Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (30)

Глава 29

Беа откъсна поглед от ситно изписаните листа. Избърса една сълза и после продължи.

Знаех, че Кахану възнамерява да каже на Арчър, че съм избягал с малката лодка на Джак. Каза ми, че смята да потопи лодката и да се опита да ги убеди, че сигурно съм се удавил в океана. Не зная дали са му повярвали, или не, но истината е, че никой не тръгна да ме търси. Близките на Кахану се грижиха за мен като за свой собствен син, а аз им завиждах за спокойния и ленив начин на живот, при който всеки ден, изпълнен с обич и разбирателство, плавно преминаваше в следващия.

Бяха щастливи хора и аз все още си спомням как се събираха на верандата на малката си къщичка през дългите, топли вечери, поздравяваха съседите и приятелите, които се отбиваха, за да си побъбрят или да споделят трапезата им. После някой хващаше укулелето и те започваха да припяват старинни песни и напеви, жените започваха да танцуват… даже и по-възрастните се поддаваха на ритмите и радостта на живота на острова. Завиждах им, но се страхувах и исках час по-скоро да се махна надалеч.

Пет седмици по-късно, окичен с гирлянди за сбогом, аз се качих на борда на един кораб, пътуващ за Хонолулу.

Животът ми сред семейството на Кахану на Мауи не представляваше толкова драстична промяна за мен. Аз разбирах хората и начина им на живот. В края на краищата, повече приличах на тях, отколкото на така нареченото си семейство. Но Хонолулу беше голям и пренаселен град, животът в него беше прекалено напрегнат и забързан за момче като мен, отрасло на острова. А когато видях името на Кейн, изписано с големи букви по пристанища, кейове, кораби и дори по уличните знаци, разбрах, че съм на вражеска територия. Без да губя време, си измислих ново име — Джон Джоунс и си намерих работа на първия товарен кораб за превоз на добитък, който отпътуваше за Сан Франциско. По ирония на съдбата корабът се оказа собственост на ранчото Каной, но никой не ме познаваше. В края на краищата, никой не бе виждал Джони Льоконт. Можех да се справям с добитъка, а това бе всичко, от което се интересуваха на кораба.

Когато за пръв път зърнах Хонолулу, изпитах страхопочитание, но Сан Франциско ме изпълни с истински ужас. Никога не бях виждал толкова високи сгради, толкова много автомобили, такива огромни тълпи от хора, не бях чувал подобни крясъци, клаксони, всевъзможни звуци. Затруднявах се да пресека улиците, защото не знаех накъде да гледам за коли. Не знаех как да си поръчам храна в евтиното кафене, в което влязох, нито пък как да платя. Хората ме гледаха с любопитство по улиците, извръщаха се през рамо, за да огледат парцаливите ми дрехи. Засрамен, влязох в един магазин и си купих две ризи и първия чифт истински панталони в живота си. После отидох да се подстрижа и когато след това се погледнах в огледалото, видях един съвсем различен човек. Но знаех, че все още съм необразован селяк, попаднал в големия град.

Преброих парите си и установих, че са ми останали само пет долара. Налагаше се да си потърся работа, но аз разбирах единствено от добитък. Стоях и се чудех какво да предприема, когато едно младо момче, застанало на опашката за сандвичи пред малка будка на Маркет стрийт, ме заговори. Облечен беше в елегантна униформа, състояща се от късо червено сако и сини панталони. Каза ми, че работи като пиколо в един от големите хотели. Огледа ме приятелски от горе до долу и вероятно веднага разбра, че имам затруднения, защото ме осведоми, че в хотела могат да ми предложат работа, ако проявявам интерес. Докато бях на кораба, странях от всички и едва ли бях разменил и десетина думи с другите мъже. Това момче беше първият истински човек, с когото влизах в разговор, откакто бях напуснал острова.

Казваше се Огъстъс Стивънс.

