Джон Банвил
Мефисто (12)

Погребахме я в старото гробище на Ашбърн, в същия парцел, в който лежаха майка й и Джак Кей. Крачех след катафалката. Беше горещ ден, въздухът трептеше в омара — един от първите летни дни. Глогът беше обсипан с цветове, а в канавките бяха избуяли кандилката, маковете и дивите орлови нокти. Надойдоха хора, които не бях виждал никога преди това, едри широкоханшести жени с грозни шапки и ластични чорапи, чепати възлести старци, пъргави като горски елфи, които се блъскаха да си намерят място сред обраслите надгробни плочи, сакън да не изпуснат нещо. Една лопата бе забита под ъгъл в купчината земя до гроба. Свещеникът беше нисък набит мъж с червендалесто лице. Гласът му се извисяваше и спадаше с хленчеща интонация. Полята край нас изнемогваха от задуха. Въздухът трептеше с аромата на сено, прах и оборски тор. Леля Филомена плачеше шумно, стоеше с приведени рамене, плътно прибрала лакти до тялото си, сякаш се притискаше да не се разпадне отвътре. Баща ми и чичо Амброуз стояха един до друг в долния край на гроба. Бинтованите глави им придаваха леко пиратски вид. Чичо Амброуз стоеше и се усмихваше, а от време на време промърморваше нещо под носа си. Катастрофата като че бе повредила някакъв чарк в главата му, който никога нямаше да се оправи.

Огледах се за Феликс, но ако е бил там, не го видях.

 

 

След това всички дойдоха вкъщи — дебелите жени и престарелите мъже, — настаниха се в хола, пиха черна бира и чай и изядоха всички плата със студено месо, които леля Филомена бе приготвила. Във въздуха витаеше атмосфера на потисната несигурност. Беше като прием, от който почетният гост си бе тръгнал по-рано. Леля Филомена беше набрала в градината букет от розите на мама и ги бе поставила във ваза върху масата. Бяха оклюмали глави сред нас — голи, устоцветни и влажни като нежните вътрешни органи на легендарно и отдавна забравено същество. Чичо Амброуз беше кацнал на стол с висока облегалка в ъгъла на стаята и чинно бе положил ръце върху коленете си. Приличаше на едър добродушен хлапак, облечен за случая в чужд костюм с жилетка. Не спираше да се оглежда наоколо с дяволита усмивчица, а устните му се движеха беззвучно. Сякаш най-накрая му бяха поверили голяма тайна, която дотогава всички освен него са знаели.

— Чалдиса се — прошепна леля Филомена с широко отворени очи. Тя не можеше да овладее треперещия си от вълнение глас. Защото драмата беше прекалено голяма, нещо, за което не смееше и да си помисли.

Най-накрая опечалените си отидоха и огромна слисана тишина легна върху къщата.

 

 

Всеки ден леля Филомена пристигаше от Куин Стрийт, за да се погрижи за мен и татко. В началото беше самата деловитост, навиваше ръкави и се захващаше за работа, ала много скоро напрежението й проличаваше. Чичо Амброуз нямаше никакво подобрение. Бяха му свалили конците от главата и й бяха казали, че вече е добре, ала той само седял и се усмихвал, непрекъснато разговарял със себе си и си живеел в някакво щастливо недоумение. Имало дни, когато зорлем го карала да стане и сама го обличала. Понякога пък изпадал в яростна превъзбуда. Отказвал да яде и тя го хранела с лъжичка.

— Не знам какво да правя! — оплакваше се тя. — Не знам какво да правя!

И тогава сядаше, отпускаше се с пребледняло като сирене лице и запалваше цигара с треперещи пръсти.

Баща ми не излизаше от всекидневната. Часовете се точеха, минаваха — бели, бавни, безмълвни като айсберг върху оцъклено море. Превръзката на челото му бе сменена с парче марля, залепена с две кръстосани ленти розов лейкопласт. Астмата му се бе влошила и въздухът хриптеше и клокочеше в гърдите му като звука на стар ръждясал часовник, който аха и ще удари на кръгъл час. Ръцете му стискаха страничните облегалки на креслото, обутите му в чехли ходила бяха стъпили здраво върху пода. Беше напрегнат, целият в слух, като че очакваше някой да го посети и да му обясни как се беше случило всичко това и защо.

