Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (17)

Глава 16

Движението по Шанз-Елизе беше блокирано и всеки шофьор се спасяваше сам. Шофьорът на таксито често проклинаше времето, останалите шофьори, сънародниците си и френските закони за улично движение. После изведнъж се качи на тротоара, заобиколи около дузина попаднали в задръстването, надули докрай клаксоните си коли, зави бързо надясно по една странична уличка и след поредица от бързи завои се озова на Авеню Макмахон, което се оказа също толкова натоварено. Той се огледа и въздъхна примирено.

— Това ще отнеме поне двайсет минути. Май ще е по-добре да отидете пеша.

Фил погледна елегантните си черни обувки и мокрите тротоари. Проливният дъжд бе преминал в леко ръмене. Тя въздъхна — какво толкова, по дяволите. Това бяха само едни обувки… макар че й струваха малко състояние.

Шофьорът на таксито й обясни как да стигне на желания адрес, тя пристегна колана на черния копринен шлифер, отвори чадър и се запъти към ъгъла на Макмахон, молейки се да е разбрала правилно указанията на шофьора.

Авеню Фок се оказа широка, красива улица с три платна, около която се издигаха елегантни сгради. Само че беше по-дълга, отколкото Фил бе очаквала. Бяха й необходими десет минути, за да измине разстоянието до шикозната жилищна сграда. Беше задъхана и мокра. И бе закъсняла. Униформен портиер я попита за името й, провери списъка си и я придружи до асансьора. Клетката я понесе със скърцане нагоре. Когато вратата се отвори, Фил се озова в огромен мезонет.

Брад Кейн я очакваше. Изглеждаше още по-красив — висок, строен, рус. Облечен бе с елегантно тъмносиньо кашмирено сако, синя риза, разкопчана на врата, добре изгладени сини дънки и скъпи кожени ботуши. Тя си помисли с усмивка, че мъжът срещу нея прилича на каубоя от рекламите на Ралф Лорен.

Светлосините му очи бяха полускрити зад очилата със златни рамки. Той се запъти към нея, протегнал и двете си ръце.

— Ма pauvre petite^[1] — възкликна той, забелязал, че е мокра до кости. — Париж се е опитал да те удави. Ела, трябва да се погрижим за теб.

Фил с изумление си помисли: Той трябва да е много богат. Апартаментът беше с размерите на дворец — пред нея като че ли се простираха цели акри лакиран паркет, огромни килими от Обюсон^[2], масивни позлатени мебели, красиви венециански огледала, блестящи полилеи. Докато го следваше през антрето, Фил зърна огромна картина на Рембранд на едната стена. Другата сигурно беше на Реноар. А онова не е ли Коро?

— Ела с мен. — Той я хвана за ръка и бързо я поведе през всекидневната, после през още едно антре, докато стигнаха до спалнята. Фил замръзна на вратата.

— Бързо свали обувките си — нареди той. — И чорапите.

Тя стоеше като вцепенена и го гледаше. Той се приближи до нощното шкафче и натисна някакъв звънец. После се обърна да я погледне и се разсмя.

— Всичко е наред. Нямам намерение да те прелъстявам. Само ще помоля прислужника си да ги изсуши. В края на краищата, не можеш да стоиш цяла нощ с мокри крака.

Фил знаеше, че се е изчервила, и съзнаваше, че той й се присмива. С яд си помисли, че не се бе чувствала толкова глупаво от времето, когато беше на седемнайсет.

Той й посочи банята.

— Вътре ще намериш чифт чехли и хавлия.

Тя влезе в банята и затвори вратата. Свали чорапите си, приглади черната си коса, притисна мократа кърпа към пламналите си бузи. Чехлите бяха прекалено големи за нея и тя се усмихна накриво на нелепия си образ в огледалото — в съблазнителна черна рокля и чехли. Пое си дълбоко въздух, взе се в ръце и като влачеше крака с големите чехли, тръгна да го търси.

— Здрасти — тя се усмихна колебливо, застанала на прага. — Съжалявам, че закъснях, но движението… и дъждът…

— Няма значение. Нали вече си тук. — Очите им се срещнаха. — И си точно толкова красива, колкото те помня.

