Харолд Робинс
Торбарите (5)

5.

Дремех, докато огромната лимузина гълташе двадесетината километра между новата къща на баща ми и фабриката. От време на време отварях очи и улавях погледа на Невада в огледалото за обратно виждане, после клепачите ми пак се затваряха, натежали като олово.

Мразех баща си, мразех майка си и ако имах сестри и братя, щях да мразя и тях. Не, баща си не мразех. Вече не. Той беше мъртъв. Не можеш да мразиш мъртвите. Само ги помниш. Не мразех и майка си. Всъщност, тя не ми беше истинска майка, а мащеха. И не я мразех. Обичах я.

Затова я бях довел у дома. Исках да се оженя за нея. Но баща ми каза, че съм много млад. Деветнадесет години не било възраст за женене. И понеже той не беше много млад, взе, че се ожени за нея една седмица след завръщането ми в колежа.

Запознах се с Рина в местния клуб две седмици преди края на ваканцията. Беше дошла от Изтока, от някакво селище в Масачузетс, наречено Бруклайн, и не приличаше на никое от момичетата, които бях срещал дотогава. Всички тукашни момичета са мургави и изпечени от слънцето, ходят като мъже, говорят като мъже и дори яздят като мъже. Само вечер, когато свалят джинсите и облекат роклите, можеш да разбереш, че са нещо друго. Иначе, даже и край плувния басейн, съобразно модата, приличат на момчета. Плоскогърди и с тънки бедра.

А Рина беше момиче. Човек не можеше да се излъже. Особено по бански костюм, както беше първият път, когато я срещнах. Беше стройна, с широки рамене, може би прекалено широки за жена. Но гърдите й бяха едри и тежки, напиращи през коприненото жарсе, обръщащи модата с главата надолу. Човек не можеше да ги погледне, без да изпита в устата си вкуса на млечно-медената им сладост. Почиваха си удобно на издължения гръден кош, който надолу преминаваше в нежна талия, която на свой ред преливаше в стройни, но закръглени бедра и дупе.

Косата й беше светлоруса и дълга, пристегната отзад на тила, пак противно на модата. Веждите й бяха високи, очите раздалечени и леко дръпнати, а в сините им ириси, зад леда, се прокрадваха игриви пламъчета. Носът й беше правилен и не много тънък, напомнящ за финландското й потекло. Може би единственият й недостатък беше устата. Тя беше широка, но не великодушно широка, тъй като устните не бяха достатъчно пълни. Беше овладяна уста, сигурно разположена върху скосената, волева брадичка.

Бе ходила в Швейцария да довърши образованието си: бе много сдържана и трудно можеше да я разсмее човек. За два дни съвсем ми завъртя ума. Гласът й беше мек и нисък, с лек чужд акцент, който бълбукаше нежно в ушите ти.

Десетина дни по-късно, по време на танцовата забава в събота вечер, за пръв път разбрах колко много я желая. Танцувахме бавен валс на полузагасени, сини светлини. Изведнъж тя пропусна един такт. Вдигна поглед към мен и се усмихна със спокойната си усмивка.

— Много си силен — каза тя, като се притисна към мен.

Почувствувах как топлината от слабините й се пренася в мен, когато възобновихме танца. Не можех да издържам повече. Улових я за ръката и я поведох навън.

Тя ме последва мълчаливо до колата. Качихме се в големия открит „Дюзенберг“, включих на скорост и излязохме на магистралата. Нощният пустинен въздух беше топъл. Погледнах я с крайчето на окото си. Главата й лежеше облегната на тапицерията, със затворени от вятъра очи.

Забих в горичка от финикови палми и загасих двигателя. Тя остана облегната на седалката. Наведох се и я целунах по устата.

Устните й не реагираха. Бяха като кладенец в оазис сред пустинята. Посегнах към гърдите. Ръката й улови моята и я задържа.

Вдигнах глава и я погледнах. Очите й бяха широко отворени и нащрек. Не можах да проникна в тях.

— Желая те! — казах аз.

Очите й не промениха изражението си. Едва долових гласа й:

— Знам.

Пак се притиснах към нея. Този път сложи ръка на гърдите ми и ме спря.

— Услужи ми с кърпичката си — каза тя, докато я измъкваше от джобчето на сакото.

Тя се белна в нощта и се изгуби от погледа ми в ръката й. Рина не вдигна глава от облегалката, не проговори, само ме наблюдаваше с бдителните си очи.

Усетих търсещите й пръсти и се наведох към нея, обаче тя успя да ме задържи на разстояние. После, изведнъж, почувствувах сладостната болка да бликва от основата на гръбнака ми и едва не изхвърчах от седалката.

Извадих цигара и я запалих с разтреперани пръсти, а тя сви кърпичката на малка топка и я изхвърли от колата. После взе цигарата от устата ми и я постави между устните си.

— Все пак те желая! — казах аз.

Тя ми върна цигарата и поклати глава.

— Защо? — попитах аз.

Обърна лице към мен. То просветна в мрака.

— Защото след два дни се прибирам у дома. Защото по време на борсовата криза през двайсет и трета година баща ми загуби всичко. Защото трябва да си намеря богат съпруг. Не бива да правя нищо, което би попречило на това.

Загледах се в нея за миг, после запалих двигателя. Изкарах на заден ход колата от горичката и се отправих към къщи. Не казах нито дума, макар че отговорът ми беше готов. Бях богат. Или поне щях да бъда един ден.