Седях на масата до прозореца в моята стая, подпрял глава на една ръка, както правех навремето, или онова, което сега ми изглеждаше „навремето“. Прекарвах времето си на горния етаж. Открих остатъци от забравена храна под леглото и филия, ритната под гардероба, която се бе превърнала в загнила каша с прорасли отгоре й косми от синьосивкав мухъл. В стаята се носеше жълтеникавокафявата миризма на граниво. Отворих широко прозореца. Летният въздух нахлу — прозирен, копринен, сякаш въздух от друг свят. Нахвърлих се на работата, потънах в сън от чисти числа. Колко спокойни бяха те, колко тихи — тези бели юнски нощи. Едва вдигнал очи от числата, и виждах, че денят вече клони към залез, а нощта стремително се надига край мен, бездиханна и гореща. Чувствах се като сомнамбул, събуждах се облян в странна светлина в градина с безоки статуи, объркан, с напрегната душа и с нов копнеж по прекъснатия сън. Там цареше хармония, пустошта бе покорена, разкъсаните неща стояха цели. Там, неизвестно как, не бях сам.

О, работех, и още как. Ашбърн, Джак Кей, мама, черното куче, катастрофата, всичко това не приличаше на числата, но и то би трябвало да се подчинява на някакви правила, порядък и модел. Винаги съм си представял числата, които попадат в хаоса на нещата, като лед във вода, когато кипящите частички се укротяват, сортират, сключват се помежду си и заскрежената решетка расте и се разраства във всички посоки. Усещах го с ума си — това проскърцване на нещата, преди да спрат, скрибуцащата тишина, упоителният бял въздух. Но както и да подреждах фактите, не можех да съставя уравнение. Всичко играеше, изплъзваше ми се, полюшваше се и отведнъж изчезваше. Равнини, които изглеждаха съвсем твърди, ненадейно се разтваряха под краката ми. Нищо не се задържаше в ръцете ми, всичко безнадеждно се изнизваше между пръстите ми. Нула, минус, количества, ирационални числа, самият безкрай — изведнъж тези неща сами разкриха същността си пред мен, онази, истинската. Зави ми се свят. Светлината отстъпи. Един кос запя в мъждукащия мрак. Закрих лице с длани и то също се разля, чертите се размиха, дори очните кухини се запълниха и изравниха, докато цялото се превърна в гладка празна маска от плът.

 

 

Времето стана някак странно — по цял ден се точеха мъгли и нито полъх от ветрец. Малкият блед слънчев диск стоеше като забоден насред белезникавото млечнобяло небе. Вечерта мъглата се превърна в слаб дъждец, който покри всичко с плътно наметало от сивкава пяна. Цяла нощ сирените в морето виеха гръмовно, предупреждавайки за мъгливото време. Нещо ставаше под земята. По улиците асфалтът се топеше, а по плочниците зейнаха малки пукнатини. Градинарите взеха да преобръщат димящи буци земя, целите облазени от ларви и тлъсти плужеци, които се местеха като живи заедно с гъстите кълба розови червеи. Растителността избуя навред. Огромни гъби изникнаха по ливадите, под живите плетове, в дървените корита за събиране на картофи, слепешката си пробиваха път през топлата глинеста почва и оставаха да стърчат като меки сребристи черепи. Във въздуха се разнесе смрад на гнило. Миазми покриха соленото блато при Кулмайн. При прилив от входа на мината бликваха гейзери от черна пара. Тръгнаха слухове за внезапно избухнали пожари и загадъчни срутвания. Едно дете, което играело в градината на баба си, паднало в ненадейно отворила се под него пламтяща дупка. Намерили го цялото опърлено, пищящо, вкопчило се с последни сили за оголените коренища на близкото дърво, а крачетата му ритали безпомощно над огнената паст.

Шляех се из града ден след ден. Виждах колата на Д’Арси, а един ден зърнах и него самия. Седеше мрачен до прозореца в „Блакс“, там където мистър Касперл обикновено провеждаше сутрешното си бдение. Започнах отново да се отдалечавам, стигайки чак до пътя Кулмайн. Видях мястото, където чичо Амброуз бе ударил колата, точно наполовината път до Ашбърн. В стената имаше избит камък и близкият телеграфен стълб беше обелен. Учудих се, че пораженията са толкова малко. Камионите отново използваха бунището. Вратите към него се бяха срутили и стариците с чували на гърба бяха плъпнали пак сред планините от шлака.

