Джон Банвил
Мефисто (2)

Не си спомням кога за пръв път научих за съществуването, ако това е думата, на моя умрял брат. Отначало знаех само, че съм оцелял след някакъв катаклизъм, трусовете от който още глухо отекваха в мен. Загадъчното събитие, което ни бе произвело, било резултат, според учебниците, на задържане в ранното развитие на оплодената яйцеклетка, вследствие на което зародишът започвал да се дели на две. Предпочитам да си представям някоя от ония неприлични картички, дето ги продават по пристанищата, изобразяващи дебела дама с румени бузи, големи цици и мощен задник, разцепен на две от вклинилия се дребен компаньон. Причината обаче е без значение, важен е резултатът. Между другото злощастията, от които сме се отървали, са много повече. Можехме да бъдем сиамски близнаци. Единият от нас можеше със закъснение да се включи в кръвообръщението на другия. Или можехме просто да се задушим един друг. От всичко това сме успели да се избавим и най-накрая сме се появили задъхани, за да поемем първата си глътка въздух. Аз пръв. Брат ми — нещастен изтърсак. Изтощен плувец, удавил се във въздуха. Баща ми, когато Джак Кей най-накрая успял да го домъкне вкъщи, зяпнал в тъпо недоумение: бебето скимтяло в прегръдката на майката, а едно безжизнено негово подобие лежало проснато върху чаршафа.

Майка ми все трепереше да не умра. Джак Кей побърза да й припомни как неговите братя, хомункулите, изкарали само ден. Тя ме кърмеше усърдно и пламенно, защото страстно искаше да оцелея. Не ме изпускаше от погледа си нито за миг. Беше ми свила гнездо в голямото чекмедже на гардероба в спалнята си. И досега си представям как лежа там, неестествено притихнал, лениво размахвайки кривите си ръчички и крачета като обърната по гръб костенурка. Когато се навеждаше над мен, аз я поглеждах опипом и се чумерех. Блуждаещият ми белезникав взор беше като на пътник, завърнал се от много далечна и много непозната страна. Нощем лежеше будна, заслушана в непонятните шумове на новородения живот: неспокойното въртене, тихите вопли и от време на време нещо като сподавена въздишка, издаваща пълно отегчение. По-късно, когато вече се научих да ходя и тръгнах сам да вървя, си измислих някакъв собствен език — бързо нечленоразделно водно бълбукане, от което хората наоколо се притесняваха. Сякаш си говорех с някого. Щом ме чуеше, майка ми се спотайваше на стълбите зад вратата на стаята ми, а аз на свой ред, усещайки присъствието й, моментално се умълчавах. Това положение между нас двамата продължи много дълго: нащрек, притихнали и заслушани в собствените си необяснимо разтуптени сърца. Тогава Джак Кей често помръдваше мустаци и се питаше на глас дали пък не съм нещо чалнат в главата.

Като се връщам мислено към миналото, и досега чувствам някаква нежност, вярно, примесена с леко презрение към това объркано малко създание, което населява спомените ми от онези първи години, прекарани в съзерцателна самота и вечна бдителност. Не смеех да се отдалечавам от къщата. Спалнята ми, с две малки прозорчета, гледаше към площада и аз имах чувството, че се спотайвам вътре като в някаква глава. В собствените си очи изглеждах някак непълен, нито съвсем истински. Приказките ме омагьосваха, в тях откривах нещо смайващо познато с налудничавата им логика, с липсата на последователност, с произвола и безпричинното ожесточение на съдбата. Веднъж ме заведоха на цирк и още си спомням шума, блещукащите светлини, отривистите подпръдвания на духовите инструменти, нелепото ухание на смачкана трева, прорасла между седалките. Имаше премятащи се джуджета, жена със змия, както и един тънък като кинжал акробат със зализана с брилянтин коса, който бе кацнал върху опашната си кост и изпълняваше някакви мъчителни, съвършено невъзможни и драматични на вид пози с каменния израз на циничен търговец, изложил за продан порнографската си стока. Обаче най ме изнервяха клоуните с техните пипонести глави и каучукови крака, с провлачените странни подвиквания, с начина, по който непрекъснато се заяждаха един друг и по-ниският се тръшваше на земята и почваше да реве от яд и да се превива уж от болка, а после се извръщаше ненадейно и без да му мигне окото, фрасваше длъгнестия си приятел право в лицето. Като омагьосан седях и не помръдвах през цялото представление, зазяпан в осветената арена, и жадно поглъщах всичко като момчето от онази приказка, дето копнеело да се научи как да го побиват тръпки.

