Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (17)

17.

— Надявам се да не съм ви притеснил особено — каза Иво Маркович.

Седеше със скръстени в скута си ръце на стъпалата на стълбата, обгърнат в червеникавата светлина на залеза, която влизаше през прозореца на запад. Изглеждаше приветлив и любезен, както обикновено. Даже леко загрижен.

— Просто си помислих, че в отношенията между вас и мен пушката е в повече. Някак си разваля баланса между нас… Не знам дали ме разбирате.

Фаулкес повдигна рамене, без да му отговаря. В интерес на истината, за негово учудване думите на Маркович не го заинтересуваха особено. Изми четките, оправи им връхчетата и ги остави да съхнат. После се увери, че всички бурканчета с бои са затворени, погледна хърватина и каза:

— Мислех си, че ще играете чисто.

— Да, доколкото е възможно — Маркович примигна зад стъклата на очилата си, сякаш се смути от думите му. — Само исках да се уверя, че и двамата ще играем чисто.

— Не си представям как бих ви убил с голи ръце. Твърде стар съм.

— Мисля, че драматизирате, господин Фаулкес.

Художникът на битки не можа да се сдържи и на лицето му се изписа лека усмивка. Поклати глава, направи няколко крачки, подреждайки принадлежностите си и отново се спря пред Маркович. Беше дошъл преди около четвърт час. Беше избръснат, носеше бяла гладена риза. След като почука на вратата и поиска разрешение да влезе, постоя дълго време, загледан първо в стенописа, а после във Фаулкес.

— Нарисували сте повече неща от последния път — отбеляза веднага. — Фигурите до вратата, телата на обесените и още работи. Всъщност доста сте поработили. А, колко интересно. Тази странна двойка — сочеше към Хектор и Андромаха — ми напомня за момента, когато аз се разделях с моята жена. Много е странно, нали? Парадоксите на живота. Тя плака, защото се страхуваше, че ще ме убият, а всъщност тя загина. Тя и детето. А аз съм тук. Аз съм тук — Маркович повтори последните си думи, вглъбен в мислите си, след което отклони вниманието си към трите фаса, които Фаулкес сложи на масата. Остана безмълвен за момент, после се почеса по носа и продължи. — Вярно е, да. Позволих си своеволието да се отбия оттук сутринта, докато вие бяхте в селото. Искаше ми се да хвърля едно око. Полюбувах се известно време на работата ви, възхитителна е. Имах нужда да обмисля някои неща именно тук, пред нея и насаме. И позволете ми да ви го кажа: не знам дали е хубава, но те кара да се замислиш. Казва много за вас. И за мен. После вече бях недискретен и си позволих да поразгледам вещите ви. Горе намерих пушката и патроните. Хвърлих ги в пропастта, преди да си тръгна.

Фаулкес беше подредил нещата си и стоеше пред Маркович, който продължаваше да седи на стълбата. С бавни и премерени движения извади от едно от чекмеджетата на масата нож за гмуркане и го сложи сред принадлежностите за рисуване. Ножът беше остър, застрашителен на вид, с леко ръждясало острие. Хърватинът следеше внимателно движенията му и накрая промълви:

— Лошото на спомените е, че могат да те превърнат в пророк. Не мислите ли? Дори в пророк за самия себе си — тонът му придаваше загадъчност на думите му. Изглеждаше така, сякаш очакваше някакъв признак за съгласие, за съучастничество. Накрая извади цигарите си и сложи една в устата си. — Представял ли сте си някога полудяла къртица, господин Фаулкес? — Наклони глава и запали цигарата си, поигра си със запалката и накрая я прибра обратно в джоба си. — Когато излязох от концентрационния лагер и разбрах какво се е случило с жена ми и детето ми, се почувствах така. Като къртица, полудяла къртица, която копае безцелно напосоки в земята. Докато не се сетих за вас. Това ми върна здравия разум. Върна ми разсъдъка. — Той наблюдаваше Фаулкес приятелски. Признателно.

— Спорно е дали сте си върнали здравия разум — поклати глава Фаулкес.

— Не говорете така. Разсъждавам толкова трезво, че сам се учудвам на себе си. Благодарение на това, което ми причинихте, сега мога да разбера ролята на всеки един от нас в тази картина. В интерес на истината дори съм ви благодарен, и то много.

