Джон Банвил
Мефисто (14)

О, Ламия^[1], скъпа моя, Ламия, любов моя. Колко прилежна беше, как съвестно се грижеше за мен. Още си пред очите ми: гладката ти бледоморава кожа — най-нежната, вътрешностите ти — от бели по-бели, името ти, изписано с чудна яснота в миниатюрен шрифт, и онази малка, свенлива буква „R“, обрамчена в пръстен, като изящна бенка върху лъскавата ти буза. Стопи се под езика ми, обви се като спирала около нервите ми. Какво щях да правя без моята Ламия, как щях да издържа времето си в ада? Имаше и други, които се грижеха за мен, ала нито една не ме дари с такава подкрепа. Ето я Ореада^[2], бялата нимфа на забвението, и Лемурите^[3], умъртвителите, като малки черни бобени зърна, и своенравната жълтеникава Емпуса^[4], зъл дух и паж от свитата на кралицата на духовете. Все ангели от по-нисш ранг, ала безценни въпреки това.

Бях заспал, да, беше нещо като сън. Дълбоко, дълбоко в тъмата блещукаше кехлибарът на съзнанието ми — блесне, угасне, блесне, угасне. Появи се дума, просъска светлина и проблясъците й се разроят — и така с часове. Бях спокоен, съвсем спокоен, нищичко не усещах. Ала знаех, че нещо ме причаква отвън, извън купола на вцепенението, в който лежах, нещо като дебнещ в мрака звяр. Това беше болката. Болката бе звярът, който моите ангели държаха на разстояние.

Дойдоха при мен моите хранители — заслизаха в безкрайна върволица по невидимата стълба — и право в обятията ми. Когато най-сетне отворих очи, видях, че слънцето блести в найлоновата торбичка над главата ми, нажежено до бяло огнено кълбо с лъчи заструили във всички посоки. Стаята белееше — всъщност цветът беше наситен и кремав, ала на мен ми изглеждаше бял, така много бяха привикнали очите ми с черното. Стружки метална светлина проблясваха по стените и тавана, играеха като отражения в лъчисто море.

Вода. Мисълта за вода.

 

 

Отначало бях само съзнание, което бясно се въртеше в мрака, работеше като динамо. Но постепенно останалата част от мен се завърна, запретна ръкави и си плю на ръцете с мрачната решителност на палач. Стоях загледан в течността от пластмасовата тръбичка, мазна издута сълза бе увиснала в тънкия й край. Капката се откъсна и падна. Болката връхлетя.

Как да я опиша? Няма как. Бях Марсий^[5], окачен на дървото, а богът работи запъхтяно с ножа, одира ми кожата, дъхът свисти между зъбите му. Сам-самичък съм, няма кой да ми помогне. Странно е, някак особено. Място, на което никога не съм бил преди това, за което не знаех, че съществува. То беше вътре в мен. И всеки път се завръщах по-знаещ. Сега, както никога преди, видях как светът край мен блести от болка, стъклото на прозореца стене под безжалостното острие на слънчевите лъчи, леглото е като повален на земята вол, който клечи върху ампутираните си нозе, а торбичката с плазма над мен капе ли, капе. Самият въздух пулсираше от болка. А ето и агонизиращите оси, молците, които се гърчеха по стъклото, кучето, което не спря да вие цяла нощ. Никога не съм знаел, не съм и предполагал. Никога.

Самотата. Съществуването отвъд. Неописуемо. Там, където отивах, никой не можеше да ме последва. Ала нечия ръка все пак успяваше да държи моята. Вкопчих се в нея, увиснал над пропастта, изгарящ.

Никога не съм знаел, не съм и предполагал.

Никога.

 

 

Обгорени ръце, обгорен гръб, пищялките ми овъглени до кокал. Главата — гола, разбира се. А лицето ми. Лицето ми. Пита сивкаво тесто, подпухнала пихтия, покрита със синини, нос на клоун, брадичка няма, две воднисти малки очи, които надничат объркани, обезумели. Да, с тяхна помощ успявам да се видя. Но това по-късно. Подават ми малко огледало, чудя се откъде ли са го взели? Било си е там — с розова пластмасова дръжка и гръб с ветрилообразната форма на черупка от морска мида. Не, не мисля, едва ли е нейно, въпреки че именно тя го пъхна в подутата ми длан. След като се полюбувах на лицето си, наклоних го надолу и мигом ме заслепи метален блясък.

— Станиол — каза доктор Кранич, — за да предотвратим загубата на топлина. Нова технология.

Но и това беше по-късно.

 

 

Обичах нощите. Тишината им бе различна от дневната; през деня тишината не е истинска, прилича повече на затишие, когато всичко край мен е затаило дъх, стои ужасено, слисано и безмълвно. Ала нощем огромното нищо се разтваря и разцъфтява като цвете. Светлината в стаята е приглушена. Обърна ли глава, когато вече можех да обръщам глава, успявах да различа в сумрака отворена врата, после друга стая или пък коридор, в края на който се виждаше бюро и седнала зад него жена — облечена в бяло, никога не помръдваше, само бдеше ли, бдеше през цялата нощ. Върху бюрото имаше лампа със зелен абажур, която хвърляше светлината си надолу, така че се виждаха само раменете и ръкавите на бялата й престилка, както и нещо около шията й, което блестеше. По излъскания под грееше пътечка светлина като лунна пътека върху черна вода.