Майка ми ме извеждаше на дълги разходки, първо с количката, после щапуках пред нея, опъвайки кожените поводи, после взех да се поклащам, изоставяйки все по-назад, особено като минавахме край дългата редица на живия плет. Понякога стигахме чак до Ашбърн и се скитахме из пустеещите околности. Тогава тя ми показа къщата точно зад обора, където се бе родила. За нея Ашбърн щеше да си остане завинаги една идилия. Спомняше си живота в голямата къща и как на воля бе скитала в околностите, преливаща от любопитство и обич, точно както човек си спомня упоителната монотонност на прескачаща топка за тенис или далечното ручене на ловджийски рог в студена утрин — представа откъслечна и далечна, ала съвършена в своите безценни детайли, звъннала с кръшен смях, досущ като картина от осемнайсети век с благородници, увлечени в игра, на фона на разцъфнала горска полянка. — И насред тази пасторална красота се издигаше къщата, в която бе властвал кралят-жабок Джак Кей. Тук спомените й ставаха по-конкретни, спомени за белосани стени, за плъхове в сламения покрив, за ламариненото корито пред огнището в събота вечер, за пъстрата кокошка, застанала на куц крак точно в средата на слънчевото петно, огряло прага на кухнята. И безкрайните свади, разбира се, врявата, плесниците, побоищата. Сега оборът бе рухнал, а ковачницата на Джак Кей бе млъкнала завинаги. Един ден насред тревясалата пътека точно под огромното дърво срещнахме мис Кити от Ашбърн Парк, последната от рода Ашбърн, смахната и не много спретната стара мома с голям клюнест нос и сплъстена коса, която ни заговори най-любезно, а после отведнъж се развика и взе да ни гони от имението, като размахваше ръце и крещеше.

Спомням си и други гледки и преживелици, повечето страшни. За дядо Суон обаче пазя един-единствен спомен: огромна парцалена кукла, седнала в леглото, която се хили срещу малките къщички по протежение на Куин Стрийт. Беше сутринта на Великден и аз бях на пет годинки. Болничната му стая миришеше на тютюн за лула и урина. До леглото му имаше отворен прозорец. Светлината навън блестеше след току-що падналия дъжд. Дядо Суон се бе обръснал, легенчето, бръсначът и парчето огледало още стояха до него, а върху яката на нощницата му се виждаше капчица кръв. Ръцете му трепереха, но иначе изглеждаше в отлично здраве. Всъщност умираше. Давах си сметка за мрачната тържественост на момента. Нечии кокалести пръсти ме сръчкаха отзад между плешките и аз пристъпих напред, зяпнал почтително опънатото бяло чело на стареца и големите му мустаци, пожълтелите кехлибарени нокти и сресаната назад коса, която стърчеше като железни прошарени шипове, сякаш някаква сила теглеше главата му нагоре и навън към прозореца, към блесналите покриви, към самото пролетно небе — бледосиньо и студено като очите му. Сигурно нещо ми е казал, но аз си спомням само смеха му, и то не толкова като звук, колкото като излъчваща се от него аура, при това съвсем не добродушна. Дълго време след това си представях смъртта като кухо, безплътно и зловещо веселие, което седи и ме чака в онази душна зловонна стаичка.

Все още недоумявам. Това ли е бил истинският образ на дядо Суон, или пък моето развихрено детско въображение през онова великденско утро е сменило умиращия ми дядо с друг, далеч по-безчувствен старец? И като казвам друг, имам предвид Джак Кей. Смехът, ужасните нокти, щръкналите като четина мустаци, пожълтели в средата, всички тези особености са негови, нали така? Джак Кей. За мен той ще си остане винаги на осемдесет. Мъкнеше си годинките като медал за държеливост, мрачно и някак свирепо. Но по-добре да свършвам с него. Навремето живеел в Ашбърн и работел в ковачницата. Не беше редовен пияница, но изпадаше в тежки запои. Оженил се за Марта Еди-коя си, забравил съм й фамилията, миячка на чинии в голямата къща. Имаха деца. И не бяха щастливи.