Разбира се, че отидох до Ашбърн. Дълго се спотайвах наоколо и старателно избягвах къщата, както правех навремето. Но един ден, знаех си, че така ще стане, срещнах Софи. Разхождаше се сред дърветата. Носеше плетена кошница, покрита с кърпа. Беше отслабнала, с бледо лице и хлътнали очи. Но щом ме видя, грейна в обичайната си усмивка, сякаш вчера се бяхме разделили. Тръгнахме към къщата. Взех да нося кошницата й. Беше пълна с коприва.

Феликс седеше до кухненската маса с гръб към вратата и си тананикаше:

Това тайна не е,

че велик е Бог,

докато другите наказва,

с теб е само строг…

Щом влязохме, се обърна, видя ме, пусна една лукава усмивка, вдигна ръце и извика:

— Я виж ти кой дошъл! Слагайте трапезата!

Извади табакерата си, запали фас и ме заразглежда с приятелско любопитство. Носеше мазния си раиран костюм и старомодния каскет, на врата си бе вързал червено копринено шалче. На масата се виждаше будилник със свален капак и извадени чаркове. Той го посочи с пръст и рече:

— Смяташ ли, че ще мога да взема пари за него?

Софи вече слагаше в тенджерата с вода копривата и шепа кокали. Той се изсмя тъжно.

— Виж докъде се докарахме.

Вдигна часовника, разклати го, чу се тихо иззвъняване като далечно дрънчене на малки камбанки.

Софи ни сервира супа от коприва. Ромб слънчева светлина пулсираше до китката ми върху масата. Тя се усмихна, съзерцавайки ме над пълната си лъжица. Мистър Касперл влезе тежко и се отпусна на стола си. Стрелна ме с поглед, после извърна очи. Феликс не спираше да говори.

— Очевидно, че там долу още бушуват празнични огньове. А целият град е чучнал отгоре. Страшно ще става. Много страшно. — И той ми се ухили. — Какво ще кажеш, лебедче? Не е ли време да отлитаме?

Софи прибра масата, а Феликс предложи да поиграем на карти. Тримата започнахме, докато мистър Касперл само седеше, бе скръстил дебелите си ръце и бе забил брадичка в гърдите си. В алеята отвън се появи кола. Феликс вдигна пръст пред устните си и ни изшътка. Д’Арси задумка по външната врата и извика на няколко пъти. След малко обаче се отказа и си тръгна, Феликс игра коз, после заразказва:

— Обикновената бълха, така наречената pulex irritans — това е името, с което е известна сред нас, учените, е в състояние да преживее дълго време без храна. Тя обича да си хапва по някоя и друга сочна капка качествена червена кръв — на мъж или девойка е все едно за нея. Тя не хапе, така да се каже, за удоволствие. Всъщност тя не хапе, а по-скоро пробива малка дупчица, изсмуква рубинена капка кръв и се омита. Нейната братовчедка обаче, така наречената xenopsylla cheopis или бълхата по плъховете, е нещо съвсем различно, защото тази девойка изобщо не обича човешка кръв, всъщност от нея направо й се гади, което е жалко за това иначе толкова енергично създание. Ала когато нейният приемник, черният плъх или rattus rattus, предаде Богу дух, тя просто няма избор и тръгва да смуче нас, хората. Всичките отверстия на клетата девойка обаче гъмжат от бацили, които се наричат pasteurella pestis, трябва ли да продължавам? И вече, умирайки от глад, тя пренебрегва омразата си в името на нуждата от храна и светкавично си намира човешки обект. Забива острото си хоботче и готово — капката кръв е всмукана. Вече задоволена, нашата скокливка се успокоява, но ето че част от тази кръв е останала, опасявам се, пълна с бацили, и влиза право в пробитата дупчица. Жертвата се намръщва и започва да разчесва мястото, докато pasteurella pestis се устремяват презглава към тестисите. Минава седмица и започват отоци по лимфните жлези в слабините, после треска, вцепеняване и, разбира се, миризмата — такава, сякаш клетият човечец е вече разлагащ се труп. След това от него го прихваща и милата му съпруга, после детето, после пощаджията Фред, да, Фред и неговият син, после за нула време пламва целият град. Чумата се разнася като черен дим, с еднаква сила поразява и здрави, и болнави, скоро цели континенти пламват в бубонната треска. И всичко това заради нейно величество господарката на безпорядъка, Бони Бълхата! Така че помнете! Когато усетите ухапване, това е чест, а не обида. Царят е мъртъв, да живее принцът… а, за вас валето! Мисля, че ръката е моя. Това се казва удар!

