Джон Банвил
Мефисто (4)

В крайна сметка един ден съвсем мистериозно изчезна не друг, а самият мистър Пендър. Сякаш потъна в земята и никой не знаеше накъде е потеглил. Безследно се бе изпарил и от училището, и от квартирата си. Отец Баркър също бе преместен без много шум. Разболя се и го изпратиха в санаториум. Възприех тези случки като тайни сигнали, които не можех да дешифрирам, макар и да бяха съвсем отчетливи. Започна лятната ваканция. Сутрин се будех с примряло сърце, сякаш някой бе извикал името ми на глас. Времето навън като че подозираше нещо, защото се обкичи с най-прелестните си премени. Разхождах се сред дремещи дървета, сред мечтателната тишина на облени в слънце следобеди и така остро усещах присъствието си едновременно тук и навсякъде другаде в едно настояще и мимолетно, и пълно с възможности, че взех съвсем осезателно да се възприемам като жив спомен за човек, който вече съм бил. Стоях в изцъклената от соления въздух слънчева светлина пред плисъка и блясъка на морето, а гръмогласният нестихващ вой на вятъра бе като самото бъдеше, което ревеше в лицето ми, гълчеше ме, че вече съм закъснял.

Прекарвах дълги часове затворен в стаята си над площада, прегърбен над учебниците, и не спирах да решавам задачи. През по-голяма част от времето почти не знаех какво върша, нито как го върша, нито защо го върша и какво целя. Нещата се случваха от само себе си. Явяваше се задача — да речем, някакво нерешено уравнение, и още в следващия миг то бе вече решено, ей така presto, и толкоз! В промеждутъците усещах само някакво проблясване, по-скоро премигване, сякаш пред мен се бе разкрила ослепителна необятност, която миг след това изчезваше, за да потъне отново в сивотата на сумрака. Сякаш у мен живееше някой друг, който правеше изчисленията, много по-уверен от мен и несравнимо по-бърз. И наистина, понякога имах усещането, че този друг ще ме разкъса и ще изхвърчи от мен като от какавида — безмилостен и първичен. Приведен над масата до прозореца в спалнята, внезапно спирах и вдигах глава, сякаш сепнат от объркан сън, с разтуптяно сърце, докато в глухото безмълвие наоколо някакво присъствие се мъчеше да се материализира. И тогава си спомних една картина, която висеше на стената в класната стая в манастирското ми училище. Беше изрисувана в атлазени розови цветове и онова тъмносиньо, което се среща по емайлираните съдове. На нея се виждаше ухилено хлапе, което рита топка край река с размътени буйни води, а зад него стои и го наблюдава огромна фигура в бяла роба със златиста коса и големи златни криле. Това бил неговият ангел хранител, така ни казваха монахините. Всяко дете си имало ангел хранител. Зяпах картината и често си мислех за онова същество, вечно реещо се над мен с дебелите си плътни криле, с широките ръкави и онзи поглед, който според мен не изразяваше грижовност, а по-скоро закачулена неприязън.

Аз нямах приятели. Числата ми бяха приятели. Сметалото в мозъка ми не спираше да щрака. С дни си блъсках главата над някоя задача, опиянявах се от самото главоблъскане. Понякога нощем се събуждах с цяла поредица от готови отговори, които си пробиваха път в мозъка ми слепешката като вечно дълбаеща не стоножка, а хилядоножка. За мен числото никога не е било просто число, а гъмжащо множество от други числа — сложно, изменчиво и неуловимо. Щом чуех някой да споменава сума пари или пък зърнех написана дата, веднага започвах да разлагам числото на множители, да търся дроб или корен. Навсякъде край себе си виждах математически свойства. Число, права, ъгъл, точка — това бяха тайните координати на света и на всичко в него. Не съществуваше нищо, дори най-дребното нещо, което да не може да се разложи на малки и още по-малки величини.

Майка ми много се тревожеше за мен: какво правя в тази стая по цял ден, без да си покажа носа навън?

— Нищо — отвръщах. — Решавам задачи.

— Задачи ли? Задачи?

Тя поклащаше глава озадачено. Зад нея Джак Кей ми мяташе погледи и се подхилваше.