Оставих Рина във всекидневната и влязох в кабинета на баща си. Както винаги той работеше зад бюрото и самотната настолна лампа хвърляше светлина върху книжата. При влизането ми вдигна поглед.

— Да? — запита той, като че ли бях някой от персонала, нахълтал, докато се решава някой проблем.

Присегнах към ключа на стената и стаята се обля в светлина.

— Искам да се оженя! — заявих аз.

Той ме загледа, сякаш бях много, много далеч. Всъщност надалеч беше той, но бързо се върна.

— Ти си полудял — каза безстрастно и пак заби поглед в бюрото. — Върви си лягай и не ме безпокой.

Останах.

— Говоря сериозно, татко — настоях аз. За пръв път от дете го наричах така.

Той бавно се изправи.

— Не! — каза. — Още си много млад.

И толкова. Никога не питаше кой, какво, защо. Не, просто бил съм много млад.

— Добре, татко — казах аз и се обърнах към вратата. — Помни, че съм те питал.

— Почакай! — каза той. Спрях с ръка на дръжката. — Къде е тя?

— Чака във всекидневната — отговорих аз.

Той ме изгледа проницателно.

— Кога реши?

— Тази нощ — отговорих аз. — Преди малко.

— Предполагам, че е някоя от онези глупави хлапачки, които се мяркат по танцовите ви забави в клуба и сега стои като на тръни и чака да се запознае със стареца? — попита той.

Скочих да я защитя.

— Съвсем не е такава. Всъщност, тя дори не знае, че съм тук, за да те питам.

— Искаш да кажеш, че още не си я питал?

— Нямам нужда — отговорих аз с присъщата на годините ми самоувереност. — Зная отговора.

Баща ми поклати глава.

— Не би ли желал все пак да я попиташ?

Излязох и доведох Рина в стаята.

— Рина, това е баща ми. Татко, това е Рина Марлоу.

Рина кимна учтиво. По държането й човек би помислил, че е ранна вечер, а не два часа през нощта.

Баща ми я изгледа замислено. Лицето му имаше странно изражение, каквото никога преди не бях виждал. Той заобиколи бюрото и й протегна ръка.

— Драго ми е, мис Марлоу — каза той с мек глас.

Изгледах го. Никога преди не го бях виждал да постъпва така с приятелите ми.

Тя пое ръката му.

— И на мен.

Без да й пуска ръката, той продължи шеговито:

— Моят син си мисли, че иска да се ожени за вас, мис Марлоу, но на мен ми се струва, че е още много млад. Вие какво ще кажете?

Рина ме погледна. За миг очите й се промениха. Станаха ярки и блестящи, после — пак бдителни. Тя се обърна към баща ми:

— Много конфузно положение, мистър Корд. Бихте ли ме завели у дома, моля?

Вцепенен, неспособен да проговоря, видях как баща ми я хваща под ръка и я изведе от стаята. След миг чух рева на „Дюзенберг“-а и разгневен потърсих нещо, на което да си изкарам яда. Разполагах само с настолната лампа. Разбих я на парчета в стената. Две седмици след това, в колежа, получих телеграма от баща си:

РИНА И АЗ СЕ ОЖЕНИХМЕ ТАЗИ СУТРИН. НАМИРАМЕ СЕ В „УОЛДОРФ-АСТОРИЯ“, НЮ ЙОРК. УТРЕ ЗАМИНАВАМЕ С „ЛЕВИТАН“ НА МЕДЕН МЕСЕЦ В ЕВРОПА.

Грабнах телефона и се свързах с него.

— Няма по-голям глупак от стария дъртак! — завиках аз по дългата четири хиляди километра жица между нас. — Не знаеш ли, че единствената причина да се омъжи за теб са парите ти?

Баща ми не се ядоса. Дори се изкикоти.

— Ти си глупак. Тя има нужда от мъж, а не от хлапак. Дори настоя да подпишем предбрачно имуществено споразумение, преди да се оженим.

— О, нима? — запитах аз. — Кой го състави? Нейният адвокат ли?

Баща ми пак се изкикоти.

— Не, моят.

Гласът му изведнъж се промени. Стана рязък:

— Бягай сега при науките си, синко, и не се бъркай в неща, които не те засягат. Тук е вече полунощ и тъкмо се каня да си лягам.

Телефонът замлъкна в ръцете ми. Загледах се в него, после бавно го оставих. Тази нощ не можах да заспя. Във въображението ми изплуваха порнографски видения на Рина и баща ми в любовна прегръдка. Няколко пъти се събуждах, облян в студена пот.

 

 

Нечия ръка ме разтърсваше леко. Бавно отворих очи. Първото нещо, което съгледах, бе лицето на Невада.

— Събуди се, Джонас — каза той. — Вече сме вкъщи.

Примигнах с очи, за да прогоня съня.

Слънцето се скриваше зад къщата. Разтърсих глава и излязох от колата. Погледнах към сградата. Странна къща. Не бях прекарал повече от две седмици в нея, откакто баща ми я построи, а ето че сега беше моя. Както всичко друго, създадено от баща ми.

Тръгнах към стъпалата. Рина бе помислила за всичко. С изключение на това. Баща ми беше мъртъв. Щях да й го съобщя.