Джон Банвил
Мефисто (19)

Професор Косок винаги работеше нощем. През деня често го виждах в някоя от стаите на Чандъс Стрийт — заспал направо върху гол матрак, завит с купчина одеяла и палта, така че се подаваше само върхът на главата и щръкналият му нос. Няма как, аз също започнах да живея нощем в онази бяла стая. Професорът почти не ме забелязваше. Той съществуваше в състояние на постоянна сърдита умисленост, крачеше с тежки шумни стъпки, вечно с жилетка и папийонка, като тихо сумтеше, сякаш на себе си, и разтриваше с ръка редките кичури на скалпа си. Машината беше свързана с подобни на нея в други части на света и посред нощ принтерът й ненадейно се размърдваше като по собствена воля, сякаш бе масичка за спиритически сеанси, и започваше да трака, задавайки най-безапелационно кодираните си въпроси. Тогава професорът се втурваше трескаво към таблото в желанието си да отговори на часа, но не се справяше добре с клавиатурата, непрекъснато правеше грешки, с което предизвикваше растящото раздразнение на машината — тя дрънчеше и му се зъбеше, после отведнъж потъваше в сърдито мълчание. Тогава идваше Лийч с отегчена до смърт презрителна усмивка и с лекота натракваше правилните кодове. И ето че часове след това не спираха да пристигат изписани с числа листове, точеха се един по един, с еднаква копринена въздишка тупваха в плетения метален поднос и се подреждаха сами. Щом свършеше предаването, двамата с Лийч грабвахме числата и дни след това не вдигахме глава от тях, като търсехме сложните съответстващи или поне повтарящи се схеми в тях. Понякога търсехме една-единствена повтаряща се стойност и нищо друго.

— Трюфели — подхвърляше професорът с усмивка, която повече приличаше на тик. — А вие сте прасетата.

Това бе единствената му шега.

Но той като че ли се интересуваше само от несвързани части, оазиси на порядъка в пустинята на произвола. Когато се опитах да съставя обща схема, той се намуси, хвърли молива си по таблото, тропна с крак и се разфуча. Обърнах се към Лийч, ала той бе сложил върху лицето си сърдитата маска на дълбока умисленост и само почукваше челото си с пръст.

— Търсим смисъла на живота — подхвърляше. После се изсмиваше и ме поглеждаше презрително. — Откъде да знам какво прави той? Нали ти си геният, ти ми кажи. Статистика, вероятности, сляпа случайност — нищо не разбирам. Ти защо не го попиташ? И без това не е с всичкия си.

Но да питаш професора беше невъзможно. Правеше се, че не е чул, и ти обръщаше гръб, измърморвайки нещо под носа си.

Докато враждебността на Лийч беше нещо съвсем чисто и безкористно. Насочваше я с еднаква сила срещу всички. Приемаше я като лично задължение — досадна и неблагодарна задача, която не му даваше мира. Истинското му име беше Базил. Страдаше от пристъпи на астма, които опитваше да скрие от мен. Сводовете на ходилата му също не бяха в ред и затова не сваляше чехлите си, вървеше като патрав, а обемистото дъно на панталоните му стоеше винаги провиснало. Имаше измъчено, изжулено до розово лице, на което посвещаваше дълги часове в банята — плискаше го, лъскаше го, подир което следваха мрачни бдения пред безмилостното огледало. На китката си носеше златна верижка, както и пръстен, изобразяващ две златни ръце, които държат златно сърце. Единствената му утеха бе храната. Ядеше сам — печален сибарит, — седнал в най-отдалечения ъгъл на стаята с пластмасов поднос в скута и книжна салфетка, пъхната под коприненото му шалче. Поглъщаше сандвичи, банички с месо, торти и студено пилешко. Представях си го наведен над масата в някаква омазнена стая, в някаква друга Чандъс Стрийт как реже филии и ги маже с масло, а отвън се спуска избледняващата светлина на още един самотен зимен следобед. Все пак имаше нещо внушително в това негово непреклонно и мрачно самозадоволяване. Докато отхапваше от поредната праскова или зобаше моравите зърна на шепа грозде, той приличаше на детрониран император с къдриците, които обрамчваха широкото му бледо лице, и с тези посърнали, обидени и безсърдечни очи.

— Просто си гледай работата, и толкоз — нареди ми веднъж. — Гледай си работата и ме остави на мира.

Думичка не бях обелил цяла нощ.

— Каква работа? — попитах тогава. — Това работа ли е?

Той се обърна и ме изгледа кръвнишки.

— Тук си, нали така? — озъби ми се. — Какво повече искаш?

