Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (11)

Червената лисица

Така минаваха дните на Джимката в селото. Сутрин — панаира на пернатите, през деня — за дръвца или за трева, вечер — до късно в кръчмата.

Отначало в кръчмата не искаха да го пускат, но като видяха всички, че той мирно и кротко чака стареца до вратата, склониха най-сетне кръчмаря да го пусне. Стоеше все до стареца и ако каскетът паднеше от коляното му — подаваше го, ако цигарите му свалеше някой от масата — вдигаше и тях.

— Ама, значи, също като човек е! — сочеха го старците с бастуните си и му даваха я бонбон, я парче от вафла.

Изяждаше всичко, което му дадяха, не защото беше лаком, а за тяхно удоволствие. А най-голямо удоволствие им доставяше, когато старецът му подадеше банкнота и му кажеше:

— А върви сега при Къня и му кажи да ми налее една двойна!

Вземаше банкнотата с предните си лапи и на два крака я отнасяше до тезгяха. Кръчмарят знаеше какво пие дядото, наливаше чашата, туряше я на подноса и я отнасяха двамата до масата сред одобрителните възгласи на присъстващите.

— А ти не искаше да го пускаш в кръчмата! — казваха осъдително старците.

— Виноват! Завинаги виноват! — отвръщаше им, навел глава, кръчмарят.

В кръчмата му беше интересно, но по-интересно му бе, когато отиваха за трева или за дръвца.

Меко се търкалят в меката пепел на пътя колелетата на каручката. Пеят главините, пеят, а налегналата полето тишина звъни от свирня на щурци. Тича, тича подир каруцата, заиграва се с пеперудите по нацъфтелите отстрани пътя цветя. Като се измори, побягва напред и сяда в пепелта. Настигне го дядото, поеме го направо от дъската, на която е седнал, сложи го до себе си и започне нещо да му разказва. Или какви са посевите по блоковете край пътя, как вървят засега — дъждец ли им трябва, или малко вятър да подухне, за да освежи листата им… Обича да му разказва къде и кога му се е случило еди-какво си… Но, изглежда, старецът е започнал малко нещо да позабравя, та му се налага на Джимката една и съща история по няколко пъти да слуша…

Ето и сега:

— Значи, Джимич, през трийсет и осма трябва да е било…

Това на Джимо отдавна е известно, но карай да върви!

Точно през трийсет и осма е било… Тръгнал старецът за воденица. А реката била придошла и заляла всичката равнина, докъдето погледът ти стига. Но трябвало да се мели — вкъщи прашинка брашънце не останала вече! Газят конете водата, а водата в хълбоците им се плакне… Ей такива риби се бият из краката им — плашат ги и те, и тази безкрайна вода… Как са намерили къде е мостът, като нищо не се виждало, той и досега не знае. Но го намерили и довлекли каруцата до мелницата в съседното село — еее, зад баира. Изтрил ги, подсушил ги, нахранил ги. И добре че имало много мливари, защото зърното му било се намокрило, та се наложило да го суши, преди да го мели. Цяла седмица сушил житото! А вечер спели край хайдушкия огън до воденицата, пели песни и се веселили с прииждащите от селата мливари… Тежък живот било, ама и хубав — старецът тогава бил млад, силен, буен бил…

— Ех, Джимич, бърза човек да порасне, бърза, а като порасне и остарее, все за младите си години мисли и най-много за детинските си години… Ето тука баш като дете…

И тая история Джимо е слушал неведнъж…

Старецът бил… е, да е бил най-много десетгодишен. Пасели воловете — той и още две момченца като него и едно момиченце. Да не било момиченцето, да му се е пръснало сърцето тогава и да го няма него сега…

Отведнъж изтъмняло небето и тежки облаци скрипи месечината и звездичките — отнийде никаква светлина! Извил се зъл вятър и зло зафучали храстите и дърветата. Скупчили се на едно място воловете, свили се децата до тях, но страшното не станало по-малко, а по-страшно. Виел вятърът, светкавици раздирали небето, тежки гръмове тресели земята… Привиждало им се на децата как караконджули се спускат от тъмнината да ги вдигнат, как вещици протягат грозните си ръчища, как орляк таласъми и таласъмчета се мъчат да се напъхат в душите им, че да оталасъмчат и тях. „Дръжте се! — викало им момчето, което сега е този старец на капрата. — Ако не се дадем на таласъмите, вещиците и караконджулите — нищо не могат да ни направят!“ Държали се за ръце, стискали душите си, пъдели с разтреперани гласчета страшното, което невидимо пристъпва от тъмното: „Махнете се, вървете си, идете си, през девет земи в десета, през девет реки в морето, на морето на дъното, на дъното под камъка, под камъка в пясъка, глътнете вода — удавете се, подуйте се — пръснете се! Махнете се, вървете си, идете си…“. Треперели, стискали разтрепераните си ръце, но не побягнали към селото, защото нямало на кого воловете да оставят, а освен това и момиче имало с тях — срамота било пред него да се дадат на страха си и да се юрнат към спасението. А това момиче сега е прокпетата баба! „Чумата да я тръшне макар, дето мене иска да върже за полата си и тебе връзва за дирека на сайванта!“ Намерили ги бащите на децата в кръга, който воловете направили, за да ги запазят от вятъра и злите сили. Зарадвали се на децата си, че са такива смелчаги и юначаги, похвалили воловете, че са такива умници и преумници…

