Джон Банвил
Мефисто (22)

В една от тези утрини с Феликс — не, чакайте, тогава него го нямаше. Просто през едно априлско утро. И професора го нямаше, беше заминал някъде, не си спомням къде. Апартаментът беше тих. Върху масата в предната стая имаше остатъци от храна, а пепелникът беше препълнен. Застанах до прозореца, нямах желание нито да си тръгвам, нито да остана. Болката отново се обади, дръпна струните и забарабани, както правеше всяка сутрин в този немощен час. Представях си, че нещо в мен — цялото колена и остри лакти — подръпваше опънатите ми нерви. Улицата беше пуста. В една от отсрещните къщи иззвъня телефон, приглушеният му звук не спираше и не спираше. Безмълвието се струпа зад гърба ми като огромен ням звяр и току леко ме подбутваше тъжно и настоятелно. Не обичах да оставам сам в стая, която не е моя, почувствах се като чужденец, искам да кажа чужденец на себе си, сякаш бяхме двама — аз и другият, онзи натрапник, отвътре, който тайно делеше с мен тази крехка тленна обвивка от плът и болка. Но изведнъж се оказа, че не съм сам.

Тя беше в мръсната тъмна баня на етажа. Открих я, когато понечих да отворя вратата, ала нещо я бе подпряло отвътре. Лежеше свита на кълбо с притиснати към гърдите си колене и отметната встрани гола ръка. Носеше прозрачната си найлонова мушама, а отдолу бе по комбинезон. Босото й ходило затискаше вратата, така че трябваше да си глътна корема и да се промуша странично през тесния отвор. Когато коленичих до нея, тя се размърда, потрепери, изскимтя тихо и въздъхна като заспало дете, което не иска да прекъсваш съня му. Ръцете й бяха ледени, изглежда, бе лежала така часове наред. В свивката на ръката й имаше синина, която бе започнала да пожълтява.

— Адел — прошепнах. — Адел!

Почувствах се като глупак.

Вдигнах я. Беше се подмокрила. Изведнъж натежа в ръцете ми — студена, влажна отпуснатост, която едва носех. Като я вдигнах, мушамата й прошумоля и изпука. Промуших крак през пролуката, за да отворя вратата, ала изгубих равновесие, залитнах като ездач при полукръг, и за миг останах така — ни напред, ни назад, с крак във въздуха и с рамо подпряно на стената. Кранът на умивалника капеше. Прозорецът зад тоалетната чиния бе отворен и долу в градината един кос чуруликаше звучно и настоятелно също като капчук. Когато извих глава, собственото ми опулено око се облещи срещу мен в огледалото за бръснене. Огледах се — кран, стар бръснач, чаша и в нея четка за зъби — контурите им се размиха пред погледа ми, удебелиха се в млечната светлина на утрото и за миг усетих как нещо се разкри пред мен — припламна насреща ми и изчезна като монета в дланта на фокусник.

Пренесох я в предната стая и я положих върху канапето, подпрях главата й върху страничната облегалка. Главата й обаче непрекъснато клюмваше. Изглежда, дълго бях стоял така, втренчен в нея като омагьосан. Влязох в кухнята, после излязох, обиколих спалните, кършех отчаяно ръце, търсейки и аз не знам какво. Взех опърпаното й кожено палто и я завих с него. През цялото време й говорех, спомням си смътно глухото и монотонно боботене на глас, който ту я придумваше, ту я гълчеше, глас, който можеше да бъде само моят. Спомням си също и градското изящество на пролетното утро с едва доловимия трафик и гугукащите гълъби, с бялото валмо като пухкаво облаче в ъгъла на перваза и големия блед паралелограм от слънчева светлина върху пода в краката ми.

После пристигна линейката и всичко потъна в странна, мечтателна леност. Май бях очаквал по-голяма суматоха, сирени и скърцане на спирачки, тропот на обувки по стълбите, викове. Вместо това — любезно позвъняване и двама усмихнати плещести мъжаги в униформа, които мъкнеха сгъваема носилка. Имаха вид на хора, които знаят точно какво ще намерят. Спокойно се заловиха за работа, единият зави Адел в червено одеяло, докато другият разгъна носилката. После двамата я вдигнаха много сръчно от канапето и завързаха кожени каиши през раменете и глезените й, а единият се наведе и отмахна влажен кичур коса от бузата й. Тя беше толкова бледа и изглеждаше така спокойна — като статуя на дете-мъченик. Отвън на улицата радиото в линейката изпращяваше на равни интервали. Поставиха носилката върху тротоара, докато отворят задната врата. Адел се събуди и се огледа панически. Сграбчи ръкава ми.

— Какво си направил? — проплака дрезгаво. — О, Боже, какво си направил…

Качиха я в линейката и я откараха. В отсрещната сграда онзи телефон отново се раззвъня.

