Джон Банвил
Мефисто (7)

Работниците започнаха да пристигат в къщата поединично, с едната ръка пъхната в джоба, а другата сковано размахана като на парад, или пък се скупчваха в безмълвни групички по двама-трима. Със Софи ги наблюдавахме от прозорците на горния етаж. Приближавайки се, фигурите им се смаляваха, сякаш нагазваха все по-надълбоко в земята. Чукваха по веднъж на външната врата, сваляха шапка, отстъпваха назад и заставаха търпеливо притихнали в очакване. Носеха безформени куртки, бели, отворени на врата ризи и омазнени панталони. Лицата и вратовете им светеха и аз веднага си представих как още призори са се надвесили над мивките в тесните си кухни, за да се жулят до зачервяване. Единият от тях имаше плешивина на главата — розова и блестяща като тонзура. Повечето бяха от поддръжката на пътищата или общи работници, а имаше и няколко, които бяха временно отстранени от тухларната и леярната. Мистър Касперл ги привика в една от големите празни стаи на долния етаж. Седеше зад очуканото, покрито с кожа бюро до прозореца и въртеше между пръстите си късче молив, докато Феликс крачеше напред-назад и говореше. Мъжете се бяха събрали в средата на стаята и избягваха да се гледат в очите, сякаш се срамуваха един от друг. Правеха се, че уж не им пука, пристягаха колани и оглеждаха покритите с влажни петна стени и изронени корнизи. Като панаирджийски глашатай Феликс се бе изправил и им държеше високопарни тиради с насмешлив тон.

— Добре, добре — рече им, — сега покажете ни мускулите си. На нас ни трябват яки мъже, готови да работят. Така ли е, шефе?

Мистър Касперл го поглеждаше безмълвно и продължаваше да върти парчето молив между дебелите си пръсти. Мъжете се ухилиха и измънкаха нещо, взеха да пристъпват от крак на крак.

Най-накрая всички получиха работа, дори и онзи с тонзурата. Когато една сутрин пристигнах, видях, че са се събрали пред къщата, всички нарамили по една лопата, пушеха цигари и разговаряха помежду си. Един камион със запален мотор стоеше насред алеята — тромав на вид, най-обикновен модел с нещо като комин, който стърчеше от кабината на шофьора, и без калници. Тресеше се като болен кон и бълваше кълба черни изгорели газове. Задният му подвижен капак бе целият покрит със следи от засъхнал оборски тор — отличителен белег, останал от предишния му живот. Феликс слезе от кабината и подкани работниците да се качват в камиона. Намигна ми, направи гримаса на пълна досада, като отпусна рамене и изкриви уста. Мистър Касперл, с престилка и галоши, излезе от къщата и огледа свежата утрин с мрачни пренебрежителни очи, после заслиза по стъпалата със ситната си забързана походка, стигна до камиона, извлече се нагоре и влезе в кабината със сумтене. Феликс освободи скоростите, завъртя кормилото и камионът пое неуверено, сякаш препъвайки се, сред облак от прах и дизелови газове. Един от работниците отзад нададе възторжен вик, после се усмихна смутено и се загледа право напред. Шумът от мотора заглъхна по посока на Кулмайн, а безгрижната песен на дрозда, която и преди това си беше там, изведнъж бликна и изпълни тишината.

В къщата витаеше въздушна празнота. Изкачих се по стълбите, сякаш се катерех по въже нагоре в синевата. Софи стоеше над мен върху стълбищната площадка и ме гледаше, обвила перилата с ръце, лицето й бе увиснало в купола от въздух като на акробат върху трапец, който се готви за скок. Взехме да обикаляме таванските помещения. Под краката ни подът бе изопнат като батут. Помислих си за всички онези стаи под нас, в които нямаше никой, за небето, което свенливо обагряше прозорците им, и слънцето, което малко по малко разчертаваше сложни геометрични фигури върху прашния им под.

В стаята на Софи и двамата седнахме върху леглото й. Точно тук се опитах да я науча нещичко за числата, показах й игри с кибритени клечки, алгебрични трикове, разстлах целия си талант пред нея върху юргана. Хранех големи надежди. Не можех да си представя, че няма да й харесат тези неща, простата красота на числата, начинът, по който решението се прояснява с всеки следващ ход също както в студения и чист въздух поникват кристали. Но усилията ми се оказаха безсмислени. Тя поглеждаше ту мен, ту числата със съвършено празен взор и с лице, което приличаше на ухилена маска. Усещах мълчанието й като отсъствие. Затова вдигнах ръце, отказах се. Тогава тя се изправи на едното си коляно и се протегна, за да надникне през кръглия прозорец над нас. Беше си донесла кутията с куклите на конци и се мъчеше да ги поправи. Куклите лежаха разхвърляни по пода сред кутийки с водни бои, четки и бурканчета лепило. Софи ме почука по рамото, защото искаше да видя нещо навън. Когато понечих да се надигна, тя изгуби равновесие за миг и падна върху мен, посипа ме с косите си, запърха с ръце и ме обви с диханието си. Кожата й бе студена. След допира с гладкото й чело и прохладни страни усетих горещината на внезапно пламналото си лице. Отдръпна се от мен с отривист клокочещ смях. Целуна ме или аз я целунах, вече не знам, но така леко, така мимолетно, че в първия миг ми се стори, че си въобразявам. Сърцето ми се люшна, сякаш бе кацнало на ръба на пропаст и аха да падне. Тя отново се бе надигнала да погледне през прозореца. Обърна се и се усмихна, този път не на мен, а към вратата, Феликс стоеше там и ни наблюдаваше със светнали, развеселени очи.

— Моля, не ставайте — подхвърли той многозначително. — Аз не заслужавам такава чест.

