Джон Банвил
Мефисто (16)

Изправих се на стъпалата пред болницата и спрях. Златистият есенен залез чезнеше зад покривите. Оттогава нататък все си представях града по този начин — като безкрайна шир от великолепна разруха, която бавно потъва зад хоризонта. Ръцете ми трепереха, пъхнати в непознатите джобове. Огромно пространство, огромни разстояния. Зави ми се свят, имах чувството, че ако падна, ще падна нагоре в необятния въздух. В главата ми бучаха несвързани числа. Трева, дървета, релси, път. Пътят! Един автобус профуча и едва взе завоя. А може да е било и мастодонт. Вечерните посетители вече пристигаха. Извърнах лице да не ме виждат и се спуснах надолу по алеята.

 

 

О, тази първа есен. Огромни крехки небеса, черни като въглен клончета на фона на безбрежната синева, болезнен копнеж и смълчана скръб в плътния прозирен въздух. Скитах се из улиците като човек без памет, всичко ми изглеждаше ново и неизвестно защо — познато. Най-добре си спомням краткия час в края на капналия от умора ден, когато продавачите вече са се прибрали у дома, всичко е затворено и загадъчна тишина е легнала навред. Тогава удряше часът на просяците и пияниците, на онези, които тършуваха из боклукчийските кофи, на обезумелите старици, дрипавите, ала яки на вид млади мъже с обръснати до синьо бради и налудничави погледи, които крачеха забързано по средата на тротоара, като енергично размахваха ръце и сърдито разговаряха със себе си. Сякаш знаеха нещо ужасно, всички те, някаква страшна тайна, чието бреме бе разбило живота им. И аз бях един от тях или почти. Все още чирак, може да се каже. Все още новак. Дебнех ги с часове, мъкнех се след тях по мостове над канали, под арки, където гълъбите крачеха важно и напето, където прах и хартии се въртяха в буен вихър и всичко изнемогваше, сивееше, късаше сърцето. Не съм в състояние да обясня меланхолното удоволствие на тези мигове, от които се завръщах с неохота, когато последните проблясъци на деня се процеждаха откъм небето и една по една уличните лампи светваха в синкавия есенен сумрак.

О, площадите, булевардите, парковете. Опушена, огряна от слънцето утрин, миризма на измити тротоари, на риба и престояла бира. Една каруца отмина със звучен тропот и остави след себе си купчинки конски фъшкии с цвят на старо злато. Ръмженето на трафика. Ненадейно изви черен вятър и денят се сепна. Заваля. В парка капещите дървета кръжаха бавно около мен — спря ли, спираха и те. Паянтовият купол на откритата естрада се олюляваше заплашително. Ала ето че слънцето отново изгря — окъпан в дъжд ослепителен блясък. Спрях на ъгъла до един мост. Месарница, зарзаватчийница и банков клон с червени тухли като детска кукленска къща със златни букви на витрината и огромен часовник, окачен над прага. Работник с бояджийска стълба, прикрепена на колелото му, изчакваше светофара и си свирукаше. Един камион се разтресе и спря, спирачките му издишаха шумно. Какво е това усещане за нещо надвиснало във въздуха, сякаш престъпление изчакваше сгодния миг, за да се случи? Светлините на светофара се смениха. Навред забелязвах бавната съсипия на нещата, безкрайната пълзяща разруха.

А после нощите. Сребристи, лъскаво черни, потъмнелите сгради клечат под навелата се да ги зърне луна. Една неонова светлина запращя — светне, угасне, пак светне, пак угасне, после потъна в странна тишина. Някъде се изсмя жена. В пометената от вятъра улица покрай реката двама дрипави мъже се сбиха, подрипваха вяло и неохотно, дишаха тежко, размахваха ръце, а пешовете на палтата им се бяха разлетели във въздуха. Свитият юмрук удари плътта с тежко млясване и единият тупна на земята, другият се прицели, ритна го отново, после пак — още по-силно. Мократа улица блестеше. Вятърът вдигна вестник от тротоара и го залепи върху една решетка. Огромна дебела чайка кацна на пътя и ме изгледа изпитателно с едното си око. Бях се свил в уличен вход и чаках, обзет от нетърпение и страх. Оттук се виждаше една малка мръсна истина, сама ми се разкри, макар и неохотно. Чайката разкърши крило, после отново го сгъна до тялото си. Единият от дрипльовците не спираше да кашля, скрил лице в шепи. Другият беше избягал. Зловонният дъх на реката, разлята помия, течение, пак черна помия. Тихо! Какво повика този дух?… Тихо!

