Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (3)

3.

Звездите се изместваха бавно по черния небесен свод — наляво около неподвижната Полярна звезда. Фаулкес седеше на вратата на кулата, облегнал гръб на камъните, ерозирали след триста години вятър, слънце и дъжд. Не виждаше морето, но различаваше проблясванията на фара на Кабо Мало в далечината и чуваше как вълните се разбиваха в скалите в подножието на отвесния бряг, над който бяха надвиснали боровете. Силуетите на дърветата се очертаваха на фона на нащърбената жълта луна, подобно на нерешителни самоубийци в нощта.

В ръцете си държеше чашата коняк, която отново бе напълнил, след като гостът си тръгна, без да се сбогува; като че ли раздялата им сега бе кратка и незначителна пауза, малко техническо забавяне в решаването на сложния проблем, в който двамата — и самият Фаулкес вече нямаше ни най-малко съмнение, че проблемът засягаше и двамата — бяха въвлечени. В един момент от разговора им, който продължи дълго след свечеряване, посетителят му замлъкна, без дори да довърши мисълта си. Описваше следния пейзаж: гола камениста планина без растителност и телена мрежа, която я опасва, като някаква иронична и гротескна рамка, като рамка на снимка. Снимка — с тази дума на уста гостът се изправи в тъмнината — двамата с Фаулкес говореха от известно време, седнали един срещу друг, свити в тъмното; две неясни фигури, очертани на фона на процеждащата се през прозореца светлина. След като намери опипом раницата си, гостът застина за миг. Профилът му се открои на вратата. Той сякаш се колебаеше дали да каже нещо, или направо да си тръгне. После се запъти полека към пътеката, която слизаше към селото, а Фаулкес излезе навън и изпрати с поглед нечакания си гост, докато не изгуби от очи ризата му, която се отдалечаваше като светло петънце сред сенките в боровата гора.

Иво Маркович — така се беше представил посетителят и Фаулкес нямаше причини да се съмнява в това — беше забравил корицата на NewsZoom с неговата снимка. Художникът го разбра едва когато запали преносимия газов фенер, за да намери празната си чаша и да си сипе още коняк. И тогава я видя на масата, разгърната сред изцапаните парцали и консервните кутийки, в които държеше четките за рисуване. Най-вероятно обаче снимката не бе забравена, а оставена напълно преднамерено, както вероятно и злополучното издание The Eye of War, зарязано на стола, на който седеше посетителят. „Искам да разберете някои неща — беше казал той. — Едва тогава най-сетне ще мога да ви убия.“

Художникът си мислеше, че най-вероятно конякът и неговото отражение върху сърцето и ума смекчаваха усещането за нереалност. Неочакваното посещение, разговорът, разгърнатите спомени и образи, очертани така ярко, както страницата от списанието или албумът със снимките от войните, се вписваха в обичайния пейзаж, като нещо съвсем обикновено. Дори пространният, изкривен стенопис, на чиято външна страна Фаулкес бе облегнал гръб сега, и нощта, която поглъщаше всичко наоколо, даваха достатъчно място и необходимата перспектива, за да подредят всичко, което посетителят бе извадил от раницата, като фокусник пред запленена публика, на фона на бавно чезнещата мека светлина, която най-напред придаде на контурите червеникави оттенъци, после ги тушира и накрая ги потъмни съвсем. За изненада на бившия фотограф нищо от казаното или премълчаното от онзи човек не изглеждаше чуждо на собственото му присъствие тук или на работата му върху тази стена, дори и думите за очакващата го гибел, обявени по-скоро като някакво поето задължение, отколкото като предсказание. Ако теоретиците на изкуството бяха прави, като казваха, че фотографията посочва на живописта това, което тя никога не бива да прави, то Фаулкес беше убеден, че неговата картина в кулата посочва на фотографията това, което тя е способна да загатне, но не и да постигне: пространното, кръгло, непрекъснато изображение на хаотичната шахматна дъска, на неизменния ред, който направлява извратената съдба, съдбата на света и живота. Не бе съвсем ясно обаче кое какво управлява и това също не бе случайно. Тази гледна точка утвърждаваше геометрията на тази перверзия, нормите на хаоса, на линиите и формите, скрити за невъоръженото око, които обаче Фаулкес бе виждал — той ги бе открил в бръчките по челото и клепачите на един човек, когото по стечение на обстоятелствата снима в продължение на около час как седеше клекнал и пушеше, подпрял глава с ръка, докато от общия гроб до него изравяха родния му брат и племенника му. Никой никому не подаряваше съмнителната привилегия да можеш да виждаш подобни неща в предметите, в пейзажите или в хората. От известно време насам Фаулкес вярваше, че това бе възможно само след като си бил на определени места: в Троя например, с билет за обратно връщане; в самотна хотелска стая, където маркираш снимките и почистваш фотоапаратите, а скорошните призрачни образи са все още отпечатани в ретината ти; или по-късно, на връщане, когато стоиш пред готовите снимки на масата и ги пренареждаш, отделяш ги една по една, сякаш редиш сложен пасианс; Одисеи с побеляла коса и окървавени ръце; дъждът, който разпръсква тлеещата пепел на опожарения град, докато корабите вдигат котва. Ако човек не е бил по тези места, цял живот може да гледа едно и също нещо, да щрака с апарата, да тича по лаборатории, по „Интернешънъл Прес Фото“ и „Европа Фокус“, но това не означава, че ще успее да види. Две причини бяха отвели Фаулкес, сега художник баталист, в тази кула: една мъртва жена и убеждението, че никой не можеше да събере всичко това на един кадър от лентата за една сто двайсет и пета част от секундата.

