Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (1)

Кратко запознаване

Джимо ми е името, а Сиджимката ми викат по прякор, който ми прикачиха при обстоятелства, неприятни дори за припомняне…

Бях малък. Много малък бях. Сняг не бях виждал още, а много добре знам, че съм се родил през есента. Значи съм бил няколкомесечно пале. Но и сега сякаш чувам как някой позвъни, как леля Маша отвори вратата, как съседката я помоли за чаша брашно, необходимо й за кейка, който била забъркала, и…

Даде ли леля Маша брашно на съседката, или не даде? Сигурно й е дала, но аз се измъкнах вече изпомежду краката им и тичах по стълбището надолу. Не можах сам да си отворя вратата и изчаках някой да ми я отвори. Стори го мъж, натоварен с чанти и пакети. Докато момиченцето, което идеше след него, внесе шейничката си — аз бях вън!

Момиченцето се казваше Ира. Или може би Ирина, защото, като се провирах между рогата на шейничката, чувах мъжът да подвиква:

— Ира… Ириночка, влизай бърже, докато не е успяла зимата да се намъкне в къщичката ни!

„Значи това е зимата!“ — Рекох си аз, като стъпих с лапичките си на утъпканата в снега пъртина. Не знаех още, че това бялото, мокрото и студеното е сняг и тази пътека в снега — пъртина, но отсетне научих тези неща и сега ми е много хубаво да си спомням за снега, за пъртината, за многото хора с кожуси и ушанки, за възвишението пред жилищния блок и децата със ските.

Не ми е приятно за друго да си спомням — за полупияните мъже, които ме пресрещнаха до фурната на селището и ми прикачиха към името и това — Сиджимката, от което и досега не мога да се отърся…

Аз вече не съм сигурен дали наистина не го искам. Свикнах с него, както децата свикват с бащините и фамилните си имена, и сега ми се струва, че ако се казвам само Джимо, щях да бъда някак неприлично гол и че това Сиджимката е нещото, което ме облича и ме отличава от всички останали палета, които се мотаят по затревените улици на селищата, по кривите улици на малките градове и по широките булеварди на големите, страшно големи градища…

И въпреки че сега съм нещо като изгубен, приятно ми е да си спомням за това мое първо изгубване в големия свят на къщите, улиците и хората!

За пръв път ги виждах и ми се сториха грамадни. Къщите бяха дълги и предълги, високи и превисоки, блестяха като огромни огледала прозорците им, а вратите на входовете се разтваряха с някакво пеене, което бавно замираше в облака измъкнала се от стълбището пара. Улиците бяха прави и широки, по тях тичаха с ръмжене някакви огромни чудовища, бълващи дим и трясък, който ме плашеше ужасно, но любопитството ми, по-голямо от страха, ме поведе напред и аз се оказах далече от дома, на някаква друга улица и до някакви други къщи…

Беше тихо. Дървените къщички, затънали в затрупалия прозорците им сняг, проскърцваха като стъпките на оределите минувачи. Въздухът стана синкав и сипкав от студа, вече почти притъмняваше и аз започнах да се ужасявам, че съм някъде на някаква улица, че не знам как да се върна у дома, че леля Маша сигурно вече ме търси и място не може да си намери от факта, че ме няма нито в шкафчето за обувки, нито във валенката на чичо Миша, нито на леглото, където тя никак не обича да лежа. Леля Маша много обича думата „факт“. Когато ме видеше на леглото, тя казваше: „Факт е, че ти си едно много лошо куче! Трябва да проумееш този факт и да се засрамиш от себе си!“. Аз съвсем не знаех какво е „факт“ и какво значи „да се засрамиш от себе си“, но слизах от леглото и обидено лягах на чехлите й. „Факт е, че можеш да бъдеш и добро куче!“ — казваше леля Маша тогава. Тя с този „факт“ често обиждаше и чичо Миша. Ако закъснееше, което, вярно е, случваше се понякога, тя още от вратата го емваше: „Факт е, че и чичо Миша може да бъде толкова лош, колкото и Джимо!“. „Защо, кога Джимо е бил лош?“ — запитваше чичо Миша. „Днес например!“ — нацупено отговаряше леля Маша и като запасваше престилката си, казваше: „Но ние не говорехме за Джимо, а за теб!“. „Какво за мен?“ — сваляше попотените си ботуши чичо Миша. „Не за теб, а за факта, че и ти можеш да бъдеш толкова лош, колкото лош може да бъде понякога и Джимо!“. „Фактът си е факт! — усмихваше се чичо Миша. — Мъжете трябва да бъдат понякога и лоши, за да могат жените им да оценят какви добри мъже имат!“ — казваше той и целуваше леля Маша по челото, точно между двете крилца на русите й, меки и ухаещи на леля Маша коси.