— Казвай ми Газ — дружелюбно предложи той, докато вървяхме заедно към хотела. Беше по-нисък от мен и също толкова слаб. Каза ми, че бил от Източното крайбрежие, но дошъл на Запад, за да забогатее. Тогава беше на шестнайсет години. Когато отново попаднах на името му, много години по-късно, той вече бе президент на известна нефтодобивна компания. Все пак бе успял да постигне целта си и да натрупа пари. Но по онова време се опитваше, подобно на мен, просто да свърже двата края и помежду ни мигновено възникна истинско приятелство.

Същия следобед бях назначен за пиколо. Получих и значка с името си, която забодох на елегантното си червено сако. Задълженията ми бяха най-различни — изпълнявах поръчки, отварях врати, пренасях багаж в един от най-луксозните хотели в града. Основната ми заплата беше мизерна, но Газ ме успокои, че се получават добри бакшиши, и се оказа прав. Намерих си малка, евтина немебелирана стая в китайския квартал и установих, че бих могъл да се справя, ако ям предимно ориз и фасул в кварталното ресторантче.

Насочих се към китайския квартал, защото там се чувствах в безопасност. Разбирах обичаите и нравите на китайците по-добре, отколкото тези на нахаканите, студени мъже, с които работех. Давах си обаче сметка, че разстоянието между мен и островите не е толкова голямо. Знаех, че Арчър и Джак често идват в Сан Франциско, и постоянно бях нащрек. По улиците непрекъснато се оглеждах през рамо, в хотела внимателно оглеждах всички гости. Трябваше да се отдалеча на хиляди мили от двамата Кейн, за да се успокоя и да повярвам със сигурност, че наистина съм им избягал.

С много усилия успях да спестя малко пари, като все се надявах, че някак си ще успея да се върна във Франция и да се добера до вила Мимоза. Чудех се дали бавачката Биъл все още е там. И дали тя ще познае момчето, което бе оставила на Калани преди толкова много години. Но когато прочетох във вестниците за войната, вилнееща в Европа, когато разбрах, че Франция е била окупирана от германците, си дадох сметка, че дойката и вилата са просто една недостижима мечта.

Годината беше 1941-ва. Бях свикнал с работата си в хотела, работех бързо и с усмивка благодарях за бакшишите, които получавах. В свободните си дни разглеждах града с удивлението, което вероятно изпитват туристите, зърнали за пръв път египетските пирамиди. Пътувах с подрънкващите трамваи, качих се на ферибота, прекосих залива, обходих горите и хълмовете. От време на време ходех на кино с Газ. Гледахме предимно уестърни. Конете и наситеното действие ми доставяха истинско удоволствие.

И тогава, на седми декември, японците нападнаха Пърл Харбър и Съединените щати влязоха във войната. С ужас си помислих за Оаху — за мирния остров и за всичките прекрасни кораби, погълнати от пламъците — и за многото погубени животи. Изпълнени с гняв, двамата с Газ веднага отидохме да се запишем във флота.

— На колко години си, момче? — попита ме сержантът от комисията, а очите му весело заблестяха.

— На осемнайсет, сър — убедително отвърнах аз, точно както ме бе инструктирал Газ.

— Подбудите ти заслужават уважение, синко — дружески ми рече офицерът — но трябва да пораснеш с още няколко годинки, преди да получиш правото да защитаваш страната си.

Бях горчиво разочарован. Подсъзнателно през цялото време се бях надявал, че може да ме изпратят в Европа. Газ имаше по-голям късмет. Неговата придобита по улиците самоувереност някак си бе успяла да му помогне и той излезе от срещата с комисията като пълноправен член на американския флот.

Газ не беше единственият, който напусна хотела. Много мъже получиха повиквателни и заминаха на тренировъчни лагери, персоналът в хотела започна да не достига и аз ненадейно бях повишен в сервитьор. Бях наблюдателен, учех бързо, наблюдавайки поведението на другите, но всъщност не разбирах напълно правилата на живота. Все още продължавах да бъда диво и необразовано момче от островите.

Изминаха две години. Сан Франциско гъмжеше от войници и офицери от флота. Хотелите бяха препълнени с военни, а приятелките и съпругите им също пристигнаха в града, за да са близо до тях. Аз бях на седемнайсет години. Успокоявах се, че ми остава само една година, а след това щях съвсем законно да постъпя във флота. Следях новините от военните действия все с надеждата, че може да ме изпратят в Средиземноморския басейн. А междувременно си намерих нова работа.

