Делиа Фиало
Право на любов (4)

Глава 4

Виктор Мануел доведе Лизбет от болницата у дома. Тя все още не можеше да свикне с мисълта, че трябва да се движи с инвалидна количка.

— Скъпа, върнах се, за да съм до теб — каза Андрес на дъщеря си.

— Благодаря, татко. Щеше да ми е още по-тежко, ако те нямаше.

— Ако искаш да започнеш нов живот, трябва да се организираме.

— Какво смяташ да организираме? Възможно ли е да се живее по този начин? — истерично извика Лизбет.

— Съществуват много начини, скъпа. Постепенно нещата ще дойдат на мястото си. Ще видиш, ще измислим някакви развлечения.

— Развлечение? Какво развлечение? — отчаяно попита тя. — Не мога да се движа. Не мога да излизам. Как ще отида на някаква забава?

— Не, не, принцесо. Не плачи. Красивите ти очи трябва да блестят от щастие. Ще се консултираме със специалисти, ще отидеш на лечение, ще се молим на Бога и той ще ни помогне. — Опитваше се да й вдъхне надежда той.

— Да, татко — съгласи се с него Лизбет.

— Искаш ли да вечеряш, Андрес. Ще й правя компания — намеси се Лусиана, която в този миг влезе в стаята.

— Сега имаш желание, така ли? Можеш да отделиш от скъпоценното си време, което по-рано нямаше за мен — разгневи се Лизбет.

— Скъпа, моля те… — прекъсна я майка й.

— Не, благодаря. Можеш да се върнеш при работата си. Не се тревожи за мен. Ще остана тук сама, както преди.

— Скъпа, не говори така на майка си.

— Тя ме изостави, татко. Никога не е била до мен. Ако по-рано не е отделяла време за дъщеря си, то защо да го прави сега? От съжаление? Не я искам — твърдо заяви Лизбет.

Лусиана беше отчаяна. Беше изгубила контрол над живота си — над фирмата, която имаше финансови проблеми, над брака и децата си… Струваше й се, че всички са против нея. Застанала по средата на стаята, до нея стигаше само онова, което бе казала Лизбет:

— Не искам да я виждам, татко. Не искам. Кажи й да си върви.

 

 

Лусиана се опитваше да спаси фирмата, а през това време Трухильо не я оставяше на мира. Не можеше да понесе загубата на сина си и това, че дъщеря й бе останала жива. Реши да й отмъсти. Настоя да говори с Андрес Дювал, който накрая се съгласи да се срещнат.

— Трябва да ви е ясно от самото начало, че не ме интересува какво искате да ми кажете, съгласих се на тази среща само заради сина ви, мир на праха му.

— Уверявам ви, че ще промените мнението си, след като чуете онова, което имам да ви кажа.

— Говорете — нетърпеливо го подкани Андрес.

— Господин Дювал, знаете ли миналото на съпругата си?

— Онова, което знам за Лусиана, ми е достатъчно — отвърна той.

— Нямаше да говорите така, ако знаехте истината.

— Каква истина? Говорете!

— Господин Дювал… Лусиана беше моя любовница. Да, така е.

— Проклетник, как се осмеляваш да обиждаш жена ми? Не ми се показвай пред очите — извика Андрес.

Беше му неприятно присъствието на този непознат човек и го изхвърли от кабинета си. Замисли се и седна на фотьойла. Хвана се за главата, вече не понасяше изненадите, които животът ежедневно му поднасяше. Съзнаваше, че около семейството му се плетат интриги, но това беше прекалено. Този човек твърдеше неща, които преляха чашата на търпението му. На другия ден Трухильо отново се появи на вратата на семейство Дювал. Лусиана изтръпна, щом го видя.

— Моля те, остави ме на мира — любезно го помоли тя.

— Никога. Ще си платиш за това, което ми стори. Всички ще узнаят какво е имало между нас — заплаши я той.

— Какво правиш в къщата ми?

В този момент в стаята влезе Андрес, който чу виковете на жена си и се изненада от видяното.

— Хайде, кажи на съпруга си. Кажи му — изрече Трухильо.

— Остави жена ми на мира — защити я Андрес.

— Благодаря, Андрес, но трябва да научиш истината. Трухильо беше мой любовник — тихо изрече тя, примирила се със съдбата си.

— Виждаш ли, не те излъгах! — доволно възкликна Трухильо.

— Махай се и повече да не съм те видял! — изхвърли го Андрес и се обърна към Лусиана: — Ще трябва да ми обясниш всичко!

— Пусни ме — отбраняваше се тя.

— Не, ще трябва да ми кажеш.

— Казах истината! Остави ме!

Тя се втурна към коридора, но той й препречи пътя. Постоянно му натякваше за връзката му с Лоренса, а тя бе имала любовник от години. Измъчваха го многобройни въпроси. Явно не я познаваше добре, а тя ловко криеше тайните си. Не издържа и отиде в спалнята й да потърси обяснение.

— Сега знаеш всичко, Трухильо ми беше любовник — призна тя, тъй като нямаше друг избор. — Бях много бедна, а той ми посочи изход от положението. Той ме купи. Така стоят нещата. Всичко това се случи, преди да се запозная с теб. Много преди да срещна човек като теб, който да се ожени за мен.

— Защо мълча? Кажи ми! Защо не ми каза?

— Исках да ми се възхищаваш, затова мълчах — призна си Лусиана.

— Как е възможно, Лусиана?

— Не исках да се срамувам и да ми натякваш.

— Значи си мълчала, за да не накърниш образа си на важна и властна жена. Мълчала си, за да съхраниш впечатлението, че си съвършена? Гордостта ти не ти е позволила да си признаеш, че си направила грешка като останалите хора! — разочаровано изрече той.

