Джон Банвил
Мефисто (25)

Люлякът бе цъфнал в градината на болницата. Първите още неукрепнали пациенти, осмелили се да излязат навън, шляпаха по чехли и болнични халати, вдигнали бледопепеливите си изумени лица към слънцето. Весели пухчета от бели облаци се носеха над покривите и за миг сградата заприлича на голям кораб, поел през синевата. Входното антре на болницата бе обляно в ярка светлина. Неизвестно как едно врабче бе влетяло вътре и сега се блъскаше в ъгъла на високия прозорец — още чувах паническото пърхане на малките му крилца. На регистрацията ме спряха.

— Роднина ли сте? — попитаха.

Широк лъч слънчева светлина, пълен с прашинки, бе легнал косо върху стъпалата като падаща колона.

Мамо.

Тръгнах по коридора, после седнах в чакалнята. Имаше маса, пластмасови столове и ваза с изсъхнали цветя. Времето течеше, мина цял век. Бях там и не бях там. Най-сетне се появи отец Плумър, застана пред мен, стиснал меките си длани. Не носеше очила и без тях очите му бяха зачервени и приличаха на болни. Той поклати глава, сякаш разочарован от нещо, от лошото време например.

— Съжалявам — изрече.

Икар. Икар.

Пълна догоре е чашата.

 

 

Поисках да видя стаята й. Леглото беше голо, кошчето — изпразнено, шкафчето зееше отключено. И все пак за мен тя продължаваше да е там — там във всичко, което липсваше. Нима някога е било другояче? Опрях чело в стъклото на прозореца, загледан в дима над покрива, малките облачета, сенчестите хълмове в далечината. Ледено море бушуваше в мен. Отец Плумър крачеше тихо, скърцаха само гьонените му подметки.

— Намериха я в параклиса — каза. — За мен това е голям знак, че именно там е отишла да потърси покой. — Млъкна и ме изгледа с голия си, опипващ ме взор, после пак закрачи, заскърца. — Разбира се, въпросът е откъде е взела тази ужасна, ужасна смес, и то в такива количества. Властите имат своя версия по въпроса и ако се окажат прави, тогава една личност, уверявам те, ще пострада сериозно и най-вече ще изгуби положението си тук, при това доста скоро.

Отново ме погледна многозначително и кимна бавно — само веднъж. Въобразявам ли си или наистина потри ръце?

 

 

Открих професор Косок в апартамента на Чандъс Стрийт. Седеше до прозореца в кухнята с палто и шапка. На масата пред него стоеше свитият му юмрук. Очите му бяха червени, големи сълзи се стичаха по мазното му лице от двете страни на носа. Бяха му дали нейните вещи, събрани в найлонова торба: дамската й чанта, коженото палто и пеньоара на цветя. Изгледа ме уморено.

— Къде е твоят порядък, а? — попита.

Тя му беше дъщеря, бях ли споменал за това?

Обиколих задните стаи. Как величествено грееше слънцето тук, промъкнало се през високите прозорци — светлина от едно друго време. Стоях и плачех. Лято! Градината в цветове. Гълъб кацна на перваза, изгугука тихо и отлетя.

На излизане взех спринцовката й, онази в подплатената с кадифе кутийка — за спомен.

 

 

Част от мен също умря. Събудих се една сутрин и открих, че не мога да събера две и две. Нещо се бе пропукало, ледът се бе разцепил. Нещата се тълпяха, самите неща. Една капка вода плюс една капка вода вече не правеше две капки, а една. Два портокала и два портокала не правеха четири в някакъв нов синтез, а упорито запазваха себе си. О, не искам да кажа, че не съм мислил за тези неща и преди, само че сега не можех да мисля за нищо друго. За числата бях научил всичко и не разбирах нищо.

 

 

Изгубих черната тетрадка, заврях ли я някъде, хвърлих ли я, вече не си спомням. Нима не си създадох собствена черна тетрадка?

 

 

Мъка, но разбира се, и чувство за вина. Няма да им се дам. И болка, но не колкото преди, а и с всеки изминал ден намаляваше. Лицето ми почти се оправи, една сутрин ще се събудя и няма да се позная в огледалото. Нов човек. Заобикалям болницата отдалеч. Какво повече мога да намеря там? Вече не искам никакви покровители. Искам да бъда, да бъда какво — не знам. Гол. Без кожа. Пищящо бебе, яростно размахало юмруци. Знам ли?

Дали завързах всички свободни краища? Дори измисленият свят има свои правила — може би досадни и глупави, но не може да се оспорват.

И до ден-днешен имам усещането — май никога няма да се отърва от него, — че ме следят. Често ми се случва да спра насред улицата и рязко да се обърна при вида на проблеснал риж перчем и ехидно усмихнато лице сред безликата тълпа. Само моето въображение ли е това? Дали няма и нещо друго? Той ще се върне под една или друга форма, човек не може да му се изплъзне. Отново започнах работа — пробно. Върнах се към самото начало, както и към простичките неща. Простичките! Точно така. Този път ще бъде по-различно, смятам, че ще бъде много по-различно. Няма да постъпвам както преди, както правех през онези дни. Не. В бъдеще ще оставям нещата, ще се опитвам да оставям нещата на случайността.