Джон Банвил
Мефисто (15)

Разкъсан, раздробен. Нещо си бе отишло от мен, когато прескочих трапа, разбрах, че нещо ми липсва. Не бях нито това, нито онова, наполовина тук, наполовина някъде другаде. Като пометнат. Всеки ден, когато се събуждах, трябваше отново да се създавам, да се самоизграждам от остатъци, парчета и отломъци, от спомени, усещания и догадки. Сега вече знаех как се е чувствал Лазар, изправил се сред ослепителната светлина на пладнето, обвит в промазания с восък саван, измъчван от главоболие, объркан, невярващ на очите си, все още под впечатлението за онова, другото място, разколебан, защото не е знаел къде е по-добре, там или тук.

— Голям късмет извади — рече доктор Кранич с уморения си глас. — Подкожната мазнина гори като кибрит и умъртвява нервите.

— Но аз усещам — казах.

— Какво? Къде, покажи ми.

Побутна очилата си и се наведе над мястото, което му показах.

— Не, не — повтори. — Невъзможно. Това е въображаема болка.

Седна до леглото ми върху въртящо се столче. В момента минаваше на визитация, беше със спортен костюм от туид и вратовръзка със стегнат възел. Висок, слаб, блед като избелена от морските вълни кост. В лицето му се долавяше смътна развеселеност. Уморена усмивка, сякаш си бе спомнил някакъв стар и не много смешен виц. Постави студените си ръце върху мен, обърна ме на едната страна, после — на другата, като скулптор, който премята буца глина. Щорите бяха спуснати и въздухът бе спарен.

— Има надежда — рече. — Нали така, сестро. Има надежда.

Тя нищо не каза. Опитните чевръсти пръсти болезнено опипаха смъкнатата кожа на гърба ми.

— Тогава утре. Утре започваме.

 

 

Спомням си металния звън на инструментите, острата химическа миризма, блесналите в лицето ми светлини, сякаш пречупени от дъжд ярки слънчеви лъчи. През цялото време бях в съзнание — ден след ден. Атмосферата в тази висока стая, неизвестно защо, беше напълно неутрална, сякаш самият въздух е бил третиран с успокоителен газ. От време на време някоя от сестрите сваляше очилата на доктор Кранич, избърсваше стъклата им, а той стоеше с помръкнал поглед и увиснали във въздуха ръце. После отново се навеждаше над мен, сръчен, с меко, леко разсеяно изражение на лицето, като понякога тихо си тананикаше под носа. Студентите му го наблюдаваха и от време на време се смушкваха крадешком. Аз пък с удивление си мислех за хората навън, как ходят по улиците и живеят нехайно. Както бях правил и аз, преди светът ми да рухне в агония.

Присаждане. Пинцети. Марля. Думи, от които и досега ме побиват тръпки.

Сега обаче се появи нов вид болка, по-голямата сестра на предишната. Сграбчи ме в яките си обятия и взе да ме мята насам-натам, без да й мигне окото. Никакви не й минаваха и до такава степен не търпеше да се бъркат в работата й, че дори моите ангели хранители вдигнаха ръце пред свирепото й майсторство.

Това беше възстановяването.

— Да — мърмореше доктор Кранич, — много добре заздравява.

Не можех да вдигам лявата си ръка по-високо от рамото, дясната ми пък беше като увиснал клон. На гърдите си нямах зърна. Половината кожа на стомаха ми бе отишла да се закърпят краката и гърбът ми. Лицето ми представляваше гладка лъскава карнавална маска с порцеланово чело и издути бузи, с гърбав нос и безжизнени очни ябълки. Над него се виждаше кожен шлем с прораснали тук-таме снопчета косми, кожата бе опъната и огледална като засъхнала слуз.

— Ще зарасне — отсече доктор Кранич. — Като нова ще стане, почти като нова.

Но аз бях различен. Аз бях друг, някой, когото и познавах, и не познавах. Бях влязъл в огледалото. Плашех се от себе си. Това смахнато лице. Тези очи.

