Артуро Перес-Реверте
Художникът на битки (10)

10.

След като остана сам, Фаулкес работи до среднощ върху една от по-ниските части на стенописа от лявата страна на вратата. Сцената изобразяваше войници, които бяха възседнали конете си и очакваха момента, за да влязат в битка. Единият от тях се открояваше по-напред в строя и с вдигнато копие връхлиташе сам срещу цяла гора от копия, разположени по-наляво, но все още незавършени, както и екипираните неясни силуети, които щяха да представляват авангарда на другата войска. Изображението на самотния конник в началото трябваше да носи спокойствие и уединение, в духа на „Рицарят, смъртта и дяволът“ на Дюрер, но присъствието му впоследствие бе вдъхновено от „Микелето да Котиньола влиза в битка“ — една от трите картини върху дъски, намираща се в Лувъра, посветени на битката при Сан Романо. Следите на времето бяха туширали контурите й и бяха придали на оригиналната сцена особено съвременен облик, защото по този начин петимата конници, въоръжени с вдигнати копия, изглеждаха като един-единствен герой, чийто бяг напред беше проследен в една изключително раздвижена последователност и сякаш се разпадаше визуално. Всичко това превръщаше картината на Учело в учудващ за времето си предвестник на времевите изкривявания на Дюшан и футуристите, или на хронофотографиите^[1] на Марей^[2]. Картината изглеждаше така, сякаш на нея имаше само един кон, върху който се наслагваха петима ездачи. Елементите бяха така разположени в пространството, че се виждаха четири глави, а от пернатите украшения по шлемовете им личаха само три. Изглеждаше, че един-единствен войник е хванал две от копията, които се разполагаха във формата на ветрило от горе на долу, сякаш ставаше въпрос за едно оръжие в различни фази от движението. Всичко това се сливаше в едно изключително успешно и динамично пространствено изкривяване като отделни сцени от филм, кадър по кадър. Дори и една съвременна снимка, направена при бавна скорост на затваряне на блендата и дълго осветяване на филма, която цели да постигне този ефект, не би успяла. Времето и случайността също рисуваха по свой начин.

С фотографския си нюх и умения Фаулкес бе успял да пресъздаде всичко това в образа на конника. С очертаните зад фигурата му контури ездачът сякаш оставяше призрачни следи зад себе си в пространството като герой от снимка, хванат в движение. Беше работил над тази сцена, като непрекъснато мокреше с пулверизирана вода първите слоеве, за да ги поддържа свежи и да нанася върху влажната повърхност по-разводнените цветове с бързи и енергични движения отдолу, а по-плътните тонове с по-сигурен и твърд рисунък — отгоре. Художникът на битки се наведе над малкия дюшек, изцапан с боя, върху който коленичеше, докато работи, остави четката в съда с вода и започна да разтрива кръста си. Отстъпи няколко крачки назад и се загледа в изображението. Стори му се хубаво. Нямаше предвид, разбира се, осъзнаващия гения си Учело, а себе си — скромния Фаулкес, който дори нямаше да подпише творбата си, когато я завършеше. Но изглеждаше наистина добре. Групата конници сега бе почти завършена, оставаха само няколко ретуша, които щеше да направи по-нататък. Над главите им, в пролуката между тях и самотния ездач, хвърлил се срещу гората от вражески копия, се издигаха, или по-точно щяха да се издигат, тъй като сега бяха просто щрихи с въглен, кулите на Манхатън, Хонконг, Лондон или Мадрид, или без значение кой от многото други градове, които живееха със съзнанието за неуязвимостта и мощта на своите арогантни колоси: море от модерни и интелигентни сгради, обитавани от същества, заслепени от своята младост, красота и безсмъртие и убедени, че могат да държат надалеч от себе си болката и смъртта само с едно натискане на клавиша enter. Същества, които не съзнават, че да измислиш едно техническо изобретение, означава да измислиш и неговото разрушение, така както създаването на вселената носи в себе си още от момента на жизненоважния ядрен синтез закодирана думата „катастрофа“. Затова и историята на човечеството изобилства от кули, създадени да бъдат евакуирани за четири-пет часа, но издържащи само два при пожар, и от неуязвими и непотъващи Титаници, които плуват към айсберга, поставен от Хаоса на тяхната навигационна карта.