Тя все ми натякваше, че трябва да изляза на чист въздух, да играя навън, да бъда дете като всички други деца. Притихваше на стълбите, както правеше, когато бях малък, и се вслушваше в присъствието ми зад вратата на спалнята, също както доктор преслушва сърце, чиито тонове го съмняват. Бил съм изтощен, реши тя, изтощен, и толкоз. И взе да ме налива с всевъзможни сиропи за засилване. А те имаха вкус на кръв и храчки.

— Добре съм — сърдех се аз и се дърпах назад от препълнената лъжица. — Разбери, добре съм.

Но тя не ме оставяше на мира, тогава скачах и хуквах навън и така затръшвах вратата след себе си, че цялата къща се разтрисаше.

 

 

Вървях, без да спирам. Хората по улиците минаваха пред очите ми като размазани петна, сякаш ги виждах през решетките на клетка. Прекосявах целия град и поемах из покрайнините. Крачех по миньорския път край бунището под грейналото слънце, дланите ми бяха влажни, а главата ми пламтеше. Точно тук беше входът за мината, останал от дните, когато все още е имало антрацит, виждаше се и високият скрипец за клетката, щръкнал като скелет — неподвижен и налудничав. Сега мястото се използваше от околните фабрики, за да си изхвърлят тук отпадъците. Пристигаха камиони от тухларниците и от леярната, бяха прорязали дълбоки коловози, обръщаха платформите си с вой и скимтене като пощръклял добитък — спираха, клякаха и изпускаха боклука си на купчини, изливаха го като фекална река откъм наклонената си задница. Сред планините от боклуци бродеха банди несретници, които събираха старо желязо, и старици с преметнати през рамо торби, които ровеха за буци въглища, докато огромни чайки кръжаха наоколо и се спускаха на ята, накацваха и отново се издигаха с пронизителен крясък. Под земята, на мястото на старата мина, се простираше цяла мрежа от тунели и дълбоки шахти, затова понякога ненадейно в земята зейваше дупка и цяла урва камъни и сгур бавно се сриваше със съскащ стон. Точно тук зърнах за пръв път мистър Касперл. Появи се една сутрин на пътя край бунището със сключени на гърба ръце и пура в уста. Едър мъж с къси крака и голямо шкембе. Имаше странна походка. Стъпваше малко като жена — хем тежко, хем превзето. Носеше наметка, бухнала отзад, както и черни гумени шушони. Наметката и галошите, така ненужни в летния ден, изглеждаха някак внушително, сякаш носеха в себе си скрит смисъл подобно отличителните знаци или емблемата на някаква изключителна тайна власт. Имаше четвъртита глава с късо подстригана коса и малки уши, бледоморави и леко накъдрени по ръба като извития край на екзотични гъби. Мина край мен и ме погледна безизразно. Очите му бяха воднисти, непроницаемо сини. Продължи в посока към града, а ароматът от пурата му остана да се носи след него в слисания от дима слънчев въздух.

Понякога отивах и до Ашбърн, разхождах се по същите места, които бях обикалял заедно с майка ми преди години. Но там дори мис Кити вече я нямаше. Голямата къща стоеше заключена с катинар, градината й бе буренясала. Тук-таме под разрухата се бяха запазили следи от един отдавна изчезнал свят. Само фазани крачеха в избуялата трева. Насред потрепващия от вятъра листак току се мерваше по някоя сърничка — цъфваше ненадейно и безшумно, поглеждаше с черните си лъскави очи и блеснало като от сълзи околоочие, после обръщаше късоопашатата си задницата и хукваше с нежните си като на еднорог копитца. На едно място сред заплетения къпинов шубрак видях счупена статуя, която бе полегнала на една страна с ококорени и сърдити очи като пияна кралица. Бавно обиколих замлъкналата ковачница, както и празния обор, където въздухът бе все още напоен с миризмата на коне. Постоях сред порутените остатъци от къщата, където се бе родила мама. Навред цареше дълбока напрегната тишина, сякаш всичко ме наблюдаваше с възмущение от наглото ми нахълтване в тези пустеещи места. Един пашкул от лупина се пръсна, дрозд изписука пронизително и ме накара да подскоча от уплаха. Шепа прах се посипа от дупка в пропуканата стена и като змия изсъска зад гърба ми.

