Делиа Фиало
Право на любов (10)

Глава 10

Времето минаваше. Кристина стана не само една от най-известните манекенки, но и с безкористната помощ на Вивиан — една от най-преуспяващите в света на модата. Вивиан я учеше как да взима важни решения от името на компанията. Все по-често присъстваше на важни срещи, постепенно спечели уважение и скоро думата й се чуваше при срещите на собствениците на компанията. Майчинството я бе разхубавило още повече. Винаги беше елегантна, независимо от това дали носеше памучна или красива вечерна рокля. Привличаше вниманието на мъжете, където и да се появеше, но най-голяма радост й носеше любовта на Алонсо. Той толкова я обожаваше, че бе облепил кабинета си с нейни снимки.

Докато една сутрин седеше в кабинета си и замислено гледаше в една от фотографиите, направени от Алонсо, на вратата се появи Виктор Мануел.

— Изглеждаш чудесно на снимката. — Гласът му потрепери, както винаги се случваше в нейно присъствие. — Но не може да се сравни с онова, което виждам пред себе си. Ти си истински ангел.

Кристина бързо се съвзе от изненадата.

— Не обичам комплиментите — студено отвърна тя.

— Това е самата истина — добави Виктор Мануел, преструвайки се, че не забелязва студеното й държание.

— Какво искаш? — дръзко го запита тя. — Когато желаех да се омъжа за теб, ти не се съгласи. Надявам се, че си щастлив с Тамара. Какво стана с постъпките ви за осиновяване на дете?

— Да осиновим дете двамата с Тамара? — не скри изненадата си той. — Къде чу тази лъжа?

— Не е лъжа, каза ми сестрата от сиропиталището, в което отраснах. Те не лъжат.

— Убедена ли си в това, което ми каза?

— Моля те, Виктор Мануел, престани да се преструваш. Ти си майстор по лъжите, но вече не ти вярвам. Много съм заета.

— Добре, тръгвам си — каза тъжно Виктор Мануел. — Не ме виждаш за последен път, пак ще те посетя в кабинета ти.

Той не я излъга. Наистина не знаеше, че Тамара е направила постъпки за осиновяване и е фалшифицирала документите и подписа му.

Без да губи време, той се отправи към дома си. На вратата го очакваше Тамара. Не искаше да го изгуби и използваше дребни женски хитрини, за да го принуди да остане при нея. Дотича до него и го целуна.

— Как си, скъпи?

— Добре. Как е майка ми? — механично запита той, без да дочака отговор.

По израза на лицето му Тамара разбра, че нещо не е наред, и започна да се върти около него. Този път Виктор Мануел не й обърна внимание.

— Тамара — каза сериозно той, — започнала ли си дело за осиновяване на момиченце?

— Отново Кристина! — истерично извика Тамара. — И ти й вярваш, вярваш на всичките й лъжи.

— Истина ли е? — настоя той.

— Виж, Викторе — започна тя, — ако не ми вярваш, по-добре е да не говорим. Майка ти е свидетел, че правя всичко заради теб, а ти, вместо да си ми благодарен, вярваш на глупостите, които се говорят за мен. Това не е хубаво.

Тамара умело постигаше своята цел. Виктор Мануел за миг се поколеба и се засрами, но въпреки това й нямаше доверие. Беше ядосан, че тя се подиграва с него. Освен това живееше с жена, която не обича, и с майка й, която постоянно се месеше в живота им. Нуждаеше се от отдушник, от внимание и разбиране. Реши да преспи тази вечер при родителите си. Беше взел правилно решение. Лусиана се зарадва на посещението му и успя да го успокои. Разговорът им бе прекъснат от звъна на телефона. Имелда не беше в къщата, така че Лусиана вдигна слушалката.

— Как си, Лусиана? — запита непознат и груб мъжки глас.

— Кой се обажда? — попита тя спокойно. — Какво желаете?

— Аз съм, кралице моя — продължи непознатият. — Трухильо. Не възнамеряваш да ми затвориш телефона, нали?

— Ти си нещастник — рязко му отвърна Лусиана. — Нямам представа как се осмеляваш да ме търсиш у дома. Върви по дяволите! — извика тя.

— Не затваряй! — помоли я Трухильо, предполагайки какво се кани да направи тя.

— Не искам да чувам повече за теб. Махни се от живота ми!

— Знам коя е дъщеря ти — изрече бързо той. — Да не мислиш, че ти вярвам? — отвърна Лусиана, не позволявайки той да усети колебанието й.

— Слушай, Лусиана — откри картите си Трухильо, — баща на момичето ти, което сега се е превърнало в красива, жена, е отец Хуан де ла Крус. Както и сама можеш да разбереш, знам много неща. А най-важното е, че знам коя е дъщеря ти.

— Не си играй с това, Трухильо.

— Ако разбереш истината, ще си ми благодарна до края на живота си. Затова трябва да поговоря лично с теб. Довечера ще те чакам на стария път за Карнавак. Ще ти кажа коя е дъщеря ти и с какво се занимава. Ела сама. Ако не ме послушаш, няма да ме видиш.

Той затвори слушалката и се обърна към Ана Хоакина, която слушаше разговора.

— Няма да ходиш никъде — отсече тя.

Трухильо само се ухили. Ана Хоакина не можеше да го спре.

— Не ме разбираш или не искаш да ме разбереш — обърна се той към нея. — Излъгах Лусиана.

— Но откъде знаеш, че бащата на детето е Хуан де ла Крус? — попита тя.

— О, госпожо, понякога, когато говорите със сина си… не искам да слушам, но…

— Вън! Махни се от къщата ми или ще извикам полиция! — ядосано започна да вика Ана Хоакина.

— Направете го — предизвика я той. — Вие имате какво да губите, криете много повече неща от мен.

Ана Хоакина се замисли. Искаше Лусиана да страда, но ако разбереше коя е дъщеря й, отмъщението й щеше да е невъзможно.

Въпреки че не му повярва, Лусиана се приготви за срещата с Трухильо. За всеки случай взе известна сума пари. Шофираше по непознати пътища според напътствията на Трухильо, докато не стигна до запустялата къща, където той я чакаше. Когато спря колата, вратата на къщата се отвори. Очевидно я бе наблюдавал.

— Не вярвах, че ще дойдеш — престори се на изненадан, той.

— Кажи ми коя е дъщеря ми — не искаше да губи време Лусиана.

— Е, това е голяма тайна, която изисква много пари — започна да се пазари Трухильо.