 

 

Когато го срещнах, не, когато той ме срещна, седях на една пейка в парка. Беше по здрач през октомври, тревата бе посивяла от роса. Бях се заслушал в дърветата и плачливото им шумолене. Мина покрай мен веднъж, после се върна и мина втори път, върна се бавно за трети път и спря. Слабо лисичо лице и тънка лукава усмивка. Пъхна ръце в джобовете си и повдигна вежда.

— Познаваме ли се? — попита.

Изучаваше ме, лебедовия ми профил.

— Знаеш ли, никога не забравям лице, ако съм го видял макар и само веднъж.

Изкикоти се. Не се изненадах, когато го видях. Седна до мен и подреди полите на старото си палто. Разказах му историята си. Той слушаше напълно неподвижен, с ръце, сключени върху едното му кокалесто коляно. Мракът плъзна из парка. Градските камбани проехтяха — едни отблизо, други отдалеч.

— Цялото това време в цеха за поправки, а? — рече. — Но я се виж сега, нов-новеничък.

Един прилеп запърха над нас във виолетовия мрак.

— Помогни ми — помолих се.

Обходи с поглед притъмнялата трева и кимна, ала на себе си.

— О, Калибан — каза, — трябваше да дойдеш с мен, когато те подканих. Нали ти казах, че тук всичко е свършено, нали те предупредих! И видя ли какво стана.

Той въздъхна. Група маскирани деца изскочиха от храстите с шумни викове. Вдигнах ръка и скрих лицето си.

— Помогни ми.

— Искаш да си истински мъж, така ли?

Облегна се назад, кръстоса крака и се загледа в черните клони над главата си.

— Все пак хубаво се позабавлявахме, нали? — рече. — Страхотно беше. Сега ми се струва, че всичко това е било толкова отдавна. Още ли те бива в смятането?

— Да.

Смеещите се дечурлига пак се върнаха и затичаха в кръг около пейката, на която седяхме.

— Май те взеха за плашило — каза Феликс.

Стана и те мигом се изпокриха в храстите. Остана да стърчи още миг и печално огледа мрака. После извади лист хартия и огризка от молив, написа някакъв адрес и ми го даде.

— Понякога съм там — каза. — Обикновено вечер. Не е далеч. — Тръгна, повървя малко, спря и се върна. — Видя ли? Нали ти казах, че никога не забравям лице, щом веднъж съм го видял.

 

 

Чандъс Стрийт представляваше отдавна западнало свърталище в джорджиански стил с протестантска църква в единия край и заобиколен с оградка зелен площад — в другия. Скитах се там денонощно, крачех под лампите, наблюдавах къщата с висока тераса, с изпочупени гранитни стъпала отпред и черна външна врата. Хора влизаха и излизаха. Не, никой не влезе, никой не излезе, вратата не се отвори нито веднъж. Понякога една хрома проститутка присядаше на стъпалата отпред и си тананикаше с пиянски глас. Веднъж ме помоли за кибрит, а когато й отвърнах, че нямам, ме нарече путьо. Двамата не бяхме единствените скитащи се тук. На ъгъла до църквата се появи и двойка, която всяка вечер идваше по едно и също време: млад мъж с болнав вид и треперещи ръце и момиче, което приличаше на видение, с тънка провиснала коса и крака като клечки. Мотаеха се наоколо някъде към час, като напрегнато се взираха нагоре-надолу по зле осветената улица, след което се обръщаха и с много нещастен вид си тръгваха. След време младият мъж взе да ме поздравява, като весело вдигаше пръст към падналия върху челото перчем и се опитваше да се усмихне. Една вечер ме спря, хвана ръката ми с треперещите си пръсти и предпазливо се огледа, сякаш се канеше да ми сподели страшна тайна. Вместо това обаче ми поиска пари. Момичето гледаше с празен поглед някъде към кръста ми. Дадох му цяла шепа таблетки Емпуса. Той ме погледна учудено и тихо подсвирна.

— Страхотно, приятел — каза. — Аз пък мога да ти предложа Новена.

Имаше и още едно момиче, и то кожа и кости, с кльощави крака, с изпито лице и бледи тънки китки. Носеше прозрачна найлонова мушама за дъжд и бели обувки, а в ръцете си стискаше бяла найлонова чанта. Пушеше цигари и крачеше от единия светъл кръг под лампата до другия, като съзерцаваше улицата и къщите. Но мен сякаш не ме забелязваше. Младият мъж с треперещите ръце се приближи към нея, протегна ръка, но и на него му обърна гръб. Пушеше и крачеше, пушеше и крачеше. Една нощ се опитах да я проследя. След като бяхме прекосили улица-две, тя изведнъж сви рязко и се качи в един автобус. Отдръпнах се назад, скрих се на тъмно и видях как автобусът я отнесе — седеше гордо изправена до прозореца, успях да зърна малкото й, бяло като тебешир лице с остри черти и ниско подстриганата гарвановочерна коса.