Млад азиатец, облечен в бяло сако, стоеше зад него, стиснал мокрите й обувки.

— Дай на Франсоа и другите си неща — каза й Брад. — Той ще ги изсуши.

Тя се подчини и Франсоа изчезна. Брад я заведе до един стол и й нареди да седне. Тя откри, че доброволно се подчинява на всичките му команди. Беше изумена от покорността и отстъпчивостта си — досега винаги тя бе контролирала всяка ситуация. Беше изненадана от лекотата, с която възприе тази нова за нея роля на смирено послушание. И от удоволствието, което изпитваше. Мълчаливо наблюдаваше Брад, който взе една кърпа и коленичи пред нея. Свали чехлите, хвана десния й крак и започна внимателно да го подсушава. Вдигна поглед към нея и се усмихна.

— Знаеш ли, известно е, че много малко жени имат хубави крака. Дългите години на високи токове и в тесни обувки си казват думата. Но твоите са наистина красиви. Елегантни, издължени, красиви кости. Изящни като на състезателен кон.

Самият факт, че той стоеше на колене пред нея и държеше крака й, предизвика толкова силно еротично желание, че Фил се улови, че трепери. Глупачка, сърдито се сгълча тя, бързо нахлузи чехлите и влезе заедно с него в огромния салон. Тук си едва от пет минути, а вече два пъти си помисли, че той се кани да те съблазни.

— Седни тук, мила моя доктор Фил. — Той я отведе до разкошно канапе с дамаска от брокат, което се намираше пред камината. — Стопли красивите си пръсти, а аз ще се опитам да поправя щетите от дъжда, като ти сипя едно питие.

Шампанското ги очакваше, поставено в сребърна кофичка на една странична маса.

— За щастливото съвпадение! — Брад вдигна чаша и се вгледа дълбоко в очите й. — За това, че двамата се озовахме на един и същ полет до Париж. И за възможността да те видя отново.

— Ти като че ли прекарваш много време в самолетите — отбеляза тя, припомнила си разговора им.

— Работата ми е такава, че се налага да пътувам често.

Тя скромно кръстоса крака и отпи предпазливо от шампанското.

— И каква точно е работата ти?

— Ще останеш изненадана, като ти кажа. — Той се усмихна пленително. — Притежавам една от най-големите ферми за едър рогат добитък в Америка.

Фил се засмя. Беше силно изненадана.

— Нямаш нищо общо с представата ми за истински каубой.

— Може и така да е. Но бях каубой. И все още съм, когато се наложи. Когато бях дете, обожавах да яздя из ранчото, да завръщам добитъка. А сега всичко се изразява в цифри и проценти, данъци и площи, правителствени субсидии и лобита и около милион други проблеми. Но предполагам, че това все още ми харесва. Или че поне обичам земята. И традициите. Ранчото Каной е основано от моя дядо. Когато той умрял, баща ми наследил земята, а сега тя е моя. Трето поколение фермер. Ранчото може и да не е най-старото в Съединените щати, но е едно от малкото, които все още принадлежат на едно-единствено семейство.

— Това е прекрасно. Да обичаш онова, с което се занимаваш. Онова, което си.

— А аз наистина го обичам. С цялото си сърце. Може да се каже, че ранчото е смисълът на съществуването ми.

Очите му станаха сериозни и студени.

— Никога не бих се разделил с Каной, макар че, Господ ми е свидетел, получавам достатъчно предложения. Много изгодни предложения. Особено от японци. Но никога няма да позволя Каной да принадлежи на човек извън семейството. Никога. Само след смъртта ми.

— А тогава кой ще го наследи?

Погледът му стана неразгадаем.

— Синът ми, разбира се.

Фил със съжаление си помисли, че трябваше вече да се е досетила, че той е прекалено красив, за да е истински. Всъщност беше женен.

— И колко голям е синът ти? — възможно най-нехайно попита тя и отпи от шампанското.

Той отметна глава назад и се разсмя.