— Ще ти дам каквото пожелаеш — примирено отвърна, жената. — Колко пари искаш? И преди всичко колко ще трябва да чакам, за да ми кажеш истината?

— Успокой се, Лусиана, нещо толкова важно не може да стане изведнъж. Спомни си, че някога, много отдавна говорихме за това колко много ме обичаш. Спомни си, че те подкрепях и обичах през цялото време, докато ти мечтаеше за Андрес.

— Не намесвай Андрес — предупреди го тя.

— Заболя ли те, като го споменах? Разбирам, той те заслужава.

— Беше и си остана свиня — не успя да се въздържи Лусиана.

— Но ме обичаше, нали?

— Как съм могла да бъда такава глупачка, че да дойда, след като ти нищо не знаеш — каза тя по-скоро на себе си, канейки се да си тръгне.

— Няма да стане така — извика Трухильо и застана пред нея. — Знам коя е дъщеря ти, но преди да ти кажа и да взема парите от теб, ще трябва да ме целунеш — каза, приближи се до нея и страстно я прегърна.

— Пусни ме! — извика тя, опитвайки се да се освободи от прегръдката му. Смелостта й я напусна и се уплаши. Започна да го удря, опитвайки се да се изтръгне от прегръдката му.

Трухильо я пусна. Вратата бе заключена, така че тя не можеше да му избяга.

— Въпреки годините все още си много хубава, Лусиана. Сега сме сами и ще ти се наложи да се подчиниш на заповедите ми, ако искаш да научиш нещо за дъщеря си.

— Пусни ме, отвращаваш ме. — Тя вече бе до вратата и се опитваше да я отвори.

Трухильо спокойно я наблюдаваше, приближи се и отключи. Беше сигурен, че тя ще се върне.

— Изгуби, Лусиана. — Беше жесток човек, но не дотолкова, че да измъчва жената, която обичаше.

Лусиана отвори вратата и избяга от къщата. Беше разгневена и отчаяна. Как беше допуснала този покварен човек да си играе с нея. От друга страна, много й се искаше да научи нещо за дъщеря си.

Тръгна към колата си, без да разбере, че Трухильо я следва. После усети как някой я блъсна, изгуби равновесие, а след това загуби съзнание.

През това време в къщата й бе дошъл отец Хуан де ла Крус. Двамата с Андрес бяха загрижени за Лусиана и безуспешно се опитваха да я открият по мобилния й телефон. Андрес бе оставил вече три съобщения на пейджъра й, но нямаше отговор. Изпаднал в отчаяние, той често поглеждаше към часовника, а тревогата му се засилваше.

— Успокой се, Андрес — утешаваше го Хуан де ла Крус. — Сигурно има някакво обяснение за отсъствието й.

— Отче, бракът ни е в криза, но успяхме да я преодолеем, а сега тя изчезна без никаква причина. Не може да ми причини такова нещо! Откъде да знам, че не е с друг?

— Не вярвам. Вие не криете нищо един от друг.

— Не съм много сигурен. С години не пожела да ми каже кой е бащата на детето й.

— А ти искаш ли да научиш? — попита го Хуан де ла Крус. — По-добре ли ще се чувстваш?

— Да — отвърна Андрес. — Ти знаеш ли кой е? Кажи ми, моля те. Кой е този човек?

— Аз! — решително отвърна Хуан де ла Крус.

— Ти? Не, това не може да е вярно… свещеник… не, не може да бъде…

— Истина е, Андрес — продължи с тих глас той. — Тогава още не бях завършил образованието си. Бях обикновен мъж, също като теб.

— Не разбирам — промърмори Андрес.

— Случи се в нощта, преди да замина. Всичко беше много наивно, следвахме инстинктите си, чувствата си. Когато всичко свърши, съжалявах, че съм се поддал. Бях отдал душата си на Бога и се готвех да стана свещеник. След това не видях Лусиана с години — до момента, в който дойде при мен и ми каза, че е родила дъщеря.

— Значи дъщерята на Лусиана е дъщеря на свещеник — констатира Андрес.

— Не говори така — неспокойно изрече Хуан де ла Крус. — Тя е дъщеря на човек, който по-късно е станал свещеник. За съжаление едва наскоро разбрах, че имам дъщеря. Майка ми бе скрила истината от мен.

— Не мога да повярвам. Свещеник… — говореше на себе си Андрес. — Човек, който е над всичко, с възвишени цели и мисли. Почакай, знаеш ли коя е дъщеря й?

— Да, знам. Дори се видях с нея, но тя не знае нищо за нас — призна Хуан де ла Крус, гледайки го право в очите.

— Защо ми каза всичко това? — запита недоволно Андрес.

— Ти ме попита. Лусиана не ти е казала истината, за да ме защити. Сигурен съм обаче, че неизвестността те измъчва много повече.

— Ако толкова ти е жал за мен, кажи ми коя е дъщерята на Лусиана.

— Не мога, трябва да запазя тайната на изповедта — Андрес замълча. Парчетата от мозайката се подреждаха постепенно в главата му и той стигна до решение.

— Майка ти, Ана Хоакина, знае истината — предпазливо изрече. — Сега знам защо толкова мрази Лусиана. Не се тревожи, отче, мълчанието ти само потвърждава факта, че съм прав.

Остави отец Хуан де ла Крус да събере мислите си и отиде до телефона. Опита се да се свърже с Лусиана, но мобилният й телефон не отговаряше. Започна да крачи из стаята. Появи се Имелда и му прошепна нещо на ухото.

Той се стресна и тръгна към входа на къщата. След няколко минути влезе в стаята, придружен от непознат човек. Предчувстваше, че се е случило нещо ужасно, и не искаше да бъде сам. След кратка пауза човекът им съобщи, че Лусиана е претърпяла злополука.

— Боже, какво й е? — едва прошепна Хуан де ла Крус, плашейки се от отговора.

— Нещо много лошо — отвърна полицаят.

— Господи, защо! — извика Андрес и отчаяно закри лицето си с ръце. Хуан де ла Крус пръв се съвзе и поръча на Имелда да приготвят кола, която да ги откара до болницата.

Лусиана беше в тежко състояние и лекарите не им позволиха да я видят. Главният хирург предпазливо им съобщи, че трябва да се подготвят за най-лошото. Съществуваше голяма възможност Лусиана да има увреждания. Андрес, който не можеше вече да понася неизвестността и напрежението, изгуби самообладание. По лицето му потекоха сълзи. Започна да се моли, защото не можеше да загуби Лусиана. Знаеше, че няма да го понесе.