 

 

Моите първи плахи крачки. Тътрех се рачешката, настрани към вратата, като размахвах ръце от ужас, спирах се задъхан със затворени очи, олюлявах се, панически се хвърлях обратно към леглото, не успявах да го стигна и се просвах на пода. Целият разтреперан, се напикавах в подлогата. За миг обаче забравях болката. Но ето че тя пак се връщаше туптяща и нетърпима и отново облизваше пепелявото ми лице с огнен език.

Тя придържаше ръката ми в лакътя. Ръцете й бяха силни като на мъж. Наблюдаваше как ходилата ми, обути в стари, сиви, плъстени чехли, напредват инч по инч.

— Хайде! — окуражаваше ме спокойно, шепнешком. — Давай!

Как ли сме изглеждали отстрани — едрата, широка в ханша, тъжна жена и аз, превит надве, спънат, гологлав като бебе.

— Не, не мога. Не мога!

Спирах, закотвях се на място и отказвах да продължа — нито напред, нито назад. Тя ме изчакваше, нищо не казваше, беше се нагледала на такива като мен. Стигнахме до прозореца. Тя вдигна венецианските жалузи, потракването на опънатите ленти ме накара да заскърцам със зъби. Отвън слънцето блестеше ослепително, а насипът, покрит с подрязана трева, се спускаше към парапет и стена. В далечината градът блещукаше и трептеше, обвит в синкава омара. Градът! О, не мога, не мога вече. На перваза имаше саксия с обички, край които кръжаха оси. Не издържам! Легнах на земята и се разхълцах, опрях сипаничавата си буза до студената гумена настилка.

— Хайде, стани. Да се връщаме.

Нейните лунички, моите изгаряния.

 

 

Полека-лека започнах да изследвам малкия си свят. До леглото ми имаше дървено шкафче и метален стол, кошче за боклук, застлано отвътре с найлонова торба. В нишата се виждаше умивалник и над него — огледало. Дълбока сребриста пукнатина криволичеше по диагонал в огледалото и разрязваше лицето ми от челото до челюстта. Шкафчето беше празно с изключение на една изсъхнала огризка от ябълка и свещенически медал на щифт. И черната тетрадка. С обгорели корици. Затръшнах вратичката, щом я видях.

 

 

Мис Бар беше едра руса персона с червени бузи и изпъкнали бледосини очи. Носеше бяла туника, бял колосан панталон и бели обувки до глезените с дебела каучукова подметка. Сламенорусата й коса беше опъната отзад на кок и аз често си представях как сутрин, щом стане, я събира в ръце, дръпва я здраво, усуква я така, че кожата на слепоочията й се изопва, поради което и очите й изпъкваха. Миришеше на сапун, марля и мехлем. Често я сънувах. Заспалото ми тяло трепереше, плашеше се от нея, отдръпваше се в очакване на сладката болка. Първия ден, когато влезе в стаята ми, нави ръкави и рече бодро:

— Хайде, момчето ми, само гимнастика ще те оправи.

Помислих си, че е луда, изобщо не разбирах за какво ми говори. Хвана ръката ми, после крака и ги огледа отблизо.

— Боже! — възкликна. — Отпуснал си се като торба. Но няма страшно, скоро ще те стегнем.

Вдигахме се и се влачехме заедно, вкопчени един в друг като грохнали пъшкащи борци. Тя често изпускаше по някоя пръдня. Разказваше ми за детството си, което прекарала сред коне. И аз изведнъж си я представих като кентавър, който прелита над зелената морава и пръхти. Понякога си въобразявах, че съм я яхнал и вятърът гали лицето ми, чувах тропота на копитата и усещах под себе си пулса на голямото й сърце. Опираше коляно в гърба ми и ме превиваше назад, друг път сядаше върху гърдите ми и ме издърпваше за ръцете.

— Опъвай! Опъвай колкото сила имаш! — викаше тя. — Стегни тези мускули! Нов човек ще направя от теб.

