Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (8)

8

— Какво има? — изсъска Кейтлин, когато Мат се спусна и я издърпа грубо настрана. — Какво те прихваща? — попита тя, по-скоро уплашена, отколкото ядосана.

Но той не й обръщаше никакво внимание, драскайки с изпогризваните й нокти по стената. Нищо! Лепенката, която Кейтлин беше залепила, не остави никаква следа. „Не остави видима следа“ — поправи се Мат. Блещукащото нещо някак се бе сляло със симулираната стая. Възможно беше и ирландските програмисти да са изтрили елемента, който не принадлежи на стената. „Но тук си имаме работа с виртуални вандали, каза си Мат. Който и да стои зад тях, не мога да повярвам, че творението на този гений може да изчезне толкова бързо. Освен ако не е направено точно с такава цел“.

Той погледна Кейтлин студено.

— Онази лепенка, с която си играеше, това е иконка с програма, нали? Като й отлепиш гърба, и стартираш програмата. Така си проправя път в кодирането на тази симулация, а вероятно и на целия виар.

Улови пламъчето на ужас в очите й. Докато се чудеше защо тя се разстрои толкова от това, което бе разбрал, протегна се и я хвана за рамото. Това се оказа разумна стъпка. Защото след като установи контакт с нея, Кейтлин изчезна от пресконференцията. Но тъй като я беше хванал, Мат я последва в едно лудешко препускане из Мрежата. Кейтлин се опита да го отскубне от себе си, влачейки го през оживени реки от всекидневна обмяна на данни. Дори и при свиването на времето, часовете от девет до пет оставаха най-натоварената част от трафика на информация. Мат се опасяваше за живота си, докато те хвърчаха наоколо, подобно на малка топка, движеща се със скоростта на светлината. Сега имаше два въпроса, на които непременно искаше да узнае отговорите. Какво имаше в тази странна лепенка с програма, която тя бе оставила във виар симулатора на Шон Макардъл? И защо самото и споменаване доведе до този луд опит за бягство? Кет си поемаше въздух, сякаш бе бягала няколко мили — дали пък просто не ридаеше? Най-накрая се озоваха в познато място.

Бяха се върнали обратно във виртуалната лаборатория по химия на Брадфорд Академи.

— Знаеш ли — каза Мат — моят партньор в лабораторните упражнения успя да предизвика грешка, която щеше да ни вдигне във въздуха, ако бяхме в реалността. Вместо това попаднахме в системата за триене и всичките ни елементи бяха изтрити от симулацията. — Той направи пауза. — Естествено после всички ни се подиграваха заради огромния червен надпис, който се появи: „ОСЪЩЕСТВЕНА Е НЕУСТОЙЧИВА РЕАКЦИЯ“. Със седмици ни викаха „неустойчивите“, докато някой друг не пострада, заливайки се с хлорна киселина.

„Говориш щуротии, каза си той. Приключвай, преди да е станало твърде късно“.

Кейтлин се сниши до една от каменните маси, като затвори очи.

— Махни си ръцете от мен. Пусни ме да си ида, моля те!

— Разказах ти тези истории, за да ти покажа, че всеки може да сбърка — отговори нежно Мат. — Мислиш ли, че щях да те попитам за програмата, ако не те бях видял да я залепваш на стената? Доста добре е измислена в края на краищата. И коварна. Не е точно в стила на кристалния ти приятел или на рисувания каубой. Да не е дело на онзи, който се превърна от гигантска жаба в галантен благородник с меч?

Все още държейки бузата си върху хладната каменна маса, Кейтлин го погледна с широко отворени очи.

— Не мога да ти кажа! Не мога!

— Какво искаш да кажеш — че първо трябва да попиташ приятелите си дали може да говориш с мен? — рече Мат. — Е, ще го преживея някак си.

— Остави ме на мира! — Очите на Кейтлин се бяха напълнили със сълзи.

Мат не можеше да гледа как момичето плаче. Пусна рамото й и тя изчезна моментално.

„Браво, бе, каза си той горчиво. Току-що направи две издънки. Добре че програмата за наблюдение не е включена, защото сега щяха да са се появили големи червени букви“. Той можеше да си представи съдържанието им: „МЕКУШАВ НЕЩАСТНИК“.

Мат бързо напусна виртуалната лаборатория по химия — влизането тук беше забранено, ако не си със съответния клас. Ако го хванеха вътре, щеше да си навлече големи неприятности. Затова реши да не рискува и преди да се прибере в собствения си виар, се отби до още един много натоварен сайт. Колкото повече мислеше за това, толкова повече са убеждаваше, че зад виртуалните вандали стои някой, когото е виждал преди. Който и да се окажеше Гения, вече успя да изплаши до смърт Кейтлин Кориган. Мат си спомни, че тя беше доста по-спокойна, когато приятелите й го сплашваха, за да си държи устата затворена и не се стресна особено, когато господин Джуълс — Джери Дивака — я заплаши да я удари.