Човекът, който току-що си бе тръгнал, го доказваше. Той беше поредният щрих в огромния стенопис. Поредният въпрос към мълчащия Сфинкс. Безспорно той заслужаваше своето почетно място там, отредено му от парадоксите и обратите на един свят, който се беше заинатил да докаже, че няма праволинейност в животинската природа, и рядко в самата природа въобще — освен когато законът за гравитацията затягаше примките на обесените — и тъкмо обратното, в хаоса имаше безупречни прави линии, които отвеждаха на точното място в точното време. Дълбоко в себе си Фаулкес бе впечатлен. През изминалия следобед, след като остави фотографския албум на масата, Иво Маркович дълго време бе наблюдавал с интерес кръглия стенопис.

— Значи така го виждате — измърмори той накрая.

Това не беше нито въпрос, нито някакво заключение.

Звучеше по-скоро като потвърждение на отдавнашна мисъл. Фаулкес знаеше, че не беше възможно да е достигнал до този извод само от измачканата книжка, която лежеше сега на масата, отворена неслучайно на една от първите му професионални фотографии, заснета след ракетен удар на червените кхмери в Почентонг, пазара на Пном Пен. Снимката изобразяваше ранено момче, превито на две на земята, вперило помътнелите си от болка очи в майка си, която лежеше на земята по гръб, диагонално на снимката, с пръсната от шрапнела глава, а кръвта й се стичаше на дълги, криволичещи струйки. „Сякаш не е истина“ — беше казала Олвидо Ферара години по-късно в Могадишу, изправена пред сцена, идентична с тази в Почентонг, идентична и с много други. „Невероятно е колко много кръв има в тялото ни — бяха думите й. — Малко повече от пет литра, струва ми се, а колко е лесно да я пролееш и изгубиш, нали?“ Фаулкес си припомни тези думи и снимки отново, когато с око на визьора стоеше насред пазара на Сараево, потънал в пушечна мъгла след попадението на сръбски минометен снаряд. Пет литра кръв, умножени по петдесет-шейсет тела, които я проливаха, беше много: струйки, спирали, пресечени линии, отблясъци, които потъмняваха и придобиваха матови оттенъци; докато минутите изминаваха, кръвта се съсирваше, а стоновете утихваха. Деца, втренчени в майките си и обратно; тела, разположени диагонално, перпендикулярно, успоредно на други тела, а под тях — криволичещите линии от кръв, които обгръщаха всичко в червената си мрежа. Олвидо беше права — учудващо е количеството кръв, което всеки човек има в тялото си. От векове се пролива, а не свършва. Но нея я нямаше сега, за да оцени аналогията. Нейните пет литра се проляха в една точка, разположена във времето и пространството между пазара на Пном Пен и пазара на Сараево: канавката край пътя за Борово Населие.

— Така го виждате без фотоапарат — настояваше Иво Маркович.

Беше се приближил до стената, скръстил ръце зад гърба си, и след като си бе наместил очилата с пръст, наблюдаваше леко приведен една част от стенописа, там, където с ясни и отчетливи щрихи, нанесени с въглен и оцветени, бе нарисувано женско тяло в особена перспектива: лицето бе с неясни черти, бедрата бяха на преден план, разтворени към зрителя, а между тях имаше струя кръв; до нея бе изобразен силуетът на момче, което седеше превито и съзерцаваше жената, майката. Фаулкес намираше еволюцията на човека изключително любопитна: риба, крокодил, убиец, и всеки етап съдържаше трупа на предходния. Днес твои деца, утре нечии палачи. Бе пресъздал абсолютно същите черти на детето и в още един образ — единия от войниците, които с пушки в ръце блъскаха тълпата от бегълци, напускащи града. Самият град, вдъхновен от картините на старите фламандски майстори, бе намерил своето живописно претворяване в червеното на пожара и взривовете, което увенчаваше хълма в далечината и на чийто фон се очертаваха тъмни квадратни прозорци и назъбените руини.