Един ден чух гласове. Беше по обяд. Духаше горещ вятър. Стоях насред някаква буренясала градина с овошки. Не, почакай, май вървях по път и от двете ми страни се виждаха букове и платани, нещо такова. Вятърът бушуваше в дърветата и всяко листо трептеше като лудо. Гласовете се изгубиха за миг, сигурно поради вятъра, и отначало дори не успях да различа откъде идват тези странни, миниатюрни звукове. Зад дърветата се издигаше жив плет — висок и много гъст. Аз обаче открих пролука и се проврях. Озовах се насред пъстра полянка, която леко се спускаше надолу към слънчева ливада. Слисах се и така замрях, че чувах собственото си дишане и полъха на вятъра, разлюлял клоните на дърветата зад мен. Ръцете ми воняха на лигуструм, който толкова напомня котешка пикня. Мистър Касперл се разхождаше по ливадата с едно момиче. Веднага го познах, просто тази негова походка като на важно ситнещ гълъб не можеше да се сбърка. Този ден обаче носеше размъкнато бяло ленено сако, широкопола сламена шапка, както и бастун, с който леко пошляпваше тревата наоколо. Момичето беше високо и бледо, с дълга тежка тъмна коса. Китка диви цветя ли носеше? Не, не. Всъщност беше с дълга пола на цветя. Забелязах и бомбетата на черните й лачени обувки, които като малки срамежливи езичета на всяка крачка ту се подаваха, тук се скриваха под широкия край на полата, който се бе намокрил в дълбоката трева и бе целият полепнал с отронени семенца, плява и прашец от лютиче. Мистър Касперл спря, огледа се, после вдигна очи към небето и олюлените върхари на дърветата, дръпна замислено от пурата си, чийто аромат можех да усетя дори от това разстояние. Момичето продължи напред, но след малко и то спря и застана на място, зарея нанякъде невиждащ поглед и отпусна ръце, които апатично се заклатиха напред-назад. Около двамата витаеше някаква угнетеност и сподавено безпокойство, сякаш бяха пленници и това бе единствената им глътка свобода за деня. Нещо ме жегна — защо трябваше да се спотайвам в сянката сред тези свежи дихания на пръст и зеленина. Наблизо тревата прошумоля и сърцето ми подскочи като топка на ластик. На десетина метра от мен стоеше млад мъж, облегнат или по-скоро увит около разцепено надве дърво, и ме наблюдаваше, докато аз наблюдавах другите двама. Беше слаб, с тясно лисиче лице с високи скули и издължена заострена челюст. Кожата му беше бяла като хартия, а косата му — огненочервена. Носеше овехтял костюм на дискретно райе, който очевидно е бил шит за по-дебел човек, и мръсна бяла риза без яка. Отлепи се от дървото и тръгна към мен, разглеждайки ме с дружелюбно любопитство.

— Как се казваш, мой човек? — попита.

— Суон, сър.

Той залитна назад, уж удивен, и се хвана за гърдите.

— Суонсър? Сериозно?

— Не, сър. Казвам се Суон.

— Аха. Значи ти си малкото лебедче. Боже мили!

Извади от джоба си очукана табакера, в която държеше угарки, внимателно подбра една и я запали. Зъбите му бяха развалени, ръцете му трепереха. Докато пушеше, не пророни нито дума, само килна глава настрани, затвори едното си око и остана да ме съзерцава с другото.

— А аз се казвам Феликс — рече той.

Ухили се, колкото да видя почернелите му кучешки зъби. Дебелакът и момичето тръгнаха към нас, но спряха в края на шубраците, леко приведени напред, за да не им блести слънцето в очите, и ни зяпнаха без интерес. Дългото сърцевидно лице на момичето бе така изкривено на една страна, че лявата й половина стоеше като разместена, което правеше изражението му едновременно тъжно и любопитно. Беше по-голяма, отколкото ми се стори първия път — всъщност почти жена. Феликс се обърна към тях и извика:

— Суон, казва, че името му е Суон.

Те нищо не отвърнаха, а той пак ме погледна и ми намигна.

— Онова там — каза той и посочи с пръст, — онова там е мистър Касперл.

Взех да отстъпвам назад. Момичето ненадейно ми се усмихна, докосна рамото на дебелия и направи някакъв непонятен за мен жест, ала той не й обърна никакво внимание. Феликс, като видя, че си тръгвам, загаси фаса, пъхна ръцете си в джобовете и се подсмихна:

— Чао, пиленце.

