Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (8)

Глава 7

Беше седем часът вечерта, две седмици по-късно, и Махони току-що бе свършил смяната си. С три часа по-късно, както обикновено.

— Знаеш ли, правиш го само за да ни накараш да изглеждаме лоши ченгета в сравнение с теб — оплака се детектив Валентино Бенедети. — Защо не можеш да свършиш навреме като всички останали?

Той беше висок мъж с червендалесто лице, бирено коремче и плоски ходила — проклятието на живота му и повод за повечето шеги, които колегите му ченгета си разменяха в управлението. Освен това се славеше като човек, който работи най-малко часове. Все успяваше да се измъкне. Освен в случаите, в които беше сигурен, че ще му платят допълнителния труд.

Двамата седяха на бара в закусвалнята на Хан Ран, опитвайки се да разрешат проблемите на деня на чаша бира.

— Защо пиеш този светъл боклук, а не истинска бира? И що за ченге си ти, Махони?

— Уморено ченге, Бенедети. Ето какво съм. Днес прекарах четири часа в съда, опитвайки се да вкарам в затвора един долен престъпник, който първо обрал баба си, а после я завързал за леглото със собствените й чорапи. Изненада, изненада — тя взела, че умряла. Той пледира, че е невинен. Завързал я просто ей така, на майтап. Фактът, че чорапът бил завързан около врата й и тя се задушила до смърт пред очите му, не означавал нищо. Изнесе представлението на живота си. Каза, че е само на деветнайсет години, че обичал старата дама, че тя му била като майка. В действителност бил добро момче — случилото се било само моментна лудория. Подсигурил си бе цяла тайфа свидетели, които да потвърдят това. Най-безсрамните лъжци, които би могъл да срещнеш някъде. Получи две години условно и петдесет часа общественополезен труд. Исусе, Бенедети! Задаваш ли си понякога въпроса защо си станал ченге?

Пресушиха мълчаливо бирите си, замислени за несъвършенствата на американската съдебна система. Бенедети поръча още две, а барманът им ги плъзна по плота заедно с купичка солени бисквитки.

— Научи ли нещо повече за момичето, което бе намерено в клисурата Митчъл? — попита Бенедети и отпи голяма глътка Будвайзер^[1]. — Зная, че не е мъртва, и технически погледнато вече не е твой проблем. Просто се чудех дали нападателят няма пак да се появи. Нали знаеш, той ще се върне и ще се опита да я убие отново, в случай че тя си спомни нещо и го каже на полицията.

Махони поклати отрицателно глава.

— Бях много зает през последните няколко седмици. Не стигнахме доникъде с проверката на авиокомпаниите. Няма съобщение за изчезнали хора. Отпечатъците й не са регистрирани. Никой не е питал за нея и доколкото зная, тя все още е в болницата и се възстановява от черепните травми. Все пак има нещо интересно — ухапването от куче.

Махони въздъхна тежко.

— В този район има много големи къщи и повечето от тях имат кучета пазачи. Накарах моите хора да направят проверка и изведнъж се оказа, че всички кучета са сладки и безобидни домашни любимци. В нощта на нападението всички са си били в хубавите къщи, където са получили редовната си порция Алпо, пържола и любов от привързаните към тях стопани. Това поне твърдят собствениците им, а аз не мога да докажа противното. Пък и всички те са солидни граждани, семейства със завидно богатство и престиж, стълбовете на обществото.

Той се ухили подигравателно.

— Но ти и аз знаем някои неща за тези стълбове на обществото, нали, Бенедети? Научили сме се никога да не преценяваме един човек по кройката на дрехите и количеството пари в банковата му сметка. Защото под лъскавата фасада той си е просто човек.

— Като теб и мен — мрачно отвърна Бенедети и поръча още няколко бири. — Само без голямата банкова сметка.

Махони вдигна ръка.

— Аз не искам повече, приятел. Смятам да се обадя в болницата и да проверя дали ще мога да посетя моята Джейн Доу, преди да са затворили отделението за през нощта. Благодаря за бирата.

Той прекоси претъпканото заведение и стигна до телефонния автомат. Избра болницата, представи се и помоли да го свържат със сестринския пулт на етажа, на който се намираше момичето.

— Пациентката спи, детектив Махони — осведоми го сестрата. — Но доктор Нийдмън току-що приключи с визитацията. Желаете ли да разговаряте с него?

— Разбира се. И благодаря.

Нийдмън вдигна телефона. В гласа му се долавяше раздразнение.