Дръпна си няколко пъти от цигарата, замислен, после се приближи към стенописа.

— Научих и други неща. Например че когато нещо се е случило вече, човек не може нито да го промени, нито да го поправи. Остава му само да плати цената. Да си получи заслуженото. Надявам се, че и вие сте го разбрал. И кажете ми… Защо нарисувахте тази жена с обръсната глава? Не стига ли това, че е изнасилена? Не стига ли кръвта по бедрата й и детето, което гледа?

Изглежда това наистина го вълнуваше, безпокоеше го. Фаулкес бавно се приближи и застана до него, и двамата, вперили поглед в нарисуваното.

— Предполагам, че е професионална деформация. Резултат от работата ми като фотограф. Жени, обръснати нула номер, изнасилени жени… Виждал ли сте онези стари снимки от освобождаването на Франция? Изнасилването не може да се внуши със снимка. Трябва да се обясни, а това значи, че изображението не е достатъчно силно само по себе си. С рисуването е същото. Жена с обръсната глава изглежда по-драматично. Помага по-добре да си представиш.

— Има нещо в тази жена, което ме смущава и ме обезпокоява. Може би има нещо… не знам как да го кажа… животинско в нея, ако ми позволите тази дума. Тези голи бедра, този корем. В нея има повече животинско, отколкото човешко — хърватинът погледна респектирало своя събеседник. — Това не е случайно, нали? Не е резултат на неумение?

— Аз не съм умел художник — Фаулкес отвърна уклончиво. — Но вероятно сте прав. Насилието, под каквато и да е форма, превръща всеки, който е подложен на него, в предмет, в парче животинска плът… Мисля, че ще се съгласите с мен.

— Да, съгласен съм. Знам го от опит.

Маркович бавно обхождаше кръглата стена на кулата. Светлината на залеза оставяше в сянка някои от местата, а други обагряше в червено. Спря се пред мъжа, който довършваше с удари умиращия. Тялото на умиращия, едва нахвърляно, бе само сбор от неясни линии в сиво и охра. Едно безформено лице.

— Някои казват, че този, който удря, който мъчи, който убива, също се превръща в животно без разсъдък… Вие какво мислите? Смятате ли, че човек може да удря и да разсъждава в същото време?

Фаулкес се замисли за известно време, или поне така изглеждаше.

— Двете неща са съвместими — каза той накрая. — Да убиваш и да разсъждаваш.

— Като онзи ваш снайперист? Артистът с пушката?

— Например.

— Някъде четох, че в убиването няма интелигентност.

— Който твърди това, не е наясно.

По изражението на Маркович личеше, че и той мислеше така.

— И какво мислите сега? Разсъждавахте ли върху всички неща, които ви разказах последните дни? Имам предвид това дали се чувствате съучастник или участник във вашата картина… Мислите ли, че човек може да разсъждава и да снима в същото време?

— Мисля, че говорите твърде много. Започвам да съжалявам, че пушката я няма.

— Ножът е тук.

— Не е същото.

Маркович избухна в смях, доволен. Смехът му беше искрен, неподправен. Допуши цигарата си, изгаси я в бурканчето от горчица и продължи да се смее. После отново се загледа в стенописа и накрая посочи албума The Eye of War, който все още бе на масата.

— Имате две много известни снимки — каза му хърватинът. — Има ги в тази книга. От Африка. На снимките няколко души налагат един човек и после го убиват с мачете пред вашия фотоапарат. Сещате ли се за кои говоря?

— Разбира се. Фрийтаун, Сиера Леоне. Там убиха този човек. Има една снимка преди и една след.

Маркович кимна в знак на съгласие, доволен. Каза, че прави едно много интересно сравнение между тези две снимки и някакъв телевизионен репортаж за военните фотографи, който бил гледал. Не знаеше дали Фаулкес бе наясно, но в репортажа имало кадри, заснети точно по време на тази случка. Що се отнася до снимките, първата показваше как бият жертвата и я удрят с мачете, а втората — как лежи умъртвена на земята, цялата в кръв. А кадрите по телевизията от своя страна бяха проследили случката от по-далечен план. На тях се виждаше как Фаулкес прави първата снимка, а после коленичи и с настойчиви жестове, сякаш се моли, умолява да не убиват човека. Художникът на битки се намръщи.

