — кимна разсеяно — да трябва да стоиш буден. — Опипа дясната ми ръка, раздвижи я, за да се увери, че ставата е в ред. — Много ли боли?

Не му отговорих. Пусна ръката ми, наведе се над болничния ми картон и записа нещо вътре със заобления си педантично четлив почерк.

— Можеш да живееш съвсем нормално — отсъди той. — Нищо не ти пречи.

Но не вдигна очи да ме погледне. Говореше с безизразен и бездушен тон, сякаш беше сам и изпробваше думите колкото да чуе как звучат.

— Дайте ми рецепта — примолих се. — Помогнете ми.

Но той продължи да пише — бавно и съсредоточено.

— Вече ти помогнах — измънка под носа си.

Феликс не беше в чакалнята. Открих го в коридора, пушеше. Попита ме какво е казал докторът и когато му предадох думите, той се изкикоти, хвърли фаса на пода и го стъпка. После се качихме на горния етаж и старшата сестра ми напълни джоба с хапчета. Погледна мълчаливо Феликс. Той се подсмихна. На излизане рече:

— Тези хапчета ти ги даде ей така, никъде не ги записа, нали?

Ноемврийски вятър по улиците, натоварено движение, пушек и грохот. Той обичаше да му разказвам за часовете, прекарани върху операционната маса, за превръзките със станиол, за марлите и ножиците. Току премигваше и изскърцваше със зъби, затваряше едното си око и размахваше ръце в лицето ми, сякаш не искаше да чуе и дума повече.

— Но все пак те върнаха към живота — казваше накрая. — И след това ние отново се срещнахме. Виждаш ли как се нареждат нещата? Бог пази стриганите агънца.

По обяд в апартамента лампите светеха. Професор Косок крачеше из разхвърляния, претъпкан с мебели и вещи хол. Носеше черни панталони като кюнци, обувки с връзки и омазнена папийонка. Ходеше със сърдита, поклащаща се като пате походка, дебелите му крака се огъваха и непрекъснато мърдаше ръце, сякаш нещо го стягаше в чатала и под мишниците. Забоде в мен малките си тъмни премрежени очи. Адел седеше в креслото до камината, облечена в найлоновата си мушама, беше се навела напред и опряла лакти върху коленете, втренчила поглед в единствения работещ нагревател на електрическата печка. Под очите й имаше тъмни кръгове. Огънят от печката хвърляше ромбовидна сянка върху пищялите й. Пепелникът на пода до нея беше препълнен.

— Така! — извика щастливо Феликс, огледа ни и потри ръце. — Ето ни отново заедно!

 

 

Адел ме разведе из града и ми показа места, за чието съществуване не бях и подозирал. Оградени със зид градинки насред квартал, населен с учрежденски сгради, малки вътрешни дворове със странна форма, обрасло занемарено гробище по средата между фурна и банка. Вървеше бързо по улиците с източена шия, а малкото й лице с остри черти бе някак издадено напред. От време на време спираше и се оглеждаше внимателно, с проницателен поглед, сякаш много държеше да установи нещо, някакъв детайл от пейзажа. Почти не ми говореше, само поглеждаше косо надолу към коленете ми. Влизахме в големите универсални магазини, шляехме се из ярко осветените пътеки, зяпахме мълчаливо рафтовете с шарени дрехи, тоалетни принадлежности и пакетирани храни, сякаш бяха експонати в музей, изкопаеми от някакъв отдавна отминал златен век. Хората ни зяпаха, децата подръпваха уплашено полите на майките си, сочеха ни с пръст и зяпнали от учудване жадно ни поглъщаха с поглед. Адел не обръщаше внимание на нищо. Тя живееше в града, сякаш бе единствената му обитателка, сякаш той й принадлежеше, сякаш бе огромна ветровита градина на удоволствията, пуста и порутена.

Обядвахме в евтини кафенета, седнали на пластмасови маси зад замъглени витрини, сред миризмата на сварен чай, пържени филийки и угарки. Наблюдавах хората край нас, шофьорите на камиони със зачервени очи, трътлестите момичета с изрусени коси и чорапи с бримки, мършавите, съсухрени млади мъже с отеснели шлифери. Хранеха се като кучета — подозрително наблюдателни, наведени над чиниите, челюстите им дъвчеха ритмично с кръгови движения. Зяпаха тъпо и неразбиращо, сякаш току-що бяха оцелели от някаква страшна катастрофа и още не можеха да дойдат на себе си. Тайничко наблюдавах и Адел, изпитото й, светнало от слабост сърцевидно лице и премръзналите й, зачервени от студ ръце. Почти нищичко не хапваше, затова пък пушеше непрекъснато и се наливаше със слабо сивкаво на цвят кафе. Когато лапваше цигарата, затваряше едното си око сякаш от болка и всмукваше силно с остър дрезгав звук. Понякога говореше — тихо, страстно, без да откъсва поглед от замъгленото стъкло до себе си. Твърдеше, че разни хора я следят, че нощем мъже я задирят из улиците, сядат до нея в рейсовете, опипват я и й шептят мръсотии. Един ден някаква червенокоса жена се приближила откъм гърба й и я проклела, развикала се и я заплюла в лицето. Освен това проститутките и скитниците не сваляли малоумните си погледи от нея. Веднъж на някаква опашка в магазин един негър плътно се притиснал в нея.