Или поне Марта не беше. Не си я спомням много добре. Тя и баба Суон умряха почти едновременно. Затова и се сляха в съзнанието ми — и двете стари, и двете смазани от живота, някак не съвсем живи, подути, подпухнали, облечени в черно, болнави и вечно мърморещи. Гласовете им бяха тихи като фонов шум, като цвърченето на мишле зад ламперията на стената. Сигурно и техните гени — или поне част от тях — са си казали думата, все нещичко са оставили в следващите поколения, но самите те се бяха затрили напълно. Що се отнася до наследствеността, те просто не бяха в категорията на собствените си съпрузи. Все пак съществуват спомени, в които жената може и да не присъства осезателно, но нейното влияние се усеща. Например спомени за онези ветровити влажни дни в ранната есен с небе от ниски, гълъбовосини облаци, и мокри плочници, застлани с окапали листа, и празна боклукчийска кофа, която се търкаля насред улицата. Точно в такъв един ден някой ми каза, че баба е умряла. Новината не само че не ме натъжи, ами, не знам защо, ме развесели, и именно там, на улицата, отведнъж ме изпълни приятно топло вълнение — нещо, което не бих могъл да обясня, но смътно усещах, че е свързано с живота и с бъдещето. Не мислех за живата жена, тя нямаше почти никакво значение за мен. В смъртта си обаче се бе превърнала за мен в нещо като пробен камък, мисълта за който ме успокояваше и крепеше по същия необясним начин, по който ни окуражава мисълта за малки бездомни животни, за дрипави бедняци, за морски сирени сред надигаща се буря, за босите нозе на францисканските монаси.

Дори не знаех точно коя от двете бе умряла. Нека споменът за онази сребриста светлина върху окъпаната от дъжд улица им послужи за паметник, макар и нищожен, и на двете.

 

 

В тези мои ранни спомени баща ми представляваше някакъв смътен, загадъчен и в същото време особено жив образ. Работеше за един търговец на жито в склад, където стоката се продаваше на кредит или на изплащане. Самият той вечно миришеше на прах, слама, сено, юта и всевъзможни други сухотии. Имаше астма и болен крак. Умълчаванията му, които нито подмятания за времето, нито заплахи за живота можеха да смутят, съществуваха като нещо осезателно в нашата къща, подобно на глухо, нестихващо барабанене, което бе продължило толкова дълго, че всички бяхме престанали да му обръщаме внимание, ала въпреки това го усещахме достатъчно отчетливо, за да ни влияе зле. Присъствието му, неуверено и мимолетно, придаваше някаква загадъчна тежест и на най-баналните случки. Един ден ме качи отпред на колелото си и двамата поехме към връх Форт. Беше септември, тихо и ясно време. Пиренът цъфтеше. Седнахме край пътя да си изядем сандвичите и да изпием още топлото мляко, което мама ни бе наляла в шишета от лимонада и бе затворила със запушалки от хартия. Санаториумът беше останал зад нас, скрит между боровете с изключение на островърхия му покрив и редицата високи комини без пушек, смълчани и примамливи. Унесен в мечти, си представих как си почивам на някоя от неговите веранди, безпаметен, изпаднал в безвремие, увит в одеяла, с ослепителната бяла сграда зад мен, бавно залязващото слънце пред мен, а нечие радио тихо свири танцова мелодия. Баща ми носеше кепе и тежък балтон, който му беше голям и миришеше на нафталин. Посочи към ястреб, зареял се във висините, и рече:

— Виждаш ли го оня юнак там горе? За нула време може да ти изкълве очите.

Беше нисък човек с дълги ръце и криви крака. Главата му беше малка, поради което тялото му изглеждаше по-тежко и тромаво, отколкото беше. С тези крайници, с тези остри черти на лицето и близко поставени тъмни очи приличаше на онези недорасли воини, онези катраненокоси Пикт и Фирболг, така ли бяха, вилнели по далечните безграничия на историята. Веднага мога да си го представя целия в кожи, със заострени опинци, да куцука по здрач във високата папрат. Дребен на ръст човек, когото отмъстителните богове бяха пропуснали да забележат. Затова оцелял.