„Мъжете“, разбирах го, бяхме ние с чичо Миша.

Той имаше жена и можеше от време на време да бъде лош, за да разбере жена му, тоест леля Маша, че е добър. Но аз нямах жена и, значи, нямаше за какво да си позволявам лошотии. И си обещах никога вече да не се качвам на леглото — нещото, което леля Маша никак не обича — и започвах да страдам от факта, че утре тя, като си дойде от работа, пак ще ме намери там! Страдах още и за чичо Миша, когото така несправедливо обиждаха, като го наричаха лош почти колкото мене. Та той никога не е лягал на моето легло в шкафчето за обувки! Никога не е обърквал кълбото с преждата така, както и дяволът не би могъл да я свърши тази работа (по думите на леля Маша). Никога не е късал с острите си нокти чорапите на хората край него и не е отлепвал стелките от обувките! Защо тогава да е лош? Ясно е — за да може леля Маша да оцени колко наистина добър мъж има и колко е хубаво да се живее с чичо Миша!

Те всъщност и двамата са добри. Нищо че леля Маша току им навира в очите своя си „факт“! Добре де: факт — факт… Но е факт и това, че той, след като я целуна по челото между ухаещите крилца на косите й, тя го целуна по влажните от скрежа мустаци и седнаха двамата до масата при прозореца. И чичо Миша се протяга и взема от перваза вестника си. И се зачита в него. А леля Маша пак си знае своето: „Факт е, разбира се, че ти седна не да се храниш и да поговориш с мене, а да си четеш вестника!“. „Фактче (той понякога и така я нарича), само вестникът може да бъде изпълнен с факти, а ти трябва да си изпълнена с доброта! Гледай, Джимо е куче и е добър, а какво остава за човека? Той трябва да бъде по-добър от всички Джимовци, за да е наистина човек!“

Това аз никога не съм го разбирал… Човек? Куче? Има лоши хора, както има и лоши кучета. Леля Маша е добър човек, защото казва, че работата на добрите хора е да направят от лошите хора добри хора. Тя казва, че това може да стане само с доброта, а чичо Миша има по въпроса особено мнение и го изразява с поговорката „На зла круша — зъл прът!“. Злата круша — това е злият човек, а злият прът — тоягата, с която трябва да се избият лошавините му. До шкафчето с обувки, където ми е одеялцето, имаше и за мене приготвена една тояга, с която да се избиват лошавините ми, но леля Маша нито веднъж не беше ми ги избивала, а се задоволяваше само да ме заплашва, че ще ми избие всичките дяволии, с които, и тя не знае кога, съм успял да се напълня…