— Не бях особено убедителен.

Този епизод не беше сред добрите му спомени. Ако всяка война беше път към ада, то Африка бе най-краткият. Храс, храс. Онова плющене, което се чуваше при удара на мачете в човешка плът и кости, също бе нещо, което не можеше нито да се заснеме, нито да се нарисува. Има звуци, които са богати сами по себе си, които носят цвят в себе си: зеленото в песента на цигулката, тъмносиньото в нощния вятър, сивото в барабаненето на дъжда в прозорците. Но онова плющене не можеше да се изрази с цветовете на палитрата. Неговите контури се размиваха, като плановете в цветовете на Сезан.

— Да, наистина не ги убедихте — Маркович следеше реакциите му внимателно. — Но признавам, че много се изненадах, като видях да правите това. Мислех, че сте просто безразличен свидетел.

— В това се крие и отговорът на вашия въпрос. Ето че е възможно едновременно да се снима и да се разсъждава.

— Така или иначе, вие си довършихте работата. Направихте и втората снимка, когато човекът вече лежеше мъртъв в краката ви… Мина ли ви през ума през този интервал от време, че може би са го убили, защото вие сте там? Че са го направили, за да го заснемете?

Художникът на битки не отговори. Разбира се, че си го беше помислял. Дори подозираше, че точно това се бе случило. Сега знаеше, че няма инертни и пасивни снимки. Че всички те оставяха следа върху средата или върху хората, които влизат в рамките им. Върху всеки един от безбройните Иво Марковичовци, чиито живот лещата си присвояваше. Затова Олвидо снимаше само места и предмети и никога хора. Твърде дълго тя самата бе обект за снимки, за да пренебрегне свързаните с това опасности. Отговорностите. През цялото им съвместно пътуване през войната именно тя бе тази, която успя да остане настрани, не той.

— Мислите ли, че десетсекундното коленичене изкупува вината ви? — настояваше Маркович.

Фаулкес бавно се връщаше към настоящето, към кулата, към мъжа, който стоеше до него и гледаше стенописа, към снимките, за които говореше хърватинът. След като помисли малко, вдигна рамене.

— В други случаи фотоапаратът ми е предотвратявал някои неща.

Маркович изглеждаше разколебан. Замисли се и накрая заключи, че може би Фаулкес нито се гордееше в такива случаи, нито съжаляваше в обратните. Сподели с него, че се сеща за снимката му на децата в Ливан, които нападат танк.

Художникът на битки погледна събеседника си с изненада. Беше се подготвил доста добре.

— Вече ви казах, че сте моето счупено бръснарско ножче — Маркович се почеса по челото. — Имах доста време… Спомняте ли си тази снимка?

Фаулкес си я спомняше. Беше в покрайнините на Бейрут — четири палестински деца излязоха на открито с един гранатомет РПГ, за да ги снима Фаулкес как атакуват израелски танк „Меркава“. Танкът завъртя дулото си като огромно лениво чудовище, стреля и уби трима от тях. Снимката излезе на първа страница на ежедневниците в целия свят: Давид срещу Голиат и така нататък. Едно момче с гранатомет на рамо, изправено в прахта срещу танка, гледа смутено към мъртвите си приятели. Фаулкес знаеше, че ако той не беше там със своите фотоапарати, онова никога нямаше да се случи. Или поне не по такъв начин. Очевидно и събеседникът му бе на същото мнение. Художникът се зачуди колко ли време беше посветил хърватинът на изучаването на всяка една от снимките му.

— Знаете ли какво си мисля сега — заговори Маркович. — Мисля си, че да снимаш хора е все едно да ги изнасилиш. Да ги удариш. Да ги изтръгнеш от тяхната нормалност, или може би да ги върнеш към нея, в това не съм сигурен… Означава да ги изправиш пред неща, които не са очаквали; да ги накараш да се видят, да се опознаят така, както никога не са се познавали. А понякога означава и да ги обречеш на смърт.

— Сега вие сте този, който драматизира. Всичко е много по-просто.