 

 

Разбира се, имаше само една болница, в която можеше да се озове. Крачех безмълвен като спомен по познатите ми коридори. Всичко бе потънало в тишина. Това бяха моменти, още си ги спомням, когато всичко утихваше внезапно, без причина, насред сутрешната суматоха и тогава тишината плъзваше като етер, изпълваше отделенията. Някъде свиреше радио, а в кухнята пееше готвачка. Казаха ми, че Адел спи — винаги така казват: сега спи, сякаш сънят е някаква много специална и скъпа терапия. И ми хвърляха бездушен поглед. Но когато отново се появих същата вечер, тя беше будна, седеше изправена в бялото легло, напрегната като птица, завързана за прът, тънките й ръце стискаха завивката, а тънкият й врат се бе източил напред. Стаята миришеше на мляко и теменужки, нейната миризма. Феликс беше там, както и професор Косок. Професорът седеше с кръстосани крака, барабанеше с пръсти по коляното си и гледаше в тавана. Спрях на прага.

— Ето го и нашия хубавец — провикна се Феликс. — Какво! Не носиш цветя за цветето, цветя, окъпани в роса?

Очите на Адел блестяха трескаво и тя не спираше да се смее.

— Вижте това място — каза тя. — Какво правя тук? Питам какво правя?

Погледът й се плъзна покрай мен и се вторачи в нищото. В крайчеца на устата й имаше възпалено червено петно, което току разчесваше с нокти. Беше още по комбинезон, наметната с коженото си палто. Подръпваше косата си, която стърчеше на всички страни — гарвановочерна и лъскава, като раздърпана перушина, Феликс прикри уста с ръката си и ми заговори насмешливо, но уж сериозно.

— Станала е непоносима, направо е откачила.

Изхили си. Вечерната светлина озаряваше прозорците. Отвън се виждаше ръбът на тухлена стена и плоското пространство на покрив с комин, който бълваше бял пушек. Професорът се намести в стола и въздъхна.

— Късно е — каза той, без да се обръща към никого. — Трябва да тръгвам.

Но не се помръдна, остана да седи с втренчени в тавана очи, а пръстите му продължаваха да барабанят. Отмина миг — сякаш си го предадохме от ръка на ръка. Феликс се изсмя тихичко и рече:

— Да, шефе, хайде да тръгваме. Време е да се омитаме.

Като стигна вратата, професорът се поколеба, взе да се преструва, че търси нещо в джобовете си. Намръщи се. Адел не вдигна очи да го погледне. Феликс го смушка закачливо, смигна ми иззад рамото му и двамата излязоха.

Загледах се в дима навън. Вечерното небе бе избледняло. В далечината се виждаха хълмовете — едва-едва очертани. Адел продължаваше да стои с извърнато лице. Опитах се да докосна ръката й, ала тя се отдръпна, не рязко, но непреклонно, като дете, което не дава куклата си, и толкоз.

— Изтормозих се, нали виждаш — рече. — Нямам покой. И какво да правя тук?

Въздъхна и поклати глава леко раздразнена, сякаш този престой в болницата й беше провалил други, далеч по-важни дела, които сега трябваше да чакат.

— Съжалявам — казах.

Далеч в небето ято птици се издигна и закръжи — мракът изведнъж припламна със сияйни отблясъци, а хилядите криле се сляха в едно. Икар. Адел се огледа замаяно.

— Взеха ми цигарите — рече. — Трябва да ми донесеш. — И за пръв път, откакто бях влязъл, ме погледна право в очите с онзи свиреп и малко разноглед поглед. — Нали? Трябва да…

Вратата зад мен се отвори, обърнах се и видях старшата сестра. Стоеше на прага и ни гледаше.

 

 

Ред, порядък, хармония. Искаш ли нещо, искаш ли го много, можеш да сложиш край на произволните случайности. Чаках търпеливо в състояние на мрачно въодушевление. Бях отхвърлил излишния багаж от предишните години и сега преследвах единствено простотата — изчистените, непретрупани неща. Навсякъде долавях тайни знаци. Звукът на машината бе като песен за мен, та не бях ли и аз като нея създаден въз основа на бинарния код? Едно и нула — това бяха полюсите. Щурмът на пролетта разтърси сърцето ми. Не можех да спя, с часове обикалях грейналите нощни улици — жертва на някаква безрадостна веселост. Измъчваха ме болки. Когато най-накрая изтощен се отпусках в леглото, зарейвах поглед в небето и препускащите облаци, а отвътре ме измъчваше тъпа сива болка, спотайваше се в стомаха ми като плъх — спотайваше се и гризеше. Още при първия пепелив здрач ставах — клепачите ми пареха, главата ми пулсираше тъпо — и се отправях към болницата.