Много ми беше трудно, почти невъзможно, да проумея кое тя нарича дяволия, но аз се страхувах от тоягата и много често, като я захапех, успявах да я скрия така, че леля Маша с дни да не може да я намери. Тя всякак опитваше да ме накара да й кажа къде е, но аз се свивах на одеялцето си и се правех, че не разбирам за какво ме пита. Тогава прибягваше до помощта на чичо Миша. „Ако го накараш да я донесе, тебе ще те черпя една от любимата ти скоросмъртница, а на него ще дам три лъжици пастет!“ — обещаваше му тя. Той идваше до шкафчето, приклякваше и започваше да ме моли: „Джимка, Джимичко, хайде, доброто ми кученце, да я донесеш тая проклета тояга, та да ни почерпи леля ти Маша — мене една малка ракийка, тебе три ей такива лъжици пастетче!“ Беше ми мъчно за него и ми се искаше да му услужа за ракийката, но не можах отведнъж да се реша да го сторя. „Тя няма да си послужи с нея — убеждаваше ме чичо Миша, — нито мен ще натупа, нито тебе!“

Обидно ми е да смята, че от страх не исках да донеса тоягата, и се свивах в своя ъгъл. „Гледай как си го наплашила!“ — сърдеше се чичо Миша. Мен ми домъчняваше за леля Маша — аз не от страх, а от срам се свивах, за това, че трябва на леля Маша заради мен да й се карат. А тя мълчеше, плетеше си плетката и като гледаше към нас, току се усмихваше. „Слушай сега… Дай я тая проклетия! Не искаш! Защо не искаш? Бъди спокоен — нито тя, нито аз ще си помислим, че заради пастета си го направил! Не! Няма! Ще знаем, че добрината ти към нас те е накарала да донесеш тоягата! Хайде, Джимка, донеси я!“

Сега вече можех да я донеса. И понеже я криех обикновено в спалнята зад радиатора, тръгвах и като се оглеждах да не ме видят откъде ще я измъкна, захапвах тоягата и я донасях. Стремях се да не поглеждам към пастета в паничката и гледах как чичо Миша сладко и с премляскване си пие ракийката. Той не пиеше и пиян не съм го виждал, но в такива случаи обичаше да поядоса леля Маша с това, колко му се услажда „проклетото пиене“…

Но веднъж отказах да донеса тоягата!

Чичо Миша се прибра по-рано от обикновено и както си беше с ботушите, шубата и ушанката, влезе в кухнята и седна до масата. По това време си идваше от работа и леля Маша. Тя влезе и сякаш слънцето влезе в къщата. Стана изведнъж весело и уютно, от светлата й коса капеше дъжд и като да не беше дъжд това, а светлина, която се стича на пода и грее оттам, грее и пропъжда синкавия сумрак на пролетното свечеряване…

— Какво ти е? — запита леля Маша.

— Кучешки живот! — отвърна й чичо Миша.

Настръхнах целият и каквато ми е дълга козината, превърнах се на облак с две очи като мъниста, които надничат из облака.

Леля Маша взе ушанката, свали му ботушите, съблече шубата му и дойде да ги остави в коридора. Видя ме и мене, забеляза най-после, че и аз съм жив, и запита:

— А този какво се е наежил такъв?!

„Този“ — това бях аз. Вземат ли така да ме наричат, или с мен ще се скарат, или те двамата помежду си ще се карат. Нито можех, нито исках да й обяснявам кое ме с накарало да се „наежа такъв“, промъкнах се край краката им, без да ги докосна, и се притаих зад вратата на спалнята, защото знаех, че в такива случаи по-добре е да съм по-далече и по-скрит.

— Какво му е кучешкото на живота? — рече леля Маша. И чехлите й се потътрузиха по килима в кухнята.

— Това — въздъхна чичо Миша, — че има кучета, дето живеят по-добре от хората, и хора, които живеят по-зле от кучета!

Дотогава не бях живял с кучета и реших, че няма да е зле да подочуя нещо за живота на моите събратя.

— Да ти налея ли една ракийка? — запита леля Маша.

— Капни ми! — въздъхна пак чичо Миша.

Гърловината на шишето пропя и замлъкна. Чу се гласът на леля Маша:

— Стига ти толкова!

— Стига ми! — чу се отговорът на чичо Миша.