— Няма да ви бавя, сър — изрече бързо Махони. — Просто се чудех дали не разполагате с някаква нова информация относно нашата Джейн Доу от клисурата Митчъл.

— А, имате предвид Беа Френч — уморено отклик на Нийдмън.

— Моля?_ Беа Френч?_ — Махони едва не се разкрещя. Никой не си бе направил труда да се свърже с него и да го уведоми, че тя си е спомнила коя е. — Това ли е името й?

— Не точно. Измислиха го двете с Фил Фостър. След като доктор Фостър я хипнотизира и откри, че момичето говори перфектен френски, те решиха, че името е особено подходящо.

Махони усети, че кръвното му налягане се покачва стремително. По дяволите! Добрата доктор Фостър бе избързала и бе хипнотизирала момичето, без дори да му каже. Само един господ знае какво още бе открила. Щеше да се пръсне от гняв. Това беше първата истинска следа, с която разполагаха, а той научаваше последен.

Поблагодари на Нийдмън, затвори телефона и погледна часовника си. Беше почти осем и трийсет.

Запъти се към паркинга, като по навик наблюдаваше хлапетиите, които се мотаеха по тротоара. Те бързо изчезнаха в тъмнината. Познаваше няколко от тях и предположи, че пак са намислили нещо, щом се мотаят наоколо в дъжда, но не беше дежурен. А и бързаше. Тази нощ хлапетата щяха да си отдъхнат.

Спортният му Мустанг, модел 69-а година, запали от раз и той отдели няколко секунди да се порадва на бръмченето на двигателя, който работеше като часовник. После рязко потегли, гумите му остро изсвириха, адреналинът му се покачи.

Фил Фостър живееше на много елегантна улица, в много елегантна сграда на Пасифик Хайтс. Махони паркира върху двойната жълта линия и погледна навеса над входа, униформения портиер, безупречно поддържаната фасада на сградата. Подсвирна с уста. Доктор Фостър се справяше добре.

Пъхнал ръце в джобовете на дънките си, той бавно пое към входа. Портиерът го наблюдаваше подозрително до момента, в който Махони му показа значката си. После веднага му отвори. Махони огледа мраморното фоайе, застлано с огромен ориенталски килим, големите огледала с позлатени рамки, в които се оглеждаха вази, пълни със свежи цветя, античните корнизи и столове с дебели тапицерии. Запита се какъв ли е месечният наем на докторката.

Изчака портиерът да телефонира на доктор Фостър, за да я попита дали ще го приеме.

— Можете да се качите — неохотно рече той, когато най-после се обърна към Махони. Не беше свикнал да посреща полицаи в тази тиха сграда на охолно богатство. — Апартамент 10Б.

Махони внимателно прекоси ориенталския килим и влезе в облицования с дървена ламперия асансьор. Докато асансьорът се носеше безшумно нагоре, той се огледа в огледалото. Приглади черната си коса, изтръска дъждовните капки от коженото си яке и си помисли за онова, което му се искаше да каже на лекарката по повод на Беа Френч. Все още кипеше от яд.

Вратата на апартамент 10Б беше отворена и той влезе. Фил беше облечена в широка бяла роба, не носеше грим, а черната й коса бе пусната свободно по раменете. Беше се свила на едно черно канапе. Изглеждаше изцедена и съсипана от изтощение. Погледна го, но не стана да го посрещне.

— На какво дължа тази чест, Махони? — уморено попита тя. — Не е ли малко късничко за посещения от полицията?

Без да се усмихва, настръхнал от гняв, той я изгледа продължително.

— Защо, по дяволите, не ми каза, че смяташ да хипнотизиращ момичето! Защо не ме уведоми за резултата? Как става така, че аз последен научавам за случилото се с Беа Френч?

Сапфирените й очи станаха катраненочерни от внезапно обхваналата я ярост.

— Как се осмеляваш да ми крещиш така! — не му остана длъжна тя. — Не ми ли каза самият ти, че тя вече не е твоя грижа? Освен ако умре, разбира се. Тогава ще дойде твоят небесен миг. Умното, мъжествено ченге, любимецът на медиите ще разкрие поредното убийство. Е, съжалявам, че трябва да те разочаровам, Махони, но тя не умря. Съвсем жива си е и сега аз отговарям за нея. Не ти.

Той се надвеси над нея, все още с ръце в джобовете. Очите му срещнаха нейните, после рече съвсем тихо:

— И какво смяташ, че ще си помисли нашият убиец, когато разбере, че Беа все още е жива? Че, в края на краищата, не е успял да я убие? Ти си по-умната, докторке. Ти ми кажи. Който и да е той, нападателят я иска мъртва. Как гласеше старата поговорка? Ако не успееш от първия път, опитай отново. Запомни го от мен, докторке. Той ще опита отново.