Истина е това, че бабата още веднъж върза Джимката!

Леля Маша, чичо Миша и децата бяха заминали в града да оправят жилището си.

Джимката, Джимич, както го наричаше дядото, и „тая Джима“, както пък му викаше бабата, успя да се сприятели с всички животни в двора.

Кравата му позволяваше да играе с теленцето, което се роди само преди една седмица. Беше мъничко, с влажна муцунка, винаги наострени ушенца и палава опашчица.

С пуйките, кокошките и квачката се разбраха така — той няма да ги закача и те няма да го закачат.

Гълъбите и врабците обикна заради дядото. Освен това той ги чувстваше някак родни — напомняха му за родината и винаги когато разказваше на пернатия свят за родината си, казваше: „Там също има гълъби и врабци, но са по-дребни, малко поизбелели от дългите снегове и също така умни като тия тук!“. Врабците накокошинваха сивичката си перушина, а гълъбите започваха да гукат от удоволствие…

С магарето Марко станаха първи приятели — където единият, там трябва да търсиш и другия!

— Къде го Джимич, че искам да го заведа на воденицата? — запитва дядото.

— Тая Джима ли търсиш? — не бърза да отговори бабата. — Де заведе Марка?

— Забих го горе на поляната да пасе…

— Е, значи и тая Джима е там! Свирни й, и ще я видиш на коленете си, дето ми дотегна да ги кърпя!

Дядото свирваше с пръсти, Джимо се извиняваше на Марка, че за нещо е нужен на дядото, спускаше се като бесен от хълма и завчас се намираше при позната картинка — дядото и гълъбите.

Обаче с дъртата патка не можа да се разбере! И с добро опитва, и с лошо, но разбирателство не можа да постигне с нея. Колчем минеше покрай патетата й, проточваше шия ниско до земята и тъй съскаше, че козината ти да настръхне. „Нищо няма да им сторя на патетата ти!“ — казваше миролюбиво Джимката. А тя — съска ли, съска! „Млъкни де, каза ти се, че нищо няма да им стори!“ — опитваше се да я усмири патокът. Тогава почваше и срещу него да съска: „Ти си лош баща. Теб децата ти не те интересуват. Ще позволиш жена ти и децата ти да бъдат изядени от едно нищо и никакво пършиво кучище!“

Джимката се научи да ги избягва — и нея, и патетата й. Но това не помогна много. Свадливата патка продължи да съска: „Това никакво пършиво кучище какво си въобразява, че се е надуло такова, та чак ще се пръсне от надуване!“ Джимката отмина с мълчание съскането й…

Но една сутрин, когато целият двор се беше събудил, тя отвори очите си, огледа се, спря погледа си върху му и каза:

— Откъде се взе това никакво пършиво кучище! И какво е грозно! Краката му дълги, тялото космато, ушите клепнали, а очите му никакви не се виждат!

Изтърпя го.

— Ама къде ли пък и в каква ли грозна земя се въдят такива грозни чудовища! — продължи свадливата патка.

Това вече Джимката не можа да изтрае. Той да е грозен — добре! „Очи — различни!“ — както пее в едни от песните си чичо Миша. Но да наричат земята му грозна…

Както си лежеше, като стрела се стрелна, емна шантавата патка, завря я под дръвника и от дръвника се разхвърчаха пух, перушина и патешки крясъци.

— А така, дай й да се разбере! — подвикваше ехидно патокът. — Дай й!

А патката отдолу заплака:

— Убиват жена му, оскубват я, а на него драго му става… Драго му става… Драго му става…

Джимката се мъчеше да я измъкне и пак да опита да поговори с нея. Беше му минал всичкият яд и вече само това искаше — да я измъкне и да поговорят най-сетне като хора.

А тя крещи и се завира все по-навътре!

Тогава изскочи на площадката пред къщата бабата с голямата си нощница.