— Беше силно парфюмиран — каза тя. — А дланите на ръцете му бяха розови.

И тогава нададе своя писклив птичи смях и ме изгледа с отнесения си, отчаян поглед.

Аз също й показах моите стари обиталища, алеи и сводести проходи, улиците край реката, калните пътечки по протежение на канала, където бях издебвал просяците и откачените в онези първи опиянителни дни на есента, които сега ми се струваха безкрайно далечни. Тя често ставаше неспокойна, като нервно поемаше ту в една посока, ту в друга, сякаш търсеше откъде да избяга. Понякога ненадейно хукваше и се скриваше от мен, както направи и през онази първа нощ на вълнолома, скачаше в някой автобус или пък изчезваше, потъваше в някоя странична уличка. Според мен не го правеше от гняв, грубост или невъздържаност, а защото в един момент просто забравяше за моето присъствие. Понякога се случваше да не я виждам с дни. Не знам къде ходеше. Сигурно си имаше стая някъде другаде. Много държеше на това да не живее в апартамента на Чандъс Стрийт, въпреки че прекарваше там много време и често спеше в някоя от мръсните и мрачни задни спални. Там държеше и нещата си — пръснати сред общия хаос. Имаше куфар, пълен с дрехи, който често се преместваше от спалните в предните стаи, оттам във вестибюла и после обратно по същия път. Всичко се местеше по този начин, вещите на професора също, и може би затова апартаментът имаше такъв вид, сякаш огромно и много разхвърляно семейство току-що се е нанесло в него или е на път да се изнася. Адел си пробиваше път сред неразборията със сомнамбулско изражение на лицето, някак намусена, сякаш търсеше нещо, но бе забравила точно какво. Една вечер ми показа спринцовката си, голяма и старомодна с градуиран стъклен резервоар и метално бутало с вдлъбнатинка за палеца. Имаше си и специална кутия като за бижута с тъмносиня кадифена подплата и капаче, което щракваше при затваряне.

— Той ми я намери — рече тя.

И двамата се наведохме над спринцовката, челата ни почти се докоснаха и я заразглеждахме мълчаливо. После тя въздъхна, хлопна капака, взе си я и излезе от стаята. Застанах до големия преден прозорец. Зимната вечер се спускаше. Чувах в далечината грохота на натовареното движение. Недозагасената й цигара продължаваше да дими в пепелника върху лавицата над камината. Все не успяваше да изгаси докрай фасовете си, независимо колко силно ги натискаше и кривеше уста от напрягането.

Намерих я в голямата гола стая в задната част на къщата. В ъгъла имаше тясно легло и една-единствена мъждукаща крушка се поклащаше от тавана. Газовата печка съскаше. Големите прозорци без завеси гледаха към запустяла градина. Нощта се спускаше над града, сякаш черен газ струеше от още светлото мораво небе. Тя седеше на леглото с наведена глава, едната й ръка висеше отпуснато, а другата лежеше върху коленете с дланта нагоре. Беше се съблякла. Презрамката на комбинезона й се бе смъкнала. Щом влязох, тя вдигна глава и ме огледа разсеяно с празен поглед. Прокара пръсти през косата си.

— По едно време цялата я бях отрязала — рече. — Но пак порасна.

Премигна, намръщи се и поклати глава. После стана, свали си комбинезона през главата и го остави да се изплъзне през пръстите й на пода. Крехки китки, тънки глезени, мършави хълбоци. Нежни белеещи се рамене. На един от пръстите на краката й се виждаше лейкопласт — където е имало мехур от измръзване. Тръгна да се разхожда нагоре-надолу из стаята и докато крачеше, разсеяно сваляше и останалото по нея. Изглеждаше ми доста странно — тази добре позната глава върху непознатото слабо, бяло като бадем тяло. Между краката й се виждаше малък процеп като триъгълник, точно под петното от черни косми. Запали цигара. Когато я докоснах, тя се извърна рязко, сепнато. Устата й бе отворена, целунах я несръчно, вкусих от дима на цигарата й. Тя не затвори очите си.