Забързах надолу по сенчестия път с дърветата, измъчван от неудържимо вълнение. Продължавах съвсем ясно да виждам грабливия птичи поглед на мистър Касперл, белите ръце на Феликс с нито едно косъмче по тях и ненадейната усмивка на момичето. Вятърът ревеше във върхарите като жив звяр, тръгнал да опустошава. Стигнах до главния път, но не се обърнах да погледна назад. Когато пристигнах у дома, къщата ми се стори променена, сякаш някакъв малък любим предмет е бил тихичко преместен.

 

 

Следващият път, когато видях Феликс и дебелака, беше в хотел „Блакс“, където леля ми беше управителка. Рано сутринта в заведението смърдеше на махмурлук. В бара столовете бяха обърнати върху масите, а барманът стоеше по риза, кръстосал глезени, подпрян върху дългата дръжка на парцала за под. Горе из стаите една от прислужниците пееше дрезгаво и фалшиво. Пристъпвах като призрак по смълчаните коридори. Сякаш бях зад душните кулиси на евтино безвкусно представление. Зърнах мистър Касперл, който седеше сам-самичък до слънчевия прозорец в пустия ресторант, пиеше кафе и зяпаше навън с отнесен вид. Леля Филомена се намираше в тясната си бърлога, която наричаше офис. Там вонеше на дамска пудра и застоял цигарен дим. Тя беше сестра на баща ми — висока жена с неуверена походка, която приличаше на паяк с черната си пола, черен комплект от блуза и жилетка, с кльощавите си крака, голям задник и светли блестящи очи с налудничав поглед. Бях дошъл да й кажа, чакай да се сетя, да й кажа — о, има ли значение, не мога да помня глупости. Тъкмо тръгвах да си вървя, когато Феликс надникна през вратата, заговори свойски и непринудено, после извика леля ми по малко име. Като ме видя, млъкна. За миг ни затисна неловко мълчание, след което той рече:

— Я виж ти кой бил тук.

Леля Филомена се усмихна отнесено, изчерви се и нервно заприбира нещата от бюрото си, след това взе да ги връща обратно по местата им.

— О! — възкликна тя и сякаш побърза да даде някакво смекчаващо вината обяснение: — Това е момчето на брат ми.

Феликс повдигна вежда.

— Сериозно?

Той, разбира се, веднага ме бе познал.

 

 

Минах обратно по смълчаните коридори, покрай бара и бармана, покрай ресторанта с неговия единствен клиент и излязох през задния вход. Навън грееше ослепително слънце. Товарната кола на пивоварната бе спряла в двора и мъже с кожени престилки пренасяха тежките бурета в мазето. Като подуших специфичната смрад на бира, ненадейно си спомних как преди много години през един есенен следобед си бях играл тук с ухилено момченце, облечено в моряшко костюмче, което бе отседнало в хотела с родителите си. Беше уловил жаба и я държеше в метална кутия от бисквити.

„Виж сега какво ще направя“ — рече ми тогава, мушна сламка в гърлото на жабата и взе да я надува като балон. Спомням си есенната миризма на влага и мъх, която се носеше в двора, квадрата от синьо небе над нас с малките бледозлатисти облаци. Спомням си и личицето като на горски елф, което се бе изкривило от смях, и малкия влажен език, който се подаваше от ъгълчето на устата му. Спомням си и жабата с белезникавия, раздут до крайност тумбак, безпомощно подритващи крачка и очи, които като че всеки момент щяха да изскочат от орбитите. Момчето ту я надуваше, ту я оставаше да се свие отново. Как е възможно? Това си спомнях, а какво значение има дали е възможно или не. Жабата като че все не успяваше да умре. Най-накрая тупна на земята с влажен премляскващ звук като мокра ръкавица и се скри в един ъгъл, опитваше се да избяга. „О, няма да стане!“ — провикна се малчуганът, изсмя се и с все сила я настъпи с тока на лачените си обувки. Чу се звук, подобен на шумно оригване, и нещо розово цръкна като дъга и опръска земята зад мен. Били, така се казваше момчето, сега си го спомних. Точно така, Били. Ами лачените обувки? Ами моряшкото костюмче?