— На николко. На нула. Тепърва ще се роди. Но преди това аз трябва да си намеря съпруга. Съвършената съпруга. — Очите му весело заблестяха и той отново напълни чашата й. Настроението му мигновено се промени. От напрегнат и сериозен, отново стана закачлив и чаровен. Промяната беше толкова внезапна, че Фил остана изумена.

— Разкажи ми за себе си — нареди той. Тя отговори с известно неудобство.

— Обикновено аз съм тази, която задава този въпрос. И сега никак не съм сигурна, че ми харесва да ми го задават на мен.

— Но, предполагам, нямаш какво да криеш?

— Установила съм, че повечето хора крият по нещо. Може би дори ти и аз.

Фил започна да му разказва за работата и напрегнатия си живот.

— Постоянно съм на педал — призна си тя и въздъхна уморено. — Все тичам — от телевизионното студио към болницата, оттам към частните пациенти, към книгите, които пиша, към рекламните обиколки за представянето им. Признавам си, че това пътуване до Париж е повод да избягам от всичко това за една седмица. — Тя се разсмя. — Чувствам се като дете, което се опитва да изкръшка.

Франсоа се появи отново с обувките й. Беше направил чудо с тях — бяха съвсем сухи и блестяха като нови. Тя ги обу и двамата тръгнаха към бистрото При Жорж, което се намираше зад ъгъла.

Брад обгърна раменете й с ръка, докато вървяха, и я притисна към себе си, защото носеха само един чадър. Фил се опита да се нагоди към широките му крачки, смутена от топлината на тялото му, от близостта му, допира на ръката му. Изпита толкова силно вълнение от лекото, но интимно докосване, че побърза да се отдръпне, уплашена, че той може да усети треперенето й. Ядосано се укори, че реагира като гимназистка по време на първото си посещение в Париж, но после се усмихна и внезапно спря да се притеснява. От много време насам не се бе забавлявала така, не се бе чувствала толкова млада и безгрижна.

Бистрото беше препълнено. Лампите хвърляха златисти отблясъци върху масите, застлани с бели ленени покривки, носеше се аромат на вкусна храна. Приглушените разговори се водеха на френски и Фил не разбираше почти нищо. Това подсилваше чувството й на изолация и уединение. Само тя и Брад Кейн на тяхната малка масичка в ъгъла.

Беше като замаяна от умора и изпитото вино, съвсем различен човек от спокойната, уравновесена, делова доктор Фостър. Чувстваше се така, сякаш тази вечер бе загърбила грижите и реалния свят, в който живееше. Беше женствена, чувствена, жива. И, нервно отбеляза наум, по-малко сигурна в себе си. Но Брад Кейн бе внимателен и чаровен, красив и сексапилен. А тя бе необвързана и свободна в Париж. Животът й изглеждаше много хубав тази вечер в При Жорж.

Брад поръча и за двамата и започна да й разказва за идиличното си детство на Хаваите. И за родители те си — за хубавия си баща и ослепително красивата си майка. За свободата и безгрижното му лудуване на усамотения им частен остров. За великолепната им къща в Даймънд хед и хилядите акра земя в ранчото на Големия остров.

Фил бе омагьосана от идиличната картина, която й описваше. Животът му бе толкова различен от сърцераздирателните разкази за семейни нещастия, които бе свикнала да чува, и тя реши, че той е истински късметлия.

— Баща ми беше този, който ми вдъхна дълбоката любов към Каной — каза й Брад, а тя, очарована, си помисли, че гласът му е гальовен и мек като червеното вино, което пиеха. — Той ме запозна с историята на Хаваите, разказа ми за семейство Кейн, работило упорито в продължение на почти цял век, за да извоюва нашето богатство. Говореше ми за потта, къртовския труд и мъката, които бяха вложени, за да придобие ранчото Каной днешното си величие. А аз попивах мъдрите думи на баща си като сюнгер. Той ми помогна да изградя ценностите си. Научи ме, че най-важното нещо в живота ми са името Кейн, богатството ни и ранчото Каной. Всичко останало е без значение.

Той откровено се вгледа в широко отворените очи на Фил.

— Ето защо пътувам толкова много. Разделям времето си между Европа, където имаме делови интереси, и ранчото на Хаваите.

