Харолд Робинс
Торбарите (41)

4.

Под огромния чадър, забит в пясъка, оставила малкото си чадърче настрана, Джералдин Марлоу седеше в брезентов шезлонг. Бавно разлюля ветрилото.

— Не си спомням да сме имали такова горещо лято — каза тя, едва дишайки. — Сигурно е над трийсет и три градуса на сянка.

Съпругът й измънка нещо от съседния шезлонг, заровил глава в бостънския вестник, получаван тук с един ден закъснение.

— Какво каза, Хари?

Той сгъна вестника и погледна жена си.

— Този Уилсън е страшен глупак!

Джералдин продължаваше да гледа към океана.

— Кое те кара да мислиш така, мили?

Той потупа вестника разпалено:

— Тази работа с Обществото на народите. Казва, че щял да иде в Европа да види как да се запази мира.

Джералдин го погледна.

— Мисля, че това е прекрасна идея — кротко отбеляза тя. — В края на краищата този път имахме късмет. Лади бе много малък, за да иде. Следващият път може да не бъде така.

Той пак измънка нещо.

— Няма да има следващ път. Германия е свършена завинаги. Пък и какво могат да ни сторят? Те са от другата страна на океана. Можем просто да си седим и да ги оставим да се трепят един друг, ако им хрумне да почнат нова война.

Джералдин сви рамене.

— По-добре ела по-навътре под чадъра, мили — каза тя. — Знаеш как изгаряш на слънце.

Харисън Марлоу стана и премести шезлонга под чадъра. Излегна се с въздишка и пак се зарови във вестника.

Внезапно Рина застана пред майка си.

— Вече цял час откак съм обядвала, мамо — каза тя. — Мога ли да вляза във водата сега?

— Може ли — автоматично я поправи Джералдин. Вдигна очи към Рина. Беше израснала това лято. Трудно можеше да се повярва, че е само на тринадесет години.

Беше висока за възрастта си, почти метър и шестдесет, само два сантиметра по-ниска от Лади, който беше три години по-голям. Косата й бе изрусяла почти до бяло от слънцето, а кожата й бе бронзова, толкова тъмна, че бадемовите й очи изглеждаха светли в сравнение. Краката й бяха дълги и грациозни, бедрата започваха леко да се закръглят, а гърдите й напираха под детския бански костюм, отговарящи повече на шестнадесетгодишно момиче.

— Може ли, мамо? — запита Рина.

— Може — кимна Джералдин. — Но внимавай, мила, не плувай много надалеч. Не искам да се преуморяваш.

Но Рина вече бе хукнала. Джералдин Марлоу леко се усмихна. Такава беше Рина, не приличаше на никое от познатите й момичета. Рина не играеше като момиче. Можеше да плува и да надбяга всяко от момчетата, с които играеше Лади, и те знаеха това. Не се преструваше на уплашена от водата и не се криеше от слънцето. Просто не даваше пет пари дали ще има бяла и нежна кожа.

Харисън Марлоу вдигна очи от вестника.

— Утре трябва да прескоча до града. Ликвидираме заема на Стендиш.

— Да, скъпи. — Слабите, пискливи детски гласове долетяха до тях. — Трябва да направим нещо за Рина — продължи замислено тя.

— Рина ли? — запита той. — Какво й е на Рина?

Тя се обърна към него.

— Не си ли забелязал? Нашето малко момиченце порасна.

Той прочисти гърлото си.

— Хм… да. Но все още е дете.

Джералдин Марлоу се усмихна. Вярно беше това, което казваха за бащите. Говорят повече за синовете си, а тайно се възхищаваха от дъщерите.

— През последната година се е превърнала в жена — каза тя.

Лицето му се изчерви и той се загледа във вестника. Странно, не съзнаваше, че сега за пръв път заговорваха открито за това. Погледна към водата, опитвайки се да открие Рина сред крещящата, къпеща се група.

— Не мислиш ли, че трябва да я повикаме? Опасно е за нея да отива толкова надълбоко.

Джералдин се усмихна. Бедният Харисън! Можеше да чете в него като в отворена книга. Не се страхуваше от водата, а от момчетата. Поклати глава:

— Не. Там е съвсем безопасно за нея. Тя плува като риба.

Забърканият му поглед срещна нейния.

— Не мислиш ли, че трябва да поговориш с нея? Може би да й обясниш някои неща. Знаеш, както аз направих с Лади преди две години?

Джералдин се усмихна палаво. Обичаше да вижда мъжа си, иначе толкова самоуверен, да се заплита така.