— Правим всичко по силите си — опита се да го утеши лекарят. — Но останалото е в Божиите ръце — каза.

Отец Хуан де ла Крус утешително постави ръка върху рамото на Андрес.

— Единственото, което можем да направим, е да чакаме.

— Дали това не е Божие наказание? — попита го Андрес.

— Това е богохулство, Андрес — обвини го Хуан де ла Крус. — Сега трябва да се обърнеш към вярата. Затвори очи, отпусни се и се помоли Лусиана да оздравее. Моли се и Бог ще те чуе.

За съжаление една операция не бе достатъчна, за да се подобри състоянието на Лусиана. Мозъчният кръвоизлив не бе престанал след операцията и лекарите решиха да бъде направена втора. Андрес мислеше, че хирурзите никога няма да излязат от операционната. Въпреки че Виктор Мануел и Артемио бяха с него, имаше чувството, че без Лусиана е сам — самичък на света. Докато неговата Лусиана се бореше за живота си, за него времето минаваше невероятно бавно. Дори не му позволиха да я види, да й стисне ръката и да й вдъхне кураж. Бяха толкова щастливи през последните няколко дни. Семейството правеше планове за Коледа. Тя искаше да събере всички около себе си за този празник. Трябваше да оживее, да намери дъщеря си и да я помоли за прошка. След няколко, часа на неизвестност хирургът излезе от операционната зала. Андрес мълчаливо го наблюдаваше, защото нямаше смелост да го попита как е пациентката.

— Къде е сега? — попита накрая.

— В интензивното отделение — отвърна лекарят.

— Какви са шансовете й? — намеси се Хуан де ла Крус.

— Все същите. Не мога да ви дам големи надежди. Жената е в много тежко състояние. В кома е. Още не сме сигурни, че ще дойде в съзнание.

Новината бързо се разпространи из града. Ана Хоакина също я научи. Бързо отиде в болницата — не заради Лусиана, а заради сина си, който от часове стоеше там.

— Ще умре ли? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Но ако умре, това ще е още един грях за теб.

— Защо? — рязко попита майка му.

— Скри истината от нея. През цялото време си знаела коя е дъщеря й, но я измъчваше и унижаваше. Трябва, преди да умре да научи истината, а твоята душа да се освободи от греха.

В първия момент Ана Хоакина не повярва, че синът й я обвинява, но страхопочитанието, което изпитваше към сана си, я накара да влезе в стаята на Лусиана.

— Лусиана — тихо я повика, — никога не съм предполагала, че ще умреш по такъв начин. Трябва да облекча душата си и да ти призная коя е дъщеря ти, но само защото Хуан де ла Крус ми каза, че едва ли ще оживееш — злобно добави. — Лусиана, Кристина е твоята дъщеря, но ти сега не можеш да се зарадваш на новината. Не можеш да направиш нищо, така че отмъщението ми е пълно. Сега, когато знаеш коя е дъщеря ти, можеш да умреш спокойно, а аз ще присъствам на погребението ти — завърши тя.

Въпреки че Лусиана беше в кома, думите на Ана Хоакина достигнаха до съзнанието й. През главата й с мълниеносна скорост преминаваха картини от миналото: как прислужва в дома на Ана Хоакина; как се влюбва в Хуан де ла Крус; нощта, в която се любиха преди заминаването му; раждането на дъщеря й; непрестанният тормоз на Ана Хоакина; изоставянето на новороденото момиченце на прага на непозната къща; адът, през който премина до основаването на фирмата си; любовта на Андрес; раждането на детето им; мигът, в който Кристина се появи в агенцията; как с държанието си тя й напомняше за нейната младост; подкрепата на Мириам и предателството на Вивиан. Усещаше присъствието на хора около себе си и се опитваше да им каже нещо, но нямаше глас. Мириам първа забеляза, че Лусиана се опитва да каже нещо. Бързо потърси лекаря и го доведе в стаята.

— Успокойте се — посъветва я той и се наведе над леглото на Лусиана. — По-добре ще е да я оставим да почива. Не смятам, че тя разбира какво става около нея. Направихме всичко по силите си, но трябва да знаете, че състоянието й е критично.

Мириам обаче настояваше. Усещаше, че Лусиана се опитва да й каже нещо. Приближи главата си до болната, за да я чуе. Стори й се, че Лусиана изрече името на Кристина. В това положение ги завари Андрес, който бе отишъл до къщи, за да се преоблече. С няколко думи Мириам му обясни какво се е случило. В очите му се появи надежда и той нежно хвана ръката на Лусиана.

— Лусиана, любов моя, отговори ми, кажи нещо — повтаряше, а очите му бяха приковани в устните й. Струваше му се, че помръдват.

— Трухильо — едва промълви тя.

— Трухильо? — учудено повтори той. — Какво за него? Видя ли го? Как си паднала от канарата? — възбудено я питаше с надежда, че ще успее да му отговори. Дълго чака и накрая отпусна ръката й и излезе от болничната стая. Неизвестността го потискаше. Връхлетя го умора, каквато не бе изпитвал от години. Започна да губи надежда. Излезе от болницата, без да знае накъде отива. След като безцелно се разхожда по улиците, се върна у дома. Механично отговори на въпросите на прислугата и се прибра в стаята си. Там обаче му беше още по-тежко, защото всичко му напомняше за Лусиана. Накъдето и да погледнеше, очакваше да срещне нежния й поглед. Бяха живели дълго заедно. Взе си душ. Когато излезе от банята, чу тихо почукване на вратата. Стресна се. Не очакваше добри новини и излезе прав. Обаждаха се от болницата, за да му съобщят, че Лусиана е изпаднала в клинична смърт. За няколко минути беше престанала да диша. Веднага се облече и побърза да отиде в болницата.

— Ще остана при нея тази нощ — съобщи той на Мириам, която безмълвно се подчини на решението му. Изчака всички да излязат, седна до леглото на жена си и заговори:

— Лусиана, любов моя… живот мой. Не мога да понеса да те гледам така. Сега си толкова беззащитна и слаба, а винаги си била стълб на семейството ни и се грижеше за мен и децата. Не ни напускай сега. — Не преставаше да говори, стараейки се тя да усеща присъствието му в стаята. — Знам, че съм грешил в миналото, бях безотговорен, арогантен, не се научих да прощавам, но моля те, не ме напускай, защото животът ми без теб ще е безсмислен. Върни се от света на мрака и заеми мястото, което ти се полага. Обичаме се, наистина се обичаме. Знам всичко за теб, научих, че Хуан де ла Крус е баща на дъщеря ти и вярвай ми, това не ме притеснява, наистина. Единственото ми желание е да бъдеш с мен завинаги и да мога да се грижа за теб. — Говореше, но тя не реагираше. Въздъхна тежко и излезе в коридора. Помоли отец Хуан де ла Крус да го смени за малко. Свещеникът знаеше, че единственият начин да й помогнат, бе да й говорят непрекъснато, за да пробудят в нея желанието за живот.