— Не разбирам особено от изкуство — каза Маркович.

— В действителност не е точно изкуство. Изкуството живее от вярата.

— От това също не разбирам много.

Продължаваше да стои неподвижно с ръце на кръста и да разглежда внимателно детайлите, сякаш беше безобиден посетител в музей.

— Ще ви разкажа една история — промълви, без да се обръща.

— Вашата?

— Какво значение има? Една история.

Обърна се бавно към Фаулкес и започна да разказва. Говори дълго време, като понякога правеше продължителни паузи в търсене на подходящата дума, стараеше се да опише всеки детайл с максимална прецизност. Когато усещаше, че разказът му се разгорещяваше и изказът му преставаше да бъде безличен, той поклащаше глава, като че ли се извиняваше и настояваше за разбиране от своя слушател и след кратко мълчание продължаваше отново, този път с по-сдържан и умерен тон.

Слушайки внимателно, художникът се убеждаваше все повече в съществуването на скрита мрежа, обхванала света и всичко, случващо се в него, и че нищо не ставаше без причина и без последствия. Така Фаулкес научи за едно младо семейство от малко селце в някогашна Югославия: мъжът селскостопански механик, жена, посветила се на домакинството и на грижите за малката градина, и невръстен син. Разбра също така и нещо, което вече знаеше — че политиката, религията, старите вражди, глупостта, невежеството и низостта на човешката природа унищожили това място, хвърляйки го в една война, която изправила един срещу друг роднини, приятели, съседи. Пострадали от кланетата на нацистите и хърватските им съюзници през Втората световна война, сърбите на свой ред поемат по пътя на своето отмъщение, или казано с две думи: на етническото прочистване. Семейството на Маркович било от смесените, част от политиката на приобщаване, насърчавана от маршал Тито; но старият маршал се споминал и нещата се променили. Мъжът бил хърватин, а съпругата му — сръбкиня. Това етническо разделение разкъсало и тяхното семейство. Когато шайките на четниците започнали да избиват техните съседи, жената и детето извадили късмет — живеели в район с преобладаващо сръбско население и останали там, а мъжът избягал и станал част от хърватската национална армия.

— Онзи войник се чувствал спокоен за семейството си. Разбирате ли, господин Фаулкес?… Жена му и детето му били в безопасност. Когато стрелял с пушката си и живеел сред мизерията и ужасите на войната, се успокоявал, като знаел, че те са на сигурно място. Вие сте били свидетел с право на връщане от сцените на толкова много нещастия и знаете какво имам предвид. Не е ли така?… Онова облекчение — да знаеш, че когато всичко е в пламъци, обичаните от теб хора не изгарят в останките на света.

Фаулкес седеше на един от брезентовите столове с чашата коняк в ръка, така безмълвен и неподвижен, като че беше една от фигурите, изрисувани на стената. Кимна с разбиране.

— Да, разбирам ви.

— Знам, че ме разбирате. Или поне сега вече го знам — Маркович, който продължаваше да стои пред стенописа, посочи несъзнателно една част от него, сякаш това, което се канеше да каже, беше там. — Когато ви видях на пътя, коленичил пред тялото на жената, дни след като ми бяхте направили онази снимка, си помислих, че за вас това е само един труп — поредният образ, поредната снимка. Жалко, разбира се, често някои от другарите ни загиват. Но винаги е по-добре да е някой от тях, отколкото да съм аз — мислех, че вие разсъждавате така… Колко журналисти загинаха във войната в моята страна?

— Не знам. Може би петдесетина. Много.

— Ами да, именно. Един от многото. Една във вашия случай. Известно време мислех, че вашият случай е такъв, но сега знам, че не е така. Не е била просто поредната.

Фаулкес се размърда смутено.

— Разказвахте ми за вас и вашето семейство.

Маркович беше на път да добави нещо, но замълча с присвити устни, наблюдавайки внимателно събеседника си. След това огледа още веднъж цялата картина и щрихите, нанесени на бялата грундирана стена: корабите, които вдигаха котва под дъжда, бегълците, войниците, града в пламъци, изригващия вулкан в далечината, сблъсъка на кавалериите, средновековните конници в очакване на битката, мъже на преден план в древни облекла и оръжия отпреди трийсет века.

— Семейството на войника било в безопасност — продължи разказа си, — докато той се биел за родината си; макар че тази родина го интересувала по-малко отколкото истинската му — жената и детето… Случило се така, че официалната му родина се превърнала в една касапница на име Вуковар, в една ужасна клопка. — Маркович мълча известно време умислено. — Представяте ли си какво е сръбските танкове да връхлитат върху вас, без да имате оръжие, с което да ги възпрете?… Една сутрин войникът тичал като заек с другарите си, за да си спаси кожата. По-късно вие направихте снимка на събралите се и останали без дъх оцелели.