Нищо, не исках нищо, може да се каже, че дори бях щастлив. Колко тихи бяха нощите тук, само машината жужеше и професорът си мърмореше полугласно, а навред около нас — мрак. Сякаш се намирахме на миля под океана. Никого не виждахме. Живеехме като в принудителен престой. Истинските клиенти на машината идваха денем, най-вече от офисите над нас. Чудех се що за хора са и често търсех да открия следи от пребиваването им. Забравена чаша кафе или чинийка с недопушена цигара, която, догаряйки, е оставила само крехката си вкаменелост от пепел и катранено петно върху фаса. Една нощ, като пристигнах, заварих жълта жилетка, метната върху облегалката на стола, където някой я бе забравил. Не я преместихме, дори Лийч не желаеше да я пипа, и колкото повече напредваше нощта, толкова по-натрапчиво ставаше нейното присъствие, което ни вдъхваше почтителен страх, сякаш не бе жилетка, а чифт ангелски криле.

Присъствието на машината също се чувстваше осезателно — огромен, добре опитомен, търпелив звяр, затворен в бяла клетка. Имаше си и гласове — тихото пърхане и тиктакане на запомнящото устройство и шумното тракане и блъскане на принтера. При включване един от дисковете на паметта винаги издаваше необясним пронизителен писък. Както и неизменното плътно жужене, от което целият въздух вибрираше. Понякога в ранните часове, когато крайниците ми започваха да пукат, както пука хвърлена в огъня съчка, ми се причуваше камбанен звън — кратко, застинало във въздуха съзвучие, сякаш машината и моята болка пееха в един глас. В случай на повреда трябваше да викаме инженера, но ние не го правехме. Вместо това Лийч изваждаше пинцета и други инструменти и пъхваше ръка в деликатните вътрешности на машината, покрай решетката от ключове и навити на рула жици, тънки като косъм, докато стигне до най-съкровената й сърцевина. Там направо се забравяше, преобразяваше се насред бялата светлина — вглъбен, вторачен, напрегнат, — сякаш помагаше да се извърши някакво свято раждане. Често говореше на машината — ту я ругаеше, ту гальовно я коткаше. Пък и тя винаги му угаждаше. Тогава той сядаше назад върху петите си, по челото и горната му устна рукваше мътна пот, избърсваше влажните си длани, дебелите рамене се отпускаха и очите му застиваха мъртвешки.

Донесох си черната тетрадка и когато нямах работа, умувах над старите нерешени задачи, оглеждах ги отвсякъде и размествах съставните им стойности като шахматен гросмайстор. Безкрайността продължаваше да се бъде безкрайност и нулата продължаваше да зее, ненаситна както винаги. Веднъж професорът спря зад мен и надникна през рамото ми.

— Виж ти! — рече. — Антики, прастари антики.

 

 

На зазоряване, без да си кажем дума, тримата тръгвахме в различни посоки — професорът навличаше черния си балтон, Лийч мушкаше под мишница празната си торба за храна, а аз бавно се размотавах подире им. Обичах да обикалям улиците в този ранен час. Вятърът метеше тротоарите и фучеше навред — твърда като кокал сивкава стена, — чайките похапваха от уличните канавки. Светлините на светофара безмълвно разцъфваха от зелено до червено и после обратно, също като цветя. Намираше се и по някоя кола да ме задмине, с шофьор, подпрян като манекен зад предното стъкло, по което се носеха отраженията на студеното сиво небе и белите като хартия облаци. Понякога се отбивах на Чандъс Стрийт с надеждата, че там ще сваря Адел. Вместо това често попадах на професора, който седеше на масата до големия прозорец в кухнята, облечен с палто и шапка, зяпаше улицата навън, а до лакътя му бавно изстиваше чаша чай. Тези бегли срещи, необяснимо защо, бяха много притеснителни.

Адел никога не питаше къде ходя нощем, както и аз не я питах къде е била, когато изчезваше за дни наред. Мисля, че когато не бях с нея, тя забравяше за мен. Не, не искам да кажа точно забравяше, а по-скоро изпускаше нещо важно — факта, че аз съществувам. Така беше и с мен, когато я нямаше, нещо от нея избледняваше в ума ми и тя ставаше прозрачна. Дори когато се намираше в обятията ми, тя някак отсъстваше. Никога, нито за миг, не съм успявал да прикова цялото й внимание. Може би така е по-добре. Често си мисля, че не бих издържал въздействието на цялостното й присъствие. Какво означава това? Не знам, не знам — в нея имаше толкова много мрак. Тя обичаше да разглежда изгарянията ми и го правеше, сякаш не са част от мен, а нещо допълнително придадено — като бездомно куче например. Повдигаше се на лакти и започваше да ме изучава, докосваше спаружената ми ръка или прокарваше пръст по възлите и къдравите белези върху гърдите ми, после нацупваше устни. За какво ли си мислеше? Така и не я попитах. Нямаше да ми отговори. Един ден каза:

— Когато това се случи, помисли ли си, че може да умреш?