— Разкажи ми за баща си — помоли Фил, изпълнена с любопитство. Искаше да научи всичко за живота на Брад. — Сигурно е бил много енергичен човек.

Той се разсмя.

— Такъв беше. Джак Кейн беше много корав човек. И много пиеше. Нямаше никакви приятели, защото не вярваше на никого. Но жените го намираха за привлекателен и вълнуващ. Беше висок, здрав, с приятна външност. Яздеше по-добре от всеки каубой. Обичах да го наблюдавам, когато бях момче, и си спомням, че го възприемах като олицетворение на грациозността и изяществото — той и конят му летяха напред като едно цяло. И целият му живот бе посветен на Каной.

— А майка ти?

Очите на Брад потъмняха.

— Майка ми беше разглезена и темпераментна. Но не можеш да си представиш по-красива жена от нея. Притежаваше хубост, която поразяваше мъжките сърца като напоена с отрова стрела. Баща ми не обичаше да я заглеждат чуждите мъже. И въпреки това изобщо не й бе верен.

— А тя знаеше ли това?

— Предполагам, че да — отвърна той, загледан мрачно в чашата си. Изпи виното на една глътка. После, сякаш осъзнал, че й бе казал твърде много, допълни шеговито: — Не бива да забравям, че вечерям с психиатър. — Дари я с лъчезарна усмивка и поредната бърза смяна в настроенията му я смути. — Докато се усетя, ще ме накараш да легна на кушетката и аз ще открия, че имам безброй комплекси и фобии, за които даже и не съм предполагал.

Умората бавно пропълзя по гърба на Фил, крайниците й внезапно омекнаха, клепачите й натежаха. Тя се прозина, после се извини, а той бързо я успокои, че вината е негова. И двамата бяха все още уморени от полета.

Върнаха се до сградата, в която живееше, за да вземат колата му. Черно порше. Каква друга кола би карал човек като него? — помисли си Фил, облегната сънливо на меката кожа, докато пътуваха към хотела й.

Брад спря пред хотела и се обърна да я погледне.

— Не си спомням друга вечер, която да съм прекарвал толкова приятно — тихо промълви той. — Благодаря ти, доктор Фил. — Останала без дъх от очакването да почувства устните му върху своите, Фил се вгледа в очите му. — Ще трябва да се видим отново — додаде той, но вместо устните, целуна ръката й. — Може ли да ти се обадя?

В гласа й се долавяше съжаление, когато отговори:

— Ще бъда заета с конференцията. А във вторник заминавам за Ривиерата.

— Ще го запомня — каза Брад.

Тя му махна с ръка, а той бързо потегли и се включи в движението.

Когато на следващата вечер се прибра в хотела след конференцията, стаята й бе пълна с лалета и фрезии. Имаше и бележка от него. Да вечеряме заедно довечера. Моля те, кажи да.

Фил изобщо не се поколеба. Обади се, че няма да присъства на приема, организиран за участниците в конференцията, и му позвъни.

— Ще те заведа в един от най-старите и най-изисканите ресторанти на Париж — обеща й той.

След дълги колебания каква рокля да облече, Фил се спря на къса женствена рокля от черна дантела. Усмихна се, спомнила си забележката на Махони за червеното, и вплете една червена роза в косата си, а на ушите си сложи обеци с диаманти и рубини. Когато се погледна в огледалото, видя съвършено различна жена — по-нежна, по-изящна, по-жизнена. Сексапилна жена, призна си тя и изпусна дълга въздишка, която не бе причинена нито от умора, нито от отчаяние. Жена, на която самата тя не бе позволявала да изплува на повърхността в продължение на много години.

Срещнаха се в бара на хотела и Брад я изгледа с възхищение.

— Американецът в мен би казал, че изглеждаш като един милион долара — рече той и галантно целуна ръката й. — Но тази вечер французинът в мен ще възкликне, че изглеждаш ravissante^[3].

