Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (24)

Вечерта на бъдни вечер

Трите Дани подготвиха празника, защото леля Малина трябваше да бъде през последните дни в библиотеката, а чичо Иван, освен че не го биваше в тези неща, каза, че не е способен на нищо… През двата месеца, откакто Джимката се изгуби, книгата му не беше напреднала нито ред, а и май си беше създал и някакви неприятности в службата. Изобщо разсеян, през това време той надмина себе си — подписа за печат една книга, която трябваше да излезе следващата година, забави друга, която отдавна чакаха в печатницата, отиде на редакторски съвет във вторник, когато такъв нямаха, а в петък сутринта, когато се състояха съветите им, забрави да отиде. Мъмра го главният редактор, а директорът на издателството го скастри доста остро.

Чичо Иван не можеше, разбира се, да обясни, че разсеяността му може да се дължи на изгубването на някакво си кученце, затова помоли да му дадат неплатен отпуск. Разрешиха му го. Това се случи вчера. Прибра се потиснат и мрачен. Още като отвори входната врата и започна да мърмори, че обувките не са подредени в шкафчето, че няма къде да остави своите, че къщата се е превърнала в ад и дори в нещо по-лошо, което и той не знае какво е…

Дана го изчака да се намърмори. Изчака го да намери място на обувките си, да влезе в кухнята и да остави чантата си на малкото диванче. Тогава го запита с какви цифри се избира Велико Търново. Без нищо да съобрази, той отвори указателя и каза какъв е кодът.

Дана го набра, набра сетне номера на леля Маша и когато отсреща вдигнаха слушалката, запита:

— Ало, леля Маша ли е на телефона?

— Дани, здравей! — каза леля Маша. — Съжалявам, но засега нямам никакви новини…

— Затова пък аз имам! — рече делово Дана. — Слушай ме и не ме прекъсвай, защото мама казва, че по телефона се говори кратко и ясно. Джимо се намери. Трябва да си го вземем от град Бяла. Гледах на картата — той не е далече от вас. Намира се при дресьора на кучета на гостуващия в градчето цирк.

— Разбрано! — каза леля Маша. — Чакайте ни утре вечерта около осем!

— Чакаме ви! — рече Дана и постави слушалката на вилката.

Чичо Иван още бършеше очилата си и без тях очите му изглеждаха още по-изненадани, късогледо объркани и удивени.

— Дани, ти си царица! — сложи очилата си той.

— Не, цар е дресьорът… Обаче е много наивен човек! Представяш ли си, предложи ми да му продадем Джимката?! Казах му, че не е наш и че е толкова наш, та за нищо на света няма да се разделим с него!

— Чудесно си му казала!

— Тогава той ме помоли да му го водим на дресировка, когато репетира със своята трупа. Каза ми, че кучетата му, когато той е с тях, репетират с по-голямо желание. Това му обещах, ако разбира се, съобрази времето на репетициите с нашето свободно време!

— И това прекрасно си свършила! Но ние сега…

— Без паника, както казва мама! Заемам се сама с всичко, но срещу мълчанието ти за това, какво ще се случи утре към осем!

— Дано само не се изпусна!

— Няма да се изпуснеш… Ще стоиш в стаята си и няма да излизаш оттам — това е начинът да не разберат мама, Цвета и Рада, че си възбуден! И престани най-сетне да подхвърляш този кибрит — пречиш ми да се съсредоточа!

Чичо Иван отиде в стаята си и се затвори там.

Дойде си леля Малина, изморена, с куп книги под мишницата. Влезе в кухнята и веднага затрака с тенджерите.

— Мамо — тръгна подире й Дана, — позволи ни ние да подготвим празника — страшно ми се празнува!

— Вие?

— Да, ние… Само ще ни кажеш какво да сготвим! Кака Радка знае една торта, а аз и Цветка ще направим кейк с много орехи! Орехите ще начупя аз!

Върнаха се от училище кака Радка и Цветка.

— Нищо още! — каза кака Радка.

— И при нас същото! — въздъхна Цветка и сложи палтенцето си на стола.

— На закачалката! — посочи й коридора Дана.

Леля Малина извади портмонето от чантата си. Пак не бяха много парите им, но отдели три петолевки, остави ги на радиото при гребена и каза:

— Трябва да ви стигнат!

— Мамо, дори ще ни артисат! — цялата усмяна рече Дана и направи знак на сестрите си да дойдат след нея в стаята им.

— Само ми е до празници! — намуси се Цветка.