Затракаха чинии, тенджери и капаци, щракна се ключът на печката и газта изсвири, преди да лумне в пламъка на поднесената клечка. Леля Маша знаеше, че трябва да мълчи, за да разбере какво му се е случило на чичо Миша. Мълчах и аз, защото знаех, че ако сега излая и се заумилквам в краката им, или ще ме напъдят, или ще вземат да търсят тоягата.

— Представяш ли си — въздъхна пак чичо Миша, — закъсах с камиона на моста… Цял ден се мъчих да сменя две гуми и нито един колега не спря да ми помогне… Нагладувах се, намръзнах се, а никой да не спре да ме запита имам ли нужда от помощ!

— Да ти е за урок! — рече леля Маша. — И ти не спирай да помагаш!

— Но как?! — недоумяваше чичо Миша. — Та това живот ли ще бъде, или…

Ако можех да говоря, щях да му помогна да завърши изречението си, защото бях разбрал вече какво е това „кучешки живот“. То е да гладуваш, да намръзнеш и когато имаш нужда от помощ — да няма кой да ти помогне!

Значи тук, в пряспата до дървените блокчета, аз живеех кучешки живот. Намръзнал съм, гладен съм, в тъмната зимна вечер не знаех пътя към дома и нямаше кой да ми помогне да го намеря. Треперех и мисълта, че леля Маша вече се тревожи, дето ме няма ни в кухнята, ни в шкафчето, ни на леглото, започваше да ме души. Не беше от лютия студ, както ми се струваше тогава, а ме е душила мъката ми, че съм създал мъка някому. А можете да ми вярвате, че от тази мъка по-голяма няма. Защото, ако теб не те интересува радост ли, или скръб си причинил на другите, то значи животът ти е напразен и направо вреден. Такъв човек и такова куче не трябва да живеят…

Мислех си всичките тези неща и се ядосвах на съседката, че точно днес намери да й се свърши брашното, на бащата, че тъкмо тогава беше решил да пазарува, на онова момиченце Ира, дето си беше помъкнало шейничката, та ми даде възможност, докато я внесе, и аз да се измъкна навън. Най-вече се ядосвах на себе си, задето се реших привечер и без никакво предварително разузнаване да изляза и да не мога сега да се прибера при леля Маша и чичо Миша, за да им занеса тоягата и да му налее тя ракийката, а той да ме вземе на коленете си и да ни разправи как е минал денят му — кучешки ли е бил животът, или по човешки добър и привлекателен…

Не се сърдех вече на чичо Миша. Той тогава не моя живот искаше да обиди, като го нарече кучешки, и не живота изобщо, а живота на лошите хора, които лошо живеят и правят живота на другите лош. И си давах сметка, че аз тази вечер постъпих лошо — заслужил съм си, значи, и глада, и студа, и това, че няма кой да ми покаже пътя за блока с големите прозорци и голямото небе над него, което е добро като лицето на леля Маша и весело като усмивката на чичо Миша. Не заслужавах да ги видя повече — тях двамата и блока с небето. Свих се на пътеката, затворих очи и се приготвих да умра. Студът прииждаше отвсякъде и през измокрената козина вкочаняваше лапките ми, муцунката, ушичките. Аз вече не ги чувствах като свои и само с умореното си и измъчено съзнание наблюдавах как болката претръпва, как пустотата на зимната нощ ме всмуква, как ставам част от пряспата сняг, частица от студа наоколо, прашинка някаква от прихлупилата селището тъмнина… Заплаках тогава, че съм толкова изгубен, толкова сам на света, толкова безпомощен в този огромен свят, и като плачех за себе си, така плачех и за целия свят, от който съвсем без време трябваше да си отида… А в него да останат леля Маша, чичо Миша и всичките добри хора, за които тогава с обич си спомнях.