— Знам, че ме чуваш и че думите ми стигат до теб. Майка ми ти разкри коя е дъщеря ти, а сега трябва да се бориш за живота си. Моли се на Бога заедно с нас, за да прегърнеш дъщеря си… — Хуан де ла Крус забеляза, че клепачите й потрепват. Тя отвори очи. — Лусиана, чуваш ли ме? Чу ли какво ти казах? — Но тя отново затвори очи.

— Лусиана, Лусиана, отговори ми. Не заспивай отново. Моля те, върни се — молеше я той както едно време, когато бяха млади, когато направиха фаталната грешка да се отдадат на инстинктите си. Бързо излезе от стаята, за да каже на останалите, че Лусиана за миг е отворила очи.

— Кога? — попита Андрес.

— Точно преди миг — отвърна Хуан де ла Крус.

— Каза ли нещо?

— Не. Погледна ме и отново затвори очи.

— Отивам при нея — скочи Андрес. — Моля те, отче, иди при доктора и го доведи.

Докато Андрес седеше до леглото и шепнеше на Лусиана нежни слова, свещеникът се върна заедно с лекаря.

— Ами… — недоверчиво започна той. — Сигурен ли сте, че е отворила очи?

— Естествено — потвърди Хуан де ла Крус. — Говорех й. Тя отвори очи, погледна ме и отново ги затвори. Надявах се, че ще го стори отново, но нищо не се случи и ви повиках.

— Добре — примирено се съгласи лекарят. — Ще бъдете ли така любезни да ме оставите насаме с нея? Сестра — повика той медицинската сестра, когато те напуснаха стаята, — елате тук!

След известно време лекарят извика Хуан де ла Крус и Андрес да се върнат в стаята.

— Това, че е отворила очи, означава, че е получила някакъв импулс в нервната система, но не от мозъка — обясни им той. — Не вярвам, че има промяна в състоянието й.

Андрес безмълвно го слушаше. Оставаха само два дни до Нова година, а те бяха планирали да празнуват в семейна обстановка. Двата дни преминаха като насън. Точно в полунощ беше до леглото й.

— Хайде да отпразнуваме настъпването на новата година — каза той. — Ти и аз, само ние двамата. — Наведе се и я целуна по студените устни. Не издържа и се разплака.

 

 

Това, че Андрес не се отделяше от Лусиана, накрая стори чудо. Един ден, докато се молеше на Бога, чу тихия й глас:

— Андрес, Андрес…

Бързо се доближи до леглото.

— Лусиана, любов моя, познаваш ли ме — попита я той, а от очите му се стичаха сълзи. — Знаеш кой съм, нали?

— Да, Андрес, моят съпруг, моята любов — прошепна тя.

— Лусиана — плачеше и я целуваше той. — Слава на Бога!

Когато се съвзе, повика лекаря. За пръв път забеляза на лицето му израз на надежда. А когато чу, че ще изключват апаратурата, която поддържаше жизнените й функции, си отдъхна. Тялото й функционираше нормално и тя се чувстваше добре. Мълчеше и я помоли и тя да мълчи, за да не се натоварва и да оздравее по-бързо. Познаваше го, позна децата си, но не си спомняше нищо свързано с нещастния случай. Трябваше да я прегледа психолог.

Веднага след това я посетиха Лизбет и Артемио, а след тях и Виктор Мануел. Радваше се на компанията и вниманието им. Шегуваха се за Коледа и Нова година, които бяха прекарали доста опечалени, защото тя не беше с тях. Забелязаха, че й е нужна почивка и че очите й се затварят. Готвеха се да си тръгнат, когато в стаята влезе непозната жена. Търсеше госпожа Дювал. Андрес се опита да защити Лусиана от евентуални неприятности. Обясни, че съпругата му е била дълго време в кома и че не помни много неща. Оказа се, че жената е полицайка. Тя недоволно кимаше с глава, но причините, които изтъкна Андрес, я убедиха да напусне стаята.

Бяха се случили много неща, които Лусиана трябваше да научи. Едно от тях беше, че бяха открили трупа на Трухильо недалеч от мястото, където се бе случило нещастието с нея.

— Но как? — попита Лусиана. — Нямам пистолет.

Андрес се опита да я успокои, но полицията знаеше, че е имала връзка с Трухильо. Това беше следата, по която бяха тръгнали след анонимно обаждане на мъж, който обвиняваше Лусиана Дювал в убийство.

През цялото време, въпреки настояването на Лусиана, че се чувства добре, Андрес прекарваше времето си до леглото й. Само понякога, когато идваха Виктор Мануел, Лизбет и Артемио, отиваше до кафенето да изпие чаша кафе и да си почине. Когато Виктор Мануел го замести веднъж, той ги завари да водят доста странен разговор. Доби впечатлението, че синът му крие нещо от него.

— Миналата вечер… — започна Виктор Мануел — осъзнах…

По средата на разговора дойде притеснена медицинска сестра, която съобщи на Андрес, че го търсят от полицията. Не разбра, че Виктор Мануел е открил кои са истинските му родители. Не само майка му беше жива, но се оказваше, че Николас е негов баща. Истината не беше приятна за него, но най-много му тежеше това, че Андрес не му бе казал нищо.

Ана Хоакина още веднъж посети Лусиана.

— Как си, Лусиана — опита се да бъде любезна тя.

— Какво искате? — гневно запита Лусиана.

— Ох! Още ли ще се държиш така с мен? Напомням ти, че съм единственият човек, който може да ти помогне — продължи тя. — Само аз мога да ти кажа коя е дъщеря ти.

— А ще го направите ли?

— Мислиш ли, че го заслужаваш? Бог те е осъдил да не знаеш и затова си забравила онова, което ти казах. Наказал те е, защото си убийца. Ти уби Трухильо. Ще си платиш за това. Признай, Лусиана, излей душата си и ще ти кажа коя е дъщеря ти — увещаваше я възрастната жена.