— Не ставай глупав, Хари — засмя се тя. — Няма какво да й обяснявам вече. Когато това се случи, съвсем естествено бе да й кажа всичко, което трябваше да знае.

— О! — каза той с облекчение.

Тя пак се замисли.

— Струва ми се, че Рина ще бъде от онези щастливи деца, които преминават пубертета без никакви смущения — добави тя. — Няма я присъщата тромавост, кожата й е съвсем чиста без никакви петна или пъпки. Съвсем не като Лади.

Тя се обърна пак към океана.

— Все пак мисля, че трябва да направим нещо за Рина. Поне да й взема няколко сутиена.

Марлоу не проговори. Тя пак се обърна към него.

— Честна дума, мисля, че бюстът й е колкото моят. Надявам се, че няма да стане много едър. Тя ще бъде много красиво момиче.

— Защо да не бъде? — засмя се той.

Тя го улови за ръката, отвръщайки нежно на усмивката му. И двамата знаеха какво е искал да каже. Никой от тях не мислеше за Рина другояче, освен като за собствена дъщеря.

— Ще имаш ли нещо против, ако дойда с теб в града довечера? — тихо запита тя. — Ще бъде хубаво да преспим една нощ в хотел.

Той стисна ръката й.

— Мисля, че идеята е чудесна.

— Моли ще се грижи за децата — продължи тя. — А аз ще имам време да направя някои покупки утре, преди да се върнем.

Той я погледна и се ухили.

— Съгласен съм с теб — каза той с престорено тържествен тон. — Вилата тук е малко пренаселена. Ще телефонирам в хотела, за да съм сигурен, че още щом пристигнем, ще ни чака шейкър, пълен с мартини.

Тя го перна по ръката.

— Развратник! — възкликна Джералдин и се засмя.

 

 

Рина плуваше с овладян, решителен замах, с поглед, прикован в сала за гмуркане, далеч зад крайбрежното вълнение. Лади сигурно беше там с приятеля си Томи Рандъл. Тя се измъкна от водата почти до краката им. Момчетата лежаха изтегнати по гръб, с лице към слънцето, и седнаха, когато Рина се закатери по стълбата.

На лицето на Лади се изписа досада при нейното нахълтване в светилището им.

— Защо не стоиш при момичетата?

— Имам точно толкова право да бъда тук, колкото и вие — възрази тя, след като си пое дъх и оправи презрамките на явно тесния си бански костюм.

— О, остави я — каза Томи, поглеждайки нагоре. — Нека остане.

Рина му хвърли бърз, кос поглед и забеляза прикованите му в частично разкритата й гръд очи. Именно в този момент тя започна да се превръща в жена.

Сега дори и Лади се взираше в нея със странен поглед, какъвто никога преди не бе забелязвала. Инстинктивно отпусна ръцете до тялото. Ако това бе всичко, което се искаше, за да я приемат в компанията си, нека зяпат. Седна насреща им, все още чувствувайки техните погледи върху себе си.

Странна, тъпа болка набъбна в гърдите й и тя погледна надолу. Зърната явно се очертаваха върху черното жарсе на банския костюм. Тя пак вдигна поглед към момчетата. Сега вече те я наблюдаваха съвсем открито.

— Какво гледате?

Двете момчета се погледнаха засрамено и незабавно отместиха очи встрани — Томи към водата, а Лади надолу към сала.

Тя се обърна към Лади.

— Е?

Руменината запълзя по лицето на Лади.

— Видях ви. И двамата ме зяпахте в гърдите! — изрече обвинително тя.

Момчетата пак размениха бързи погледи. Лади стана на крака.

— Хайде, Томи — каза той. — Тук става много претъпкано!

Гмурна се от сала и след малко приятелят му го последва.

Рина ги видя как заплуваха към брега, след което се изпъна на сала и се вторачи в яркото небе. Странни същества са момчетата, помисли си тя.

Тесният бански костюм се врязваше в гърдите й. Тя размърда рамене и гърдите й изскочиха, освободени от обременяващия костюм. Тя погледна надолу.

Бяха много бели и се открояваха на тъмния фон на ръцете и шията, а зърната бяха розови и много по-едри отпреди. Докосна ги плахо с върха на пръстите си. Бяха твърди като камъчета и в тях имаше някаква пареща, сладка болка.

Топлината на слънцето ги изпълва с приятна, нежна болка. Рина бавно започна да ги масажира, за да разкара болката, и постепенно топлотата се разнесе от гърдите към цялото тяло. Изпитваше някакво непознато досега, смътно задоволство.