Когато сълзите ми започнаха да замръзват, чух гласове. Пееха мъже и като замлъкна песента им, повлякоха се стъпките им нанякъде. Скърцаха и се отдалечаваше скърцането им. Сега чак почувствах колко ми се живее и как искам да тръгна след хората, за да ме изведат те на широкия бял път, който е така близко до дома! Напрегнах вкочаненото си тяло и със залитане се измъкнах от снега. Пътеката не досягаше краката ми, но те я намираха и тичаха по нея, докато ме отведе до уличната лампа. Белият кръг светлина беше изпълнен със снежинки и бе трудно да се разбере падат ли те, или се вдигат нагоре… Мъжете спряха, прегърнаха се и пак запяха. Гледах ги и се радвах на песента им, на нестройното им полюляване, на кълбата пара, която замръзваше по мустаците им и правеше лицата им да приличат на лицето на Дядо Мраз — преди няколко дни беше се появил на вратата, за да пожелае весела Нова година и щастие на всички през всичките дни на новата година…

Тогава вкъщи имаше много хора — гости на леля Маша и чичо Миша. Леля Маша беше по-хубава от всякога, а чичо Миша — по-весел от всички. Гостите пееха, пиеха, надвикваха се и бяха добри, както, изглежда, хората могат да бъдат добри само на Нова година. Дошлите с гостите три кучета също бяха добри, но по-възрастни — играеха си своите игри и него не допускаха до тях. „Да си играят игрите си!“ — рече си Джимо и се свря под масата. Там е топличко и е много интересно, когато се мъчиш да отгатнеш кои крака на кого от гостите са. Разпознаваше ги по миризмите, които краката на хората притежават в изобилие. Беше уморен, че двата крака от края са на съседката, и като надникна изпод покривката, видя, че са нейни. Другите два — на доктора, който и сега е дошъл с бялата си манта, съседните — на приятеля на чичо Миша, другите две в обувките с остри токчета — на съпругата му, а тия два чифта са, разбира се, на чичо Миша и леля Маша — тях Джимо никога не можеше да сбърка!

Било ли е някога това, или не е било? Лежи Джимо в белия кръг на лампата, току до нозете на пеещите мъже. Те пеят и се разделят вече и влизат в нисичкия вход на дървената барака, а Джимо там си и остава — нима кой да му помогне в мъката му, няма кой да го изведе на широкия бял път.

И пак студ приижда, и отново мрак се стеле. Вдига очи. Лампата свети бяло, чак синьо над белотата на снега, но над него се е надвесил мъж, като ония, дето току-що се прибраха в бараката. Но не е от тях — няма я лошата, пияна миризма, в която ония се движеха. Взира се мъжът, отдръпва се назад и чак тогава го вижда. И се разпъва в скрежасала усмивка брадясалото му лице.

— Я гледай ти! — възкликна човекът. — Ами ти бе, мъниче, що щеш тука?

— Кой? Какво има? — обадиха се от входа на бараката пияниците.

— Ами куче! — рече им все още удивен човекът. — Малко такова, бяло… И премръзнало…

— Я да видим! — изсипаха се пияниците в светлината на лампата.

— Гледайте го! — рече им.

Те се спогледаха и нещо си кимнаха.

— Кво да го гледаме — нашето куче е! — рече един от тях. — Ама не мога да се начудя кога е сварило да излезе, като ние ей сега си влязохме вътре!

— Мъничето е премръзнало! — рече недоверчиво човекът.

— Колко му трябва на такова мъниче! — уверяваше го третият от пияниците. — Я да му вържа аз сиджимката, че да не може повече да излиза от къщи така ни в туй, ни в онуй време!

Той се бръкна в джоба и извади една връвчица. Пъргаво пипна Джимо за врата и бързо стегна възелчето. Джимо чак сега успя да се освободи и да му покаже на този чие куче е…

— У, проклетия! — викна пияницата и вдигна ухапания си палец нагоре. — Проклето беше и проклето си остана!

— Значи кучето не е ваше! — рече строго човекът.