Денем вратата ми стоеше затворена. Напрягах се да доловя сподавените шумове зад нея — гласове и стъпки, бученето на машини и уреди. Наблизо имаше стълби и точно над мен напред-назад крачеха хора. Крачеха забързано, така ми се струваше. Веднъж някой извика, протяжен и отчаян вопъл, който се извиси и заглъхна като сигнална ракета, после потрепери във въздуха и бавно се сниши, премина в гърлено скимтене. Денят на отчаяния вопъл бе апогеят на тези дни. Значи не бях сам.

 

 

Аз също виех и моите стенания несъмнено превръщаха деня в апогей за другиго, носейки му малко утеха, усещането за съпричастност. Тогава стана ясно, че ще оживея: щом можех да вия и да стена, значи щях да оживея. Тя мигом се затича върху безшумните си гумени подметки и изпразни двойна ампула Ламия в захранващата инфузия. Когато се пробудих отново, беше нощ. Както обикновено тя седеше зад бюрото, обезглавена от светлината на абажура. Представях си, че е винаги тя. Че всички ръце са нейните ръце, всички гласове — нейният глас. Мина много време, преди да започна да различавам другите, да ги различавам от нея, искам да кажа. Но и без това смътно забелязвах каквото и да било. Тя бе тази, която поддържаше живота в мен. Тя се бе вкопчила в мен и не ме пускаше нито за миг, докато най-накрая успях да изпълзя от бездната.

 

 

Седмици, седмици. Усещах как лятото тече отвън, дните бавно окапваха един по един. Привечер пристигаха посетителите. Чувах ги как влачат крака по коридорите, тежък, поклащащ се вървеж. Представях си църковна процесия. Понякога долавях дори и полъх от аромата на цветята, които носеха. Не се задържаха дълго и на излизане отминаваха с по-лека стъпка. Малцина оставаха докато чуят звънеца. После разнасяха чая, санитарките си тананикаха. Откъм параклиса някой редеше молитви глухо, напевно и монотонно. Заслушах се, не смеех да си поема дъх. Мислех за другите, защото знаех, че би трябвало да има и други, които като мен се напрягаха да доловят тези последни звуци, тези последни няколко капки, преди да потънат в пясъка.

Сега не можех да спя, аз, който бях спал толкова дълго. Вдигах стени от числа, тухла по тухла, за да се защитя от болката. Ала стените до една се срутваха. Уравненията се прекършваха наполовина, нулите се оцъкляха като дупки. И пак попадах сред разрухата, вторачен в чернилото на мрака.

 

 

Посети ме отец Плумър. Отворих очи — и го гледам до мен, седнал до леглото ми, кръстосал крака под лъскавите черни поли на расото си, а големите му бледи ръце без нито едно косъмче по тях лежаха сключени върху коляното. Усмихна ми се, кимна окуражително, сякаш беше хипнотизатор, а аз — негов клиент, който току-що е започнал да излиза от хипнозата. Не можех да видя очите му зад лъщящите стъкла на очилата. Наведе се напред и със съзаклятнически вид ми заговори тихо:

— Как си, младеж?

— Искам да умра — отвърнах.

— Как така?

Опитах отново, оформяйки думата с отекли устни.

— Да умра — повторих, — искам да умра.

— Точно сега ли? Казаха ми, че си започнал да се оправяш.

В съня ми пееха сирени и още чувах примамливата им песен.

— Недей да умираш — рече отецът, усмихна ми се мило и леко поклати глава, сякаш ме укоряваше. — Не си заслужава, уверявам те.

 

 

Сестрите бяха весели, весели и шумни, или пък много заети. Но не и тя. Тя се движеше с бавна решителност, говореше малко. Имаше широки длани. Беше млада, съвсем млада, или поне не беше стара. Трудно можех да определя. Смееха се зад гърба й, наричаха я крава. Тя им говореше тихо, със сдържан официален тон и никога не гледаше право в тях. Да, сестро, отвръщаха й чинно със стиснати устни. Тя се обръщаше и продължаваше. Цялото й лице бе в лунички, големи петна с цвят на кафе, също и ръцете й. Около шията си носеше кръст на тънка златна верижка. Той се полюляваше над мен в деня, когато свалиха станиолените ми обвивки. Стана много бавно. Работеше усърдно с ножиците, после с тампоните, суетеше се наоколо. Лицето й бе невъзмутимо, вторачено и съсредоточено. Край нас не се долавяше никакъв звук, сякаш цялата болница бе опразнена за случая. През прозореца струеше ярка лятна светлина. Никелиран съд я отразяваше. Станиолът пращеше, отваряха пашкула. Плачех, охках, виех от болка, сякаш безкрайна кървавочервена лента се изнизваше мъчително от устата ми. Доктор Кранич се надвеси над мен с ръце пъхнати в джобовете на бялата престилка.

— Добре — рече той. — Прескочи трапа.