Шокирана от думите му, тя го изгледа мълчаливо. Той внезапно си даде сметка, че тя изглежда много уязвима, лицето й беше изпито и бледо.

Махони се обърна и огледа разкошния в своята дискретност безупречен апартамент. Всичко блестеше, нещата бяха внимателно подредени, всеки предмет си беше на мястото. Той свали коженото си яке, преметна го върху облегалката на един стол, който изглеждаше така, сякаш никой не е седял на него, и влезе право в кухнята, обзаведена с искряща стомана и гранит.

Отвори хладилника, провери съдържанието му и започна да вади провизии от шкафовете.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — Гласът й трепереше от възмущение и умора.

— На теб на какво ти прилича? Приготвям вечеря, защото ти изглеждаш така, сякаш нямаш достатъчно сили за това.

— Приготвяш вечеря! Не съм те канила на вечеря. Даже и едно питие няма да ти предложа!

Той се усмихна подигравателно.

— Знаеш ли кое ти пречи, Фостър? По цял ден седиш на задника си. А може би проблемът ти е в цялото това лежане на кушетката? Трябва да работиш на открито, да тренираш, да тичаш. Да накараш всичките тези ендорфини да работят за теб. Да развиваш мозъчните си клетки.

— Като теб, предполагам. — Тя скочи от канапето и се надвеси застрашително над черния гранитен плот, който отделяше кухнята.

Той вдигна поглед от доматите, които режеше.

— Ти мислиш, че съм просто едно невежо момче, израсло по улиците, нали? Някакъв тип, станал детектив по най-трудния начин? И знаеш ли какво? Имаш право. Беше трудно. — Той изразително сви широките си рамене. — Спечелих стипендия за Бъркли^[2], но междувременно работех всяка работа, която успявах да намеря, защото трябваше и да се храня. Дипломирах се с почетна степен по английска литература. Дисертацията ми беше за влиянието на европейските поети от периода на Романтизма върху американския подход към междуличностните отношения днес. По време на втората ми година в Станфорд^[3] реших, че искам да стана ченге, а не професор. — Хладният му поглед срещна нейния. — Казвам ти това само за да знаеш кой точно съм, докторке.

Фил го изгледа мълчаливо. Беше навил нагоре ръкавите на ризата си. Режеше домати и тихо си подсвиркваше ария от Травиата. Тя се отпусна на един стол и засрамено скри лице в ръцете си.

— Съжалявам — промълви. — Но съм толкова уморена… Беше много дълъг ден. Дълга седмица, месец, година… А и ти също сгреши. Аз съм тази, която е израснала по улиците.

Той сложи зеленчуците в един тиган, сипа малко зехтин, после скръсти ръце и се облегна на плота в очакване да чуе историята й. Но бледото й лице изведнъж се затвори, стегна се от спомена за стара болка, която тя очевидно не смяташе да сподели. Поне не в този момент.

— Толкова съм заета да се занимавам с проблемите на всички останали, че не ми остава никакво време — най-сетне заключи тя и с недоумение поклати глава. — Нямам време за себе си. Пренасям работата си у дома.

Той огледа студената, съвършена в своята красота, стая.

— Да. И сам виждам това. Апартаментът изглежда така, сякаш си забравила да живееш в него.

Той взе бутилка червено вино от рафта и погледна етикета.

— Добро вино — измърмори одобрително и й наля пълна чаша. — Моята майка, италианката, обичаше да повтаря, че чаша червено вино зачервява бузите на момичетата и възпламенява сърцата им. Винаги съм се надявал, че това е истина.

Тя се усмихна и отпи, загледана уморено в чашата.

Махони прекоси стаята и разгледа колекцията й от компактдискове. В следващия момент из луксозните, смълчани стаи, подобно на освежителен полъх, се разнесе чистият глас на Калас, която изпълняваше ария от Норма.

Петнайсет минути по-късно Фил седеше срещу него на кухненската маса, а пред нея димеше чиния с ароматни спагети с доматен сос.

— Извинявай, но не можах да намеря никакъв хляб. — Той наля вино в чашите им. — С изключение на една изсъхнала коричка, която сигурно е останала отпреди седмица. Предполагам, че не ядеш много хляб. Постоянно се грижиш за теглото си, нали?

— Не е вярно! — възмути се тя. — Обичам фокача и хляб с маслини и квас. И не мисля постоянно за фигурата си. Слава богу, не ми се налага да го правя. Все още не.

