Джон Банвил
Мефисто (3)

Училището „Свети Стефан“ се издигаше върху хълма насред града — висока, тясна тухлена сграда с покрив от черни цигли и тенекиен ветропоказател. Спомените ме връщат към мокри плочници и отривистия тропот на обуща, дъжд в двора, миризма на канализация и още нещо — усещането за затвореност и изолация, за лица, извърнати от света и сковани от свещен страх. През първия учебен ден седях с другите новодошли момчета, всички потънали в тържествено мълчание, а червенокосият ни учител бръкна в бездънния си джоб, усмихна се широко и извади кожен каиш.

— Първо кажете „добър ден“ на моя помощник — рече той.

Каишът се полюляваше в ръката му като почернял от жажда изплезен език. Всеки от нас чу как съседът му по чин преглътна шумно. Изведнъж целият живот до този момент ни се стори безгрижно, весело опиянение. Навън се виждаше поразено от гръм дърво, после поле, после борова гора и после натъртеното синьо на голото септемврийско небе.

Седях най-отпред ужасен и запленен. Всеки от учителите, дори най-благият, си беше по своему луд. До един бяха убедени, че зад гърба им се кроят злодейски заговори. Извъртаха се ненадейно от черната дъска и с още вдигнат във въздуха тебешир безмълвно се вторачваха в едно или друго момче и дълго го фиксираха със стаена подозрителност. Без никакво предупреждение изпадаха в неукротим гняв, хукваха между чиновете, докопваха мерзавеца и започваха да го налагат с такова ожесточение, като че някакво тъпо препятствие им бе изжулило пищялите. След това в срама си продължаваха да вилнеят и да сипят заплахи, докато останалият клас извръщаше взор от прегърбената над чина жертва, която тихо хълцаше и търкаше очи с кокалчетата на пръстите си.

Отначало се опитвах да умилостивя тези агресивни безумци, като раболепно им предлагах умението си да смятам, както се предлага дар. Това обаче хич не ги впечатляваше, по-скоро ги разяряваше. Явно го смятаха за някакъв номер, нещо като фокус — безвкусен и евтин. Озадачавах ги, така предполагам, защото, от една страна, правех безпогрешни изчисления наум, а, от друга — най-простите неща ме объркваха. Особено подвеждащи ми изглеждаха датите. Никога не бях сигурен на колко години съм и никога не знаех точно кое от кое да извадя, тъй като моят първи рожден ден се падаше не в годината, в която съм роден, а на следващата, така че по средата на дадена година, когато пак идваше време за рождения ми ден, изведнъж откривах, че съм с една година по-голям, докато според календара оставаха още месеци до края на годината. Във всичко това имаше твърде много действителност, която ми пречеше. Чувствах се уверен само с чистите числа. Ако дадена сума се отъждествяваше с разни предмети или други неща, тогава блокирах като несръчен жонгльор и неистово си блъсках главата с крони, пенсове, зелки и плочки за домино, които не успявах да проумея. А после дойдоха и онези задачи, онези безлики мъже, които изминаваха разстоянието от точка А до точка Б и от точка Б до точка В, всеки със собствената си равна и решителна крачка: виждах ги мислено, самотни, упорити люде, които трябваше да се мъкнат по бели прашни пътища и да прекосяват огромни пространства под облещената светлина на деня. Имаше нещо изумително, нещо тревожно в тези профучаващи обекти и неуморно крачещи фигури, измъкнати от неизвестността, на които искрено съчувствах. Може би никога не са очаквали да бъдат забелязани и така очевидно извадени на показ.

— Е, Суон, колко ябълки прави това?

И ето че зряла червена закръгленост с трепкащ слънчев лъч върху лъскавата й буза започваше да изпълва мозъка ми, издуваше се все повече и повече и изтикваше навън всичко останало.

— Ти си много тъп бе, момче. Какъв си, я кажи?

— Много тъп, сър.

— Точно така! Сложи ръцете си на чина.

Никога не се разплаквах, колкото и силно да ме удряше. Седях и стисках зъби, притиснал пулсиращите си длани между коленете, а кръвта бавно се отдръпваше от лицето ми. Понякога в такива моменти с благодарност си мислех, че не аз, а учителят е подложен на по-голямото унижение.

Въпреки това в училище се справях добре. Бях първи по успех в класа. Всяка година спечелвах училищната награда за смятане наум. Вкъщи обаче нищо не казвах. В последния ден преди лятната ваканция на връщане обикновено спирах при шлюзовете зад склада за бира, скъсвах бележника си и хвърлях парченцата му във водата.

