Джоузеф Р. Лало
Белязана (6)

* * *

След ден на харчлък, Миранда се завърна в странноприемницата, натоварена с покупки. Малка едноместна палатка бе сгушена под лявата й мишница, а яка нова раница, пълна с провизии, си почиваше на гърба й. В джоба й бяха останали само няколко медни монети, но вече разполагаше с всичко, от което се нуждаеше. Оставаше й само да потърси лечител за рамото си.

Изцерителите бяха станали истинска рядкост, откакто вражеският натиск бе принудил всички налични лечители моментално да встъпват в служба. Тенденцията бе започнала отпреди няколко години. Но до неотдавна човек пак можеше да намери някой чирак-лечител или алхимик, обявени за негодни. Сега дори и това се превръщаше в рядкост, тъй като всяка година биваха прокарвани нови закони, целящи да забранят на лечителите да упражняват уменията си над онези, които не са част от Съглашенската армия. Още един начин да попречат на хората да избягат от военна служба.

Миранда току-що се бе отказала от диренето си, когато зърна пристигането на вестоносец. По полуразчистената улица галопираше кон, хвърчащ колкото му позволяваха силите. Достигайки центъра на града, ездачът скочи. Изглеждаше не по-малко изтощен от коня, а бързо насъбра тълпа около себе си.

— Старата църква гори! — промълви той.

Очите на тълпата се насочиха към северния хоризонт. Черен пушек в далечината потвърждаваше думите му. В ума на Миранда проблесна страх.

— Време й беше. Рушеше се от години — отбеляза един посивял мъж.

— И това не е всичко. Имаше от нашите, мъртви. Отидох да видя огъня и ги видях на земята. Четирима. Нищо не бе останало от тях, като че някаква магия ги беше поразила. Никаква следа от извършителя. Току-що се връщам от форт Уик. Никой не е влизал или излизал от снощи, само едно момиче. Тя трябва да го е сторила. И била тръгнала насам! — викна задъханият вестител.

Миранда се насилваше да крачи спокойно към странноприемницата, докато от всеки праг изскачаха хора, за да чуят новините. Нямаше да мине дълго време, преди някой от тях да се досети и да я потърси. Остави на коняря ключа от стаята си и започна да товари багажа си на коня. Бавно и невъзмутимо го изведе в тясната задна уличка зад конюшнята. Когато се убеди, че е останала незабелязана, Миранда яхна животното и пое.

— Моля те — шепнеше тя. — Само още минутка. Прекося ли хълма, без някой да ме види, имам шанс.

Конят пристъпваше бързо сред издигащия се до коленете сняг. Няколко нервни извръщания я убедиха, че суматохата още не се бе уталожила, за да последва търсене, но то бе неизбежно. Достигайки подножието на хълма, Миранда знаеше, че вече е скрита от погледите на местните. Една идея се зароди в ума й. Свали нещата си от коня. Натъпквайки всичко, от което не се нуждаеше, в новото наметало, тя го привърза към гърба на животното.

— Е, беше ми приятно да сме заедно. Надявам се при теб нещата да се развият по-добре, отколкото с мен — рече му тя.

С тези думи го плесна и животното полетя надолу по пътя. А до ушите на Миранда вече достигаха гневните викове на напускащата града хайка. Девойката трескаво започна да копае в огромната преспа, струпана край пътя от виелицата. Снегът бе достатъчно скован, за да позволи издълбаването на дупка. Скоро имаше достатъчно дълбока хралупа, обърната към полето. Миранда хвърли раницата си вътре и се плъзна на свой ред. Първите жители тъкмо достигаха върха на хълма, когато тя зариваше отвора. Галопиращият бясно кон бе твърде далеч, за да бъде видян ясно. Гневните люде го последваха. Ядосаните им гласове щяха да го подтикват да продължава, а липсата на ездач щеше да му осигури солидна преднина. Ако извадеше късмет, номерът й щеше да ангажира тълпата почти за целия ден.

Миранда затаи дъх. Край нея профуча половината град, изпонаяхали всички налични коне. Изчака ехтежа на копитата да заглъхне изцяло, преди да се измъкне от леденото скривалище. По наметалото й бе останал сняг, разтърсил я до кости, но поне болката в рамото бе намаляла.

Треперейки, тя бръкна в снежната дупка и измъкна нещата си. Бяха й останали само раницата, пълна с храна и вода, както и палатката. Принуди тялото си да пристъпи към обезкуражаващата дейност по нарамването на безценното оборудване, а на ума си назначи още по-уморителната задача да избяга, както и почти невъзможната мисия да очисти името й.

В някой съвършен свят трябваше само да обясни истината, за да бъде оневинена. Тук обаче Миранда бе странник, чиито жертви бяха обичните ратници. Направо можеше да се смята за мъртва. Но сега имаше неотложна задача. Раницата притискаше гърба й, над нея бе привързала палатката. В никакъв случай не бе трудно забележима. Цяло чудо щеше да е да се измъкне невредима.

