Харолд Робинс
Торбарите (64)

6.

Кацнах на Бърманк в два часа. Бях пътувал почти петнадесет часа. Насочих се към хангарите на „Корд Еъркрафт“, изключих двигателите и се наканих да слизам. Ревът на двигателите все още бучеше в ушите ми.

Стъпих на земята, където ме наобиколи огромна тълпа. Разпознах някои от тях — журналисти.

— Извинявам се, господа — казах аз и си запробивах път към хангара. — Оглушал съм от моторите. Не чувам какво ме питате.

И Бъз беше тук, ухилен до уши. Сграбчи ми ръката и я разтърси. Движеше устни, обаче изтървах първата част от изречението, после изведнъж слухът ми се върна.

— … установи нов рекорд от Източното до Западното крайбрежие.

Точно в момента това нямаше значение.

— Готова ли е колата?

— Чака пред входа — каза Бъз.

Един от журналистите си проби път напред.

— Мистър Корд — подвикна той, — вярно ли е, че извършихте този полет, за да видите Рина Марлоу, преди да умре?

Необходима му беше баня след погледа, който му отправих. Не му отговорих.

— Вярно ли е, че закупихте „Норман Пикчърс“, само за да получите контрол над договорите си с нея?

Стигнах до лимузината, но те продължаваха да ме отрупват с въпроси. Колата потегли. Полицай с мотор цепеше пред нас и ни проправяше път със сирената си. Набрахме скорост, когато движението пред нас намаля.

— Мъчно ми е за Рина, Джонас — подхвърли Бъз. — Не знаех, че е жена на баща ти.

— Откъде научи? — погледнах го аз.

— Пише във вестниците — отвърна той. — Студиото „Норман“ го обяви на вестниците, както и че си полетял насам, за да я видиш.

Свих устни. Ето какво представляваше филмовата индустрия. Бяха като таласъми, виснали над нечий гроб.

— Приготвил съм ти кафе и сандвичи, ако искаш.

Взех кафето. Черната гъста течност беше гореща и я усетих как прониква в мен. Извих се и погледнах през прозореца. Гърбът пак започваше да тръпне и да ме боли.

Чудех се дали ще мога да дочакам да вляза в болницата, преди да се вмъкна в тоалетната.

 

 

Клиниката „Колтън“ прилича повече на хотел, отколкото на болница. Разположена е високо на скалите на брега на Тихия океан, с изглед към океана. За да се стигне до нея, напускате крайбрежната магистрала и тръгвате по виеща се алея, а пред желязната порта стои пазач. Минавате покрай него, само след като покажете съответното разрешително.

Доктор Колтън не е обикновен калифорнийски лекар. Той е просто проницателен мъж, осъзнал необходимостта от наистина частна болница. Филмови звезди идваха тук за всичко, като се започне за раждане или да се лекуват от алкохолизъм до пластични операции и за съвземане след нервни кризи. Влезеха ли веднъж, зад оградата, можеха да дишат спокойно и да се отпуснат, защото никога никакъв репортер не проникваше вътре. Можеха да се чувстват сигурни, че за каквото и да бяха дошли, единственото, което щеше да се чуе навън, бе каквото самите те кажат.

Пазачът ни очакваше, защото започна да отваря портата в момента, когато забеляза полицая с мотора. Журналистите викаха подир нас и фотографите се опитваха да ни снимат. Един от тях дори успя да се покачи отстрани на колата и да мине с нас през портата. Тогава ненадейно се появи втори пазач и смъкна репортера.

— Не се предават, нали? — обърнах се към Бъз. Лицето му остана сериозно.

— Отсега нататък ще трябва да свикваш, Джонас. Всяко твое действие ще е новина.

Изгледах го.

— Глупости — възразих аз. — Така ще е само днес. Утре ще ме забравят.

Бъз поклати глава.

— Не си видял вестниците и не си слушал радио. Ти си национална фигура. Нещо в твоето поведение грабна въображението на хората. Радиостанциите съобщаваха за хода на полета ти през половин час. Утре „Екзаминър“ започва отпечатването на откъси от биографията ти. Никой не е грабвал така сърцата на хората от Линдберг^[1] насам.

— Кое те кара да смяташ така?

Той се усмихна.

— Днешните реклами по камионите, които разнасят „Екзаминър“. Налепени са с плакати с твоя портрет! „Четете биографията на загадъчния мъж от Холивуд — Джонас Корд. От Адела Роджърс Сейнт Джонс.“

Вторачих поглед в него. Помислих си, че май ще трябва да свиквам. Адела Сейнт Джонс беше най-сантименталната авторка на Хърст^[2]. Това означаваше, че старецът ме е посочил одобрително. Отсега нататък щях да живея като в аквариум.