— Толкова си зла — промълви Лусиана. — Учудващо е колко омраза можеш да носиш в себе си. Не съм убийца.

— Такава си — упорито твърдеше Ана Хоакина. — Душата ти е отровена от грехове. Ако можеше, щеше да отклониш и сина ми от пътя му. В състояние си да убиеш човек. Имаш няколко причини да го сториш — настоя тя. — Първо, той те напусна.

— Лошо сте осведомена, госпожо. Аз го изоставих. Той ме биеше…

— Изслушай ме — прекъсна я Ана Хоакина. — Ти имаш причина да го убиеш, но това не е най-страшното. Мразеше го от мига, в който каза на съпруга ти, че сте били любовници. Тогава Андрес загуби уважението си към теб и тръгна с онази млада жена.

— Вън! — извика Лусиана.

— Ще си тръгна, защото можеш да решиш да убиеш и мен — ухили се злобно Ана Хоакина. — Но преди да си тръгна, искам да ме чуеш. Сигурна съм, че ти си убила Трухильо, защото си открила, че той е предизвикал нещастния случай, след който дъщерята ти остана парализирана.

— Мили боже! — възкликна ужасена Лусиана. — Това е невъзможно.

— Освен това — продължи възрастната жена — беше се уморила от изнудването му, така че, когато те е повикал…

— Когато ме е повикал? — объркано повтори Лусиана.

— Да, искал е пари в замяна на информация за дъщеря ти. Била си сигурна, че те лъже. Давала си му пари, но той е искал все повече.

— Ох — изпъшка Лусиана, — не си спомням нищо.

— Хмм. — Ана Хоакина я наблюдаваше недоверчиво. — Добро решение. Но няма дълго да минаваш с този номер. Рано или късно от полицията ще стигнат до теб. Тогава ти ще страдаш, а аз ще съм щастлива. Накрая ще успея да освободя сина си от твоето присъствие. Ще отидеш в затвора и няма да разбереш коя е дъщеря ти.

Лусиана я наблюдаваше безпомощно. В последно време животът й беше много объркан. Когато Андрес пристигна, тя му каза всичко. Заплака и постоянно повтаряше, че не е убийца, но не знаеше как да убеди полицията в това, след като са я открили недалеч от мястото, където е бил убит Трухильо. Посещението на Ана Хоакина я разтърси и тя постепенно започна да си спомня. Насилваше се да си припомни момента, когато Ана Хоакина я бе посетила за пръв път и й бе казала различни неща. Беше много важно да си спомни думите й.

— Твоята дъщеря е… твоята дъщеря… — непрекъснато повтаряше тя, но накрая потъна в неспокоен сън. Сънува, че Ана Хоакина стои до леглото й и й говори. Звукът от електрокардиографа изпълваше стаята.

— Лусиана, Кристина е твоята дъщеря — дочу тя гласа на Ана. Стресна се и се събуди.

— Не, това не е истина — повтаряше уплашено, сетне си припомни момента, в който момичето за пръв път прекрачи прага на агенцията й, и момента, когато разбра, че е сираче, че няма майка и баща.

— Не, това е съвпадение — уверяваше се сама. — По света има много изоставени деца. Кристина не е моя дъщеря. Ще полудея. Не, Кристина не може да е дъщеря ми.

Щом Андрес влезе в стаята, възбудено му разказа съня си. Той внимателно я изслуша. Някои парченца от мозайката съвпадаха и той предположи, че това не е било само сън. Не можеше да разреши сам тази мистерия. Беше му необходима помощта на отец Хуан де ла Крус. Откри го в църквата и го помоли да отиде при Лусиана.

Както винаги Лусиана бе доволна да го види.

— Отче, сънувах, че майка ти ми казва, че Кристина е моя дъщеря. Има ли някаква истина в това? — попита тя, изпълнена с надежда.

— Сама трябва да разбереш, дали е било само сън или нещо повече.

— Добре, но дали съм го сънувала?

Хуан де ла Крус мълчеше, а тя знаеше, че той никога не лъже. Ако не можеше да потвърди, че е сънувала, тогава вероятно това беше истина.

— О, боже! Невъзможно е Кристина да е моя дъщеря. Не е възможно! — Опита се да стане от леглото, но болката я принуди отново да се отпусне. Заплака безпомощно.

— Успокой се, Лусиана — нежно я утешаваше той. — От години искаше да откриеш дъщеря си, не разбирам защо реагираш така, след като успя най-после.

— Не, лъжеш ме, не е истина — отказваше да приеме истината Лусиана.

— Истина е, Лусиана — въздъхна той. — Знаеш, че не лъжа.

— Майка ти е зла. Способна е на всичко, за да ме измъчва.

— Лусиана, знам, че си объркана, но ще направим анализ на кръвта. Кристина е наша дъщеря.

— Трудно ми е, отче — плачеше Лусиана. — Това е истинско наказание.

— Не говори така. От години търсиш дъщеря си, трябва да си щастлива, че я откри.

— Как не разбираш, дъщеря ми е момичето, което най-много унижавах. Това е ужасна грешка.

— Вместо да мислиш за това, което си направила, помисли за хубавите мигове, които ще преживеете заедно — утешаваше я Хуан де ла Крус.

— Цял живот мечтаех как ще открия дъщеря си, но никога не съм си представяла, че ще бъде по този начин.

— Лусиана, Бог отвърна на молитвите ти, имаш време да се сближиш с нея, да я помолиш за прошка. Да заслужиш уважението и любовта й.

— Но тя ме мрази — отчаяно извика Лусиана.

— Не се измъчвай. Кристина е добро и възпитано момиче и съм сигурен, че ще ти прости.

— Не вярвам — отвърна замислено тя. — Когато ми каза, че не познава родителите си, в очите й имаше тъга. О, боже, Хуан! — Седна в леглото. — Ако ме отхвърли, няма да го преживея.

Хуан де ла Крус можеше да си представи какво преживява Лусиана, но я познаваше добре и знаеше, че ще намери сили да се справи с трудностите, да посвети цялата си любов на Кристина.

Лусиана се чувстваше добре и лекарите решиха да я пуснат за два дни от болницата. У дома, заобиколена от хората, които я обичаха, състоянието й бързо се подобри.

 

 

Фактът, че Лусиана знае коя е дъщеря й, много ядоса Ана Хоакина. Веднага разбра, че някой й е казал, а единственият човек, който би могъл да направи това, бе синът й.

— Но майко, смятах, че си доволна.