Той се усмихна, а тя нави спагети около вилицата си и ги опита. Твърде късно осъзна, че той просто я дразни.

— Въпросът е в това, че не се храня често у дома. — Почувства се длъжна да му обясни: — Обикновено се прибирам късно и просто хапвам нещо по пътя.

— Защо не го направи и тази вечер?

— Бях толкова уморена, че изобщо не ми бе до ядене — честно си призна тя.

— Или прекалено самотна — вметна той, отпи от виното си и продължи да я наблюдава.

Тя го погледна за миг, но не каза нищо. Махони прекоси стаята, за да смени компактдиска. Фил го проследи с поглед, като си мислеше, че той стъпва като атлет. Беше гъвкав и подвижен. Като пантера. Само че за разлика от истинските пантери, се прокрадваше из джунглата на градските улици. После изведнъж се сети за онова, което й бе казал за убиеца, и изпита внезапен страх за Беа.

Той се върна, седна срещу нея и продължи да я наблюдава как яде, като от време на време отпиваше от виното си.

Тя изяде спагетите и доволно въздъхна.

— Бяха чудесни. Това е първата домашно сготвена храна, която ям от почти година насам. — Фил се облегна назад и го погледна в очите. — Какво искаш от живота, Махони — попита го тя, внезапно изпълнена с любопитство.

Той се разсмя.

— О, да стана полицейски комисар някой ден. Или може би да се кандидатирам за кмет. Мечти като на всяко друго ченге с червена кръв. А ти?

— Какво аз?

— Ти какво искаш от живота, докторе?

Тя широко разпери ръце, сочейки красивия апартамент, безценните килими, произведенията на изкуството.

— Какво повече би могла да желае една жена? — отбранително заяви тя. — Имам си всичко.

— И отстрани изглежда точно така, докторе — рече той, изправи се рязко и облече якето си.

Тя го изгледа вбесена. Не й го каза направо, но Фил знаеше какво си мисли. Че може би иска в живота й да има мъж, който да я обича; деца; щастлив, преливащ от веселие дом; едно или две кучета…

По дяволите, какво й ставаше! Защо позволява на този мъжествен, влюбен в операта, атлетичен полицай — поет, да анализира живота й? Та тя се е погрижила за всичко, животът й е съвършено организиран и подреден, нали?

— Уморена си — рече той и й подаде ръка. — Благодаря за вечерята. И за компанията. Дръж ме в течение на всичко, което става с Беа.

Новото име на момичето прозвуча странно, произнесено от Махони. Казвайки името й, той сякаш отново я връщаше към живота.

Това е като възкресяване, помисли си тя, докато затваряше вратата след него.

 

 

Доктор Нийдмън я чакаше на следващата сутрин.

— Нашата пациентка вече е добре, доктор Фостър. Всъщност достатъчно добре, за да бъде изписана. — Той вдигна поглед от записките си. — Въпросът обаче е къде да я пратим, след като я изпишем. Разбрах от детектив Махони, че разследването не е довело доникъде. И тъй като и вие като че ли ударихте на камък, аз просто не зная какво да правя с нея. Не мога да я затворя в психиатрична клиника, защото, като изключим загубата на паметта, тя е съвсем нормална. От друга страна, как ще се справи сама, ако просто я прехвърлим на Отдела за социални грижи?

Фил си помисли за Беа с обръснатата глава и ужасните белези, Беа, която не знае нищо за себе си, не знае дори какво точно се бе случило с нея. Представи си я съвсем сама на улицата, спомни си какво й бе казал Махони предишната вечер — ако убиецът разбере, че е жива, може да се опита да я убие отново. А може би той вече бе научил за възстановяването й от вестниците. Може би само я чакаше да излезе от болницата…

— Беа може да остане при мен — предложи бързо тя. — В края на краищата, аз съм човекът, отговорен за нейното възстановяване.

Нийдмън изненадано вдигна гъстите си, рошави вежди.

— Това не е ли малко прекалено, доктор Фостър? Много повече от служебен дълг?

— Аз я харесвам — отбранително заяви Фил. — Ние станахме приятелки. Отношенията ни не са само между лекар и пациент.

— Разбирам. Е, тя е прекрасна млада дама и аз съм доволен от предложението ви. То съвсем определено ми помага да разреша дилемата, пред която бях изправен. Предполагам, че ще я изпишем следващия уикенд. Това устройва ли ви?

Фил отиде да сподели с Беа добрите новини.