Там също господстваше безумна атмосфера. Когато влязох в стаята на Адел, заварих Феликс и отец Плумър — и тримата със светнали очи и задъхани, сякаш току-що бяха приключили някаква буйна лудория. Отецът идваше често. Пълничък и едър, вечно облечен в черен костюм и с везан епитрахил отпред, надничаше през вратата със заговорническа усмивка, а очилата му проблясваха. Плясваше с ръце и се изсмиваше, оголвайки белите си зъби и златни пломби. Приличаше на голямо, тромаво и непохватно момиче. Обичаше да идва. Дай да си спретнем едно парти! — така казваше и успяваше да придума някое от кухненските прислужничета да донесе чай и табли с хляб и масло. Преди да се настани, сваляше епитрахила си с благоговеен жест, целуваше го със затворени очи и го оставяше настрана. После вдигаше ръце към небето и прошепваше:

— О, свобода!

Към Феликс се отнасяше с нещо като трепетна фамилиарност, нервно се навърташе край него и сервилно се кискаше на шегите му.

— О, твоето мръснишко подсъзнание! — подхвърляше му. — В главата ти все такива се въртят.

А Феликс вдигаше очи над отеца, улавяше погледа ми и се усмихваше, разтягайки докрай тънките си устни.

Адел седеше сред нас със замръзналото си като маска пребледняло лице и чумава коса. Вместо комбинезона сега носеше атлазен пеньоар на рози и птички, от който стаята съвсем бе заприличала на клетка. Смееше се все повече и повече, ала смехът й все повече и повече наподобяваше уплашените писъци на оплетена в мрежа птица. Очите й помътняха и тънко белезникаво було покри зениците й. Все се оплакваше, че не й достига светлина, че стаята е мрачна, но когато вдигнех венецианските щори или пък светвах още една лампа, тя закриваше лицето си в шепи и извръщаше глава от ослепителния блясък.

След едно от нашите посещения отец Плумър се позабави пред вратата й. Изглеждаше някак тържествен и развълнуван.

— Знаете ли, аз ще я спася — рече ни. — О да, тя вече се съгласи да приеме наставленията ми.

Феликс отстъпи на крачка от отеца и се ококори насреща му, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Ой-ла-ла! — рече и вдигна длан да скрие тънката си подигравателна усмивчица, която не успя да сдържи.

След време обаче веселяшкото настроение, което обикновено заварвах в нейната стая, отстъпи пред една по-напрегната благочестива атмосфера, в която въздухът вибрираше като след току-що заглъхнало ехо. Веднъж дори ги сварих да се молят — отецът на колене с ръка на челото, требникът отворен, а Адел легнала по гръб със сключени върху гърдите си ръце и втренчени в тавана очи, напълно неподвижна и восъчно бледа в атлазения си пеньоар, подобно статуя на красива удавница, положена върху покрития с цветчета бряг на река. Но това не продължи дълго. Един ден тя грабна молитвеника от ръцете му, изсмя се и го запокити надалеч и макар че, увесил нос, той продължи да се навърта в коридора пред вратата й, тя категорично отказа да го вижда повече.

— Не се тревожи, падре — окуражаваше го Феликс. — Тя самичка ще намери пътя към просветлението.

Тази нощ Адел бе в добро настроение — седеше по турски под завивката, а в скута й се мъдреше препълнен пепелник. Беше се начервила, миглите й бяха с аркансил, а ноктите на ръцете й — лакирани в яркочервено. Размахваше ръката си с цигара между пръстите, пърхаше с мигли и се превземаше като същинска съблазнителка.

— Опита се да пъхне ръка под дрехите ми — подхвърли тя. — Представяш ли си!

Феликс едва не припадна от смях.

— О, Боже! — извика той и се хвана за главата. — Значи това му било спасението!

Когато той си тръгна, тя се изправи в леглото, намръщи се и взе нервно да подръпва чаршафа. Правеше всичко възможно, само и само да не срещне погледа ми. Взе едно списание и започна да го разглежда.

— Слушай! — обади се най-после. — Трябва да ми донесеш нещо. Онази кучка ми дава само някакви хапченца по предписание — как им викаше, абе няма значение, но те не ми вършат работа.

Спря да прелиства лъскавите шарени страници, умълча се и наведе глава. Настъпи тишина. Загаси цигарата си в пепелника, премрежи очи и ги втренчи в тънкото синкаво перце дим, което се виеше нагоре.

— Не мога — казах. — Как бих могъл.

Тя не продума, нито помръдна, сякаш не беше чула.

— Да — промълви. — И той така ми отвърна, след което се изсмя. — Погледна ме и опита да се усмихне. Възпаленото ъгълче на начервената й уста се бе разранило. Долната й устна трепереше. — На теб ти дава, нали? От хапчетата, онези. Можеш да я помолиш за още. Ще кажеш, че са за теб.

Понечи да се измъкне от постелята, преобърна пепелника, коленичи на края на леглото, прегърна ме през врата и притисна треперещите си устни към моите. Разплака се. Червило, цигарен дим, солени сълзи. Още усещам вкуса им в устата си.

— Ще легна с теб — изпъшка тя. — Всичко, всичко, което поискаш! Абсолютно всичко…