— Не — извика Ана Хоакина. — Бях доволна, че отец Селарио ми съобщи, че си избран да стоиш близко до негово преосвещенство. Естествено, не съм щастлива от това, че някаква грешница е разбрала коя е дъщеря й. Проклета да е!

— Майко, това е прекалено — укори я Хуан де ла Крус. — Не е възможно да мразиш толкова силно.

— Мразя я, защото тя ми нанесе болка. Защитавах те цял живот и исках да станеш свещеник, за да си щастлив.

Не си го сторила заради мен, а заради себе си — напомни й той. — Никога не си служила на Бога, само очакваше от него да ти прости греховете. Бог не прощава толкова лесно. Майко, трябва да си спомниш за всички хора, на които си нанесла обида и те да ти простят, едва тогава Бог ще ти прости. Като се опитваш да навредиш на Лусиана, ще нараниш и дъщеря ми. Ако искаш да служа на Бога, трябва да помагам на хората. Или смяташ, че ще открия Бог, като седя до теб и се моля всеки ден, докато ти от своя страна му се молиш да накаже всички. Никой не може да накара Бог да наказва или да не наказва и това, което говориш, е богохулство. — Не можеше повече да се съобразява, че говори с майка си. Трябваше да й каже онова, което таеше в сърцето си, защото виждаше каква омраза криеше тя в душата си. — С тази омраза в сърцето си много по-близо до дявола, отколкото до Бога.

Ана Хоакина пребледня от яд.

— Как се осмеляваш да ми говориш подобни неща. Аз съм ти майка.

— Правя всичко възможно да те върна в правия път, но се уморих от твърдоглавието ти и желанието ти за отмъщение. Погледни се, майко, разбери, че си пътник, отправил се към ада. Никой, дори аз, не може да ти помогне. Искам да те накарам да се помолиш с мен, докато намериш пътя към Бога.

— Сега ми е ясно — иронично изрече тя. — Тази проклетница е успяла да те отдели от мен. Разочарова ме.

— Мога да ти простя като син и като свещеник, но не и като човек — продължи Хуан де ла Крус, без да обръща внимание на думите й. — Ти унищожи живота на дъщеря ми, а тя е кръв от кръвта ми и плът от плътта ми.

— Ти си грешник — ругаеше го Ана Хоакина — и заслужаваш Божието наказание.

— Нямаш право да съдиш.

— Остави ме сама — изрече майка му. — Разочарова ме, разочарова ме… — яростно повтаряше Ана Хоакина, докато излизаше от стаята.

Хуан де ла Крус беше изтощен. Застана пред Разпятието и започна да се моли за прошка. Молеше се да успее да помогне на майка си да прогони злото от душата си и да се върне към любовта и християнската добродетел.

Ана Хоакина не остана дълго в дома си. След разговора със сина си имаше нужда да си отмъсти. Естествено, както винаги обвини Лусиана. Запъти се към болницата. Видът на безсилната Лусиана, към която бяха прикрепени различни системи, не пробуди никакво съжаление в нея.

— Кристина не е твоя дъщеря — съскаше Ана Хоакина. — За толкова глупава ли ме смяташ, че да ти кажа истината. Излъгах те, Лусиана.

— Не ви вярвам. Способна сте на всичко, за да ме измъчвате. Толкова ме мразите. Никога не ми простихте заради онова, което се случи между мен и Хуан де ла Крус. Сега намерихте начин да ме измъчвате, но няма да се поддам. Махайте се! — извика тя. Не желаеше да гледа повече тази зла жена. — И никога не се връщайте.

— Добре — съгласи се Ана Хоакина, — но съм убедена, че посях семето на съмнението в сърцето ти.

— Не, грешите — твърдо отвърна Лусиана. — Хуан де ла Крус потвърди, че Кристина е моя дъщеря.

Ана Хоакина излезе от стаята. Това беше миг на поражение, но тя не се предаваше толкова лесно, твърдо бе решила да унищожи Лусиана.

 

 

Лусиана се възстановяваше добре, така че лекарите решиха да я изпишат от болницата. Заедно със съпруга си, който сега сияеше от щастие, тя се прибра в дома си, където всички радостно я очакваха.

Лусиана не губеше време. Трябваше да премахне и последната капка съмнение от душата си и да намери доказателства, че Кристина е нейна дъщеря. Затова скоро след изписването от болницата отиде в сиропиталището, в което бе отраснала Кристина и което беше ръководено от сестра Бернардина.

— О, Лусиана, това е истинско чудо — остана приятно изненадана монахинята.

— Да — щастливо се усмихна тя. — И ние сме благодарни, че Бог чу молитвите ни.

— Госпожо Дювал, какво можем да направим за вас? — попита с готовност сестра Бернардина, знаейки, че тя е една от най-големите дарителки на сиропиталището.

— Ами… — притесни се Лусиана — не знам как да започна…

— Вижте, майко Бернардина — намеси се Андрес, който сега не се отделяше от съпругата си. — Поради известни причини бихме искали да видим снимки на Кристина от периода, когато сте я прибрали в сиропиталището.

Безшумна като сянка, сестра Бернардина излезе от кабинета и се върна с пълна със снимки картонена кутия, на която пишеше „Кристина“.

С треперещи ръце Лусиана я пое от монахинята.

— Тази е от времето, когато я намерихме, а това са снимките, направени в полицията… — обясняваше сестра Бернардина, докато Лусиана събираше сили да се изправи пред истината. — Ще ви оставя сама — каза монахинята и излезе от стаята.

Лусиана безсилно затвори очи. Спомни си как преди двайсет години се скиташе по улиците с бебето на ръце. В стаята се разнесоха тихи стонове.

— Погледни, Андрес — каза тя, показвайки му една снимка, — моята торба… моето бебе това е тя, Кристина. — Плачеше развълнувана.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Да, да… Кристина е моя дъщеря — каза тя, изваждайки от чантата си детска обувчица. — Още я пазя. — Беше обзета от различни чувства: щастие и страх от срещата с Кристина, разкаяние за това, което бе сторила. — Погледни, Андрес, това е торбата, в която я донесох в онази дъждовна нощ, когато я изоставих. Погледни дрешките й — възбудено говореше Лусиана. — О, боже! — изведнъж се съвзе тя. — Как ще се изправя пред нея след двайсет години и как ще й кажа, че съм нейната майка?