— Наше е! — в един глас извикаха тримата.

— Мое не е! — рече замислено човекът. — А дали е ваше, можем да проверим!

— Как? — запитаха го.

— Вие вървете натам, а аз ще тръгна насам! Ако тръгне след вас — ваше ще бъде, ако тръгне след мен — ще бъде мое и вие по никакъв начин няма да оспорвате това!

Тримата се съгласиха и тръгнаха към бараката. Подвикваха му и го подмамваха, но Джимо не тръгна след тях. Той учудващо бързо за възрастта си разпозна в тези тримата лошите хора. Лоши бяха, първо, защото целите миришеха на ракийка, и второ, защото излъгаха, че е техен. Леля Маша и чичо Миша никога не биха излъгали, а щом тези излъгаха така безочливо, то значи…

Заръмжа, заднишком заотстъпва, бързо се обърна и пъргаво догони мъжа, който тъй хитро го спаси от пияниците.

— Искаха да ни излъжат, а? — усмихна се в мустаците си човекът. — Ама не успяха!

Той се понаведе, прибра повляклата се по снега връвчица и пак завря ръката си в широкия джоб. Джимо послушно тръгна редом с големите му валенки, като дори подтичваше в желанието си по-бързо да се отдалечи от това лъжливо място и по-скоро да стигнат до големия бял път.

— А аз какво да те правя сега? — спря се човекът. — Като нямам ни дом, ни постеля като за тебе… Аз съм в командировка и съм тука… на гости.

Джимо не знаеше какво е това командировка, но гостито добре си представи, а си представи още, че на това гости могат да бъдат и леля Маша с чичо Миша, затова затегли сиджимката и тръгна напред.

— Значи, на гости ще вървим! — кимна човекът и повлече големите си крака по пъртината.

Повървяха така в смътната светлина на електрическите крушки и изведнъж на Джимо нещо му се стори познато. Може би мирисът на хляб, който идеше откъм фурната. А неговият дом беше може би някъде близо до фурната… Къде? А… не е ли това големият бял път? Той е… Тука някъде? Джимо започна да се дърпа и човекът, усетил опъването на връвчицата, спря и запита:

— Тук някъде живееш, така ли?

Джимо го потегли напред и човекът послушно тръгна подире му, като само малко недоволно подвикваше:

— Чакай де! Стой де! Краката си ли искаш да потроша!

Пресякоха големия бял път, заобиколиха голямата червена сграда и като стигнаха възвишението с пързалката, Джимо се устрели и спря до входа, който позна по голямата гумена престилка на вратата, сложена там, за да не може студът да влезе и да спука тръбите на парното.

— Тук значи живееш? — усмихна се човекът. — А ония искаха да ни излъжат, а? — бутна вратата той и като пропусна Джимо пред себе си, с пъшкане заизкачва стъпалата.

Спряха пред вратата на средния апартамент. И отвътре се чу гласът на леля Маша:

— Никъде го няма!

— Ще си дойде! — обади се чичо Миша.

— Навсякъде ходих, обиколих навсякъде — никъде го няма!

— Ще си дойде, казах ти! — обади се отново чичо Миша.

Чуха се стъпките му в коридора близо до вратата. Джимо се изправи на задните си крака и задраска издрасканата мукава.

— Ето го! — извика зарадван чичо Миша и отвори бързо.

Човекът се поклони.

— Да! Доведе ме до вас и значи е ваш!

— Наш е! — извика леля Маша и засрамена покани госта да влезе. — Влизайте, моля ви се, влизайте!

Джимо се сви на мястото си и докато заспиваше, изслуша разказа на госта за тримата, за връвчицата и пътя дотук…

Последното, което чу, беше как чичо Миша каза:

— До днес беше само Джимо, а от днес ще бъде Джимо Сиджимката. Да му е като обица за това как се излиза сам, без да познаваш селището, и как като излезеш така, непременно ще се изгубиш!