Фаулкес поклати глава, доволен от щрихите на кулите, които вече имаха форма и цвят във въображението и спомените му. Беше така уверен в тяхната завършеност и съвършенство, като че ги виждаше. А в действителност те съществуваха в паметта и фантазията му и сега отново изплуваха пред погледа му. Не бе необходимо да измисля нищо. Стоманата и стъклото щяха да са напълно естествено продължение на онези конници, целите в железни доспехи и шлемове, в чиито пролуки обаче и най-скромният пехотинец с малко повече отчаяние и смелост можеше да промуши наточеното острие на кинжала.

Тя го бе казала много точно във Венеция. „Вече няма варвари пред портите на Рим, Фаулкес. Всички са вътре. И няма руини като преди“ — щеше да добави по-късно, в Осиек, докато снимаше една къща, чиято фасада бе рухнала след бомбен взрив, но стените бяха удържали и зад развалините, натрупани на улицата, се виждаха, оголени, стаите с мебелите, с домашните вещи, със семейните снимки по стените; оголеното лично пространство. „В други времена — Олвидо се движеше бавно и внимателно сред бетонните късове и изкривените железа, доближила фотоапарата до лицето си в търсене на подходящата снимка — руините са били неразрушими. Не мислиш ли? Оставали са на мястото си векове наред, въпреки че хората са взимали камъни от тях за къщите си и мрамор за дворците. А после са идвали Юбер Робер^[3] или Магнаско^[4] със стативите си и са ги рисували. Сега не е така. Замисли се. Нашият свят произвежда останки, а не руини; всеки може да вкара един булдозер, да изравни всичко със земята и да забрави. Руините, естествено, пречат, притесняват, предизвикват неудобство. А без тези каменни книги, по които да четем бъдещето, много скоро ще седим с единия крак в лодката и без монета за Харон^[5] в джоба.“

Фаулкес беше вперил поглед в стенописа, но вътре в себе си се смееше. Лодкарят от реката на мъртвите се беше превърнал в един вид съучастническа шега между Олвидо и него, след като веднъж, придружавани от сахарски бунтовници, трябваше да пресекат пясъчното корито на един „уад“^[6] близо до Гелта Земур^[7] под марокански обстрел. Докато очакваха момента да излязат от прикритието си в скалите и да пробягат петдесет метра под обстрел — „Кой ще бъде първи?“ беше попитал неспокойно бунтовникът, който щеше да ги прикрива със своя Калашников — Олвидо попипа джоба на Фаулкес с подигравателно изражение, като го гледаше трескаво в очите. Зелените й ириси бяха разширени от отражението на слънцето в пясъка, а по челото и над горната й устна бяха избили ситни капчици пот. „Надявам се да носиш монета за Харон“ — каза тя, дишайки накъсано от алчността, с която поглъщаше този миг. После докосна възглавничките на ушите си под плитките, където проблясваха малки златни обици с формата на топченца — почти никога не носеше бижута, като често се позоваваше на венецианските дами, които, за да се подиграят на законите срещу показния разкош, се разхождали, следвани от своите слугини, целите накичени с техните скъпоценности. „На мен тези ще ми свършат работа“ — добави тя. После се изправи, изпъна дългите си крака, обути в изцапани от калта джинси, и като не спираше да се смее тихичко, подсигури чантата с фотоапаратите и се втурна да бяга след единия бунтовник, докато другият изпразваше половин пълнител срещу мароканските позиции, а Фаулкес я снимаше с автоматичния апарат със скорост от 3.4 кадъра в секунда как тича по пясъка като газела, на каквато често я оприличаваше. А когато дойде и неговият момент да пресече, тя го чакаше от другата страна, на сигурно, цялата трепереща от възбуда, опитвайки се да си поеме дъх с полуотворена уста. На устните й играеше щастлива и някак дива усмивка. „Харон да върви по дяволите“ — прошепна после, милвайки Фаулкес по лицето. И не преставаше да се усмихва.