— Успокой се, Лусиана, най-важното е да й обясниш всичко и да се опиташ да се сближиш с нея. Мечтала си толкова години за този ден, а сега нямаш смелост. Рано или късно тя трябва да разбере. Не е нужно да й го кажеш веднага — посъветва я той, — но искам да знаеш, че ще бъда до теб и можеш да разчиташ на подкрепата ми. Кристина ще те разбере. Била си болна и бедна, не си имала възможност да се грижиш за нея. Оставила си я на стъпалата на онази къща за нейно добро, защото някои добри хора са можели да й дадат онова, което й е било необходимо. А ти си изпълни своето обещание, намери я.

— Ще го направя, Андрес. — Думите му й вдъхнаха смелост. — Ще призная истината пред нея… — заяви тя. На вратата се появи Кристина, която търсеше майка Бернардина.

— Излезе за малко — обясни Лусиана, която едва се съвзе от шока и се стараеше да се държи спокойно. Гласът й беше нежен, лишен от нотките на нетърпение, които се прокрадваха в тона й, когато говореше с младата жена. — Искаш ли да я изчакаш?

— Не — рязко отвърна тя. — Ще я потърся.

— Почакай, Кристина — опита се да я спре Андрес, когато Кристина се накани заедно с дъщеричката си да излезе. Той взе детето от прегръдките й. — Мога ли да прегърна Виктория? Тя ми е внучка, нали? — разнежено се усмихна той.

— Трябва да тръгвам — нетърпеливо отвърна Кристина, защото й беше неприятно да бъде близо до Лусиана. — Върнете ми бебето.

Андрес се подчини. Останаха сами още няколко минути преди майка Бернардина да се върне, а после си тръгнаха от сиропиталището. Независимо от неприятната среща с Кристина те бяха научили онова, което ги интересуваше. Лусиана леко се облегна на рамото му, знаеше, че винаги може да разчита на него.

 

 

Лусиана първо разкри истината пред Виктор Мануел. Изненадата и недоверието, които отначало се изписаха на лицето му, се смениха от радост. За нея беше важно как Виктор Мануел ще приеме новината, тъй като се нуждаеше от подкрепата на семейството си, за да се сближи с Кристина.

 

 

По време на отсъствието й от фирмата нещата се развиваха успешно благодарение на Вивиан и Кристина. Агенцията се разширяваше и бяха приели много нови манекенки, защото Кристина заедно с познати модни дизайнери беше създала няколко нови колекции облекла. Тя се зарадва, когато една сутрин видя на вратата на кабинета си Лизбет. Не се бяха срещали от сватбата насам. Веднага й съобщи новината, която смяташе, че ще я зарадва.

— Лизбет, ще се омъжа за Алонсо!

Но вместо щастие на лицето й забеляза разочарование и недоверие.

— Сигурна ли си, Кристина? — попита я тя.

— Естествено, искам да се омъжа за него!

— А какво ще правиш с Виктор Мануел? Още ли го обичаш? — направо я запита Лизбет.

Кристина не отговори.

— Чувствата, които изпитваш към един човек, не умират бързо, но това не означава, че не мога да обичам друг. Например, въпреки че Виктор Мануел знае коя е истинската му майка, не е престанал да обича госпожа Лусиана.

— Да, но ти още ли го обичаш? — не отстъпваше Лизбет. Кристина се усмихна, очите й блестяха от щастие.

— Да… но положих усилия да обикна Алонсо.

— Знаеш колко много искам Виктор Мануел да се разведе с Тамара и да се ожени за теб. Щях да съм много щастлива. Заради Виктор Мануел и заради любовта ви бих искала да сте заедно и ти да си сестрата, която никога не съм имала.

— Но — прекъсна я Кристина — още не съм получила отговор на въпроса си. Искаш ли да бъдеш моя помощничка или не?

— Смяташ ли, че заслужавам това място? — запита Лизбет, мислейки за неподвижните си крака. — Аз съм омъжена жена — продължи тя — и трябва първо да говоря с Артемио.

— Съгласна съм, Лизбет. Ще почакам. Наистина искам да работим заедно.

— О, Кристина, благодаря ти. — Лизбет беше трогната. Беше застанала с гръб към вратата и не чу, когато Лусиана влезе. Потръпна, когато тя сложи ръка на рамото й.

— Мамо — възкликна Лизбет. — Радвам се, че дойде.

Лусиана я целуна. Сетне вдигна поглед към Кристина.

— Как си, Кристина?

— Добре, госпожо — въздържано отвърна тя. — Добре дошли в компанията!

Атмосферата в кабинета беше напрегната, но Лизбет се съвзе и започна да говори:

— Мамо, имам изненада за теб. Кристина ми предложи да работим заедно.

— Смятам, че идеята е чудесна — отвърна тя и за изненада на Кристина се усмихна. — Вярвам, че Артемио ще те подкрепи.

— Надявам се да го стори. Сега трябва да си тръгвам. Мамо, не се преуморявай — изрече тя безгрижно. — Наглеждай я, Кристина! — усмихна й се тя, преди да излезе.

Лусиана изчака Лизбет да затвори вратата и се обърна към Кристина.

— Ти си ми достойна заместничка — призна.

— Постарах се — отвърна Кристина. — Сега трябва да вървя. Извинете! — Обърна се и с вдигната глава напусна кабинета.

Лусиана с удивление гледаше след нея. Беше наследила от нея гордостта и самоувереността.

Кристина беше объркана. Стори й се, че Лусиана е променила отношението си към нея. Беше й неудобно, че отхвърли опитите на Лусиана да се сближат. Замисли се за това как, ако животът им беше по-различен, Лусиана щеше да я възприеме като приятелка на Виктор Мануел. Но сега всичко свърши. Щеше да се омъжи за Алонсо и помоли Вивиан да даде покана на Лусиана за сватбата.

Вивиан се изненада приятно, когато даде поканата на Лусиана. Тя се държа мило. Смутена, съдружничката й излезе от кабинета й, защото това не беше онази Лусиана, която познаваше, а нов човек, изпълнен с търпение и разбиране.

След разговора с Вивиан Лусиана отиде да разгледа пролетната колекция. Известно време стоя до подиума: там Кристина показваше на манекенките как да вървят. Излъчваше невероятен професионализъм и сила. Тамара, която стоеше до Кристина, дръзко заяви:

— Какво си въобразяваш! Аз съм тази, която ще реши коя след коя ще се появи и кои тоалети ще носи.

Кристина я изгледа студено, без да отвърне.

Другата жена продължи:

— Ти си най-обикновена беднячка, която се интересува само от парите. Крадла на чужди мъже!