„Какво толкова имаше в този, който създаваше програмите им? И защо този тип изпълваше Кейтлин с такъв ужас?“

Мат не беше напълно сигурен в подозренията си. Трябваше да се порови малко повече относно Джералд Савидж, за да открие колко разбира от програмиране. По някакъв начин трябваше да разбере кой се крие зад маските на другите двама и да направи същото и с тях. Нещо му подсказваше, че стикерът с програмата беше твърде прецизен в сравнение с прокситата, които използваха трите момчета.

Това означаваше, че някой наистина много хитър се криеше зад елементарна маска…

Мат стигна до своя виар, прекъсна връзката и се отпусна на свързания с компютъра стол. Можеше да прехвърля различни възможности колкото си иска. Това, от което се нуждаеха в Нет Форс, бе да си поиграят малко с програмата на отсрещната страна. Той отиде до телефона и успя да хване капитан Уинтърс навреме. Капитанът не беше очарован от новините.

— Да не твърдиш, че и синът на ирландския посланик е замесен с тази банда? — попита той.

— Не, сър. Смятам, че той може да е мишената. Разполага с изключително достъпен виар. Използва го за организиране на пресконференции за начинаещи журналисти.

— Но симулаторът му е защитен от дипломатически имунитет — отряза го Уинтърс.

— Мисля, че тези, които са създали съответната програма, вероятно са корумпирани — продължи Мат. — Защо не опитате да се срещнете неофициално с тях, споменете им за пресконференцията и проявете интерес относно програмирането. Те раздават копия от програмата. Ако попитате за записи от предишни конференции, може и да се сдобиете с копие на кодиращата програма, което ще означава, че създателите й са корумпирани.

Капитан Уинтърс измърмори нещо раздразнен.

— Струва си да се опита — призна си той. — Ще се свържа с тях и ще видим какво ще излезе.

 

 

Телефонът позвъня точно когато сядаха да вечерят. Майката на Мат вдигна от кухнята, докато сервираше сандвичи с протеини.

— Ало? Да, капитане, тук е.

Тя подаде телефона на Мат, след което посочи чинията.

Мат разбра какво искаше да каже.

— Ало, капитан Уинтърс. Тъкмо сядахме на вечеря.

— Ще гледам да съм кратък — каза капитанът, като звучеше доволен. — Ти се оказа прав за корумпираните програмисти. Сдобих се с копие от програмата на ирландското посолство и го изпратих в Куонтико. Нашите специалисти там откриха цяла секция с кодиране, която изобщо не съществува. Прилича на остаряла програма с вируси, която дава достъп до симулацията и до компютърния хардуер отвън.

— Наистина ли? — каза изненадан Мат. — Мислех, че при съвременното програмиране такъв сетъп е невъзможен.

— Вече не — каза навъсено капитанът. — Идеята може и да е остаряла, но който и да стои зад това, е успял да заобиколи дори и най-новите системи за сигурност. — Капитанът спря за момент. — В Нет Форс има доста хора, които много биха искали да си поговорят с този човек.

— Ако попадна на нещо, капитане, ще ви уведомя веднага.

Капитан Уинтърс изрече нещо, което звучеше приблизително като „Хм!“ После добави:

— Това като че ли е всичко, за което можем да помолим. Лека нощ, Мат.

— Лека нощ, сър. — Мат затвори и се зае с вечерята.

По-късно, пред компютъра, отново изчака да стигне някоя натоварена уебстраница, преди да се преобрази в господин Стикс — проксито на Лийф Андерсън. След това активира протокола за комуникации на Кет Кориган и се понесе из неоновата страна на чудесата. Мина покрай правителствените територии в Мрежата, после сви към по-тихия богаташки квартал. Ето я бляскавата резиденция „Маунт Върнън“, точно отпред.

Той се насочи право към светещата стена и… претърпя катастрофа.

Мат се бе свил на кравай върху стола си, държейки се за главата. Струваше му се, че ще припадне. Стискаше зъбите си толкова здраво, че мускулите на челюстта го заболяха. Но не искаше да вика, защото щеше да разтревожи родителите си.

Болката обхващаше всеки нерв в мозъка му. Беше се натъквал на такива инциденти в системата и преди, а този не беше най-болезненият. Е, поне беше по-добре от Лийф Андерсън, когато го улучи онзи виртуален куршум.

Поемаше си въздух… като внимаваше за болката в поразената си нервна система. Знаеше, че свистящото туптене ще отмине. На сутринта щеше да е останало само непоносимото главоболие.

Но най-много го нарани начинът, по който бе изхвърлен от Кет Кориган.

„Човече, помисли си Мат. Щом не желае да отговаря на въпросите ти, значи със сигурност ти казва нещо!“