Болката отново се обади, затова художникът изпи две таблетки с глътка вода и бавно се наведе, докато накрая клекна, облегнал гръб на стената. Стисна зъби и взе да чака неподвижен, докато хапчетата започнат да действат. Когато се изправи, дрехите му бяха мокри от пот. Отиде до електрическия ключ и изгаси двата мощни прожектора, които осветяваха стената. После си свали ризата, излезе навън, за да измие лицето и ръцете си, и все още неизсъхнал, потъна с бавни, големи крачки в нощния пейзаж, с мокрите ръце в джобовете, докато морският бриз разхлаждаше лицето и голите му гърди, а щурците го оглушаваха с песента си, скрити в мрака на храстите и малката горичка. Долу вълните на прибоя се плискаха в скалите на невидимия залив. Стигна до ръба на стръмния бряг, като малко преди това се спря предпазливо, все още заслепен от силната светлина на халогенните крушки, и изчака, докато ретината му привикне към тъмнината. Загледа се в далечните проблясвания на фара, в луната и звездите. Мислеше си за Иво Маркович. „Сякаш сме на конкурс за счупени ножчета за бръснене, господин Фаулкес“ — така му беше казал хърватинът, докато двамата съзерцаваха стенописа. Художникът на битки току-що му бе разказал една история, като през цялото време докато говореше, правеше дълги паузи, все едно че си припомняше нещо сам на себе си, а не разговаряше с непознат, който дори вече не беше и такъв. Ставаше въпрос за боя в лудницата, който бе снимал веднъж. С истински луди. Фронтовата линия минаваше през двора на сградата — една голяма и стара къща близо до Сан Мигел, Ел Салвадор. Когато пристигна, надзирателите и пациентите бяха избягали. Бунтовниците се бяха разположили вътре в сградата, а войниците — от другата страна на оградата и в отсрещната къща, на около двайсетина метра. Обстрелваха се с пушки, гранати, с всичко, а през това време лудите тичаха свободно от едните позиции към другите, разхождаха се по двора сред летящите куршуми или стояха неподвижни до сражаващите се и ги наблюдаваха съсредоточено, като говореха несвързано, смееха се гръмко и крещяха от ужас, щом някоя бомба избухнеше наблизо. Загинаха осем или десет души, но в онзи ден Фаулкес направи най-добрите си снимки на живи хора. Едната бе на възрастен човек, облечен с горнище на пижама и гол от кръста надолу, който стоеше изправен насред престрелката съвсем спокойно и, сключил ръцете си на кръста, наблюдаваше двама бунтовници, които стреляха от земята. Снима също така и една дебела и рошава жена на средна възраст, по халат, изцапан с кръв, която беше прегърнала и люлееше в ръцете си млад боец, ранен във врата, като че беше бебе или кукла. Фаулкес си тръгна, когато единият от лудите докопа пушката на ранения и взе да стреля на всички посоки.

— Върнах се там след два дни да хвърля един поглед… Стените бяха целите надупчени, а по пода бяха разпръснати гилзи. От войниците и бунтовниците вече нямаше и следа, но някои от лудите се бяха върнали в къщата. Навсякъде имаше изпражнения и засъхнала кръв. Единият от тях се приближи до мен, като че ли искаше да ми разкрие някаква мистерия, и ми показа буркан с нещо, което ми заприлича на сладко от праскови… После разбрах, че са отрязани уши.

Маркович се извърна към Фаулкес. Изглеждаше наистина заинтересуван.

— Направихте ли снимка?

— Никога нямаше да я публикуват, затова не снимах.

— Да, но онези мъже, на чиито вратове горяха автомобилни гуми, ги снимахте, май беше в Южна Африка, и не само това — публикуваха ги.

— Не се залъгвайте. Най-жестоките снимки отсяха преди това. На рекламните агенции хич не им се харесва да виждат автомобилите, парфюмите, скъпите часовници и другите си продукти сред подобни сцени.

Хърватинът продължаваше да се взира в художника и да се усмихва невъзмутимо. И тогава каза:

— Сякаш сме на конкурс за счупени ножчета за бръснене, господин Фаулкес.

След тези думи Маркович се обърна отново към стенописа и дълго време мълча. Накрая вдигна рамене, все едно че отговаряше на някакви свои разсъждения.

— Кой беше казал, че всички думи за войната са се изчерпали?

— Не знам. Мисля, че е стара, изтъркана фраза.

— И голяма лъжа, освен всичко. Който го е казал, никога не е бил на война, струва ми се.

— И аз мисля така — Фаулкес се усмихна едва доловимо. — Може би са се изчерпали безсмислените думи, но не и другите. Тези, които ние с вас знаем.

Извърнал се на една страна, Маркович присви съучастнически клепачите си.

— Имате предвид тези, които едва се произнасят и които малцина знаят.

— Именно.

