Том Кланси, Стив Пиечник
Виртуални вандали (5)

5

В събота сутринта Мат покани някои от приятелите си в Нет Форс Експлорърс на виртуално посещение. Всички се събраха в персоналния му виар, надвесени над мраморната плоча маса, като разглеждаха обицата, която Кейтлин Кориган му беше дала предната нощ.

— Значи си се уредил със сувенир от злополучното парти — каза Анди Муур. — Мислиш, че щерката на сенатора те харесва, а?

— Не е в това въпросът — отвърна Дейвид Грей. — Обикновено не можеш да си отнесеш виртуални парченца и да успееш да ги запазиш. Обицата трябваше да е изчезнала, когато Мат е прекъснал връзката. И тъй като не е, знаем, че има нещо повече от привличане на погледа.

Мат се пресегна към иконка с програма лупа.

Когато Дейвид я постави над обицата, миниатюрни букви се появиха във въздуха — хиляди редове. Дейвид си поигра с лупата, като уголеми холографските изображения, а сетне я прекара нагоре-надолу по редовете.

— Така — каза със задоволство той, — това е програма, протокол за комуникации.

— Нямаше ли да е по-лесно, ако просто ти беше оставила телефонния си номер? — попита Анди.

— Може би — отвърна Мат. — Но тук става дума за „Лийтс“. Децата на богаташите. Това, което ме интересува, е програмата. Вие, момчета, сте по-навътре в тези неща от мен.

Въпреки че той беше програмирал виртуалната боя, която хвърли върху роклята на Лара Форчън, за изненадата с пунша трябваше да благодари на Анди.

— Какво можеш да ми кажеш?

И двамата започнаха да сканират редовете на компютърен език.

— Много е добра, нищо че е малко претруфена — каза Дейвид. — Компресира огромно количество информация в такъв малък артефакт.

— Професионална — допълни Анди.

— Имаш предвид изпипана от аматьор или е работа на платен програмист? — попита Мат.

— В никакъв случай не е правена в домашни условия — отвърна Анди. — В някои от поддиректориите има обозначения за запазени права. Това е професионално направена кодираща програма, много качествена, специално създадена. И скъпа.

— Значи Кейтлин не може да я е измислила сама?

Анди го погледна учуден.

— Не знаех, че Кейтлин Кориган е хакер.

— Нито пък аз — рече Мат. — Това се надявам да разбера. Все някой трябва да е направил кодиращата програма, която позволи на виртуалните вандали да вземат контрола над симулатора на „Кемдън Ярдс“, да не споменаваме програмата, която позволява на тия хлапета да нараняват хора във виртуалната реалност. Нека кръстим него — или нея — Гения. От това, което твърдите, мога да задраскам Кейтлин от списъка като мозъка на вандалите. Тя не умее да програмира сама.

Анди го изгледа странно.

— Сигурен ли си, че не го правиш, защото я харесваш?

Мат почувства как лицето му се изчерви, докато се защитаваше.

— Да, сигурен съм — каза той.

„Поне се надявам“, добави на ум.

— Дали е Гения, или не, засега Кейтлин е връзката с останалите виртуални вандали — рече Мат. — Ето върху какво трябва да се съсредоточа.

— Правилно — отвърна му ухилен Анди. — Каквото и да правиш, недей да си мислиш, че тя иска да те види отново.

 

 

„Щях да го убия тоя идиот“, помисли си Мат, докато сядаше в стаята, гледайки компютърната конзола.

Анди Муур имаше гадния навик да вмъква забележки, които щяха да го дразнят часове наред — точно като намека за Кейтлин Кориган.

Беше ранен следобед. Дейвид и Анди си бяха отишли отдавна. Баща му и майка му бяха навън по работа. А Мат седеше пред компютъра си, гледайки с празен поглед.

„Просто не си мисли за това“. Думите отекваха в главата му.