 

 

Понякога се улавям, че сънувам мечта, и в нея детството ми е безкраен празник с рояци русокоси деца, които се смеят запъхтени и препускат по озарени от слънце улици. Виждам късите им туники и обутите в сандали крака, виждам възрастните в бели дрехи, застанали под сянката на маслинено дърво как снизходително ги наблюдават. Трябва да е имало нещо, което да подхранва тази старогръцка фантазия, може би някоя игра на гоненица в неделна вечер, когато пред широко отворените врати на къщите — за да влиза летният бриз — майките са седели да си приказват на стъпалата, а нечия сестра, за пръв път сложила червило, се е надвесила да зяпа от прозореца на горния етаж.

Градът ни имаше дванайсет хиляди души, три църкви, методистка зала, тясна главна улица, изоставена антрацитна мина, река и задръстено от тиня и мръсотии пристанище, фрагменти от миналото стърчаха насред настоящето като скали в потока на времето: викингска погребална могила, нормандска кула, останал от памтивека зид, чиито отломъци приличаха на счупен кътник. Богата е била историята по тези места. Гиралдус Камбренсис се е подвизавал по нашите брегове. Рицарите от ордена на тамплиерите са държали странноприемница на полуостров Спайк. Областта е изиграла голяма роля в няколко потушени въстания. Сега обаче героичното й минало е съвсем помръкнало. О, щях да забравя, имало е и голяма борба срещу „Свидетелите на Йехова“, на чийто последен рунд лично аз станах свидетел: един от нашите свещеници заби кроше в корема на хилав младеж с мушама, докато насъбралата се тълпа крещеше превъзбудено, а във въздуха хвърчаха броеве на „Наблюдател“. В града ни се случи и зловещо убийство, чиято тайна си остана неразгадана: една тъмна нощ възрастна жена беше пребита до смърт в магазина си за бонбони в глуха тясна уличка. Този случай дълго подхранваше кошмарите ни — проснатото върху тезгяха безжизнено тяло, стъклениците с бонбони, кръвта.

Картината на този град е увиснала в паметта ми като някоя от онези скъпи, ала недооценени средновековни миниатюри с незнаен произход и необясними символи, чиито полупрозрачни, помръкнали цветове им придават странно и неочаквано очарование. Възможно ли е всичко да е било толкова отдавна, толкова различно, или пък тази стара кафеникава патина е само лакът, който спомените полагат и върху най-близкото минало? Вярно е, че имаше нещо лакирано в отблясъците на онези незабравими дни. Сивотата на влажния зимен следобед е може би най-подходящият за тях цвят, ала аз си мисля за бакалския месингов кантар, уловен в прашния лъч слънчева светлина, и парчето гладък син порцелан — викаха му „чайнис“, — открито в градината и оцеляло през годините; ето че пред вътрешния ми умислен взор лумна пламъкът на бледозлатисти криле и прозирно Лимбургско-синьо^[1] небе.

Наред с кулата и порутения зид, останал от памтивека, в града ни живееха и човешки антики: сакати, луди и гърбави, безумни чудаци с бонета на главата и черни шинели, монголоидни идиотчета с малки очички, куци крака и мили усмивки, които подтичваха след попрецъфтелите си майки. Те всички образуваха нещо като братство, в което бях новодошъл. Това братство си имаше и своите висши жреци. Например дребният мъж, който пристигна едно лято и отседна при роднините си в отсрещната къща на нашия площад. Носеше син костюм и лъснати до блясък обувки, перлени копчета за ръкавели и пръстен с рубин. Имаше голяма красива глава и широк гръден кош. Косата му обаче представляваше истински шедьовър: черна и загладена като шеллак, сякаш грамофонна плоча бе отлята по извивките на черепа му. Караше голяма триколка за възрастни. И подпрян на въпросната машина, събираше своите почитатели под сянката на площада. Винаги заобиколен от хипнотизирана тълпа дечурлига, той стоеше със скръстени ръце, а върхът на едната му лъсната до блясък обувка докосваше земята с изящната грациозност на балетист. В известен смисъл той беше идеалният възрастен: натруфен с бижута, наконтен и напомаден, внушително спокоен и хладнокръвен, само метър и двайсет. Притежаваше изискани обноски. Какъв такт! В негово присъствие се чувствах като най-обикновено дете.