 

 

Мистър Касперл идваше от Ашбърн до хотела всяка сутрин и престояваше в ресторанта около час, пиеше кафе и умислено зяпаше през прозореца. Хората, които минаваха отвън, го поглеждаха не с любопитство, а с лека мечтателна усмивка, сякаш отдавна бяха очаквали да се появи нещо като него и сега, когато най-накрая бе пристигнал, са се почувствали леко разочаровани. Понякога и Феликс идваше с него и обикаляше из хотела с мушнати в джобовете ръце, разговаряше с келнерките, с готвачите в кухнята и с камериерките, които оправяха леглата. Непрекъснато ги разсмиваше. Говореше като актьор, с подмятания, сякаш предназначени за някаква невидима публика. Освен това умееше да преиначава гласа си, така че човек не би могъл да каже кой точно е неговият. Щом пуснеше някоя шега, пръв прихваше да се смее и продължаваше да се киска, след като всички останали са млъкнали неловко, сякаш шегата е намеквала за нещо далеч по-смешно, което само той е бил в състояние да оцени. Беше страхотна скица, всички смятаха така. Единствено мистър Касперл изглеждаше неподатлив на чувството му за хумор. При всяка смешка дебелакът оставаше невъзмутим и само го гледаше мълчаливо, докато Феликс се отдалечаваше на пръсти, превит от потиснат смях, запушил устата си с ръка и само веждите му подскачаха нагоре-надолу.

Леля Филомена беше като омагьосана, Феликс и мистър Касперл бяха съвсем различни от обичайната клиентела на „Блакс“, която се състоеше предимно от търговски пътници и дебеловрати купувачи на добитък — до един груби и прозаични хора. Те двамата обаче представляваха нещо достойно за нейното развихрено въображение, защото тя наистина обичаше да си фантазира и често си измисляше роли, с които се изживяваше като драматична героиня. Живееше заедно с чичо Амброуз в семейната къща на Куин Стрийт. Сега, когато се случеше да ни гостува, винаги се правеше на много важна, сякаш появата на Феликс и дебелака най-накрая доказваше правотата на всичките й необуздани измишльотини. Често ни разказваше за привичките на мистър Касперл, как обичал кафето му да е силно и много горещо и как имало дни, в които изведнъж разкършвал тяло, провиквал се и поръчвал чаша бренди, която гаврътвал на един дъх, като рязко отмятал глава назад.

— А каква наметка само носи! — извикваше възбудено тя. — Ами галошите му!

Английският му не бил добър, затова трудно го разбирала. Поради чуждестранния му акцент всичко казано от него звучало някак дълбокомислено и старомодно като древна мъдрост. Бил много образован, навремето учил какво ли не — философия, естествени науки и прочие, но сега всичко зарязал. И като казваше това, лицето й добиваше трагично изражение, сякаш навремето тя също е трябвало да се откаже от съществени неща в живота и затова можеше да го разбере. Представях си как мистър Касперл седи сам-самичък до огрения от слънце прозорец в „Блакс“ и навъсено съзерцава града подобно грохнал и изнемощял бог, който наглежда света, уморен от собственото си творение, ала все пак привързан към него.

— Впрочем какво търси той тук? — попита майка ми. — Какво иска?

Самата мисъл, че разни хора се мотаят в Ашбърн, в нейния Ашбърн, й беше крайно неприятна. Леля Филомена се намръщи, нацупи ярко начервените си устни и рече:

— Доколкото знам, нищо не иска — рече тя нафукано. — Какво да иска тук?

Никой не можеше да отговори на този въпрос. Тя повдигна вежди и я погледна.

— Всъщност — продължи — май е нещо с мините…

Джак Кей изпръхтя.

— Чужденец ли рече? Ако питаш мен, по-скоро е някой кожодер.

Темата възбуди у него необясним гняв. Леля Филомена деликатно се престори, че не го е чула.

— Инженер, май беше инженер — тихо додаде тя.

— Инженер друг път! — изкрещя Джак Кей и стовари юмрук върху страничната облегалка на люлеещия се стол.

Изгледа ни кръвнишки. Тънка слюнка се застича по брадичката му. Той я всмука сърдито. Настъпи тишина. Леля Филомена се прокашля и пак повдигна вежди, като докосна с крайчеца на пръста си първо синьочерната си къдрица, после подгъва на полата и най-накрая бенката върху влажната си горна устна.

— Ами — промълви тя, въздъхна, изправи се надменно и невъзмутимо като женско изображение на носа на кораб и се понесе навън.