Разтревожена, Лусиана се качи на подиума.

— Остави Кристина на мира! Чу ли ме! — изрече й тя и грубо я хвана за ръката.

— Сега на нейна страна ли си? — извика възмутена Тамара. — Тя се държи като абсолютна господарка тук!

— Кристина се опитва да си върши работата, а не да всява смут — защити я Лусиана.

Снаха й пребледня и си тръгна.

Кристина, която не можеше да остане равнодушна към постъпката на Лусиана, се приближи към нея:

— Благодаря, че застанахте на моя страна. Това означава ли, че сте разбрали, че вече не съм онази Кристина, която дойде да работи при вас с препоръка от съпруга ви? Вече не съм онова момиче, което плачеше и което можехте да обиждате. — С тези думи се отдалечи.

— Несъмнено е пораснала — намеси се Мириам. — Никога не съм виждала някой да ти говори по този начин.

Лусиана уморено се отпусна на един стол.

— Не мога повече — заплака тя.

Приятелката й я гледаше със съжаление.

— Не разбирам какво се опитваш да кажеш?

— Кристина е най-голямата ми дъщеря, която изоставих преди години — изрече Лусиана. — Сега разбирам, че грубото ми държание е непростимо. Чувствам се ужасно и мисля, че е късно да се опитвам да се сближа с нея.

— Хубаво е, че Бог ти отвори очите и си разбрала грешката си — опита се да я утеши Мириам.

Лусиана отчаяно махна с ръка. Беше преживяла твърде много вълнения за един ден. Тръгна към дома си, към сигурното си убежище. Веднага отиде да види Лизбет, за да сподели с нея радостта си от посещението й във фирмата. Завари дъщеря си в мрачно настроение. Смяташе, че Артемио я лъже, тъй като все повече се задържаше на работното си място. Майка й се опита с много внимание и търпение да разсее страховете й. После отиде в дневната, за да пие кафе с Андрес. Уморено се отпусна във фотьойла, докато чакаше Имелда да сервира. Но вместо Имелда на вратата се появиха двама полицаи.

— Госпожа Лусиана — започна неловко единият от тях, трябва да дойдете с нас. Обвинена сте в убийството на Педро Трухильо.

— Не можете да я арестувате — скочи Андрес.

— Естествено, че можем — отвърна му уверено другият полицай. — Изчакахме достатъчно време, за да се възстанови госпожата.

— Почакайте, господине. Защо не отложим ареста за утре. Ще дойдем в полицейското управление — настоя съпругът.

— Невъзможно е — отвърна главният полицай. — Трябва да дойдете с нас.

— В такъв случай идвам и аз — решително каза Андрес.

Лусиана беше сигурна, че ще избухне скандал, но това вече не я интересуваше. Целуна децата си, изчака Андрес да се приготви и тръгна с полицаите. Беше уморена от живота. Мрежата от анонимни обаждания, тези на Тамара и на Ана Хоакина, както и на Николас, беше твърде гъста, за да може да излезе от нея. Най-лошото беше, че Лусиана не можеше да си спомни нищо за случилото се.

На другия ден във вестниците пишеше: „Властите откриха, че госпожа Дювал е предполагаемият убиец, понеже като млада е имала връзка с жертвата…“

Андрес се обади на семейния адвокат Гизара. Ако защитата му не бъдеше убедителна, Лусиана я очакваха четирийсет години затвор.

Междувременно едно неочаквано посещение заинтригува Андрес, На вратата им позвъни непознат господин, който търсеше госпожа Лусиана.

— Беше добра приятелка на баба ми — опита се да обясни непознатият — още от времето, когато работеше в къщата на госпожа Ана Хоакина. Затова искам да говоря с вашата съпруга, може би тя знае къде мога да я открия. Изчезна преди повече от година.

— Търсихте ли я в къщата на Ана Хоакина? — попита Андрес.

— Да, но… не получих никаква информация. Госпожа Ана Хоакина през цялото време беше много нервна. Не искам да ви притеснявам, но държанието й ми се стори твърде подозрително. Хората, които работят за нея, приличат на кучета пазачи — продължи младият мъж. — Затова си помислих, че госпожа Лусиана може да ми каже нещо, но сега, след като я няма…

— Няма нищо, младежо. Ще й предам всичко — обеща му Андрес.

„Хм — замисли се Андрес, — странно е, че баба му е изчезнала и че Ана Хоакина е била нервна, когато я е разпитвал.“

Сети се, че не попита младежа за името му, но вече беше късно. По-важно беше да посети Лусиана и да й вдъхне надеждата, от която се нуждаеше.

Съдбата се погрижи да не чакат много дълго. Върховният съд освободи Лусиана поради липса на доказателства.

 

 

Когато излезе от затвора, Лусиана твърдо си обеща: никога да не оставя нещата за утре. Имаше две дъщери и бе причинила мъка и на двете. Сега бе настъпило времето да им се посвети и да говори с тях. Кристина, която бе дълбоко оскърбена, отказваше всякакъв разговор, но Лизбет, разбирайки тъгата на майка си, се радваше на вниманието й. Лусиана първо й призна, че е сгрешила във връзка с Артемио. Беше осъзнала, че е добър човек и че обича дъщеря й.

— Знаеш какъв е бил животът ми и затова нямаш право да ме съдиш. Ще ти разкрия още една тайна: намерих сестра ти.

— Сестрата, чийто баща е Хуан де ла Крус?

— Да, Лизбет, но когато бе зачената, той още не беше свещеник. Ти познаваш сестра си. Моята дъщеря, момиченцето, което изоставих преди много години, е Кристина.

Лизбет я изгледа изненадано. Някаква непозната сила я караше да стане от количката, но не помръдна:

— Майко, сигурна ли си?

— Да, Лизбет, напълно. Няма съмнение, че Кристина е моя дъщеря.

— Тя знае ли? — попита Лизбет, след като се съвзе от шока.

— Още не. Убедена съм, че няма да ме приеме като майка толкова лесно.

— Мамо, не се тревожи, ще ти помогна. Ще направя всичко по силите си Кристина да заеме мястото си в нашето семейство. Обещавам ти.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Кристина, горда и самоуверена, сигурна за мястото си във фирмата и в живота на Алонсо, не допускаше Лусиана до себе си. Като майка това много я нараняваше, но Андрес я подкрепяше безрезервно. Най-тежко й беше, че приготовленията за сватбата на Кристина бяха към своя край и нищо не можеше да я накара да промени решението си.