— Дани, не ти ли е съвестно? — погледна строго кака Радка. — Кой знае Джимо къде се скита, а ние тука ще празнуваме!

— Трябва да празнуваме! — рече Дана.

— Да, защото на теб ти се е приискало! — заяде се Цветка.

Наложи се Дана да се разплаче с едрите си като грахови зърна сълзи, за да ги склони да й помогнат.

На следващия ден нямаха училище. Дана ги остави да си поспят, взе бележката и тръгна по магазините. Шест пъти точно изкачи стълбището до третия етаж, но домъкна всичко, което майка й беше написала на листчето. Плюс съвсем пресен хляб и десет бутилки кока-кола, която намери чак в сладкарницата до третия светофар.

Кака Радка разбиваше вече яйцата за тортата.

Върху застлан на пода вестник Цветка отсяваше брашното.

Дана чупеше на балкона орехи.

Леля Малина беше в хола. Търсеше по заелите цялата стена рафтове някаква много необходима й книга. Не я откри и отиде да попита чичо Иван да не би да е при него.

— Не работиш ли?

— Остави ме на мира! — обърна се с лице към стената чичо Иван и отгърна страницата.

— Трябва ми третият том на…

— Не ме интересува какво ти трябва! Остави ме на мира, защото…

На устата му беше да й каже, че довечера ще се върне при тях Джимката, а тя е затърсила третия том на… За да не вижда усмивката му, захлупи лицето си с книгата и изръмжа:

— Остави ме на мира! Вместо да помогнеш на децата да се приготвят, ти си тръгнала…

Леля Малина затвори вратата и се върна на масата си в кухнята.

— Какво му става на баща ви?

Сестричките не я чуха.

— Взел си неплатен отпуск, а не работи!

Момичетата пак нищо не казаха — съсредоточено вършеха работата си.

А майка им, като ги погледна, изведнъж й мина мерака да работи работата си. Затвори книжата, прибра машината, освободи масата и се зае и тя с подготовката на вечерта.

Кухничката им заприлича на кухнята на голям ресторант. Разминаваха се, за да опитат нещо, да притурят някаква подправка, да превключат котлоните или фурната. Разговорите им бяха делови и звучаха като водени по телефона.

— Мамо, колко сол да сложа?

— Една лъжица. И го опитай!

— Тези яйца дали са разбити вече!

— Мисля, че да!

— Мамо, може ли да застеля новата покривка?

— В шкафчето е!

Дана застла новата покривка. Постави на масата голямата купа с житото и пръснатите отгоре едри орехи.

В шест бяха свалени всички тави и тенджери. Рада и Цвета наредиха чиниите и приборите. Дана се върна от коридора, където все си намираше някаква работа, и пак излезе на балкона.

— Дани, ще настинеш! Цял ден на балкона се въртиш! Стига вече! — скара й се леля Малина.

Дана се прибра, но остави вратата открехната.

— Мамо, може ли вече да сипваме? — запита кака Радка.

— Да… И повикайте баща си!

— Мамо, не още! Да почакаме още малко? — примоли се Дана и пак излезе на балкона. Но се върна веднага и каза: — Може, мамо, сипвайте! А аз ще отида да повикам татко!

Тръгна да излиза от кухнята, но се върна и пак надникна в тенджерите — бобът беше чудесно сготвен, зелето ухаеше от голямата тава, ошавът още къкреше на печката, а на хладилника се кипреха тортата и кейкът, който тя почти сама направи.

Някой позвъни. Дана тръгна към вратата, но чичо Иван беше вече там. Отвори. На площадката стърчаха чичо Миша и леля Маша. В краката им, вдигнал глава и вперил във входа мънистените си очи, седеше Джимката. Още не можеше да повярва, че се е върнал, че си е вкъщи, че тези пред него са чичо Иван и Дана — такава, каквато беше на телевизора, когато съобщаваше на народа си, че той се е изгубил и го молеше да й помогне да си го намери. Беше дори по-хубава, защото беше…

— Джимка! — извика Дана, тъй като й се стори, че ако още малко помълчат, ще се пръсне.

Джимката скочи към нея така, че без да иска щеше да я събори. Добре че я подпираха отзад Цветка, кака Радка и леля Малина…

Вечерта на Бъдни вечер привършваше.

Когато телевизорите на свадливите отдолу спряха да бучат, чичо Миша и леля Маша станаха от празнично подредената маса и казаха, че трябва да тръгват. Леля Малина, чичо Иван и трите Дани настояха да преспят у тях и на сутринта да си тръгнат. Чичо Миша почти склони, но леля Маша му напомни, че имат неотложна работа, и той навлече шубата си.