Хърватинът продължи да гледа стенописа.

— Знаете ли, господин Фаулкес… След военнопленническия лагер лежах известно време в една болница в Загреб. Първото нещо, което направих, след като ме изписаха, бе да седна в едно кафене на площада „Йелачич“ и да погледам хората, да послушам какво си говорят. И направо не повярвах на ушите си: разговорите им, тревогите, проблемите… Докато ги слушах, се питах: Не си ли дават сметка? Какво значение има огънатата броня на колата, кариерата в медиите, екранът на телевизора… Разбирате ли за какво говоря?

— Напълно.

— Това ми се случва и сега… А на вас?… Виждам ги навсякъде около мен — във влака, в бара, по улиците, и се питам откъде идват тия хора? Аз ли съм извънземното?… Наистина ли не си дават сметка, че тяхното състояние не е нормално?

— Не, не си дават сметка.

Маркович беше свалил очилата си и проверяваше дали стъклата им са чисти.

— Знаете ли какво започвам да си мисля след толкова гледане на вашите снимки?… Че по време на война, вместо фотоапаратът да заснема нормални хора, които правят ненормални неща, прави обратното: хваща ненормални хора, които правят нормални неща. Не мислите ли?

— В действителност е малко по-сложно. Или по-просто. Нормални хора, които правят нормални неща.

Маркович не помръдна. После поклати одобрително глава няколко пъти и си сложи очилата.

— Е, да. И не мога да ги виня. Аз самият не съм си давал сметка преди това. А вие?… — обърна се рязко към Фаулкес. — Винаги ли е било така, както показват вашите снимки?

Художникът на битки отвърна на погледа, но не и на думите му. След миг хърватинът сви рамене и добави:

— Никога не сте били обикновен фотограф, господин Фаулкес.

— Не знам какво съм бил… знам какво не съм бил. Започнах като всички други, струва ми се: като привилегирован свидетел на историята, опасността, приключението. Младост. Разликата обаче е, че по-голямата част от военните фотографи, които познавах, впоследствие откриха някаква идеология. Станаха по-човечни с течение на времето — или поне се преструваха на такива.

Маркович посочи албума на масата.

— Човечни не е дума, която бих употребил за вашите снимки.

— Всъщност думата „човечен“ разваля фотографа. Кара го да осъзнае самия себе си, и рано или късно той престава да вижда света през обектива и започва да снима себе си.

— Но вие не се оттеглихте заради това…

— Всъщност до известна степен и заради това. Накрая и аз снимах себе си.

— А винаги ли сте изпитвали съмнение към пейзажа, към живота?

Фаулкес, който подреждаше разсеяно четките, се замисли над въпроса.

— Не знам. Мисля, че когато напуснах дома си с раница на рамо, все още не. Или може би да. Възможно е да съм станал фотограф, за да потвърдя някое преждевременно узряло в мен съмнение.

— Разбирам… Пътуване с изследователска цел. Научна. Левкоцитите и други подобни неща.

— Да. Левкоцитите.

Маркович се разходи из ателието, изучавайки го, като че ли отново бе събудило интереса му. Масата беше отрупана с бурканчета с бои, парцалчета и четки, а албумът продължаваше да седи отгоре. По земята и по извитата стълба, която водеше към горния етаж на кулата, бяха скупчени книги.

— Винаги ли спите горе?

Художникът го изгледа с недоверие и не му отговори. На лицето на хърватина се изписа подигравателно изражение.

— Въпросът ми е напълно невинен. Просто съм любопитен да узная как живеете. Даже бях на път да проявя неблагоразумието да ви попитам дали спите сам.

Това място се нарича заливът Араес и е било убежище на северно африкански корсари…

Женският глас и музиката долетяха откъм морето и отекнаха в скалистия залив сред бръмченето на моторите на туристическото корабче, което минаваше всеки ден. Фаулкес извърна лице към прозореца, от който се носеше шумът.

Кулата сега се обитава от един известен художник…

Изчака, докато се отдалечи и утихна.

— Виж ти — каза хърватинът. — Ама вие сте местна забележителност.

Беше се приближил до стълбата и разглеждаше заглавията на струпаните там книги. Прелисти книгата на Паскал „Мисли“, подчертавана на почти всяка страница, и после отново я върна на мястото й, върху другите — „Илиада“, „Паоло Учело“ на Стефано Борси, „Жизнеописанията“ на Базари^[8] и „Речникът на науката“ на Санчес Рон^[9].