Загаси лампата и двамата легнахме заедно върху тясното легло. Цялата трепереше. Постепенно неясните очертания на стаята изплуваха от мрака подобно същества, които безмълвно се скупчваха край нас. Тя ме притисна силно в обятията си, но в същото време като че ли по-скоро ме отблъскваше, сякаш част от вниманието й бе другаде, сякаш се бе съсредоточила в нещо отвъд мен. Чаршафът беше студен и влажен. Аз горях и зъзнех. Ръцете ми трепереха. Близнах клепачите й, подмишниците, пъхнах език в ухото й, в пъпа й, в студената чашка в основата на шията й. Ала тъкмо когато понечих да проникна в нея, тя се отдръпна и настана внезапно глухо мълчание. Съвсем внимателно опитах пак, но тя се дръпна. Не ми даваше да вляза в нея, или поне не там, където аз най-много исках, докато накрая въздъхна отегчено и ме загърби.

Лежеше на ръба на леглото, свита и напрегната, беше се втренчила в мрака като заслушано животно, което очаква да долови опасността. Още стисках в ръка едната й гърда — малка и студена, и бях прилепил устни до тила й. Кожата й имаше млечна миризма — като на ученичка. Продължавах да треперя. Вечерта бе тиха. Прозорците гледаха оцъклено и изумено в мрака. Прелетя самолет, двигателите му работеха тежко и трудно, вдигнах очи към рубинените светлинки на крилете му, които прекосиха единия край на прозореца над нас. В главата ми изплува отдавна забравен миг от моето детство, в него нямаше нищо особено и не знам защо си го спомних — просто миг, когато бях застанал на завоя на стръмна улица някъде нощем, през зимата, мократа настилка блестеше, мъртвите листа се въртяха в кръг, а светлината от уличната лампа се люшкаше от вятъра. Отсъствието, така си мисля, безнадеждното бреме на всичко онова, което го няма, това, предполагам, си бях припомнил.

Облякохме се в пълно мълчание. Газовата печка продължаваше тихо да преде съскащата си песен. Ръцете ми още трепереха. Адел се намръщи и взе да крачи от стая в стая, сякаш търсеше нещо. Беше гладна, така ми каза. Излязохме и тя си купи пакетче чипс. Застанахме на тротоара пред магазинчето и бързо излапахме чипса. Тя гледаше право надолу, забила поглед в земята, и напъхваше чипса в устата си, сякаш хранеше не себе си, а някакъв прегладнял звяр вътре в нея.

Тръгнахме да се разхождаме. Беше влажна, студена и ясна нощ с пронизващ вятър. Пълната луна си играеше с плаващите облаци, ту се гмуркаше в тях, ту отново се показваше. Пред една кръчма двама се биеха, после видяхме дребна женица да бута кукленска бебешка количка, в която возеше кученце. На едно празно място около запален огън седяха в кръг група пияници и се наливаха с денатуриран спирт. Приличаха на порутени от времето каменни статуи. Застанахме върху един мост и се загледахме в шлепа, който се плъзна под нас — мрачен и мълчалив върху мрачната река. Когато се върнахме на Чандъс Стрийт, болнавият младеж беше там, чакаше на ъгъла, увит в палтото си, наведен срещу вятъра, а до него — кльощавата му приятелка. Опита да си лепне весела усмивка, ала устните му потрепваха нервно.

— Здрасти, шефе — провикна се той. — Имаш ли от дрогата? Слушай, страшно сме зле, вече не издържаме.

Предложих му едно шишенце от Лемурите. Той го грабна, но като прочете надписа, помислих, че ще се разплаче.

— Не това бе! — изпъшка. — Това не върши работа. От другото искам, нали го знаеш. Като последния път.

Целият се обливаше в пот. Момичето захленчи. Той се обърна към нея и й изшътка да млъкне с одрезгавял, мутиращ глас. Адел продължи да върви напред с наведена глава.

— Нямам — казах му и си тръгнах.

Той обаче ме настигна, взе да рови из джобовете си, извади часовник и ми го пъхна под носа.

— Давам ти го — рече. — Виж го! Златен е!

Сложих ръка на гърдите му и го блъснах. Той остана на място, оклюмал, само ме проследи с поглед, докато се отдалечавах. Изхълца шумно и ядно тропна с крак.

— Защо бе, приятел?

Адел бе вече до вратата. Тъкмо изкачих стълбите, когато тя влезе вътре и тихичко затвори вратата под носа ми.