Колата спря и портиерът се показа.

— Моля, заповядайте оттук, мистър Корд — каза почтително той.

Последвах го по стълбището на клиниката. Сестрата в бяла униформа, седнала зад бюрото, ми се усмихна:

— Ако обичате, мистър Корд — започна тя, сочейки голяма кожена тетрадка, — да впишете името си. Правило на болницата е всички посещения да се отбелязват.

Разписах се, а в това време тя натисна някакво копче под плота. След миг се появи друга сестра.

— Моля, елате с мен, мистър Корд — каза любезно тя. — Ще ви заведа в апартамента на мис Марлоу.

Последвах я към асансьорите в дъното на коридора. Тя натисна бутона и погледна таблото. По лицето й се изписа досада.

— Съжалявам за безпокойството, мистър Корд, но ще трябва да почакаме няколко минути. И двата асансьора са горе в операционната.

Болницата си е болница, колкото и да се опитвате да я накарате да заприлича на хотел. Огледах се и открих това, което търсех. На една врата дискретно бе написано: МЪЖЕ.

 

 

Измъкнах цигара от джоба, когато вратите на асансьора се затвориха зад нас. Вътре миришеше като във всяка болница. Спирт, дезинфекционни средства, формалдехид. Болести и смърт. Драснах клечка кибрит и я поднесох към цигарата с надеждата, че сестрата няма да забележи разтрепераните ми пръсти.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Дръпнах дълбоко от цигарата и последвах сестрата по чистия коридор. Спряхме пред една врата.

— Боя се, че ще трябва да хвърлите цигарата, мистър Корд. Погледнах малкия оранжев надпис:

ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО!

ВЪТРЕ СЕ ИЗПОЛЗВА КИСЛОРОД!

Дръпнах още веднъж и хвърлих цигарата в плювалника до вратата. Спрях изведнъж, уплашен да вляза. Сестрата присегна покрай мен и отвори вратата.

— Сега можете да влезете, мистър Корд.

Вратата се разтвори, разкривайки малко антре. Друга сестра седеше в един стол и четеше някакво списание. Вдигна очи към мен.

— Влезте, мистър Корд — покани ме тя с престорено весел глас. — Очакваме ви.

Бавно прекрачих прага. Чух затварянето на вратата зад мен и заглъхващите стъпки на конвоя ми. Срещу входната врата имаше друга, сестрата тръгна към нея.

— Мис Марлоу е тук — каза тя.

Застанах на прага. В първия момент не я видях. Айлин Гейлърд, един лекар и друга сестра бяха наобиколили леглото с гръб към мен. После, сякаш задействани от някакъв сигнал, те изведнъж се обърнаха. Пристъпих към леглото. Сестрата се отстрани, а Айлин и лекарят се разделиха, за да ми направят място. Тогава я видях.

Прозрачна палатка от полиетилен обгръщаше главата и раменете й, а тя беше като заспала. Всичко, освен лицето й, бе скрито от плътни бели превръзки; не се виждаха и блестящите й златисторуси коси. Очите бяха затворени и видях бледосиния оттенък на клепачите. Кожата, опъната на високите скули, оставяше хлътнатини на бузите, което създаваше впечатление, че отдолу няма плът. Широката й уста, винаги тъй топла и жизнена, сега беше бледа и леко открехната над равните бели зъби.

Застанах там смълчан. Не можех да разбера дали диша. Погледнах лекаря. Той поклати глава.

— Жива е, мистър Корд — прошепна той, — но краят наближава.

— Може ли да говоря с нея?

— Можете да опитате, мистър Корд. Но не се разочаровайте, ако ни ви отговори. През последните десет часа е все така. А даже и да отговори, мистър Корд, възможно е да не ви познае.

Обърнах се пак към нея.

— Рина — казах тихо, — аз съм, Джонас.

Лежеше притихнала, без да мръдне. Пъхнах ръка под полиетиленовата палатка и намерих нейната. Притиснах я. Усетих я студена и мека. Изведнъж всичко в мен изригна. Ръката й беше студена. Тя бе вече мъртва. Бе мъртва.

Паднах на колене до леглото. Пернах полиетилена встрани и се наведох над нея.

— Рина, моля те, Рина! — замолих лудо. — Аз съм, Джонас. Моля те, не умирай!

Усетих лекото притискане на ръката й. Погледнах към нея през стичащите се по лицето ми сълзи. Движението на ръката стана малко по-осезаемо. После очите й бавно се отвориха и тя ме погледна в лицето.

Отначало погледът бе замъглен и далечен. После се избистри и устните се извиха в нещо като усмивка.

— Джонас — прошепна тя. — Знаех, че ще дойдеш.

— Винаги е било нужно само да подсвирнеш.