Беше седнала в леглото, наметната с одеялото, а пепелникът стоеше на матрака до нея. Навън бе студено, небето сивееше мрачно, а в градината голите дървета зъзнеха. Мисля си за този миг и ето ме отново там.

— Нещо в мен чезне — рече тя. — Някаква част от мен се изчерпва и чезне.

Бях я срещнал в антрето. Носеше ботуши с дълъг косъм, барета и проядено от молци кожено палто. Беше в някакво истерично настроение, ледените й пръсти се впиха в китката ми, изсмя се, в ъгълчетата на устата й се появиха мехурчета от слюнка и се спукаха. Качихме се в стаята и тя свали палтото си. Разтвори го и от него повя хлад. В леглото хвана члена ми, стисна го в студената си ръка и се разсмя, като отметна глава назад и ми предложи оголената си шия. Прилепи крака и не искаше да ме пусне между тях. Притиснах я към себе си, пъшках и се молех, вече не издържах и най-накрая, за да ме успокои, тя коленичи с досада и зарови глава между краката ми. Изпразних се с няколко бавни чувствени гърча в топлата влажна кухина на устата й. Ръката й лежеше върху гърдите ми и от китката до лакътя се виждаха малките дупчици, оставени от спринцовката, сякаш пунктир, гравиран от бодлива шипка. Сетих се за детството си.

Феликс бе в предната стая, беше се разположил върху тапицираното с росхар канапе и четеше вестник.

— А, ето те и теб, Грендел^[1] — обади се той. — Как си? Седни, кажи нещо. Отдавна не сме се виждали, забрави старите си приятели, а?

Седнах до масата. Един гълъб кацна на перваза отвън, погледна вътре, вятърът разроши перушината на врата му. Феликс захвърли вестника и се наведе напред, като притисна длани между коленете си. Беше по шлифер и с каскет, който побутна назад върху темето. Едва забележими бръчици прорязваха слепоочието му — преди не ги бях забелязал. Понякога се вглеждах в него и ми се струваше напълно непознат.

— Как върви великото дело? — попита. — Професорът държи ли се добре с теб? А онзи дебелак там, да не ти е хвърлил око, а?

Адел слезе от спалнята. Беше боса и с коженото палто. Като го видя, се стъписа, после се приближи до масата и взе да рови из чантата си за цигара с една ръка, а с другата придържаше палтото си да не се разтвори. Той се ухили срещу нея и се наведе, за да я погледне право в лицето.

— Как влезе тук? — попита го тя.

— О! Много добър въпрос.

И продължи да се хили. Настъпи мълчание. Адел запали цигара, намръщи се неизвестно защо и не вдигна очи от масата, Феликс премести поглед от нея към мен, после обратно към нея и пак изхихика.

— Вие двамата какво, забавлявате се, а? Играете си игрички.

Гълъбът размаха шумно криле и отлетя от перваза, Феликс се облегна назад, кръстоса крака и извади табакерата.

— Ти защо ми каза, че професорът искал да работя за него? — попитах го аз.

Той запали фас и през ноздрите си пусна във въздуха две кръгчета гъст дим. Изгледа ме и се ухили.

— Защото искаше — отвърна. — За какво друго?

— Дума не ми е казал.

— О, той си е такъв, ще видиш.

Адел отиде да седне пред електрическата печка, вдигна босия си крак да се стопли, после го свали и вдигна другия. Навън избледняващата светлина на деня помръкваше бързо.

— Така е — продължи Феликс, — може и малко да съм преувеличил. Но не съм споменавал, че е казвал, нали? Казах, че иска да работиш за него, а това е нещо по-различно.

Изправи се и отиде до прозореца. Остана така, с гръб към стаята, загледан в зимния здрач.

— Хората не знаят какво искат — рече той. — Затова някой трябва да им каже, да им посочи, да им преведе… И преводачът съм аз. — Погледна ме през рамо с усмихнати очи. — Така е, Пинокио. Повярвай ми.

Адел се изсмя рязко — кратък креслив изблик, — хвърли цигарата си и запали нова. После наведе глава и подпря челото си в ръка. Феликс продължаваше да ме гледа и да се усмихва. Мракът погълна стаята.