Спомни си една стара приказка, която беше чел като дете. Един човек, страдащ от ужасна болест, отишъл при Мъдреца в Планината, за да му помогне да се излекува.

— Много лесно — рекъл Мъдреца. — Днес не трябва да си мислиш за слонове.

Разбира се, това не излекувало болестта на човека. „Как могат хората да прекарат известно време, без да мислят за нещо, което съзнателно се опитват да избегнат?“ Тази мисъл продължаваше да го тормози като нестихващ зъбобол.

Мат пое дъх и се настани на свързания към компютъра стол. Насили се да се отпусне, оставяйки рецепторите на стола да се настроят с имплантите му. Но да си повтаряш, че мисълта ще изчезне, не беше решение на проблема. Трябваше да се предприеме нещо по въпроса.

И в този случай това нещо беше виртуална визита при Кейтлин Кориган.

Мат отвори очи и видя, че се носи из звездния сумрак, загледан в мраморната плоча. По средата й беше обицата на Кет точно където я бяха оставили. Той понечи да я вземе, но внезапно дръпна ръката си. Вместо нея се пресегна за блещукащата червена пешка, която му бе дал Лийф. Поглеждайки надолу, видя, че отново се бе превърнал във фигурата от клечки. Едва след като приключи с превръщането си в прокси форма, Мат взе обицата на Кет и активира програмата за връзка.

Малко по-късно се понесе из обсипания с неон пейзаж на Мрежата. Премина няколко правителствени сгради. Не е учудващо, като се има предвид фактът, че бащата на Кейтлин е сенатор. Но изведнъж точно преди да навлезе в правителствената територия, протоколът за комуникациите го изпрати в обратната посока. Това беше еквивалентът на тих, богат квартал, ситуиран на края на правителствената система. Виртуалните къщи бяха огромни, но не толкова импозантни, колкото вампирските замъци или резиденцията, в която се помещаваше „Maxim’s“.

Мат разбра, че програмата го води към скромно изглеждаща постройка с веранда и колони. Струваше му се доста позната. И сетне я позна. Летеше право към опростен модел на „Маунт Върнън“ — резиденцията от осемнайсети век на Джордж Вашингтон.

Но не се бе насочил към някаква врата или прозорец. А право към една празна стена.

Малко по-късно си спомни, че бандата на Кет би могла да използва технологията, за да наранява хората.

„Няма що, помисли си той. Ще ме размажат точно пред къщата на Кейтлин. След щуротиите, които направих миналата нощ, кой ще ми повярва, когато се опитам да обясня“.

В последния момент Мат спря толкова рязко, че стомахът сигурно би се качил до гърлото му, ако беше в реалността. След като всичко свърши, той се озова пред бяла неонова стена.

„Добре, каза си Мат. Очевидно трябва да направя нещо. Но какво?“.

Кет не му беше оставила парола. Освен ако…

Той протегна виртуалната си ръка, в която държеше обицата на Кет. Юмрукът му потъна в стената — а също и Мат.

След минутка се озова в някакъв виар — съвършено гладка повърхност по подобие на шахматна дъска, която се губеше в далечината. Пухести облаци преминаха над главата му, а между тях се носеха странни конструкции.

„Интересно, помисли си Мат, гледайки наоколо. Доста пари са отишли, за да се направи това“. Той видя в една от конструкциите компресирана версия на много скъпа виртуална игра. Но виар симулаторът не изискваше кой знае какви умения в програмирането. Личният виар на Мат разполагаше с повече програмни възможности. По-важното беше, че Кет Кориган не се забелязваше никъде.

Мат тъкмо щеше да се измъкне, когато момичето изведнъж се появи. Никога не я беше виждал така: носеше шорти и тениска. Русата й коса беше разрошена, вързана назад с панделка, а лицето й беше зачервено.

— Бях във фитнессалона, когато пейджърът ми иззвъня — започна Кейтлин и се поколеба дали да покани проксито на Мат. — Виждаш ме в най-лошия ми вид. Можеше да зарежеш това глупаво прокси и да ме предупредиш кой си.