 

 

Софи ни направи едно куклено представление. Опразни масата във фотографското студио и издигна сцена от мукавени кутии. Вътрешните стени на въпросните кутии бяха облепени със снимки, на които се виждаха и дебелото бебе с глава на цезар, и магарето със сламената шапка, и мъжът с акробатското трико, и голата, възседнала стол дама с дебелите си разкрачени крака, Феликс се наведе, за да я погледне отблизо, подсвирна продължително и ме смушка.

— Бива си я — рече той. — И още как!

Куклите се поклащаха, почукваха се една в друга, кланяха се и се люлееха. Конците като че не ги водеха, а по-скоро им пречеха, сякаш си имаха свой собствен мимолетен живот и се опитваха да се отскубнат от тях. Те разказваха моята история. Всичко беше в нея, срещата ни на ливадата, първото ми сядане да се храня с тях, посещението на Д’Арси, Джак Кей, целувката, всичко.

— Страхотно! — извика Феликс и изръкопляска като тюлен. — Страхотно!

Софи излезе иззад масата и се поклони. Мистър Касперл стоеше на прага с увиснали ръце. Софи се приближи до него.

 

 

Двамата с Феликс тръгнахме да се разхождаме наоколо. Насред бялото небе се бе оцъклило мъждеещо слънце. Листата на дърветата блещукаха като импрегнирани с мъгла. Усещах мириса на морето и неговия сивкав дъх. Феликс дъвчеше кора хляб. Носеше старомодния си каскет, мръсен сивокафяв шлифер и овехтяла вратовръзка на райета.

— Това е костюмът ми за път — рече той. — Харесва ли ти?

Хвърли кората хляб. Една дебела чайка ни връхлетя откъм мъглата, шумно размаха криле и улови залъка още във въздуха, Феликс се помайваше мълчаливо и току примляскваше.

— Да — подхвърли той. — Трябва да се омитам. Тази мина… — Замисли се за миг, после изведнъж се разхили. — Дребният инвеститор, когото открих, няма никакво чувство за хумор. Клетият нещастник, изгуби всичко. — Спря и се обърна към мен. Бяхме застанали на пътя. Върховете на дърветата не се виждаха от мъглата. — Слушай, сигурно искаш да знаеш истината, а? В началото бяха само фактите и всичко останало. Ела, ела, ще ти покажа нещо.

Отидохме в къщата, качихме се право на тавана и спряхме пред стаята на мистър Касперл. Феликс внимателно подбутна вратата, колкото да се открехне. Залепих око до процепа. Стаята беше пълна с тиха бяла светлина. Една муха жужеше и се блъскаше в стъклото на прозореца. Мистър Касперл лежеше по гръб на леглото със затворени очи и отворена уста като огромно, изхвърлено на сушата морско чудовище. Краката му бяха неочаквано тънки с възлести лилави вени. Големият му корем се белееше с щръкнали тук-таме рижави косми и шумно се вълнуваше нагоре-надолу. Пенисът му се беше сгушил в черния гъсталак от косми, сивосинкав и отпуснат, голям колкото бебешко пънче. Софи стоеше в долния край на леглото и си обличаше комбинезона. Вдигна ръце над главата си и само за миг, преди копринената броня да я покрие, зърнах дълбоките й сенчести подмишници, сребристите гърди и малкия триъгълник от черни косми между краката й. Тя се обърна и ме видя. Усмихна се и тръгна към нас двамата, като продължаваше да държи единия си чорап в ръка. Отстъпих назад, а Феликс чевръсто хлопна вратата.

На долния етаж взе да тършува из провисналия джоб на шлифера си, извади оттам будилника и го погледна.

— Боже Господи! — възкликна. — Виж кое време е станало!

Насред антрето се мъдреше стар очукан мукавен куфар. Той го вдигна.

— Омитам се! След лудориите на лятото, нали знаеш. Искаш ли да ме изпратиш до влака?