— Боже, патката разкъса! Ще разкъса патката! — развика се тя и пометоха полите на нощницата й плочите. Джимо се притискаше до дирека, сврял глава под себе си, и чакаше да види какво ще стане. И стана каквото и очакваше — дори по-страшно! Без да спира при него, бабата взе от обора синджира на кравата, прекара халката през заплетената на врата му сиджимка и го прикова към дирека.

— Тая Джима! Тая Джима! — пустосваше бабата, като се прибираше към къщи.

Джимо се измъчи да гледа панаира на пернатите и да не може да бъде на коленете на стареца. А най го изтормози това, че старецът, като нахрани всичките гадинки, чак тогава мина край него и без да го погледне, каза:

— Е, Джимич, сам си си виновен! Сега не аз, а и Господ не може да ти помогне! Тъй се е разбесняла, че… Ама и ти! Да навреш патката под дръвника и цялата да я оскубеш!

Нямаше как да обясни на стареца, че патката за всичко сама си е виновна — сама си го повика.

Стоя вързан с тежката верига целия ден и целия ден мислеше за това, колко животът може да бъде несправедлив, груб, безмилостен и отвратителен за живеене!

Обаче оказа се животът по-добър, отколкото някога е могъл да си го представи — върна му свободата, даде му даже възможност да промени отношението на бабата и да престане тя да го нарича „тая Джима“, а да му вика оттогава насетне само „Джима“, и то казано с някаква зле прикривана нежност и дори като че ли обич.

Късно вечерта дядото се прибра от кръчмата сам. Дойде, приседна на обърнатата до дирека крина, не го взе като друг път в коленете си, не посегна да го погали. Мълча тъй някое време, мисли, реши се най-накрая и тихо, като гледаше да не дрънне тежката верига, го отвърза. Джимо не се реши да скокне на коленете му — остана си там, където цял ден беше лежал. Дядото, като отупа ръце в крачолите на панталона, излезе на двора.

Понеже се досещаше, че теленцето, което още не пускаха от обора, се е затъжило за него, първо при него отиде. Оплака му се какво се е случило, но то беше малко и не всичко разбра. Докато той му говореше, легнал срещу малката му муцунка, то все искаше да си играят. А на Джимката не му беше до игра! Говореше колко е хубава родната му Коми-земя, как там снеговете са дълги и дълбоки, колко добре си другаруват животните в селището, как летата са къси и бързи — за часове буквално всичко израства и цъфва, и връзва плод… И колко несправедливи са били с него свадливата патица и проклетата старица!

После, като избиколи издалече заспалото сред двора ято на гъските, отиде при Марка. На Марко всичко му беше ясно и без думи се разбраха. Скочи в яслата и седна встрани от сложеното за през нощта сенце. Магарето спря да дъвче. Плесна с опашката една заспала на гърба му муха. Запреде напред-назад и двете си уши — нещо, което винаги разсмиваше Джимката. Този път не успя. „Е, как е, робе?“ — рече Марко. „От лошо — по-лошо!“ — отвърна му Джимката. „А ти си помисли, че и от лошото по-лошо има! — рече мъдро магарето. — И ще ти се види тогава, че това не е най-лошото, което може да ти се случи!“ „Знам това! — въздъхна Джимката. — Но не обичам, когато са несправедливи с мене!“ „Никой не го обича, но се случва! — пак запреде уши магарето. — Ние пък днес със стареца ходихме на пазар… И много ни беше мъчно и на двамата, че те нямаше с нас, да видиш какво е това пазар… Там се купува и продава… Всичко! «От пиле мляко има на този пазар!» — каза дядото. А като се лепнаха за мене едни — даваха на дядото хиляда лева, за да ме продаде на тях. Но той им каза, че по-скоро бабата си ще продаде за петстотин, отколкото с мене да се раздели… Хубаво им го каза, нали?“ „Чудесно го е казал! — рече Джимката. — Но не мога да разбера, защо ми е сърдит?“ „Той не ти е сърдит — каза Марко, — ами те възпитава! Иска да разбереш, че не бива тези неща с патката да се повтарят!“ „Аз това вече го разбрах! — каза Джимката. — И за мене тая глупава патка не съществува!“ „Така и трябва да бъде! Ние на глупавите не можем да помогнем и единственият начин да живеем с тях е като не ги забелязваме… Не е ли тъй?“ „Тъй е!“ — отвърна Джимката и се сети, че по този начин задаваше въпросите си Сивоокия. И за Мъничето си спомни и му се поиска пак да поговори за тях на Марко, но Марко се прозя широко и като смотолеви, че до смърт се е изморил на този пазар днес, заспа прав.

А на него не му се спеше. Слезе от яслата и се настани на прага на обора — главата му да е отвън на чист въздух, а тялото вътре на топло. Затвори очи и се заслуша в спомените си. Нали тъй казваше Сивоокия: „Когато нещо лошо ти се случи да преживееш, помисли си за нещо хубаво, и всичко ще мине!“. А няма по-хубаво нещо от спомените. Минало е, отдавна е било, а като се сетиш за него и… отново го преживееш!