Дана изтръпна… Погледна Цвета и кака Радка — те също не се чувстваха добре. Пристъпваха от крак на крак, а Джимо, като гледаше как не мирват чехлите им, скачаше върху краката ту на едната, ту на другата и ръмжеше срещу им.

През цялата вечер изобщо не бяха си говорили какво ще стане сега с Джимката. Дана на няколко пъти беше готова да ги запита ще си го вземат ли леля Маша и чичо Миша, или ще го оставят още малко да поживее при тях. Беше готова, но не се реши! Плашеше я отговорът, който може би няма да бъде този, който на нея й се иска.

Леля Маша и чичо Миша обуха вече обувките си!

— А с Джимката… Ние не се разбрахме с Джимката какво ще правим — запита със заекване чичо Иван.

Джимо остави чехлите на сестрите и вдигна глава нагоре.

Чичо Иван сне очилата си и започна да изтрива стъклата им с поизмъкналата се от панталона му риза.

Леля Малина намести своите.

Трите Дани, притихнали и изплашени от тази така дълго продължила неизвестност, се взираха във върховете на чехлите си.

— Какво трябва ние да се разбираме? — усмихна се най-сетне леля Маша. — Нали знаете, че той е този, който решава при кого ще живее… Но си мисля, че…

Излязоха двамата с чичо Миша на площадката пред вратата. Джимо се спусна след тях, заскача високо до ръцете им, поигра си, върна се бързо и легна в краката на трите Дани.

— Както си и мислех! — усмихна се отново леля Маша.

— Значи остава при нас! — извикаха в един глас Цвета и кака Радка.

— При мен остава, защото аз го намерих! — рече по-дебело откогато и да е Дана.

— Дани, не бъди лоша! — погали главицата й леля Малина.

— Няма да бъда! Няма, ама ако обещаете, че няма вече да го губите!

— Няма вече да го губим! — сложи очилата си чичо Иван.

Леля Маша и чичо Миша заслизаха по стълбището. Преди да завият, размахаха ръце.

Джимо залая и изтича на прозореца в хола, за да ги види как ще пресекат улицата, как ще влязат в колата си, как колата ще потегли.

Спря да лае чак когато колата се изгуби зад пряката до будката с вестниците.

Отиде в стаята на трите Дани, за да види коя по-бързо ще оправи леглото си и по-бързо ще легне. Дана пак остана последна.

— Дани, късно е! — скара й се кака Радка. — Стига си я размятала тази пижама, обличай я и лягай! Само заради тебе държа лампата светната!

— Тя винаги е тъй! — обади се Цветка. — Все последна си ляга!

— Но вече първа ще лягам, за да мога по-първа от вас да ставам и първа да извеждам Джимката! — каза Дана и щракна ключа на лампата.

Джимо се измъкна и отиде в кухнята.

Леля Малина се беше надвесила над мивката, не го видя и нищо не му каза.

Върна се в хола и през процепа на непритворената врата се намъкна в стаята на чичо Иван. Той беше седнал зад бюрото си и замислено галеше клавишите на машината — канеше се да продължи книжката за деца, която, докато Джимката се губи натъй-натъй из страната, не беше и помръднала…

Зачукаха пръстите му по клавишите!

Тихо-тихичко влезе в Даниното коритце, изпъна се на одеялцето и затвори очи.

Не заспа, защото мислеше за това, колко щастливо завърши най-голямото приключение, което досега беше преживял. То не му се виждаше сега толкова страшно и неприятно, колкото му се струваше, когато още беше изгубен. Е, какво? Как иначе щеше да се запознае с крадеца и Джина, с дебелата дама и котката й, с коминочистача, с нелеката и нелепа съдба на дядо Спас, с дресьора от цирка, семейството му и веселата му трупичка?

А утре ще трябва да потърси в градината до паметника Джина!

И… когато леля Маша позвъни, да й каже, че е останал само за малко — да се уверят трите Дани, че се е намерил и че е станал достатъчно умен, за да не тръгва след всеки, който…

И писмо трябва да напише до Сивоокия и Мъничето! Да им разкаже всичко, което преживя, за да не им се случват и на тях тия работи!

Но първо ще трябва да събуди Дана!

Часовникът в хола май удари един път…

Чичо Иван не го чува. Чука с машинката си и, изглежда, му върви, защото усмивка е озарила небръснатото му лице…

Тихо!

На Джимката никак не му се спи, но стиска очите си и си повтаря:

— Трябва да се спи! Трябва да… Трябва…