— Андрес, моля те…

— И ти не искаше да ми простиш? Обвиняваше ме, че съм прегрешил? Как можа!

— Не е същото, Андрес.

— Естествено, че е същото. Лъжата си е лъжа. Виновна си не по-малко от мен. Какво мислиш, ами ако и аз започна да се държа безмилостно към теб, както ти към мен?

Докато в спалнята се развиваше тази драма, Лизбет беше самотна в стаята си. През последните дни при нея все по-често идваше младият градинар. Независимо от нелюбезното й държание той упорито я посещаваше, а тя трябваше да признае, че досега не бе реагирала така на мъжко внимание.

 

 

Лусиана не знаеше дали да признае цялата истина на Андрес и накрая реши да се посъветва с Хуан де ла Крус.

— Трябва да намериш смелост и да кажеш истината на съпруга си — окуражаваше я той, въпреки че сам щеше да загуби репутацията си.

— Нима не разбираш? Ако го сторя, ако кажа на Андрес, че имам дъщеря, която съм изоставила, ще иска да научи кой е бащата.

— Знам, не можеш да кажеш само част от истината.

— Не, Хуан де ла Крус. Не мога да те разпъна на кръста. Няма да е справедливо. Беше добър с мен, винаги си ме подкрепял. Не мога да те предам сега.

— Лусиана, оценявам добрите ти намерения, но не можеш да се отнесеш така със семейството си, за да защитиш мен. Бих поговорил със съпруга ти. Бог ми е свидетел, че не се страхувам. Обаче смятам, че е по-добре Андрес да научи истината от теб, а не от мен. Бъди искрена с него — посъветва я той.

 

 

Естествено, това никак не се хареса на Ана Хоакина. Толкова години бе полагала усилия да скрие истината, която можеше да навреди на сина й.

 

 

Майката на Тамара не одобряваше държанието на Виктор Мануел към дъщеря й. Така че без нейно знание реши да му обърне внимание да промени отношението си.

— Ребека, ожених се за Тамара. Изпълних обещанието си. Верен съм й. Какво повече искаш от мен? — безпомощно изрече той.

— Начинът, по който се държиш, не ми харесва. Не си достатъчно нежен с нея. Правиш всичко насила — обвини го тя.

— Защо мислиш така?

— Заради нещата, които дъщеря ми споделя с мен. Тя не е щастлива с теб, Виктор Мануел.

— Опитвам се да не й липсва нищо. Правя всичко, за да е доволна — увери я той.

— Но не й достига нещо много важно — любов. Кажи ми, още ли мислиш за онова момиче, манекенката? — запита го Ребека.

— Да, още обичам Кристина — студено отвърна той.

— Моля?

— Ребека, можеш да критикуваш държанието ми, но не можеш да ме обвиняваш, че не съм искрен. Много добре знаеш, че се ожених за Тамара, въпреки че не я обичам.

— Но Тамара заслужава много повече от това, което й даваш. Заслужава мъж, който да я обича. Да мисли за нея. Да не я пренебрегва. Тя те обича, обожава те…

— Какво става тук, мамо? — прекъсна ги Тамара, която в този момент влезе в апартамента.

— Как си, скъпа? — радостно я запита майка й.

— Добре, едва сега успях да дойда.

— Трябва да отида при Лизбет. Довиждане, Ребека. — Виктор Мануел бързо излезе.

— Какво става тук, мамо? — отново попита Тамара, която по израза на лицето му се досети какъв е бил разговорът между двамата.

— Нищо. Критикувах го заради държанието му към теб.

— Майко, казах ти хиляди пъти да не се месиш — прекъсна я тя. — Моля те, знам как да се справя с Виктор Мануел. Знам…

— Нищо не знаеш! — ядосано извика майка й.

— Мамо, моля те, не говори глупости. Казах ти да не се намесваш! Досаждаш ми! Защо не ме оставиш на мира!

— Как бих могла да те оставя? Ти си му съпруга. Имаш всички права. Ще му родиш дете.

— Какви глупости ми говориш. Нямаш никаква представа как стоят нещата. Детето, което очаквам, не е на Виктор Мануел! — неволно призна тя.

— Какво каза? Кажи ми, истина ли е? — разтревожено попита майка й.

— Остави ме на мира, моля те — повтори дъщеря й през сълзи.

Но Ребека нямаше намерение да си тръгне без никакви обяснения.

— Искам да знам какво си направила! — настоя тя.

— Забрави за казаното.

— Да не си луда? Как бих могла да забравя? Предупреждавам те, няма да си тръгна, докато не ми кажеш истината.

— Мамо, моля те…

— Говори! Трябва да ми кажеш!

— Остави ме! Съобразявай се със състоянието ми! Не забравяй, че съм бременна. Ако ми се случи нещо, ти ще си виновна. Изнервяш ме — опита се да се измъкне Тамара, но майка й беше упорита жена.

— По дяволите нервите ти! Отговори ми!

— Всичко започна, когато се разделихме с Виктор Мануел. Бяха ядосана и за да му отмъстя, реших да излизам с друг човек. Държах се необмислено — призна Тамара.

— За бога, скъпа! Каква лудост. Как можа?

— Ако ще се държиш така, няма да ти кажа нищо.

— Как се одобрихте с Виктор Мануел?

— Когато се върнахме от Европа, го потърсих. Сдобрихме се в Маями. Не разбра, че в живота ми е имало друг мъж. Никога няма да разбере. Бащата на детето е Николас.

— Не… няма да разбере — съгласи се Ребека. И двете много добре знаеха, че партия като Виктор Мануел не е за изпускане. Знаеха също така, че детето бе единствената причина той да се ожени за Тамара.