Сивите очи се присвиха зад стъклата на очилата.

— Така ли мислите?

— Разбира се. Влиянието на фотоапарата е минимално. Тук става въпрос за нормите и правилата на живота. Ако не бяха тези деца, ако не бяхте вие, щеше да е някой друг… Вие сте една мравка, която си придава твърде голяма значимост. Няма значение кои мравки тъпче човекът, нали? Погледнато отдолу, винаги ще изглежда като обувката на Господ, а всъщност геометрията е тази, която ги убива. Ходовете на Случайността по строго разпределената шахматна дъска.

— Сега разбирам какво искате да кажете — Маркович го погледна лошо. — Това ви успокоява, така ли?

— Разбира се. Няма как и от кого да търсиш сметка; няма къде да отидеш и конкретно чие лице да разбиеш… Освен това спомнете си как съм заснел тази конкретна снимка — не с телеобектив, а с 35-милиметров обектив, от височината на мъжки ръст. Това означава, че съм бил близо до момчетата, когато танкът стреля. И че съм бил прав, на крака.

Двамата замълчаха. Маркович продължаваше да изучава стенописа: корабите в пристана и тези, които се отдалечаваха под дъжда; безбройните малки фигури, които излизаха от горящия град и отиваха към тях. Огън и дъжд, противопоставяне между противоположности, което дава живот на природата и насока на живота; топли цветове, които многостранните, стоманени и студени форми правеха да изглеждат по-меки, по-пастелни. Едната ос свързваше победители, кораби, воини, а другата — всичко бе въпрос на ъгъл и на перспектива — геометричния връх на града, изнасилената жена и детето, колоната бежанци. И при все това всичко изглеждаше така спокойно. Погледът на зрителя се насочваше първо към Хектор и Андромаха, съвсем естествено се спускаше към бойното поле, плъзгаше се по кавалеристите, които се сражаваха в подножието на безразличния вулкан, и по всички сцени на разруха и смърт като част от войната, за да се спре на мъртвото и на живото дете. Последното бе жертва, но и бъдещ палач на други жертви. Само мъртвите деца не ставаха утрешни мъчители. Въпреки своята жестокост отделните ужаси на войната оставаха на втори план, вписани в заобикалящите ги форма и цвят, а погледът се спираше на очите на войниците, които очакваха да влязат в бой, на войника, целия в желязно снаряжение, на жената, която водеше колоната от бежанци, върху бедрата на изнасилената жена и, накрая, сключваше триъгълник между вулкана, който бе еднакво отдалечен от опожарения град наляво и другия град, който се разбуждаше в утринната мъгла, без да знае, че започва последният му ден.

Композицията беше хубава, мислеше си Фаулкес. Най-малкото в нея имаше вложен смисъл. Както музиката въздействаше на слуха, така и картината караше окото да гледа точно там, където трябваше, без да бърза. Водеше човек за ръка от явното към скритото. В тази съвкупност от абстрактни линии и форми конкретното — персонажи, загадки, намерили физическо проявление — пасваше с премерена интензивност и придържаше всичко в естествени измерения. Не позволяваше крайността, вика. Изстъплението. Завоалираше видимата страна на хаоса. В палитрата в ума на Фаулкес онази творба носеше тежестта на син кръг, драматизма на жълт триъгълник, неумолимостта на черна линия. „Защото — отбеляза веднъж Олвидо, макар това да не бяха нейни думи — една ябълка може да е по-ужасна от Лаокоон^[1]. Или от едни обувки — беше добавила по-късно, докато гледаха как един човек, облегнал патериците си на стената, лъскаше единствената си обувка в Мапуто, Мозамбик. — Спомни си онези внушителни снимки на Атже^[2] в Париж — стари обувки, наредени по рафтовете в очакване на собствениците си, които няма да дойдат. Или снимките на онези камари от стотици обувки в нацистките лагери.“

— Колко странно — заговори Маркович. — Винаги съм си мислел, че художниците разкрасяват света. Че смекчават грозното.

Фаулкес не отвърна. Всичко опираше — мислеше си той — или до това какво се върти в главата на зрителя, докато гледа творбата, или до това какво искаше да внуши в главата на зрителя авторът на творбата. Обувки или ябълки. Дори и зад най-невинното изображение можеше да се крие лабиринтът, пронизан от нишката на Ариадна^[3] като от червей.