 

 

Записаха ме в манастирското училище. Коридорите му бяха боядисани в бледоболнав цвят, високите прозорци имаха лъскави шнурове, опънати като примка за бесене, а монахините приличаха на големи грабливи птици, които не спираха да кръжат от стая в стая и да потракват с броеници. Страхувах се от съучениците си и в същото време ги презирах. Още са пред очите ми със зловещите си лица като готически водоливници, с лимби на челото и засъхнали сополи. Неизвестно защо моето име им се струваше смешно. Водеха своите братя и по-големи сестри на игрището специално да ме видят.

— Ето го там, попитай го де!

— Ей, ти! Кво ти е името?

— Никакво.

— Хайде де, кажи!

И бързо ме сграбчваха отзад за врата.

— Гейбриъл… ооо!… Гейбриъл Суон.

И всички избухваха в смях, това им действаше безотказно.

В моя клас имаше и друга двойка, хм, да, еднояйчни близнаци. Апатични дребосъци с белезникави очи и голи кокалести колена. Гледах ги като омагьосан. Бяха толкова спокойни, така безучастни, сякаш съвършената им прилика представляваше някакъв отдавна овладян номер и затова повече нищо не ги интересуваше. Ако искаха, можеха да си прекарват страхотно, да се занасят с когото им падне и да си правят шегички само с една проста смяна на местата си. Именно това ме поразяваше, да можеш така лесно, без никакво усилие, да изчезнеш като с магическа пръчка и да станеш друг човек с друго име — това, както и лекотата, с която би могъл отново да заявиш себе си, отдалечавайки се от другия. Разделени, всеки от близнаците е сам за себе си, отделна личност. Само заедно представляват куриоз.

Докато аз, аз имах до себе си нещо, от което не можех да се отдалеча. То не беше присъствие, а много осезателно отсъствие. От него избягване нямаше. Свързващата ни пъпна връв беше останала и нито раждането, нито дори смъртта бяха успели да я прекъснат, щом чрез леките подръпвания на недоизрязаните й нишки усещах онова, което го нямаше. Никой жив двойник не би могъл да бъде толкова упорит, колкото моят мъртвият. Празнотата ми тежеше. Струваше ми се, че не принадлежа изцяло на себе си, че деля себе си с някой друг. Случеше ли се, да речем, да падна и да си разкървавя коляното, мигом усещах някакво ехо, нещо като далечен звън, като почукване на винени чаши нейде в неизвестността, и леко се стрясках, както се случва насън, когато си застанал на ръба на мрака и спускаш крак към стъпало, което не съществува. Може би това намаляваше болката ми, всъщност знам ли?

Понякога това усещане, че съм обременен, че нещо тегне над мен, отстъпваше пред смътен и като че ли безпредметен копнеж. Един дъждовен следобед, когато мама ме бе завела на гости у нейна приятелка акушерка, попаднах на наръчник, който погълнах на един дъх в разстояние само на пет трепетни минути, и целият пламнах от вълнение и страх при вида на това невероятно ново познание. Не гинекологическите подробности ме накараха да зяпна от учудване, не те учестиха дъха ми така, сякаш се бях добрал до най-вълнуваща еротика, а една притурка от лъскави илюстрации на цяла страница в рубенсови цветове, които показваха някои от по-необикновените грешки на майката природа, като объркани бластулни клетки, андрогини, съединени в таза или гърдите близнаци, чудовища с огромни бицепси и малки ципести ръчички, деца с раздвоени гръбнаци и останалата компания от странни, неразединени неща, от които аз и моят брат-призрак можехме да бъдем част.

И като че ли от всичко това се роди дарбата ми с числата. Сигурно от самото начало съм бил обладан от загадката на единицата и всичко производно. И досега не мога да си представя единицата и нулата в опозиция, без да почувствам дълбоко в себе си вибрацията на мрачен отвръщащ ми тон. Още преди да проговоря, можех да броя, като нареждах кубчетата си за игра в редици по големина и се разпищявах неистово, ако някой посегнеше да ми ги размести. Спомням си много добре едно детско сметало, което дълги години пазех като съкровище. Имаше разноцветни дървени топчета, дървена рамка и резбовани крачета, за да стои изправено. Любимият ми номер беше да събирам наум големи числа — правех го за миг, само подпирах смръщеното си чело в ръка и свеждах очи. Но не манипулацията ми доставяше удоволствие, нито лекотата, с която я вършех, а собственото ми усещане за порядък, хармония, симетрия и завършеност.