Ала един ден без никакво предупреждение бях извикан в кабинета на директора. Там заварих майка ми — с шапка и официално манто, бе сложила чантата си в скута, ръцете — върху чантата, седеше съвсем неподвижна и гледаше в килима. Кабинетът беше тесен и мрачен. На поставка до стената стоеше статуя на Девата досущ като охтичава, с пронизано сърце, малките й ръце опечалено протегнати напред. Навън беше пролетен ден, ветровит и ясен. Големите крака на отец Баркър стърчаха изпод бюрото му, обути във високи обуща с връзки и нееднократно подлепвани ходила, а гамашите му бяха така износени, че бяха заприличали на креп за жалейка. Беше едър навъсен човек с лице като месечина, обръсната до синьо брада и бавна, умислена походка. Викаха му Хрътката. Беше по прякора на някакъв второстепенен герой. Той се изправи, взе да рови под полите на католишкото си расо и извади смачкан пакет цигари. Пушеше мрачно, с особено настървение, сякаш изпълняваше досадно, но неизбежно задължение. Тъкмо говорел, каза ми той, какъв прекрасен ученик съм бил. Излезе иззад бюрото си и взе да крачи напред-назад, а расото му се поклащаше зад него. На всеки завой се обръщаше тежко и тромаво като човек, помъкнал след себе си дръпнат, опърничав кон. Сиви личинки пепел се ръсеха по лъскавото било на корема му. Хранел големи надежди, тъй рече. Спря и застрашително се надвеси над майка ми.

— Големи надежди, мадам!

Най-накрая тя вдигна очи към мен укорително и безмълвно като дребен конспиратор, неуведомен за чудовищните размери на съзаклятието. Извърнах поглед от нея към прозореца и ясния задъхан ден навън. Далечните дървета въздишаха мълчаливо и току се полюшваха със замах. Не казах нищо. Отец Баркър отново запали цигара и напълно изчезна зад извилия се дим и разхвърчалите се искри.

По-късно, когато се прибрах у дома, къщата бе потънала в страшно мълчание. Майка ми обикаляше кухнята, все още с шапка на главата, бореше се вътрешно с урагана от напиращи емоции: гняв, гордост, смътна тревога, непонятно възмущение.

— Чувствах се като глупачка — изплака тя. — Седнала там като същинска глупачка!

Тя изпитваше ужас от това да бъде забелязана и избрана.

 

 

В гимназията учителят ни по математика се казваше Пендър. Беше англичанин, при това мирянин. Защо беше дошъл в „Свети Стефан“, май никой не знаеше. Възрастен, слаб, с тясна, подобна на клин глава и дълги ръбати крайници, той не се движеше, а се прокрадваше тихомълком като дебнещ звяр. Костюмите му, иначе от хубав едноцветен, ала добре омазнен с годините вълнен плат, бяха развлечени и измачкани като кожа, когато се сменя. Имаше вкус към обиколните пътеки и задънените улици на своя предмет, към парадоксите, загадките и математическите игри. В уроците си ни говореше за най-невероятни неща, за които никога не бяхме чували: геометрия на кривите, алгебрични разновидности, нови начини за отнасяне на числата едно към друго. И насън да ме бутнеш, все още мога да изброя чуждоземните имена, които чух за пръв път в неговите часове: Минковски и Ойлер, Пеано и Хевисайд, Инфелд, Шпернер, Тарски и Олберс. Обичаше да обърква учениците си и това също беше вид тормоз. Бавно обикаляше стаята в кръг, някак особено преплел дългите си ръце, и с язвителна усмивка наблюдаваше редиците лица, които го зяпаха с напрегнато недоумение. В неговите уста и най-обикновените думи — множество, система, преобразуване на числата — придобиваха тайнствено, почти магическо значение. Самият той приличаше на жрец, особено като застанеше до прозореца в профил, вдигнал лице към бледата дневна светлина, с ореол от бяла коса, пламнала върху лъсналото му теме, и говореше с тънкия си писклив глас за Нютонов бином или Булева алгебра, за загадъчното сходство между числата в реда на Фибоначи и спираловидната подредба на семената в питата слънчоглед.

Той, разбира се, беше много доволен от мен, но се държеше малко предпазливо, сякаш подозираше клопка. Пристъпваше на пръсти край мен с нервна веселост, после се спускаше ненадейно, сякаш готов да ме сграбчи, гънките на мършавия му врат се раздрусваха, после рязко се дръпваше назад, смехът му изсвистяваше като парна свирка и само сивият връх на езика му се стрелваше през дупката на един липсващ зъб. Вече бях овладял диференциалното смятане и можех да решавам и най-заплетените задачи по тригонометрия.