„Свети Франсис“ беше шикозен хотел с изискана клиентела: мъжете бяха все офицери, жените бяха от класа — елегантни и богати. Една от тях, на която сервирах редовно, бе наела един от апартаментите на хотела за постоянно. Съпругът й, офицер, служеше в Кемп Пендълтън — военноморска база, близо до Сан Диего, а тя отказваше дори да стъпи там.

— Това е на края на света — чух я да се оплаква на една от приятелките си, докато пиеха редовния си коктейл в шест часа и обсъждаха преживяванията си през деня.

Беше на около четирийсет години, привлекателна и склонна към флиртове, със сини очи и почти прозрачна кожа. Косата й беше сребристоруса по рождение, подстригана късо според модата, а широката й хищна уста беше червена като птичката кардинал, която кацаше на верандата в Калани всяка вечер.

Забелязах я, защото беше красива и винаги в добро настроение — постоянно се смееше и се шегуваше с приятелките си и офицерите, с които излизаха. Но цялото й същество излъчваше неспокойно очакване и напрегнатост. Забелязах, че очите й непрекъснато оглеждат залата, и започнах да се питам кого ли търси. Понякога дори усещах погледа й, прикован върху мен.

Изчервявах се всеки път, когато тя започнеше да ме оглежда от другия край на ресторанта. Бях млад и невинен. Почти не бях разговарял с момичета. Бях станал висок, жилав и мускулест и смятах, че се присмива на тесните ми черни панталони и на късото червено сако с жълти копчета. Една вечер поставих мартинито й внимателно пред нея, а тя се вгледа в лицето ми. Веднага се извърнах, избягвайки усмихнатия й поглед, защото знаех, че не съм красив. Лицето ми беше прекалено слабо, чертите ми бяха твърде рязко изразени, а благодарение на Джак, имах дълбок белег, който започваше от лявото ми око и продължаваше почти до брадичката. Но госпожа Десото, изглежда, ме намираше интересен.

— Виждам, че си добър сервитьор, Джони — каза ми тя. — Ще трябва да поръчвам да ми изпращат теб, когато позвъня от стаята си. Другите сервитьори са толкова бавни, а и почти винаги объркват поръчката ми или пропускат нещо. — Тя въздъхна. — Достатъчно лошо е, че сме във война. Не е необходимо и сервитьорите да превръщат живота ни в ад.

Усмихна ми се отново, алените й устни се разтегнаха над красивите й, равни бели зъби. Като перли, замаяно си помислих аз.

— Благодаря ти, Джони. — Щедрият бакшиш, който ми даде, бе придружен с толкова интимен поглед, че отново се изчервих.

След този случай често я обслужвах в бара, а тя винаги ми даваше добри бакшиши, усмихваше ми се, ръката й докосваше моята, докато слагаше долара в шепата ми, а аз пламвах от срам и неудобство.

Няколко седмици по-късно дежурех като сервитьор за обслужване по стаите. Беше смяната след полунощ. Никой не я обичаше, защото тогава звъняха все пияници, но понеже бях най-млад, тя се падаше все на мен. Госпожа Десото позвъни и поръча бутилка джин, бутилка вермут и лед. Искаше ги веднага.

— Радвам се, че си ти, Джони — рече тя, отвори широко вратата и се усмихна.

Минах край нея, влязох в стаята и оставих подноса на една малка масичка. Погледнах я. Облечена беше с дълга, изящна червена вечерна рокля, набрана в ханша, и с дълбоко остро деколте. Точно над извивката на белите й гърди лежеше колие от диаманти и рубини.

— Джони, би ли отворил бутилките? — рече ми тя и се отпусна на канапето. — А после ми налей едно питие. Почакай, май ще е по-добре да ти покажа как точно го искам. — Погледна към мен през полуспуснатите си мигли и отново ме дари с онази усмивка. — За да знаеш как да ми го приготвиш следващия път.

