Елизабет Адлър
Тайните на вила „Мимоза“ (1)

Пролог

Мъжът беше рус, висок и определено красив, с мускулесто тяло, което, облечено в дрехи, изглеждаше толкова добре, колкото би изглеждало и без тях. Той паркира взетата под наем кола — бял Линкълн Таун, а не Ферари или джип Чероки, които биха подхождали на самоувереното му, леко арогантно поведение — пред входа за пристигащи пътници на летището в Сан Франциско и нетърпеливо погледна часовника си. Вечерният полет от Хонолулу закъсняваше, а той не можеше да поеме риска да остане на паркинга повече от няколко минути. Може да бъде забелязан, някое ченге може да реши да премести колата му, да го глоби.

Той влезе бързо в сградата и погледна информационното табло. Самолетът бе кацнал преди пет минути.

Излезе отново навън, облегна се на колата, пъхнал ръце в джобовете си, и се загледа във вратата. Усмихна се, когато най-накрая я видя. Меката й медноруса коса се залюля над раменете й и тя бързо се упъти към редицата таксита. Дори не го забеляза, не чу стъпките му зад гърба си. Изохка изумено, когато острата игла се заби в ръката й. Ужасените й кафяви очи го разпознаха, а той й се усмихна. Без да издаде нито звук повече, тя се отпусна в ръцете му и той с лекота я набута на задната седалка на колата.

Бързо метна едно одеяло отгоре й, седна зад волана и се вмъкна в потока от коли, който бавно пълзеше към града. Сви рамене и запали цигара. Какво толкова, по дяволите, разполагаше с предостатъчно време! Всъщност разполагаше с достатъчно време, за да я убие.

Четирийсет минути по-късно той паркира колата на Бетъри, излезе навън, отвори задната врата и погледна момичето. Провери пулса, повдигна клепачите й. Беше в безсъзнание. Не можеше да причини никакви неприятности. Избута я на пода, покри я с одеялото и заключи вратата. После запали цигара, нехайно зави зад ъгъла и се запъти към Ил Форнайо.

Заведението беше препълнено. Силният шум отекваше около него, блъскаше се в стените и отскачаше обратно. Той си проправи път до бара, поръча си Карта Бланка и малка пица с моцарела^[1], аншоа, маслини и подправки. Докато чакаше да му сервират, провери Икзаминър резултатите от баскетболните мачове. После, тъй като никога не можеше да устои на желанието да похапне нещо сладко, си поръча тирамису^[2].

— Това е десертът, който най-много се доближава до представата ми за рая. — Младата жена, която седеше до него, му се усмихна. — И аз никога не мога да му устоя — призна тя.

После отпи от маргаритата^[3] си. Косата й беше червена и дълга до раменете, а тя самата беше приблизително на възрастта на момичето, което бе оставил упоено в безсъзнание в колата си.

Той сви рамене и поиска сметката.

— Няма нищо лошо в това, ако не се прекалява.

Тя го бе заговорила и сега нетърпеливо очакваше реакцията му, но той се извърна и тръгна към касата до вратата. Почувства любопитния й поглед, прикован върху гърба му, чу смеха й, представи си я как свива рамене, сякаш за да покаже, че не й пука. Но тя бе красавица и не бе свикнала на подобни откази. Само че тази вечер просто бе попаднала на неподходящия мъж.

Той отключи колата. Повдигна одеялото и отново провери момичето. Все още бе в безсъзнание. Мъжът седна зад волана и с лекота се включи в движението по Ембаркадеро. Знаеше къде точно отива, но все още беше много рано — имаше твърде оживен трафик, прекалено много хора и светлини.

Започна бавно да обикаля из града, няколко пъти мина по един и същ маршрут, докато накрая се упъти на север. Мина покрай квартал със скъпи и елегантни имения, покрай игрище за голф и продължи нагоре по пътя към билото на стръмна, обрасла с дървета, клисура.

Спря колата и издърпа момичето от пода. Тя се олюля и той, ругаейки натежалото й, безчувствено тяло, я помъкна нагоре през дърветата, като ту я влачеше, ту я носеше. Спря едва когато стигна до малкото сечище на билото на клисурата. Мъглата се бе вдигнала. Луната осветяваше скалите, храсталаците и бързия поток, който ниско долу криволичеше, проправяйки си път в основата на дефилето. Мъжът се поколеба, сетил се с копнеж за пистолета в джоба си. Но всичко трябваше да изглежда като злополука. Това бе единственият начин.

Той повдигна момичето и го изправи на краката му. За миг го задържа в ръцете си, опитвайки се да запази равновесие. После с все сила го бутна в пропастта.

То не издаде нито звук. Даже не разбра какво се случва.

Луната се скри зад облаците, мъглата изпълзя отново и го обви в призрачната си паяжина. Той напрегнато се ослуша, опитвайки се да долови шума от падането. Доволно изпусна насъбралия се в гърдите му въздух, спусна се между дърветата и се върна при колата. Бавно потегли в гъстата мъгла към анонимността и разкоша на апартамента си в един от най-луксозните хотели в града.