— Невероятно! — възкликваше мистър Пендър и потриваше сухите си като пергамент ръце. — Просто невероятно!

После се изсмиваше и тънките му устни се дръпваха назад в нещо като озъбване, а върхът на езика му пак се стрелваше навън.

В класа започнаха да ме наричат любимеца на Пендър. Но аз никак не се радвах на тази мъчителна и някак опасна връзка помежду ни. Пердахът, който трябваше да изтърпявам преди, не ме поставяше в толкова неудобно положение и с него се справях по-лесно, отколкото с потайното и лукаво покровителство на мистър Пендър. Опитах да се откъсна от него, като нарочно правех грешки, преструвах се на объркан и неразбиращ, ала той винаги подушваше хитростите ми, усмихваше се, свиваше устни, повдигаше едната си вежда, щипваше ме отзад по врата и невъзмутимо отминаваше.

Един следобед най-ненадейно цъфна у дома. Беше се докарал с филцова шапка и бастун. Извън училището обикновено се носеше крайно неугледно и имаше сприхавия вид на безработен актьор.

— Вие ли сте мисис Суон? Минавах наблизо и…

Той се усмихна. Тя се дръпна назад, като бършеше ръце в престилката си. Нашият площад, и тя го знаеше много добре, не принадлежеше към онази част от града, където мистър Пендър би могъл да се озове случайно. Случайно появяващите се непознати я плашеха. Тя го покани в хола и му поднесе шери, но ръката й трепереше, докато пренесе малката чашка от бюфета до масата.

— О, толкова сте мила.

Тя стоеше като изпаднала в транс, със сключени ръце, без да гледа към него, ала същевременно го поглъщаше на части — шапката, тънките му пръсти, изкривената папийонка. Той говореше тихо и убедително, без да вдига очи от масата. Тя едва ли го слушаше, стоеше като омагьосана от любезното му, почти недоловимо присъствие. Изпитваше желание да го докосне. Той седеше, кръстосал острите си колена едно върху друго, и непрекъснато опипваше столчето на чашата си. Излъчваше леденото спокойствие на скъпоценен предмет сред фалшификати. Около него всичко просто и познато се преобразяваше от магията на невъзмутимото му присъствие. Килимът с шарки на цветя, решетката от ковано желязо пред камината, гипсовите патета по стената — тези неща никога повече нямаше да бъдат същите.

— Невероятен феномен, мисис Суон. Такъв блестящ талант. Истинско чудо. Какво друго да кажа? За мен е чест, че го познавам.

Синьозеленикавите му очи грееха жадно и ненаситно, а в ъгълчетата на устата му се пенеше слюнка и тя веднага забеляза неразборията от беззъбие в нея. Той спря да говори и я загледа, разстла мълчанието си пред нея, както търговец разстила мостри от най-хубавата си и скъпа стока. Тя го чу как затаи дъх. Петата на единия му чорап беше замрежена с кръстосан бод. За миг си представи апартамента му — прах, изтъркана пътека на пода, мъждукащи неподвижни светлини по ъглите. Стегна се.

— Да — рече тя и приглади престилката върху коленете си. — Разбирам.

Аз седях на канапето, гледах мистър Пендър безмълвно и не можех да му се начудя. Присъствието му бе обсебило къщата като някакво дръзко насилие. Той погледна към мен и се усмихна нервно, повиши глас и се разприказва така бързо, сякаш искаше да предотврати нещо. Майка ми също ме погледна, като че бях някаква екзотична пъстропера птица, кацнала изневиделица в хола й. Първо отец Бейкър с неговите големи надежди, а сега и този тук. Изпита обичайното си гневно объркване. Нещата, които говореше, тези негови намерения и планове, предложенията му изобщо не й харесваха, направо се боеше от тях. Тук те нямаха място, също както и тази скъпа шапка върху масата, както и бастунът, който въртеше в белите си като тебешир ръце. Най-накрая стана да си върви. Тя го изпрати до вратата.

— Толкова се радвам, че се запознахме, мисис Суон.