— Вие сте образован човек, господин Фаулкес… Четете много.

Художникът на битки посочи към стената.

— Само неща, които имат връзка с това — отвърна.

Маркович се вторачи в него. Накрая лицето му се проясни.

— Сега разбирам — каза. — Искате да кажете, че се интересувате само от това, което може да ви е от полза за този огромен стенопис. Това, което ви дава добри идеи.

— Нещо такова, да.

— С мен беше същото. Вече ви казах, че никога не съм бил начетен човек. Макар че заради вас неведнъж опитвах да бъда. Започнах да чета книги, вярвайте ми… Но само такива, които по някакъв начин бяха свързани с вас. Или които вярвах, че ще ми помогнат да разбера. Много от тях бяха трудни. Други не можах да изчета докрай, колкото и да ми се искаше… Но прочетох някои. И истината е, че научих разни неща.

Докато говореше, погледът му шареше от прозорците към вратата, към горния етаж. Смътно усещане за безпокойство завладя Фаулкес. Хърватинът приличаше на фотограф, който проучва как да влезе във враждебен терен и как после да се измъкне. Или на убиец, който изучава бъдещото местопрестъпление.

— Няма ли жена тук?

Фаулкес нямаше намерение да му отговаря. Но го направи пет секунди по-късно.

— Току-що я чух да минава там долу.

Маркович се изненада и се замисли каква е вероятността художникът да се шегува с него. Накрая заключи, че случаят е точно такъв, поклати глава и се усмихна.

— Говоря сериозно — поясни Фаулкес. — Или почти сериозно.

Хърватинът отново го погледна. Усмихна се по-широко.

— Брей — възкликна. — И как изглежда?

— Нямам ни най-малка представа… Познавам само гласа й. Всеки ден по едно и също време.

— Не сте ли я виждали на пристанището?

— Никога.

— И не сте любопитен?

— Относително.

Замълчаха. Маркович вече не се усмихваше. Погледът му отново беше станал подозрителен. Съсредоточен.

— И защо ми казвате това?

— Защото ме попитахте.

Маркович намести очилата си с един пръст и помълча известно време, изучавайки го. Накрая седна на едно от стъпалата на стълбата, до книгите, и без да откъсва поглед от художника, с жест посочи кулата.

— Как ви хрумна всичко това?… Да направите нещо такова, и то тук?

И Фаулкес му разказа. Беше стара история. Беше посетил една древна и полуразрушена мелница край Валенсия, по чиито стени анонимен автор от XVII век, несъмнено някой войник, който е минавал оттам, бе нарисувал в сиво сцени от обсадата на двореца „Салсе“ във Франция. Така в главата му се зародила идея, която изкристализирала по-късно — между посещението на залата с батална живопис в „Ескориал“ и една картина, видяна в музея във Флоренция. Това бе всичко.

— Не мисля, че е всичко — възрази Маркович. — Тук са замесени и вашите снимки… Колко странно. Никога не съм мислил, че сте неудовлетворен от работата си. По-скоро ужасен, мислех си, но не и неудовлетворен. Въпреки че в тази картина най-малко има усещане за ужас. Може би, защото картините не се рисуват с чувства. Нали? Или не е така? Или по-скоро картините като тази не могат да се рисуват с чувства.

— Да заснемеш пожар не означава, че ще се почувстваш като пожарникар.

Художникът на битки знаеше, че Маркович беше прав, поне отчасти, но не му го каза. Такава картина не можеше да се рисува с чувства, нито като пренебрегваш чувствата. Най-напред бе необходимо да ги имаш, а после — да се лишиш от тях, да се освободиш. Олвидо бе тази, която наистина го промени — на два пъти и в две посоки. Тя го бе научила и да гледа. И по някакъв начин — да рисува. Такава бе съдбата. Когато умря и лещата на обектива се затъмни, това остана неговото спасение. Рисуваше с погледа, който тя му даде.

— Кажете ми нещо, господин Фаулкес… Чувството на ужас пречи ли ви да фокусирате фотоапарата?

Сега на художника му идваше да се изсмее. Този индивид се беше потрудил сериозно и бе успял да навърже и интерпретира много от нещата, но не и всичко. Често се плъзгаше по истината, без да я докосне, но някои от догадките му, макар и груби, бяха точни. Имаше добра интуиция, възхищаваше се Фаулкес. Имаше някакъв стил.