Заведе я в Дьо Гран Вефур и Фил остана очарована от залата в стил рококо, осеяна с позлатени огледала и огромни уханни, божествено красиви саксии с цветя. Храната беше прекрасна, виното — възхитително. А Брад Кейн се грижеше за нея, сякаш тя беше някакво скъпоценно парниково цвете. Омаяна от сърдечността на елегантните му комплименти, Фил се усмихна, когато си спомни, че самата тя бе казала на Махони, че е ледената кралица. Махони не й бе повярвал и в момента тя доказваше, че е имал право да се съмнява в думите й. Имаше чувството, че всеки момент ще се разтопи под топлия поглед на Брад.

Той беше съвършен домакин и изключително внимателен кавалер. Препоръчваше й блюда, които смяташе, че ще й харесат, поръча любимото й червено вино, показа й всички известни личности, които бяха в ресторанта. Разказа й историята на стария ресторант, запозна я с парижките клюки. Направи всичко възможно, за да я забавлява, и се справи толкова добре, че тя остана омагьосана и запленена.

Когато им сервираха кафето, той се усмихна и тихо рече:

— През цялата вечер говорих само аз. Сега е твой ред. Разкажи ми за живота си, Фил Фостър. За интересната си работа.

Тя със съжаление се върна към реалността.

— Наистина е интересна — призна Фил. — Интересно е да се занимаваш с хорските умове. Ще бъдеш изненадан, ако разбереш колко много наглед съвсем обикновени хора живеят в скандално илюзорен свят. И колко много преуспяващи хора ми казват, че животът им е пълен с отчаяние и неувереност. Лекувам хора с маниакална депресия, които не виждат смисъл в живота. Както и социопати, които извършват ужасни грехове, без да изпитат никакво разкаяние. Срещам се с малтретирани деца, объркани тийнейджъри, обезумели млади майки, които мечтаят да убият бебетата си. — Тя поклати глава, тъжно загледана в чашата си. — Има вечери, в които се питам дали на този свят има поне един нормален човек. Като включвам и себе си в това число.

— Но ти като че ли поемаш целия товар на проблемите им — отбеляза той. — Сигурен съм, че това не е правилно.

— Разбира се, че не е. И се опитвам да не го правя. Когато се прибера вечер у дома, се старая да се отпусна, да забравя. Изпивам чаша вино, слушам музика, чета. Имам един-единствен случай, при който си позволих да се обвържа лично, и то не само заради пациентката, но и заради самата себе си. Става дума за загуба на паметта.

— Възстановяването на нечия памет не би трябвало да е толкова трудно. Роднините не идват ли да потърсят такива пациенти? Брат или съпруг, или майка?

— Не и в този случай. Това момиче загуби паметта си в резултат на преживяна злополука и до този момент никой не я е потърсил. — Тя се усмихна. — Говоря за нея като за изгубен багаж.

— Но в определен смисъл тя е точно това.

— Предполагам, че си прав, И аз все още не съм успяла да й върна паметта. Сега се опитвам да й помогна да се възстанови психически, за да може да продължи живота си. Намерих й работа при една моя приятелка. Затова отивам в Антиб следващата седмица. За да я видя.

— И да провериш как протича експериментът ти? — Въпросът му й се стори твърде циничен.

— Не става дума за клиничен случай. — В гласа й се прокраднаха нотки от предишната й агресивност. — Пациентката ми е просто едно момиче. И за мене е много важно да й помогна.

— Touche, докторе. — Усмихна се, опитвайки да се извини. — Предполагам, че просто никога не съм имал време за болестите на ума. Един счупен крак — той изразително сви рамене — това мога да го разбера. Но лудостта? Никога.

— Пациентите ми не са луди — запротестира тя. — Те са просто с разстроена психика.

Брад се разсмя и хвана ръката й. Обърна я с дланта нагоре и нежно я целуна. Вгледа се в очите й и каза:

— Мисля, че вие сте много добра жена, доктор Фил Фостър. И много красива.

В светлосините му очи се спотайваха страст и желание. Само за миг тя забрави напълно за работата си, за убийците и за Беа. Виждаше единствено очите му, усещаше единствено допира на ръцете му. В душата й се надигна такова желание, че я остави без дъх.