В края на седмицата най-накрая се появи и Феликс, мъкнеше се бавно по улицата с разкопчано палто и пъхнати в джобовете ръце. Момичето прекоси улицата бързо и го пресрещна на стъпалата. Той спря с вдигнат към звънеца пръст и отстъпи назад. Тя го заговори — тихо и напористо. Пресякох улицата и застанах под тях на тротоара. В същия миг момичето млъкна, Феликс погледна през рамо.

— Скъпи ми приятелю — рече той, — ето те и теб.

Момичето се обърна едва-едва към мен, ала продължи да гледа в земята. Умълчахме се. Феликс погледна първо единия, после другия.

— Да не би да сте заедно? — попита той. — Не ли? Какво съвпадение тогава.

Натисна звънеца, но никой не отвори вратата. Звънна повторно. Стояхме и чакахме. После момичето, очевидно вбесено, отвори чантата си и извади ключ. Феликс й се ухили. Тя обаче не му обърна никакво внимание, само пъхна ключа в ключалката.

Мрачно неприветливо антре с масленозелени стени и прашна крушка с абажур от кафява хартия. Килимът по стълбите — протрит. Мълчаливо се заизкачвахме в мрака, Феликс се усмихна на себе си и тихичко си подсвирна. Момичето вървеше пред нас. Отзад косата й стърчеше на туфи, сякаш някой се бе опитал да я оскубе. На третия етаж тя почука на една врата, но това бе само жест, защото и от тази стая имаше ключ. Вътре беше тъмно с изключение на бледорозово мъждукане, което се процеждаше през горната част на високите прозорци, Феликс светна лампата.

— Хоп, магия! — извика той. — Тук ли си, неподкупний?

Никой не се обади.

На пода бяха струпани кашони и купища книги, на закачалката висяха черна престилка и чадър. Кухнята смърдеше на газ, балатум и нещо гниещо. Феликс запали печката и отвори бюфета. Момичето отиде в стаята с изглед към улицата. Последвах я. Застана до прозореца и се загледа навън. Църковната камбанария стърчеше като изрязана на фона на серното небе. И в тази стая цареше хаос, пак кашони по пода, пак книги и мръсни чинии на масата. Момичето запали цигара. Пламъкът на кибритената клечка се огъна.

— Ти ме проследи тази вечер — рече тя и продължи да гледа през прозореца. Явно мислеше за нещо друго. — Недей да вървиш подире ми.

Влезе Феликс с чайник в ръка.

— Ето сега — потри ръце — по една хубава чаша чай.

Носеше стар, овехтял шлифер и разкривени трандафори. Постави чайника върху масата, като помете настрани мръсните чинии и разпръснатите прибори.

— Виждам, че двамата вече сте се запознали — подхвърли той.

Взе три чаши от масата и лисна останалата на дъното течност срещу оцапаната решетка на камината.

— Аз не искам от тази помия — рече момичето.

Той се намръщи и театрално се огледа наоколо, престори се на ужасно изненадан.

— Помия ли? — попита. — Помия? О, имаш предвид чая. О!

Изсмя се под сурдинка, отиде до масата и поклати глава. Наля чай в три чаши и й поднесе едната. Тя я взе.

— Знаеш ли — обърна се той към нея, — че и нашият млад приятел тук, той също е лежал в болница. Каза ли ти?

За пръв път тя вдигна лице и ме погледна право в очите. Имаше малки черни, близко поставени очи с обидено изражение. Изгледа ме изпитателно и прехапа устни. Найлоновата й мушама бе закопчана догоре.

Зад гърба ни се отвори врата и влезе дребен мъж със свиреп вид. Носеше дълги вълнени наполеонки, а отгоре се бе заметнал с одеяло. Косата му стърчеше на кичури от рижави бодли, а лицето му бе обрасло с три-четиридневна червеникава брада. Напъна се да каже нещо, но вместо това кихна. Босите му ходила бяха малки с корави жълти нокти.

— О, професоре — каза Феликс. — Помислихме, че те няма.

Дребният мъж го изгледа кръвнишки.

— Аз съм болен — отвърна.

И сякаш да потвърди казаното, кихна още по-шумно. Феликс посочи към почернелия чайник върху масата.

— Искаш ли чай, професоре?

Онзи изобщо не му обърна внимание. Момичето стоеше с гръб към прозореца. Той придърпа одеялото си, загърна се още по-плътно, изгледа го, после премести погледа си към мен.

— Ти кой си? — ме попита.

Феликс се прокашля.

— Това е момчето, за което ти говорих. Спомняш ли си?

Професорът отвори уста и замижа. Зачака, ала кихавицата не го споходи.

— А! — рече раздразнено. — Детето-чудо.

Казваше се Косок.