Тя като че ли изведнъж се изтощи от него, от изящните му обноски, от усмивката, жестовете, начина, по който произнасяше името й, сякаш се мъчеше да я предума. Отвън на прага той се поколеба, затутка се, взе да оглежда младите дръвчета, обрамчващи площада. Знаеше, че трябва да опита още веднъж, да впечатли с нещо тази дребна мълчалива жена, да изтръгне обещание от нея, ала тя изглеждаше толкова страшна със скръстените си ръце и стиснати устни, че не рискува да я предизвика. Но тя даваше ли си сметка, даваше ли си сметка какво необикновено… какво невероятно?… Гняв и безсилие се надигнаха у него като вълна, която се разля и остави след себе си пенести следи от тъга. Откъде знам ли? Ами просто знам. Всезнаещ съм, така е. Той се усмихна мрачно и си тръгна, вдигайки пръст от топката на бастуна си, и това беше неговото меланхолично сбогом.

 

 

Когато си отиде, за кратко настана луда радост, сякаш къщата ни като крехка лодчица бе избягнала на косъм корабокрушение и бе оцеляла. След което отново ни захлупи глуха тишина.

Точно тогава ни посети чичо Амброуз. Спря на прага нерешително и взе да души напрегнатата атмосфера. Той представляваше уголемено подобие на баща ми. Тялото му беше прекалено едро за малката главица, кацнала отгоре. Имаше близко поставени очи, къдрава коса и сурово издадена напред брадичка — разполовена от дълбоко врязана трапчина и така безмилостно обръсната, че приличаше на гладките полукълба на малко стегнато дупе. Към собствената си грозота той се отнасяше с ревностно внимание, грижеше се за нея, угаждаше й и я глезеше, както майка глези слабоумното си дете. Костюмите му бяха винаги малко по-вталени, а обувките — малко по-лъснати отколкото трябва. Мълчанието излизаше от него на вълни, като полъх, внушаващ уязвимост. Винаги изглеждаше така, сякаш още миг, и ще се впусне в някаква ужасна изстрадана изповед. Неговата сдържаност и мъчителна умисленост му придаваха авторитет в нашата къща. Мнението му се зачиташе и уважаваше. Мама му съобщи за посещението на учителя с разширени пръхтящи ноздри, като почти крещеше, сякаш разказваше за нанесена й обида. Поверете го на мен, така я подканил мистър Пендър и опънал устни в зъбата усмивка. На това чичо Амброуз кимна дълбокомислено.

— Наистина ли? — внимателно попита той.

Тя изчака още малко, ала чичо Амброуз продължи да избягва погледа й. После гневно се обърна към печката и свали един тиган от пирона на стената. Баща ми се надигна тихо от стола и пое към вратата. Бам! — издрънча тиганът. Той се сепна, спря, извърна се назад и я погледна над очилата. Беше по риза и тиранти, стиснал вестник в едната си ръка, а в другата — дръжката на вратата. Въздъхна.

— Какво има? — попита глухо. — Какво толкова е станало?

— Нищо! — изкрещя тя, без да се обърне, след което се изсмя мрачно. — Абсолютно нищо!

Метна няколко навързани наденички в тигана, лумна съсък, дим и пръски мазнина. Баща ми стоеше на прага и дишаше тежко. Такива им бяха кавгите — искри и святкане като от мятане на ножове.

Джак Кей, който дремеше край кухненската печка, се стресна, разбуди се и изсумтя. Огледа се крадешком и облиза устни. Той презираше старостта и нейните недъзи. Изправи снага и възнегодува. И той не харесал този мистър Пендър, никак дори.

Баща ми се върна от вратата, отпусна се тежко на стола и изплющя с вестника като с камшик. Чичо Амброуз се прокашля и забоде поглед в отчупения ръб на умивалника.

— Какви ли не се навъртат в Ашбърн — промълви, сякаш на себе си. — Всевъзможни странни типове.

Чичо Амброуз знаеше всичко, което става в града — кой пристигнал, кой заминал. Караше наемен автомобил и по цели дни висеше зад волана му, паркирал пред гарата, за да чака пристигащите влакове.

Нищо обаче не бе в състояние да отклони мама от мислите й. Огледа стаята с унищожителен поглед и пак се изсмя рязко и дрезгаво.

— Поверете го на мен, как ли пък не!

Никой не й отвърна. Остана така, разколебана за миг, цялата пламнала от яд, после пак се извърна към свистящия тиган. И пак неловка тишина. Чичо Амброуз барабанеше с пръсти по масата и си подсвиркваше безшумно. Джак Кей седеше с увиснало чене и зяпаше към тавана с празен замъглен поглед. Баща ми мърдаше устни, докато напрегнато изчиташе вестника. Всички бяха някак смутени, мъчеха се да потиснат нещо, сякаш призрак се бе настанил сред тях, а те се правеха, че не го забелязват. Огледах ги с интерес. Защо се страхуваха? Призракът бе протегнал безплътната си неумолима ръка единствено към мен.