— Трогнат съм, че ти не се появи с прокси, като разбра, че съм тук — отвърна Мат. — Но аз доста трябваше да се потрудя, за да се добера до теб, така че ще е честно, ако и ти се помъчиш да ме намериш.

— Кой всъщност си ти? — извика Кет. — Защо се въртиш около мен?

— Интересувам се от теб… и от приятелчетата ти… и от това, което четиримата направихте в „Кемдън Ярдс“.

Лицето на Кейтлин пребледня.

— Аз… не знам за какво говориш — започна да заеква тя.

— Кейтлин, Кейтлин, може да ти харесва да се изтипосани в прокси като разни актриси, но ти самата не ставаш за такава. Лицето ти току-що те издаде.

Кейтлин прехапа устни, а Мат продължи.

— Ей, не съм дошъл тук да те арестувам. Не съм полицай. Видя какво можех да направя на партито на Лара. Същото, което и вие правите — и то доста ме впечатли. Просто искам да се срещна с тези, които дърпат юздите, това е всичко.

Кет Кориган го гледа смълчана продължително време. След това кимна отсечено.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Изчакай тук. Първо трябва да говоря с останалите.

Тя изчезна, оставяйки Мат сам в голямата си играчка. Той се разходи наоколо, правейки се на турист, като разглеждаше реещите се във въздуха конструкции. Всички до една бяха различни скъпи програми, големи програми, правилно компресирани за належаща употреба.

„Най-големият пакет икони, който съм виждал“, каза си Мат, малко разочарован. Целият виар беше стандартно настроен, скъп, но изключваше всяка възможност за лична намеса. Кет изобщо не се бе опитвала да го нагоди така, както на нея й харесва.

„Трябва да е компютърен невежа, помисли си Мат. Как тогава се е забъркала с виртуалните вандали?“

Той започна да се безпокои, че времето минава. Какво правеше Кет? Дали беше решила да се поосвежи, преди да се свърже с приятелите си? Или може би е отишла да ги предупреди и сега се чудеха какво да правят с него? Можеха ли да се опитат да го проследят обратно по Мрежата? А може би планираха да му поставят капан тук!

Мат беше на границата да прекъсне връзката, когато Кейтлин се върна във виара. Опитваше се да прикрие празното изражение на лицето си, но той успя да разбере, че е нещастна.

— Ще говорят с теб, но не тук. — Кет държеше в ръката си иконка — малък черен череп.

„Чудесно“, каза си Мат. Вече беше стигнал твърде надалеч, за да го е страх. Необезпокояван се пресегна, за да хване ръката на Кейтлин.

Пътуването през Мрежата беше разтърсващо, краткотрайно и объркващо. „Нарочно, предположи Мат, за да ме затруднят да ги проследя“.

Те преминаха с бясна скорост покрай няколко уебстраници, след това се отбиха да починат в една виртуална стая. Стените й бяха толкова бели, че го заболяха очите.

Но той не обърна внимание.

Разглеждаше трите проксита, които стояха и го чакаха. Представляваха странна картинка. Големият блещукащ г-н Джуълс беше там. Както и близо двуметровата жаба. Бяха придружени от фигура, която приличаше на рисуван каубой от анимационните филми.

— Г-н Дилинджър, г-н Бийти и д-р Крипън, предполагам — каза Мат, стараейки се да не показва признаци на страх.

— ’Наеш ли, малкият, пъхаш си носа, дето не ти е работата — каза каубоят с най-гадния акцент от Дивия запад, който Мат някога беше чувал. — Някой трябва да те е учил, че това е опасно.

Тогава той забеляза, че имаше известно разминаване между говора на каубоя и движението на устните му.

Но когато онзи извади рисувания си пистолет и го насочи към главата на Мат, нямаше никакво забавяне.

— Смятам да ти дам добър урок — каза каубоят.