 

 

Денят, в който за пръв път излязох от стаята си. Паметен ден. Седях по турски на леглото с ръце в скута. Бях се вторачил във вратата, после се видях сякаш отстрани как ставам, надигам се, натискам бравата и излизам навън. Дълго ниско помещение от двете страни с легла и в тях хора, които се надигнаха да ме видят. Всички тези очи! Очаквах просторна пустота и огромни помещения, в които от време на време да се мярка по някой странен самотен силует. Нисък мъж по чехли и нещо като рокля се приближи към мен. Почерняла кожа, хлътнали очи, перчем мазна черна коса. Поздрави ме фамилиарно и едната половина на малкото му лице с остри черти се усмихна.

— Я виж ти — рече той. — Нашият загадъчен пациент.

И ме поведе покрай леглата да ме представи на обитателите им. Не попита за името ми. Беше някакъв особняк с готова задявка за всекиго. По-възрастните се изсмиваха сподавено, а по-младите само се подхилваха глуповато. Всички избягваха да гледат покритото ми със струпеи лице.

— Лично аз предпочитам ножа — каза той и посочи собствената си нещо като рокля.

Някои от леглата отминаваше мълчаливо. Бинтовани глави, восъчни лица, замаяни непроницаеми очи.

— Това са мозъчните увреждания — прошепна ми зловещо. — Държиш ли да ги разгледаш?

Казваше се Сайкс или Стоукс, нещо такова. Предложи ми слива, която извади от торбичка в шкафчето си.

— Нещастен случай, а? — рече.

На следващия ден, когато излязох, него го нямаше. Чаршафите от леглото му бяха вдигнати и вратичката на шкафчето му зееше отворена. Само една костилка от слива стоеше залепнала в дъното на металния пепелник. Ножът го беше довършил. Моя чичероне. Не, моя Вергилий. Защото в края на краищата това бе адът.

 

 

Въздишки. Стонове. Викове посред нощ. Един старец взе да повръща зелени съсиреци, провесил глава от едната страна на леглото, а младата сестра само го придържаше за челото. Бавни мокри прокашляния като звука на дефектирала смукателна помпа, която мудно и умислено се опитва да проработи. В големите бани, облицовани с бели плочки, имаше малки надписи, които предупреждаваха пациентите да не плюят в умивалниците. Навсякъде се виждаше един и същ дебел слой кремава боя, гладка като емайл, лепкава като кожа. Носех болничен халат в миши цвят, обрамчен с избелял червен ширит. Представях си как преди да ми го дадат, някой е умрял в него. Непрекъснато се разхождах по глистообразните коридори, прегърбен надве, влачейки единия си крак. Хората извръщаха поглед от мен, особено посетителите, тоест непосветените. Младите доктори се мръщеха, правеха нещо като гримаса на любезност, сякаш гледаха глупаво и нелепо представление. Отминавах, мъкнейки болката подир себе си.

Болката имаше миризма — блудкава, бозава, сладникава, нещо като смесица от пърхот и фекалии. По нея разпознавах моите побратими по страдание, онези, за които болката беше постоянно присъствие, нещо като втори призрачен аз. Както и по безмълвието, което също беше по-особено. Заедно седяхме в така наречената рехабилитационна, цяла група от такива като мен, нищо не правехме, дори дума не обелвахме, но въпреки това общувахме помежду си като участници в спиритически сеанс.

Понякога си представях, че не съм нищо друго освен ектоплазма, прозрачна, плаваща, мека като желе, невидима за очите на здравите. Един ден съвсем неочаквано се озовах в родилното отделение и застанах пред стъклената стена на бебешката стая, зазяпан в редиците от мъничета със сбръчкани като сушени сливи лица, които лежаха в пластмасовите креватчета. За миг се почувствах ужасно объркан — старият призрак съзерцава новия живот. Те изглеждаха като мен! Опрях чело в стъклото и обзет от нежност, жадно запоглъщах гледката. Майка в розова нощница вдигна очи от бебето си, видя ме и се разпищя. Дойдоха и ме отведоха, целия разтреперан, онемял, единият ми крак се влачеше и ме дърпаше назад към гроба.