Стаята беше цялата осветена и ухаеше на парфюма й — силен и сластен аромат на мускус. Подадох й питието с разтреперана ръка, а тя се наведе и допря чашата до устните ми.

— Опитай го, Джони — измърка тя. — След това вече ще знаеш как точно го предпочитам.

Отпих малка глътка, но алкохолът опари гърлото ми. Закашлях се, а тя се изправи, подпряла ръце на кръста си, и се разсмя.

— Обзалагам се, че никога преди не си вкусвал алкохол — заяви тя. После отново седна на канапето и потупа с ръка мястото до себе си. — Ела седни тук, до мен, Джони. Разкажи ми какво още не си правил никога преди, за да зная на какво да те уча.

Седнах до нея, хипнотизиран от сините й очи, които сякаш знаеха и разбираха всичко, и от червената й уста.

— Виж се — прошепна тя и прокара пръст по дължината на белега ми. — Ти си като млад елен, който всеки момент ще се превърне във великолепен самец. — Дари ме отново със специалната си усмивка и на мен ми се прииска да я сграбча и да я целуна. — Ти си едно невероятно привлекателно младо и невинно същество — замислено рече тя и отново поднесе питието си към устните ми.

Изправи се и сложи плоча на грамофона. Глен Милър запя Лунна серенада. Аз пресуших мартинито, без да мога да откъсна поглед от елегантната й фигура, която се носеше из стаята в такт с музиката.

— Това е любимата ми песен — каза тя, след като музиката спря. Разпусна косата си и примамливо протегна ръце над главата си. — Не ти ли харесва, Джони? — попита и приготви още две мартинита.

— Разбира се — промърморих аз, загледан в полюшването на бедрата й.

Тя се приближи до грамофона и отново пусна плочата. Обърна се и ме погледна. Изпи мартинито си на един дъх и хвърли чашата в камината. И започна да танцува отново. Само че този път взе да разкопчава роклята си. Полюляваше се в такт с музиката и се приближаваше, докато най-сетне застана точно пред мен. И тогава пусна роклята си, която леко се плъзна на пода.

Беше като русо видение с червен атлазен комбинезон и обувки на високи токове. С мен беше свършено. Седна до мен и започна бавно да ме съблича. Свали всичките ми дрехи, с изключение на вратовръзката.

— И сега какво ще правим с това? — попита тя и закачливо ме подръпна към себе си. Ухаеше на парфюм, на джин и на възбудена плът, а аз сякаш се давех в това ухание, потъвах в пищната й женственост. Не можех да чакам повече.

Първия път свърших прекалено бързо, но тя ме научи как да се контролирам, как да доставя наслада на една жена.

— Ти си добър ученик, Джони — каза ми тя. — Ще те запомня. Макар че все още не зная името ти.

Сетивата ми бяха притъпени от алкохола, парфюма и секса и без да се замислям, й казах истинското си име.

— Джони Льоконт.

Тя ме изгледа с широко отворени очи. После отметна глава назад и се разсмя. Аз я гледах озадачен.

— Не е ли забавно! — възкликна тя, успяла най-сетне да си поеме дъх. — Прекалено хубаво е, за да е съвпадение. Искам да кажа… колко често човек среща името Льоконт! Зная, че Арчър Кейн смени името си, когато се ожени за французойката. Чух, че имал и син. Това си ти, нали? Джони Льоконт?

Сърцето ми се сви. Погледнах я, изтръпнал от ужас, все още неспособен да проумея думите й.

— Разбира се! — рече тя и продължи да се смее.

— Ти не знаеш коя съм. Ами, мили мой млади човече, аз съм Шантал ОʼХигинс. Втората съпруга на Арчър. Майката на проклетия му син, Джак.

Навлякох дрехите си възможно най-бързо и се завтекох към вратата, без да смея да я погледна. Тя продължаваше да се смее, сякаш току-що бе чула най-голямата шега на света.

Същата нощ напуснах хотела, излъгах за възрастта си и успях да се запиша във флота. Но знаех, че някой ден тази съдбоносна среща с Шантал ОʼХигинс Десото щеше да изплува наяве, за да ме преследва и измъчва.