Затича се по големия бял път…

Тримата подгониха ято бели яребици толкова дълбоко навътре в тайгата, че вече забравиха за селището…

По оплешивелите места на тайгата вдигаха глави и гледаха небето колко е синьо и дълбоко, дълбоко като блатото, в което по обед се къпаха…

Дълго вървяха по брега на Мезен и можаха да наблюдават как една мечка лови риба… Седи притаена на брега, замахне и… рибата в лапата й! Но отдалече я наблюдаваха — за всеки случай!

Надбягваха се с лайките и Липсващия зъб — надбяга в надбягването Сивоокия.

Спяха в някакъв хотел. Леля Маша се събуди и го повика…

Не можа да й се нарадва добре, защото в този момент из двора нещо заснова с леки стъпки. Пристъпваше все откъм страната на вятъра, тъй че никаква миризма не стигаше до нослето му. Заспалите по двора патици се разшаваха в съня си…

Тогава я видя!

Червената лисица, както и друг път беше се случвало, мереше голямата патка. По корем, прилепнала към земята, се провлачваше към нея, изведнъж скочи, стиснаха челюстите й дългата шия. Помъкна лисицата патицата към пролуката в ограждащия двора дувар…

Но Джимо беше вече там. Срещнаха се погледите им. „Ще ме пуснеш ли този път?“ — примоли му се тя, „И този път няма да те пусна!“ — рече й той. „Имам малки лисичета, гладни са!“ „Много съжалявам, че са гладни, но не мога да те пусна, защото ми е възложено да пазя двора през нощта!“ „Аз все пак няма да я оставя тази патица!“ — закани се лисицата и помъкна плячката си. Тогава Джимо залая… Дядото и бабата бързо излязоха вън и светнаха крушката пред къщи. Лисицата ослепя, пусна патката и се помъчи да скочи през дувара. Но се блъсна в камъните и падна в основата му.

— Бързо пушката! — викна дядото.

Но докато бабата влезе и изнесе пушката, лисицата се съвзе и побягна из двора. Загракаха патките, закудкудякаха кокошките, сънено се задра петелът, кравата замуча от вратата на обора, магарето зарева…

— Под портата, под портата! — лаеше Джимката.

Лисицата най-сетне загря къде е портата и се шмугна под нея тъкмо когато дядото се беше прицелил…

Джимо се спусна към мястото, където лисицата беше изчезнала, и залая неистово, но вече от радост, че лисицата се е спасила от изстрела и ще се върне при малките си.

Патката беше се оборавила.

Бабата наливаше с шепи вода в устата й.

— Не е успяла да я удуши! — казваше. — Само е можала да я омаломощи!

— Ама как можа да ми се изплъзне! — ядосваше се дядото.

— Как? Как? Ти докато земеш пушката, че докато се прицелиш, не лисица, ами пън да беше, и пънът ще избяга!

— Абе той пънът няма да избяга, ами да беше ми я задържал още малко Джимича, че щеше да видиш ти!

— Джимата му е виновна! Той винаги ще си намери виновен! А пък тя Джимата…

Бабата за пръв път му казваше не „тая Джима“, а „Джимата“.

Значи, добре се случи, че лисицата точно тая нощ дойде и че Джимката можа да я усети и да я изпъди!

— Дойде на себе си! — пусна патката от полата си бабата.

— Няма ли да кажеш сега поне едно мерси на Джимича?

— Повече от мерси ще му кажа! — усмихна се за първи път бабата. — Джимо, ти си голяма работа, ще му кажа и ще му изнеса сега едно парче от оня салам, дето най го обича!

Бабата удържа думата си — изнесе му едно бая голямо парче салам, толкова голямо, че Джимо не можа да го изяде и си скри остатъка за утре.

И престана да иска да го връзват…

И ето ги — пак са двамата с дядото…

Пее каручката, Марко напъжда мухите с опашката си, ще спрат след малко, ще го разпрегнат; дядото ще заклепи косата, чукчето тънко ще зачука по малката наковалничка, косата още по-тънко ще му приглася и ще звънне от песента им дълбоката тишина на късното лято…

После дядото ще завърти косата, а Джимката ще побегне напреде й, за да вдига от гнездата яребиците с малките им яребичета, пъдпъдъците с пъдпъдъчетата им, зелените като тревата гущерчета, буболечките и мравките и всичката живинка, която се въди в ливадите — да не ги порежат с дядото, да не ги наранят с косата, да ги има догодина, като дойдат пак за сено с Марка и писаната каручка.