Пристъпи в стаята и хвърли кос поглед към разхвърляните по пода кукли. Не бях чул камионът да се връща. По ботушите му имаше кал, а по челото и страните му — черни ивици като на командос пред акция.

— Долу в мината е същински ад, момче — рече той.

Софи взе възбудено да го дърпа към прозореца. Той се приближи, застана зад нея и проточи врат, за да види какво му показва. Долу, върху чакъла пред къщата, стоеше Джак Кей с шапка и официален костюм, облегнат върху бастуна си от палмово дърво. Гледаше нагоре и аз се почудих дали няма да види трите ни скупчени глави, които се притискаха в окото на кръглия прозорец точно над него. Феликс обърна към мен ехидно ухиленото си лице.

— Този пък сега кой е? — попита. — Откъде ми е познато това лице?

Джак Кей изкачи външните стълби и след миг чухме далечното почукване на външната врата, Феликс вдигна пръст пред устните си. Отпусна се на леглото, а Софи коленичи до него, като уплашено надничаше зад рамото му. Той бръкна в джоба на сакото си, обърна се към нея и бавно разтвори длан пред очите й. В нея се бе свило мъничко кафеникаво мишле, мустаците и розовото му носле трепереха. Обърна се наляво, после надясно, взе да души въздуха и тревожно да върти глава. Софи се прехласна, протегна ръка да го вземе, ала Феликс се отдръпна, не й даваше да го стигне, докато накрая тя се хвърли напред и го грабна от дланта му. Вдигна го пред очите си — мишлето и момичето започнаха да се разглеждат. Изведнъж тя се наведе напред, сви устни и ги допря до треперещото му носле, Феликс се изсмя.

— Охо! — извика той. — Красавицата и звярът!

Джак Кей продължаваше да думка по външната врата. Феликс въздъхна шумно.

— Добре, добре, идвам! — измънка под носа си.

Излезе и след малко го чух да разговаря долу на стъпалата с Джак Кей. Старецът бе повишил глас. Софи седеше на леглото върху петите си, бе сложила мишлето в скута си и го галеше с пръст. Плавно и ритмично от главата до опашката бе проправила бразда в копринената му козинка. При всяко бавно погалване малкият влажен процеп в розовия връх на острата му муцунка се разтваряше на милиметър и отново се затваряше. Софи бе навела глава и тъмната коса скриваше лицето й. Нокътят на пръста й си пробиваше път сред меката козинка и блестеше като мънисто. Стаята бе утихнала. Долу Джак Кей се караше. Външната врата се затръшна. Софи ме погледна стреснато, върху устните й трептеше бегла усмивка, изглежда, подозираше, че сме в опасност. Мишлето лежеше хрисимо в скута й и дишаше спокойно. Направих крачка напред, залитнах леко и протегнах ръка да докосна малкото създанийце. То обаче веднага изскочи от скута й и се скри под кревата, Феликс, който в този миг се върна в стаята, подхвърли:

— О, ти нямаш подход към мишлетата. Трябва да те научим.

Той пропълзя под леглото, примами мишлето и отново го хвана. Стисна го в ръка, отиде до прозореца и погледна навън.

— Ето го — рече той. — Свирепо старче, не ще и дума. Теб търсеше, разбра ли, лебеде? Казах му, че тук не си се мяркал. Тук лебеди няма, старче — тъй му казах. — Нашите лебеди са гъски. Хубаво му го рекох, нали?

Премести погледа си от мен към Софи, после пак към мен. Никой нищо не му отговори. Още чувах заглъхващото скърцане от отдалечаващите се стъпки на Джак Кей върху чакъла. Софи стана от леглото и приглади полата си с ръка. Погледна ме отнесено, сякаш не можеше да си спомни кой съм. Феликс й подаде мишлето, ала тя мина покрай него като сомнамбул и излезе от стаята. Той остана загледан след нея, после извърна лукавия си поглед към мен.

— Всички са мои създания — изхихика и подбели очи.

Разтвори длан и ми показа мишлето, което лежеше безжизнено на една страна със сгърчени предни лапи, а върху муцунката му се бе издуло мехурче от кръв.

 

 

У дома сварих Джак Кей, седнал странично пред кухненската маса, пребледнял и разярен — едната му ръка, свита в юмрук, лежеше между приборите за чая, а с другата стискаше бастуна си. За втори път през живота му го бяха изхвърлили от Ашбърн Парк. Какво си въобразяваха тези хора, онзи тлъст чужденец и другото копеле с червената коса? Какво право имаха? Гледаше кръвнишки наоколо, сякаш очакваше някой да му отговори, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели, Феликс му се присмял — да се присмива на него, на Джак Кей!

— Господ да го убие! В пъклото да се пържи! — изруга той дрезгаво и удари с бастуна по пода.

Гледаше ме втренчено с кръвясали очи и сумтеше сърдито. Мама думичка не обели. Разбира се, тя го беше накарала да отиде да ме търси в Ашбърн. Сега обаче стоеше — света вода ненапита. Тръгна да ми сервира чай и застана над мен, беше бясна, ала се сдържа и нищичко не рече. Този ден бе усетила допира на нещо студено и жестоко, нещо като пагубна зловредност, сякаш болест я бе стигнала. И тя бе изгубвала Ашбърн на два пъти — веднъж като момиче, напускайки дома си, и втори път с пристигането на мистър Касперл и неговите приятели. Сега същите тези хора се опитваха да й отнемат и сина. Ала тя нямаше да им позволи — не, за нищо на света! Ръката й се разтрепери, чашата се раздрънча в чинийката, тя побърза да ги остави върху масата и го направи с лек трясък.