Тръгна си от ресторанта подпряна на ръката му, като едва забеляза учтивите поклони на персонала. Пропътуваха разстоянието до апартамента на Брад в мълчание. Не се докосваха, но осезаемо чувстваха близостта си. Той паркира в подземния гараж и двамата заедно, ръка за ръка, се отправиха към асансьора.

Брад я обгърна с ръце, докато чакаха. Започна да я целува! Нежно. Обсипа с целувки лицето, очите, шията й. Асансьорът пристигна и от него слезе елегантна възрастна двойка. Погледнаха ги, развеселени от сцената, но Фил дори не ги забеляза.

Когато останаха сами в асансьора, Брад плъзна ръце под сакото й. Притегли я към себе си и впи устни в нейните. Тялото й се разтресе от сладостна тръпка, искаше й се тази целувка да продължи вечно. Асансьорът спря пред мезонета, Брад я взе на ръце и я внесе в апартамента, без да отделя устни от нейните.

Отпуснаха се заедно на голямото канапе, все още изцяло погълнати един от друг. Най-накрая той спря да я целува. Приглади назад разрошената й коса и се вгледа въпросително в очите й. Там прочете желанието, което я изгаряше. Вдигна брадичката й и отново започна да пие от сладостта на устните й. Силен трепет прониза тялото й, желанието се надигна от дълбините на душата й, опари устните и гърдите й, достигна до пръстите на краката й и тя щастливо простена.

Брад я хвана за ръка и я поведе към спалнята. Настолните лампи осветяваха с приглушена светлина голямото легло, а в камината от релефен варовик гореше силен огън. Тъмният паркет на пода бе покрит с меки копринени килими в убити сиви и розови тонове, спуснати транспаранти ги изолираха напълно от околния свят. Намираха се в свой собствен свят — място, в което Фил не бе попадала от много дълго време. А може би и никога преди.

Той я обърна с гръб и разкопча ципа на черната й дантелена рокля. Тя издърпа ръцете си и остави дрехата да се свлече на пода. Само след минута и двамата бяха голи.

Стояха един срещу друг и се гледаха. После той протегна ръка. Тя доверчиво му подаде своята. Брад я притегли към себе си. Застанаха един до друг, притиснали разтрепераните си голи тела. Изпаднала в екстаз, тя отметна назад глава, а той започна да целува първо шията, а след това и гърдите й, докато двамата се отпуснаха на леглото. Той пъхна ръце под тялото й и я повдигна към устните си. Целува я ненаситно, докато тя разтреперана не простена за милост. И едва тогава Брад проникна в нея.

Беше страстен любовник. Искаше от нея повече, отколкото бе вярвала, че може да му даде, и тя обви крака около тялото му, опитвайки се да достигне почти недостижимия връх на наслада. Отново и отново:

Много по-късно те най-сетне се отпуснаха изтощени и умълчани, а телата им все още потрепваха от изживяната страст.

Той лежеше по гръб, скръстил ръце под главата си. Погледна я и ласкаво промълви:

— Не съм се чувствал така от времето, когато бях четиринайсетгодишен.

Фил му се усмихна, все още омаяна от сладостна възбуда. Лениво очакваше да чуе разказа за първата му любов, за някое невинно момиче от гимназията и за първата целувка, извадила го задълго от равновесие.

Но гласът на Брад прозвуча изненадващо грубо, когато заговори:

— Бях на четиринайсет години и преливах от любопитство по въпросите на секса, макар че нямах абсолютно никакви практически познания. Един следобед излязох да се разходя с велосипеда си и спуках гума. Случи се точно пред дома на един приятел на баща ми и аз тръгнах по алеята към къщата, за да помоля за помощ.

Вратата беше отворена, но наоколо не се виждаше никой. Надникнах в антрето — беше празно. Обиколих къщата, като очаквах да намеря стопанина на тенискорта или край басейна. Прозорецът на помещението, което той наричаше стая за забавления, беше отворен и аз долових някакъв звук, който идваше оттам. Спрях и се ослушах. Някой викаше, но виковете бяха по-различни от обичайните — странни, тайнствени. Нещо ми подсказваше, че трябва да бъда предпазлив. Приближих се на пръсти и надникнах през прозореца.