Мислех си за всички мои мъртъвци. Мислех и за Сайкс или Стоукс, който си бе отишъл под ножа. Вече никъде го нямаше. О, част от него все още се навърташе наоколо, най-вероятно в моргата и най-вероятно с по-добър външен вид от моя, защото половината ми плът бе окапала и нищо нямаше по голите ми кокали. Но другото, останалото, онази негова усмивка, проницателният поглед, закачките, къде бе всичко това? Изчезнало. Това е смъртта. Не закачулен мрачен силует, нито добър приятел, нито дори празно пространство с целия потенциал, който се крие в него, а отсъствие, просто отсъствие. Нищо, никъде, несъществуване в живота. Но как тогава това нищо успяваше да ме спохожда така осезателно и непреодолимо, сякаш някой край мен бавно поемаше необятния си дъх?

— Недей да умираш — умоляваше ме отец Плумър. — Не си заслужава.

Седеше до леглото ми, съзерцаваше ме с усмивка, като ритмично поклащаше едното си ходило с черна обувка. Той беше капеланът на болницата. Край него се носеше миризма на пяна за бръснене и топло вино.

— Разбира се — рече той с успокоителен тон, — животът е гадно нещо и практически безсмислен. Но въпреки това трябва да се живее.

Беше ми писнал с това негово голямо гладко лице, плътен афектиран глас и добронамерено безпристрастие.

— Защо? — попитах.

С това мое лице да се изсмея беше сложна работа и не го правех често. Той обаче се усмихна и сви устни, като че люпеше семки с предните си зъби.

— Защо ли — повтори, — ами за да можем да се подготвим за вечния живот, който ни чака!

Сега беше негов ред да се изсмее и той се облегна назад, очилата му заблещукаха, ха-ха-ха! Изведнъж си представих лицето му с оголен череп, алените, възпалени, полюляващи се парчета плът, слузта по тях, мускулите, белеещия се кокал на места, облещените очи.

— Сестро — провикна се той. — Тук имаме един млад езичник. — Точно така, ще трябва да го вкарам в правия път.

Тя спря зад него, мълчаливо се загледа в тила му за миг, после продължи. Той отново пусна своя смях — серия от приглушени взривове, със свити устни, сякаш изпускаше кръгчета цигарен дим.

Научи ме да играя шах. Винаги носеше у себе си малка пластмасова кутийка, която отваряхме и закрепяхме в края на леглото помежду ни. Много бързо усвоих играта. Представляваше нещо като движеща се геометрия. Той играеше безсистемно, като се надвесваше над дъската, впускаше се във внезапни необмислени ходове, после размисляше и ги анулираше през смях, и то само за да направи още по-голям гаф.

— Сега си вече по-добре, нали? — обръщаше се към мен, смръщил чело над безпорядъка от фигури. — В смисъл че състоянието ти се подобрява. Между другото шах. Шах, нали? А, не.

Гледаше като бухал шахматната дъска и тихичко си тананикаше с не много доволен вид. Последният му останал офицер понечи да се спаси, ала не беше забелязал моя кон.

— Да — рече той разсеяно, — животът, животът е…

Моят кон се изправи на задните си крака, ликвидира го странично и взе да рие земята с предните си копита.

— Мат — казах.

Той се шашна и вдигна ръце във въздуха.

— Така ли? — засмя се учудено. — Вярно бе!

 

 

Излез навън — всички така ми казваха. Поразходи се. Прескочи до града, поразгледай, отиди сред хората. Това е съвсем естествено, какво толкова! Всичко е там, теб чака, това е твое рождено право. Бъди един от живите, човешко същество. Дадоха ми дрехи: риза, обувки, панталон и сако. Щом се облякох, почувствах нещо като гадене, сякаш бях навлякъл не чужди дрехи, а чужда плът.