— Това е добро съждение — призна той.

— Отговорете ми, ако обичате. Говоря за състрадание, не за техника.

Фаулкес замълча. Неудобството му се засилваше. Всичко отиваше твърде далеч. Но в това имаше някакво зловещо удоволствие, мислеше си. Като мъжът, който подозира жена си и се рови, докато най-накрая не постигне тържеството на увереността. Да плъзнеш пръста си по острието на счупеното бръснарско ножче.

Маркович продължаваше да седи на стълбата. Кимна бавно и утвърдително, сякаш току-що бе чул отговор, който никой не му беше дал.

— Предполагах, че става въпрос за нещо такова. Няма ли всъщност тук някоя истинска жена? — попита изведнъж.

Фаулкес не отговори. Беше взел няколко четки и ги миеше със сапун под кранчето на бидона с вода. След като внимателно ги изтръска, засука връхчетата на най-фините и върна всички по местата им. После се зае да мие тавата, която ползваше като палитра.

— Простете упоритостта ми — продължи хърватинът, — но за мен е важно. То е част от това, което ме доведе тук. А колкото до жената на пътя за Борово Населие…

На това място той направи пауза, без да откъсва очи от художника. Фаулкес продължи да мие тавата, невъзмутим.

— Преди малко — продължи Маркович — заговорихме за ужас и за разфокусиране. И знаете ли какво си мисля?… Че вие сте били добър фотограф, защото да снимаш, значи да кадрираш, а да кадрираш — да избираш и изключваш. Да спасиш някои неща и да обречеш други… Не всеки може да прави това: да се обяви за съдник на всичко, което се случва наоколо. Разбирате ли какво имам предвид?… Никой, който обича истински, не може да издава такива присъди. Ако аз трябваше да избера кого да спася — жена си или сина си — не бих могъл… Не. Мисля, че не.

— А ако трябваше да избирате между това, да спасите жена си, сина си или вас самия?

— Сещам се накъде биете. Има хора, които…

Отново замълча и погледна към краката си.

— Имате право — каза тогава Фаулкес. — Фотографията наистина е система за визуален подбор. Човек кадрира и част от своята гледна точка. Нещата опират до това да си на точното място в подходящия момент. Да предвидиш хода, както в играта на шах.

Маркович продължаваше да гледа в земята.

— Шах, казвате.

— Не знам дали е добър пример. Футболът също става.

Хърватинът вдигна глава, усмихна се странно, някак предизвикателно, и посочи към стенописа.

— А тя къде е?… Отредили ли сте й специално място, или е част от тази маса хора?

Фаулкес остави тавата. Онази нагла усмивка, появила се изведнъж, не му харесваше. За своя най-голяма изненада в един миг започна да преценява възможностите да удари Маркович. Стигна до заключението, че хърватинът беше силен. По-нисък от него, но по-млад и по-набит. Трябваше да го удари, преди той да има възможност да реагира. Да го изненада. Огледа се наоколо: нуждаеше се от някакъв тъп предмет. Пушката беше на горния етаж. Твърде далече.

— Не е ваша работа — отговори.

Хърватинът се намръщи и недоволно сви устните си.

— Не съм съгласен с това. Всичко, което се отнася до вас, е моя работа. Включително и шахът, за който говорите така хладнокръвно… и мъртвата жена, която снимахте.

На земята близо до вратата, на около три метра от мястото, където седеше Маркович, имаше тръба от скелето. Беше от алуминий, доста дебела и близо три педи дълга. С отдавнашния му инстинкт за усет и движение в пространството, Фаулкес изчисли крачките, които бяха необходими, за да вземе тръбата и да стигне до него, все едно че се канеше да прави снимка. Пет до вратата и четири до целта. Маркович нямаше да се изправи, докато не види „оръжието“ в ръцете му. С две бързи крачки можеше да стигне до него, преди той да е успял да се изправи. И още една, за да го удари. По главата, разбира се. Не биваше да му оставя възможност да реагира. Може би няколко удара щяха да са достатъчни. Или само един, ако имаше късмет. Нямаше намерение да го убива, нито да вика полиция след това. Всъщност нямаше никакви намерения. Просто беше раздразнен и искаше да го нарани.