Видях една жена, която лежеше гола върху огромен златист килим. Тя издаваше тези звуци. Краката й бяха обвити около врата на мъжа, неговите ръце бяха под задника й и я повдигаха нагоре. И той я поглъщаше, изпиваше я ненаситно. Тя стенеше и крещеше от удоволствие. Очите й бяха затворени, но лицето й бе разкривено от страст.

Брад мълчаливо се загледа в тавана. Фил мълчаливо чакаше и се питаше какво ли ще последва. След миг той продължи:

— Това беше първият ми сблъсък със секса, а резултатите бяха мигновени. Засрамен, избягах оттам. Но никога не забравих тази сцена. Тя е незаличимо отпечатана в паметта ми и, кълна се, никога не съм любил жена, без да си спомня за нея.

— Мога да си го представя — с разбиране отрони Фил. — Първото ти порнографско преживяване.

— Даже нещо повече. — Брад се изправи и както си беше гол, се приближи до прозореца. Взе пакет Житан от масата, тръсна го, за да извади една цигара, и запали. Вдиша дълбоко, после издиша лютивия дим, вперил невиждащ поглед към осветения, покрит с листа, вътрешен двор. Когато най-сетне проговори, гласът му бе смразяващо студен. — Мъжът беше приятел, когото бях познавал през целия си живот. А жената, която поглъщаше толкова алчно, беше майка ми.

Очите на Брад бяха ужасяващо празни и безизразни. Фил знаеше, че той се вглежда в душата си, и не можеше да намери думите, с които да го утеши. Нямаше какво да каже на любовника си. Като професионалист, като човек, който спазва необходимата дистанция между лекар и пациент, тя сигурно щеше да намери вярната формула, правилния отговор, щеше да му помогне да се отърве от горчивите спомени. Но сега беше различно. Лежеше гола в леглото му, цялото й тяло все още гореше от ласките му и единственото, което можа да му каже, бе:

— Съжалявам.

Той мрачно сви рамене.

— Ребека си беше такава. Никога няма да разбера как баща ми се примиряваше с това през всичките тези години. Нито пък защо. Баща ми беше симпатичен мъж — богат и преуспяващ. Но майка ми беше аристократка, жена от хайлайфа с дълго родословие. А той беше син на обикновен ранчиер. — Брад отново сви рамене. — Предполагам, че сигурно са си подхождали. Никога не съм говорил с него по този въпрос. И никога не разказах на някого за онова, което видях. — Той се приближи и леко я целуна по бузата. — Не биваше да казвам и на теб. Прости ми.

Тя, естествено, му прости. Но все още беше шокирана. Брад Кейн се люшкаше от едно настроение в друго, а тези резки промени я безпокояха.

На сутринта той за пореден път загърби мрачните си страсти и я заведе на закуска в кафе Фльор. По-късно пазаруваха на улица Шерш-Меди, обходиха павилиончетата за книги по бреговете на Сена. Фил напълно забрави за конференцията, заради която бе пристигнала в Париж. Брад беше красив, очарователен, забавен. А тя вече беше толкова луда по него, че понякога й се струваше, че хората усещат жарката страст, струяща от телата им, когато спираха, за да се целуват безсрамно по вратите на магазините или просто за да се вгледат в очите си.

Намираха се в такова състояние на сексуално привличане, че не се интересуваха от никой друг, освен от себе си. Фил не се и сещаше за Беа или Мили. Нито пък за Франко Махони. Можеше да мисли единствено за Брад.

Прекарваха дълги, изпълнени с пламенни страсти, следобеди в затъмнената стая, романтични вечери в бистра с дискретно осветление и прекрасни нощи в апартамента му. Започваха да се събличат още в момента, в който влизаха през вратата, докосваха се, целуваха се, изпиваха се. Една нощ Брад дори не можа да изчака да се съблекат. Подпря я на стената, вдигна я към себе си и я облада грубо и безмилостно. Тя се разкрещя от болка, но той не престана, докато и двамата не се сринаха, преплели тела, на пода, полуридаейки, полусмеейки се. Правеха любов навсякъде — в леглото, на безценния килим от Обюсон пред камината в големия салон, под душа, окъпани в пяна и собствените си сокове.

