Джон Банвил
Мефисто (10)

Сънувах Д’Арси — огромен силует, който бавно се спуска през една дупка на покрива в Ашбърн, целият увит в богатото си русоляво палто, с облещени лъщящи очи и скръстени върху гърдите ръце. След него от зейналата дупка закапа дъжд, заваляха мъртви пойни птички, клончета и късчета хартия. Сега, помислих си аз, сега всичко ще се промени, ще приключи веднъж завинаги. Ала нищо не се случи. Един ден пристигна писмо за мистър Касперл в дебел бял плик, на гърба на който бяха релефно изписани името на Д’Арси и адресът на адвокатска кантора, Феликс го доближи до ухото си, разклати го веселяшки, уж разтреперан от вълнение. Мистър Касперл го изчете безизразно и го захвърли настрана. Софи обаче побърза да го прибере с благоговение. Сред куклите на конци, които бе наредила покрай стената в стаята, една се бе сдобила с балтон, изрисувани очила и залепена черна вълна, пригладена върху челото като перчем.

Мама бе разбрала за посещението на Д’Арси от чичо Амброуз и поклати мрачно глава. Той ще им даде да се разберат, така рече. О, да, и още как. Огледа се наоколо, очаквайки думите й да бъдат посрещнати с одобрение, после се намръщи и излезе. Всички бяха против нея. Първо леля Филомена я бе изоставила, а после и чичо Амброуз. Смъртта на Джак Кей също бе предателство. И сега бе останала сам-самичка. Тя никога не споменаваше Ашбърн или неговите обитатели по име, а винаги казваше онова място и ония, при което стиснатите й устни побеляваха. И тогава всички се умълчаваха, забиваха поглед в ръцете си, сякаш бе казала нещо толкова глупаво или нетактично, че се срамуваха заради нея. Как не можеха да разберат, след като е налице тази пълна разруха? Тя си мислеше за миналото. Като момиче бе работила в магазин за платове и се бе чувствала много щастлива в онова мрачно светилище. Суровата тъкан на живота, както я познавала от дома си в Ашбърн, отстъпила пред мекотата на коприни и други материи. Лъскавите щандове, месинговите обкови, дори огледалата галели пръстите й като атлаз — великолепни и хладни. Най-много обичала ранните следобеди, когато нямало много клиенти и можела да си стои насред разкоша, заслушана в приглушените гласове на другите продавачки, които клюкарствали в отделението за ленени тъкани и спално бельо, докато в другия край на магазина собственикът, пълен мъж с половинки стъкла на очилата, вадел топове плат един след друг и ги развивал със сръчно подмятане на едната си ръка, целият засиял в усмивка пред застаналата отпреде му клиентка с чорапи с ръбове и шапка токче с пера, която си тананикала замислено, опряла пръст в бузата. Но обичала и по-късното отваряне в събота, когато всичко гъмжало от шум и движение и дървените топчета на сметалата потраквали напред-назад откъм касиерския офис, а във въздуха се долавял лек мирис на пот. Тя работела в отдела за галантерийни стоки и кинкалерия. Имала си собствен щанд, обзаведен с миниатюрни чекмедженца, стъклени витринки и подплатени с кадифе кутийки — целият като скъпа и прескъпа кутия с играчки. Мечтателно прокарвала пръст по поверените й джунджурии — макари и копчета — кокалени, перлени, седефени и от слонова кост, пакетчета с карфици и лъскави игли за шиене, наредени по големина, и си мислела за онзи рай от красота и покой, който била виждала из зелените поля на Ашбърн.

Ала после се омъжила и един ден в началото на пролетта собственикът на магазина я извикал в стаята си зад канцеларията. Тя се изпружила пред бюрото му, като се опитала да глътне вече поиздутия си корем. Видяла как устните му се раздвижили. Избягвал да я погледне в очите. Когато свършил да говори, тя не казала нищо. Той хвърлил молива си върху бюрото и креснал сприхаво:

— В края на краищата, моето момиче, това е магазин за мода и красота, а ти, я се погледни на какво мязаш!

Тя прекосила целия магазин, провлачила пръст по тезгяха, стигнала до вратата и сивия мартенски ден навън, а отвътре като огнен меч я пронизвала болка.

Това са нещата, за които си мислеше, това са нещата, които си спомняше.

 

 

Отивайки към Ашбърн, понякога спирах в Кулмайн. Обичах да се мотая сред прашното сметище и езерата от счупени стъкла, защото изпитвах някакво мрачно задоволство от факта, че се намирам насред необятна пустош от смет и отпадъци. Камионите от фабриките бяха издигнали нещо като могила от пясък и натрошени камъни, по стръмните склонове на която газех до колене, изпитвайки луда паника, когато цялата маса се размърдваше под краката ми и най-внезапно тръгнеше да се свлича надолу. Тогава на повърхността излизаха всевъзможни неща, после отново потъваха бавно във водовъртежа от подвижна баластра — ръждясали пружини, пробити железа и плочи, навити на спирала метални стружки с лъскави къдрави ръбчета и телесно гол подземен блясък. Вехтошарите бяха плъзнали отново. Ала като че нещо се беше случило с тях. Вече не търсеха старо желязо, а просто се събираха на групички, ту се биеха, ту плачеха и все пиеха от някакви големи кафяви бутилки. Подвикваха ми, когато минавах наблизо, наричаха ме кучи син и ми предлагаха да си пийна. Имаха опустошени от времето лица и налудничави кръвясали очи. От време на време някой от тях се надигаше и тръгваше да куцука подпре ми уж да ми каже нещо, като махаше с дрипавата си ръка. Спомням си устите им — меки безформени дупки като незаздравели рани.