— Минаха шест седмици. Сигурно ти е омръзнало да се взираш в тези четири стени, така че ти предлагам, за разнообразие, да дойдеш да погледаш моите. Там поне гледката е по-хубава. Но за храната не гарантирам. — Спомни си вкусните спагети на Махони и се усмихна.

Беа радостно се разсмя.

— Повярвай ми, всичко останало е по-добро от болничната храна. Но, Фил, сигурна ли си, че искаш да го направиш? Искам да кажа, че това е ужасно вмешателство в живота ти… взимаш в дома си една напълно непозната…

— Ей, ей, какво се опитваш да ми кажеш? Напълно непозната? Недей забравя, че точно в този момент аз те познавам по-добре от всеки друг. Освен това те харесвам. Сигурно ще ми бъде забавно да си имам съквартирантка. Не съм имала това удоволствие от годините в колежа. — Тя се разсмя и огледа голата болнична стая. — Поне няма да си съперничим за гардеробите. Място има достатъчно.

 

 

Вечерта Махони дойде отново и изненада Фил. Този път й донесе подарък — очарователно сиамско котенце. То изглеждаше съвсем мъничко в огромните му ръце, мъркаше спокойно, уверено, че ще бъде обгърнато с любов.

— Реших, че апартаментът ти е твърде празен и самотен — обясни той. — Котката ще отвлича вниманието ти, няма да ти оставя време да се занимаваш прекалено със себе си. Приеми я като средство за терапия. И не допускай грешка в отношенията си към нея — котките от тази порода се възприемат като човешки същества. Ще правиш онова, което ти показва. Щом иска да играе, ще играеш. Когато пожелае да яде, ще й дадеш храната. Приискат ли й се ласки, ще я прегърнеш. Така че, кажи ми веднага, докторке, готова ли си да правиш това? В противен случай ще я върна на собственичката й.

— И коя е тя? — Големите сини очи на малкото котенце се втренчиха в нейните.

— Моята леля София. Живее в Сакраменто.

— И ти си изминал целия път до Сакраменто и обратно само за да ми донесеш това малко котенце?

Махони възприе изумлението й съвсем спокойно.

— Сметнах, че имаш нужда от някого, за когото да се грижиш. Знаеш ли, самата мисъл, че трябва да мислиш за някой друг, та дори и за едно малко котенце, отвлича мислите ти от самата теб.

Тя го погледна обвинително.

— Искаш да ме направиш по-човечна.

Той се ухили.

— Предполагам, че може да се каже и така. Както и да е. Котето се казва Коко. Реших, че е много шик. Като теб.

— Това е много личен подарък, Махони — внимателно рече тя. Котето вече пълзеше нагоре по рамото й, завираше влажното си носле във врата й, дърпаше с лапичка косата й. Тя се разсмя. — Но леля ти София определено си разбира от работата.

— Значи искаш да го задържиш? — Той изглеждаше загрижен. — Запомни, то се нуждае от любов И привързаност.

Фил го изгледа скептично.

— Предполагам, че противно на онова, което си мислиш, мога да й дам достатъчно и от двете. А какво бих могла да предложа на теб като отплата за подаръка?

— Може би една вечеря…

Тя се разсмя и притисна котето към гърдите си.

— Налагаш много тежки условия, детектив Махони. Между другото, ще си имам съквартирантка.

— Зная. Разговарях с Нийдмън. Кога?

— През уикенда. Сметнах, че може би ще работя по-пълноценно с нея, ако тя се нанесе при мен. Освен това се сетих за онова, което ти ми каза за убиеца, и си помислих, че тук Беа ще е в безопасност. Поне докато си спомни коя е. А и тя няма никакви пари, макар че, кой знае, може да се окаже някоя богата наследница.

— Подобна възможност е едно на няколко милиона, но аз още преди много години се научих, по най-трудния начин при това, никога да не пренебрегвам и най-малко вероятните възможности. Котенцето ще си има нужда от съд, който да използва за тоалетна. И ако искаш един приятелски съвет, докторке, осигури му го веднага, за да знае какво се очаква от него. След това няма да имаш никакви проблеми.

— Говориш като експерт.

— Ами да, аз самият имам три котки у дома. Котките, операта и готвенето не ми позволяват да се занимавам прекалено със себе си. Е, по-добре да тръгвам. След половин час трябва да съм в съда. Доскоро, докторе. — Той се поспря до вратата. — Между другото, поех по тази френска следа и сега проверявам паспортите и документите при имиграционните власти. Ако Беа е французойка, скоро ще разберем коя е.