В понеделник вечерта Фил най-сетне се осъзна, спомнила си, че на следващата сутрин трябва да лети за Ница. Бяха в апартамента на Брад и току-що се бяха любили. Той стоеше до прозореца на спалнята и лениво пушеше Житан, когато тя му го съобщи.

Той я изгледа мълчаливо, после се извърна и зарея поглед над покривите на съседните сгради.

— Отмени пътуването — студено настоя той.

— Не мога да го направя. Обещала съм.

— И твоето обещание означава за теб повече отколкото аз?

— О, моля те, Брад, държиш се като дете. И знаеш, че това не е истина. Аз също предпочитам да остана тук с теб.

— Защо тогава не го отмениш? Ще отидеш някой друг път.

Фил поклати глава, усмихната на глупостта му, но тайничко се радваше, че той я желае толкова много. Седна в леглото, придърпа завивката до брадичката си, приглади назад дългата си черна коса, като си даваше сметка, че тялото й е все още влажно след страстното любене.

— Брад, моля те — ласкаво каза тя. — Става дума за моя пациентка. Онази със загуба на паметта. Положението е сериозно и аз не мога да наруша обещанието си.

— Както желаеш — рязко заяви той.

Онемяла от изненада, тя го видя да влиза в банята и да затваря вратата след себе си.

Фил чу душа и се зачуди защо той не желае да приеме факта, че тя трябва да свърши нещо важно. Брад със сигурност знаеше, че би предпочела да бъде тук, с него. Тя въздъхна и се укори, че се бе държала безотговорно. Брад със сигурност щеше да се примири с отсъствието й. Особено след като му обясни, че ще е само за няколко дни.

Но той не продума, когато се качиха в асансьора, за да слязат в гаража.

— Ще се върна в петък — каза му Фил, когато я остави пред хотела.

Сините му очи бяха студени и далечни. Тя стъпи на тротоара и се усмихна, опитвайки се да го умилостиви, но той потегли, без да проговори.

Сълзи опариха очите й и тя се прибра в хотела. Чувстваше се самотна и изоставена.

Телефонът в стаята й звънеше. Сърцето й подскочи от радост и тя се затича, за да отговори. Мислеше, че е Брад, и гласът й преливаше от радост, когато каза:

— Да?

— Просто те проверявам, докторе — весело се обаждаше Франко Махони. — За да се уверя, че се справяш успешно с ония хитри задници, французите. И за да ти кажа, че Коко се чувства добре и се разбира отлично с другите котки. И да знаеш, докторе, ако не се върнеш по-скоро, тя сигурно няма да иска да тръгне с теб.

Гласът на Франко Махони звучеше искрено и приятелски. Той се намираше на светлинни години от Париж и необузданите страсти и настроения на Брад Кейн.

— Благодаря ти, че се грижиш за нея, Франко. — Гласът на Фил бе изпълнен с тъга и копнеж.

— Не е никакъв проблем, докторе. — Последва продължително мълчание и той внимателно попита: — Ти добре ли си? Не ми казвай, че онези жабари те притесняват.

— Французи, не жабари — автоматично го поправи Фил. — Не, не, добре съм. Предполагам, че просто съм уморена. Нали знаеш, смяна на времето, дълъг полет…

— Сетих се, че утре ще се видиш с Беа. Просто исках да те подсетя да я поздравиш от мен и да я увериш, че все още работя по случая. Надявам се, че и тя също. Ако успее да се сети за нещо, аз веднага ще скокна в един самолет и ще долетя при вас. — Шегуваше се, но само наполовина.

— Ще ти се обадя, ако възникне нещо, Махони — уморено рече Фил. — Но сега е много късно. Трябва да поспя.

— Да, това е другото нещо, което се канех да те питам. Какво, по дяволите, правиш навън до четири часа сутринта? Те какво, да не са решили да те изтощят до смърт на тази конференция? — Беше звънял в продължение на няколко часа на всеки кръгъл час и вече бе започнал да се тревожи.

— Точно така, Махони — отвърна тя. — Лека нощ. Целуни Коко от мен.

— Ще го направя — лаконично й обеща той.