— Казват за нея, че била фотограф и снимала мода и изкуство — каза Маркович. — И че вие сте я откъснали от нейния свят и сте я взели със себе си. Че сте станали партньори и… Какво точно?… Мъж и жена?… Любовници?

Фаулкес подсуши ръцете си с един парцал.

— И кой ви разказа това? — попита на свой ред. После бавно и разсеяно взе да се приближава към вратата. Първо направи само една стъпка, като гледаше тръбата с крайчеца на окото си. После взе съда с мръсната вода от четките и за да прикрие намеренията си, тръгна да я изхвърля навън.

— Разказаха ми го хора — заговори Маркович, — които са я познавали и които са познавали и вас. Мога да ви уверя, че разговарях с много хора, преди да дойда тук. Наложи ми се да върша какви ли не работи в няколко страни, господин Фаулкес. Пътуванията струват пари. Но си имах доста основателна причина. Сега знам, че си е струвало.

— Аз много мисля за моята, знаете ли? — добави Маркович след известно мълчание. — За моята жена. Беше руса, много сладка. С кафяви очи, като на сина ми… Но, забележете, за него не мога да си мисля. Не издържам. Облива ме някакво черно отчаяние и безсилие, че чак ми иде да крещя с цяло гърло, докато остана без глас завинаги. И веднъж го направих — крещях и наистина останах без глас. Тогава бях в един пансион и хазяйката реши, че съм полудял. После два дни не можех да говоря, представете си… Но за нея си мисля. Различно е. Бил съм и с други жени след това, разбира се. В крайна сметка съм мъж. Но понякога се въртя по цяла нощ в леглото и си спомням за нея. Имаше много бяла кожа, а плътта й… Имаше…

Фаулкес вече беше на вратата. Изхвърли мръсната вода и се наведе да остави съда на земята, до тръбата. Почти я беше докоснал, когато си даде сметка, че ядът му се беше изпарил. Изправи се бавно, с празни ръце. Маркович наблюдаваше с интерес изражението на лицето му. За миг очите на хърватина се спряха на тръбата.

— Това туристическо корабче минава оттук всеки ден, по едно и също време, от него се носи гласът на една и съща жена и не мислите да се разходите до пристанището и да я видите как изглежда?

— Може би някой ден ще го направя.

Маркович се усмихна едва доловимо.

— Някой ден.

— Да.

— Може да останете разочарован — предупреди го хърватинът. — По гласа човек си я представя млада и красива, но тя може и да не е такава. — Отдръпна се, за да стори място на Фаулкес, който се качи на горния етаж и извади две бири от изключения хладилник. — Били ли сте с жена след случилото се в Борово Населие, господин Фаулкес?… Предполагам, че сте. Не е ли любопитно — в началото, докато си млад, си мислиш, че можеш без жени, но после обстоятелствата и възрастта някак си го изискват и ти свикваш. Примиряваш се, може би. Но всъщност не, най-точната дума е навик.

Взе кутийката бира, която Фаулкес му подаваше, и се загледа в нея, без да я отваря. Художникът отвори своята и хладната й пяна се стече по пръстите му.

— Значи живеете сам — измърмори Маркович, замислен.

Фаулкес отпиваше малки глътки от пивото и само го гледаше. Без да каже и дума, избърса устата си с опакото на ръката. Другият кимна утвърдително с глава. Сякаш потвърждаваше нещо сам за себе си. Накрая отвори бирата си, отпи малко, остави кутийката на земята и си запали една цигара.

— Искате ли да поговорим за мъртвата жена на пътя?

— Не.

— Аз разказах за моята.

Двамата замълчаха и дълго време се гледаха в тишината. Три дръпвания от цигарата на Маркович, две глътки от бирата на Фаулкес. Хърватинът бе този, който поднови разговора.

— Мислите ли, че жена ми се е опитала да спечели благоволението на мъжете, които са я изнасилили, за да се спаси?… Или да спаси сина ни?… Мислите ли, че може да се е съгласила от страх или от примирение, преди да убият детето, а нея да обезобразят и заколят?

Приближи цигарата към устните си. Огънчето й се оживи между пръстите му, а облак дим премрежи за миг светлите му очи зад стъклата на очилата му. Фаулкес продължи да мълчи. Следеше с погледа си една муха, която, след като прехвърча между двама им, кацна на лявата ръка на хърватина. Маркович я наблюдаваше спокойно. Невъзмутимо. Без да помръдне и без да я плаши.