Той замълча отново. Фаулкес отпи глътка от коняка, почти неподвижен на стола си, заслушан в разказа. Иво Маркович отново се бе обърнал към картината. Този път разглеждаше гората с хората, които висяха от дърветата като натежали плодове.

— Прочетох доста неща през последните години — продължи той. — Списания, вестници, някоя и друга книга. Ровя се в Интернет. Преди това не обичах особено да чета, но после животът ми доста се промени. Веднъж прочетох нещо ваше, което ме заинтригува, беше интервю по повод последния ви фотоалбум… Както казахте вие, ставаше дума за научна формула: ако една пеперуда размаха крилцата си в Бразилия или някъде там, в другия край на света може да се разрази ураган… Така ли беше?

— Горе-долу. Теорията е известна като Ефекта на пеперудата.

Маркович се усмихна леко, сочейки Фаулкес с пръст. Усмивката му бе странна, сурова, като че не бе негова, застинала на устните му, сякаш за да открие черната дупка между развалените му зъби.

— Любопитно е, че го споменахте в онова интервю, защото тогава наистина се получи нещо като размахването на крилцата на пеперудата… Войникът така и не бе разбрал за снимката, докато тя не се появи в болницата в Осиек. Всички започнали да го поздравяват. Станал известен. Бил хърватски герой. Вуковар в крайна сметка паднал в ръцете на сърбите и всичките му другари загинали в боя или били убити от четниците: Никола, Зоран, Томислав, Винко, Грюбер… Този Грюбер им бил офицер. Вървели заедно в деня, когато направихте снимката. Когато градът паднал, Грюбер бил в подземието на болницата с ампутиран крак. Сърбите го изкарали на двора с останалите, пребили ги, след което им теглили по един куршум в главата и ги хвърлили в общ гроб.

Усмивката, или подобието на усмивка, беше изчезнала. Сега очите на събеседника му бяха втренчени в него, но така, сякаш фокусираха нещо далеч зад гърба му.

— Войникът от снимката — продължи Маркович — имал повече късмет от другарите си. Или по-скоро нямал такъв късмет като тях… Демобилизирали го заради раната и заминал за Загреб да се възстанови. Късметът му свършил до едно място, наречено Окучани. Там автобусът попаднал в засада. Пътниците от автобуса били цивилни — добави след малко. — Имало възрастни, жени, деца, така че, вместо да ги избият всички на място, сърбите ги отвели в участък за разпити под командването на редовната войска, където войникът бил подложен на обичайното малтретиране. След известно време, при поредния бой с пръчка, единият пазач го разпознал. Бил онзи от известната снимка. Героят от Вуковар. Лицето на хърватските сепаратисти. Мъчили го в продължение на шест месеца. Като животно. После по някаква непонятна причина или случайност го оставили жив. Преместили го в пленнически лагер край Баня Лука, където прекарал две години и половина. Един ден го качили на камион и вместо да го разстрелят, както очаквал, го оставили на един мост на Дунава и му казали: „Размяна на пленници, върви, свободен си…“

Маркович продължи да движи устни, но без да изрече и дума. Тихо. Изведнъж се стресна и се огледа наоколо, като че ли току-що беше пристигнал на някакво странно място.

— Надявам се, не възразявате да пуша тук — каза накрая.

Художникът завъртя отрицателно глава и другият отиде до раницата си и извади пакет цигари.

— Вие пушите ли?

— Не.

Маркович си запали цигара и след като изгаси кибритената клечка, се огледа за пепелник. Фаулкес му показа едно празно бурканче от френска горчица. Гостът го взе и с цигара в уста седна на стола срещу събеседника си.

— Как ви се струва историята? — попита напълно естествено.

— Ужасяваща.

— Не толкова — хърватинът говореше обективно. — Ужасяваща е, разбира се. Но има и други. Някои са по-лоши. Истории, които се допълват помежду си.

Замълча за миг, загледан в широкия стенопис, който ги обкръжаваше.

— Помежду си — повтори той замислено. — И говоря за цели избити семейства, за деца, избити пред очите на бащите си, за братя, принудени да се изтезават взаимно, за да оцелее единият… Нямате представа какво е видял този пленник. Болката, низостта, отчаянието… Ние, хората, господин Фаулкес, сме хищни животни. Нашата изобретателност по отношение на причиняването на болка и ужас няма граници. Вие трябва да го знаете. Предполагам, че цял живот снимане на нещастия и злини учи на нещо.

— Затова ли искате да ме убиете?… За да отмъстите за всичко това?

На лицето на Маркович се изписа отново онази студена, някак чужда усмивка.

— Ефектът на пеперудата, казахте вие. Каква ирония! Толкова нежно име…