Работата в мината вървеше бавно. В галериите непрекъснато ставаха наводнения и срутвания. Работниците изглеждаха отчаяни и често ги виждах вечер как вървят с тежка крачка към дома, с оцапани и сърдити лица, само бялото на очите им току проблясваше. На Феликс му беше писнало.

— Време е да се изнасяме оттук — рече. — Нищо не е останало. Виж ги само!

Стояхме върху могила от боклуци точно над входа на мината. Едни от мъжете излизаха от рудника, други влизаха. Камионът стоеше като пияница встрани от коларския път, килнат на една страна, беше се счупил и повече никога нямаше да тръгне отново. От мястото се виждаше как мистър Касперл седи сам в колата с разстлани пред себе си карти и с пура в уста. Сивкав вятър подгони праха от сметището и донесе миризма на сяра откъм железопътните рампи, дето се издигаха от другата страна на пътя. В далечината пред нас се намираше голямо солено блато, а отвъд него, още по-нататък — морето. Много объркана беше цялата тази география, или май трябва да кажа топография. Няма значение, Феликс потриваше ръце от студ.

— Да — повтори той. — Време е да се омитаме оттук.

Продължихме да крачим по могилата от отпадъци. Под нас в полите на склона църцореше вадичка и лъкатушеше между двата бряга от слузеста синкава кал. Веднъж точно там бях зърнал синьо рибарче — проблясък от млечнобяла коприна, — бръсна повърхността и изчезна. Днес водата отразяваше металносивото небе.

— Какво ще кажеш, лебедче? — попита Феликс. — Защо не тръгнеш с нас? Така ще останеш със своята Леда. Можем да отидем, о, навсякъде! Чужди земи. Ще видиш чудни неща. Диви коне в равнините на Московия, кервани от камили в Сахара. Джунглата и как млади негърки танцуват край огъня голи-голенички. Или предпочиташ далечния север? Ескимоските са хлъзгави като змиорки и готови да си пъхнат езика навсякъде. — Той се изсмя. — Какво ще кажеш?

Нищо не казах. Заслизахме по склона, следвайки пътечката, която извеждаше точно пред портала на мината. Мислех, мислех за… о, за нищо. Всъщност не мислех за нищо. Най-ненадейно Феликс се изсмя гръмогласно и ме шляпна по рамото.

— О, Малволио^[1]! — извика той. — Виж си физиономията!

Мистър Касперл ни наблюдаваше през замъгленото предно стъкло на колата, Феликс му махна закачливо.

— Трябва да се разкараш и от него — каза ми той. — От него и от неговото влияние. — Хвана ме за ръка. — Чуваш ли? — продължи настойчиво. — Да се чупиш. Сериозно ти говоря. Той е прекалено… негативен човек. Виж аз, аз съм за всичко положително — правила, порядък, сигурност. И именно по това си приличаме — ти и аз. Не ми ли вярваш? Един ден ще се увериш, че съм бил прав. Светът е широк. И аз имам план.

Точно тогава чухме експлозията или по-скоро я усетихме — нещо се разлюля под краката ни. Миг след това всичко утихна.

— Упппс! — хлъцна Феликс и се изкикоти.

Разнесе се тревожен глъч. Стълб от дим бързо запълзя по небето над входа на мината — излизаше точно оттам и изглеждаше някак празничен. Мистър Касперл се измъкна от колата. Откъм отвора на мината започнаха да се появяват залитащи мъже, ходеха като с омекнали крака. Затичахме се към тях. Всъщност повече исках да избягам в противоположната посока, ала не можех да се спра. Колко жива изглеждаше кръвта върху черните им лица. Всички виеха странно, неистово. Един мъж, останал без панталони, коленичи в калта и се разплака, после допря дланите си като в молитва. Друг стоеше прав, псуваше и се заканваше с юмрук неизвестно на кого. Видях, че е изгубил едното си око, а на мястото му лъщеше парче морава пихтия. От мината продължаваше да излиза пушек, а вътре в дълбините й някой не спираше да крещи на задъхани пресекулки като разплакано бебе: ааа-ааа-ааа! Мистър Касперл се бе качил върху купчина от глинести шисти, стоеше като статуя със свити, прилепени до тялото си юмруци и отметната назад глава, оглеждаше разиграващата се пред очите му сцена с лице, което изразяваше не толкова ужас, поне на мен така ми се стори, колкото някакъв скептицизъм, сякаш всичко това е нарочно скалъпено представление, но той няма да се хване на въдицата, защото такива на него не му минават. Изгледа Феликс подозрително, ала той вдигна ръце, отстъпи назад със смях и поклати глава.

— Не гледай към мен, шефе — рече той. — Аз си имам алиби.

* * *

В една от галериите бе избухнал някакъв газ. Двама бяха убити, десетки — осакатени. Трагедията се появи във всички вестници. Само дето бяха изписали погрешно името на мистър Касперл. Името на Феликс изобщо не фигурираше, което предизвика един от редките му изблици на озлобление. Дни наред не пророни дума на никого, мълчеше намусено и обидено.