— Знаете ли какво си мисля, господин Фаулкес? Че вие се подценявате. В крайна сметка вие може би сте доста добър художник — Маркович се движеше бавно из помещението, въртеше се на място и оглеждаше прозорците, вратата, горния етаж. Сякаш се опитваше да запечата в ума си план на всичко онова, да направи последен оглед. — Сигурен съм, че който и да влезе в тази кула, даже и да не знае това, което ние с вас знаем, ще почувства известна тревога — погледна към Фаулкес с учтиво любопитство. — Как се почувства жената, която беше тук?

За миг двамата се спогледаха, после художникът на битки се усмихна.

— Разтревожена, предполагам. До известна степен. Каза, че това е злокобно и ужасяващо.

— Виждате ли? Ето това имам предвид. Значи не сте толкова лош художник, колкото казвате. Въпреки всички тези ъгли и прави линии и удължени сенки… — Маркович вдигна ръце, обгръщайки с един жест целия стенопис и после пак ги отпусна върху хълбоците си. — Кръгъл… като капан — намръщи чело. — Като капан за полудели къртици.

Обърна се към Фаулкес. В погледа му се четеше привързаност. Привързаност, която светлосивите зеници зад стъклата на очилата караха да изглежда иронична, студена. Художникът разбърка думите „привързаност“ и „студенина“ в ума си, сякаш се опитваше да ги смеси и помири в главата си, като в палитра. Не можеше. Но онзи поглед бе все така вперен в него и беше точно такъв.

— По някакъв начин — промълви хърватинът — се гордея с вас.

— Моля?

— Гордея се с вас — Маркович замълча, но продължи да го гледа по същия начин. — И се надявам, господин Фаулкес, че и вие се гордеете с мен.

Художникът на битки прокара ръка отзад по главата си. Не може да се каже, че беше смаян, напротив, разбираше добре какво искаше да му каже хърватинът. Това, което го изумяваше, бяха собствените му чувства в този момент.

— Дълъг път изминахте — съгласи се той.

— Както и вие — Маркович наблюдаваше стенописа. — Мисля си, че няма какво повече да си кажем. — Освен ако вие не искате да ми разкажете за онази последна снимка.

— Коя снимка?

— На мъртвата жена на пътя за Борово Населие.

— Стига толкова, да приключваме с това — Фаулкес го погледна невъзмутимо. — Време е да си вървите.

Хърватинът наклони глава. Сякаш да се увери, че е чул добре и че всичко беше наред. Че всичко бе така, както трябва. После свали очилата си, почисти ги с крайчеца на ризата си и отново си ги сложи. Изглежда се съгласи с чутото.

— Имате право. Стига толкова.

Думите му прозвучаха като преждевременна носталгия — помисли си художникът на битки. Двама мъже, които бяха свикнали един с друг, всеки момент щяха да се разделят. Противно на собствените си очаквания той се чувстваше необичайно спокоен. Нещата се случваха, както бе писано. Всичко с времето си, всичко с ритъма си. За момент се замисли какво ще прави Маркович след това, без него. Без счупеното бръснарско ножче в съзнанието му. Във всеки случай, това вече нямаше да е негова грижа.

Хърватинът бавно, с нежелание се запъти към вратата. Спря на прага и си запали нова цигара със запалката на Фаулкес. После посочи към стенописа.

— Имате още малко време, господин художник. Възползвайте се да… Знам ли и аз… Има някои недовършени части — обърна се към боровата горичка и продължи: — Аз ще съм там и ще чакам. Разполагате с цялата нощ, така добре ли е? До заранта.

— Добре е.

Следобедната светлина се процеждаше в ниското между боровете и обгръщаше Маркович с червеникаво сияние, което се сливаше с живописната атмосфера на изрисуваните на стената сцени. Фаулкес забеляза, че хърватинът се усмихна меланхолично с цигарата в уста и с последен, продължителен поглед се раздели със стенописа.

— Жалко е, че няма да можете да го довършите. Въпреки че, ако съм разбрал добре, той всъщност вече е готов.