Устните й се свиха, ала звук не излезе.

— Никога не се научих да подсвирквам — прошепна тя.

Гласът на лекаря прозвуча зад мен:

— По-добре да си починете малко сега, мис Марлоу.

Очите на Рина се плъзнаха над рамото ми към него.

— Не — прошепна тя. — Моля ви. Не ми остава много време. Нека си поговоря с Джонас.

Обърнах се и погледнах лекаря.

— Добре — съгласи се той. — Но само за миг.

Чух хлопването на вратата, после загледах Рина. Ръката й се вдигна леко и докосна бузата ми. Улових пръстите й и ги притиснах към устните си.

— Трябваше да те видя, Джонас.

— Защо чака толкова дълго, Рина?

— Затова трябваше да те видя — прошепна тя. — За да ти обясня.

— Каква полза от обяснение сега?

— Моля те, опитай се да ме разбереш, Джонас. Аз те обичам от момента, когато те видях за пръв път. Но се боях. Винаги съм носила нещастие на всеки, който ме е обичал. Майка ми и брат ми умряха, защото ме обичаха. Баща ми умря с разбито сърце в затвора.

— Не си виновна ти.

— Аз блъснах Маргарет по стълбището и я убих. Убих и бебето си, преди да се е родило, ограбих на Невада кариерата, а Клод се самоуби поради това, което му причинявах.

— Просто така се е случило. Не е твоя вината.

— Моя е! — настоя дрезгаво тя. — Виж какво направих и с теб, с брака ти. Не биваше да идвам в хотела онази нощ.

— За това съм виновен аз. Аз те повиках.

— Никой не ме е принуждавал — прошепна тя. — Дойдох, защото исках да дойда. Когато тя влезе, разбрах колко съм лоша.

— Защо? — казах горчиво аз. — Само защото беше подула корема? То дори не беше мое дете.

— Какво значение има? Какво от това, че е спала с някой друг, преди да те срещне? Ти си го знаел, преди да се ожениш за нея. Щом тогава не е имало значение, защо след това да има, когато се е разбрало, че ще има дете?

— Имаше значение — упорствах аз. — Тя се интересуваше само от парите ми. Ами половината милион долара, които получи след разтрогването на брака.

— Това не е вярно — прошепна Рина. — Тя те обичаше. Виждаше се в болката, с която те гледаше. И ако толкова е държала на парите, защо ги даде всичките на баща си?

— Не знаех това.

— Много неща не знаеш — прошепна Рина. — Ала нямам време да ти ги кажа. Само това. Аз разруших брака ти. Аз съм виновна клетото дете да расте без името ти. Искам някак да й помогнеш.

Тя затвори за миг очи.

— Може би не ми е останало много — прошепна тя. — Никога не съм била пестелива, но каквото имам, го завещах на нея и съм определила теб за изпълнител. Обещай ми, че ще се погрижиш да го получи.

Погледнах я.

— Обещавам ти.

Бавно се усмихна.

— Благодаря ти, Джонас. Винаги съм разчитала на теб.

— Сега се опитай да си починеш.

— За какво? — прошепна тя. — За да поживея още няколко дни в този луд, безумен свят, който се върти в главата ми? Не, Джонас. Толкова е болезнено. Искам да умра. Само не ме оставяй да умра тук, затворена в тази шатра. Изнеси ме на терасата. Нека още веднъж да погледна небето.

Вторачих очи в нея:

— Лекарят…

— Моля те, Джонас.

Погледнах я, а тя ми се усмихна. Усмихнах й се и аз и запратих палатката настрани. Грабнах я в прегръдките си — беше лека като перце.

— Толкова ми е хубаво да съм отново в прегръдките ти, Джонас — прошепна тя.

Целунах я по челото и излязох на огряната от слънцето тераса.

— Почти бях забравила колко зелено може да бъде едно дърво — прошепна тя. — Там, в Бостън, е най-зеленият дъб, който си виждал някога през живота си. Моля те, занеси ме там, Джонас.

— Ще го сторя.

— И не им позволявай да правят цирк от цялата работа — прошепна тя. — Могат да го сторят.

— Зная — казах.

— Има място за мен, Джонас — прошепна тя, — до баща ми. Ръката й падна от гърдите ми и тялото й странно натежа.

Погледнах я. Лицето й беше заровено в рамото ми. Извих се и потърсих дървото, което й бе припомнило родния дом. Ала през сълзите не успях да го открия.

Когато се обърнах, Айлин и лекарят бяха в стаята. Мълчаливо отнесох Рина до леглото и внимателно я положих. Изправих се и ги погледнах.

Опитах се да проговоря, но не можах. А когато ми се удаде, гласът ми бе изпълнен със скръб:

— Пожела да умре на слънчева светлина.