Миранда огледа хоризонта. Белите преспи бързо отстъпваха пред скалистите, непроходими склонове на Рейчис. Преминаването им щеше да е трудно. Веригата им разсичаше Северното съглашение, започвайки край хълмистите поля, непосредствено до столицата в далечния изток, простирайки се чак до тресорската граница. Местата за прекосяване бяха малко и добре охранявани. Най-добре беше да ги избягва.

Преследвачите й биваха отвеждани на юг, а тя бе дошла от север. Значи и двете посоки отпадаха като вариант за бягство. На запад се простираше снежно поле, преливащо в плавно нанадолнище, вероятно отвеждащо в някой поток или река. Потоците означаваха мостове — а мостовете означаваха пътища. Щеше да има изобилие от прясна вода и възможност да открие път, когато дойде моментът. В раницата си имаше храна за няколко дни, а по това време съществуваше вероятност историята да се е изменила достатъчно от многократното препредаване, така че Миранда да не бива подозирана от пръв поглед.

Ако не друго, времето щеше да отслаби паметта им достатъчно, за да предложи шанса да остане незабелязана.

Идеята с нищо не бе по-лоша от останалите. Поне означаваше вървеж по нанадолнище. Отправи се на запад, където облачното небе почервеняваше с наближаването на вечерта. По времето, когато последните лъчи на светилото угасваха, светлината им открои връщането на разгневените жители. Миранда все още се намираше достатъчно близо, за да ги чуе.

Вървеше приведена, уверена, че няма да бъде забелязана, но се страхуваше, че може да попаднат на следите й. Това щеше да продължи да я тревожи, докато нов снеговалеж не потулеше дирята. За щастие по тези места бурите никога не закъсняваха.

След близо час търпеливо чакане и последните от тълпите най-сетне се върнаха обратно. Здрачът се бе превърнал в типичната безлунна нощ, открояваща единствено светлината на факлите им. Може би малко по на юг щеше да намери удобно място за лагеруване, стига да се събуди достатъчно рано да раздигне палатка и да продължи, преди пътищата да са се оживили. Миранда загърби града, вече съвършено скрита в мрака. Тъкмо тази тъмнина бе очаквала. Никой не можеше да я види сега. Само трябваше да издигне палатката и щеше да бъде в безопасност до сутринта.

За нещастие и други бяха очаквали същата нощ — други, които също бяха искали делата им да останат невидени. Бяха видели напускането й. Бяха я последвали. Сега се бе отдалечила достатъчно от неудобни свидетели.

Миранда тъкмо бе приключила с издигането на дебелото платнище. Работата се бе оказала доста трудна, тъй като студът бе направил ръцете й безчувствени. Бе поставила на място и последния дървен кол, опитвайки се да съживи с разтриване замръзналите си пръсти. Бе успяла да ги постопли с дъха си и с енергично разтъркване, когато дочу шумолене. Първата й мисъл бе, че някой заек се е шмугнал в палатката и сега се мъчи да избяга. Извърна се към платнището, но отново чу шума зад себе си. Миранда се извърна бързо, сърцето й подскочи от уплах.

Пет фигури стояха пред нея. Пак бяха облечени в плащове, но за разлика от разпространените светлосиви, одеждите на петимата бяха почти черни. Стояха мълчаливо и неподвижно, раздвижвани само от вятъра, взирайки се в Миранда с невидимите си очи от мрака изпод качулките.

— Кои сте вие? — заекна девойката.

Фигурите запазиха мълчание. Миранда отстъпи към раницата, която току-що бе оставила в палатката.

— Какво искате? — запита с нарастващ страх.

Бавно, с неземна плавност, фигурите започнаха да се приближават. Миранда падна на земята и се протегна към палатката. Опипвайки със здравата си ръка, намери дръжката на камата, стърчаща от кесията. Сграбчи я.

— Не се приближавайте! Нищо лошо не съм сторила! Никого не съм искала да наранявам! Моля ви! — предупреди тя, надявайки се да я послушат.

Те продължиха да скъсяват разстоянието. Миранда стисна ножа както я бе учил чичо й. Като член на едно от по-известните военни семейства, употребата на оръжие не й бе непозната, ала пак я ненавиждаше.

Изправи се на крака, обзета от вихрени мисли. Откъде се бяха взели? Как така се бяха приближили толкова неусетно? Опитваше се да се държи на разстояние, но снегът пречеше на стъпките й, без очевидно да създава подобни проблеми на преследвачите. Един от тях заобиколи зад нея. Миранда се извъртя и го докосна с върха на камата.

Острието-бръснач с лекота преряза плата. Макар да не усети да е засегнала плът, ударът й бе последван от пронизителен писък, прекалено вледеняващ, за да бъде нададен от живо същество. Стресната от ужасяващия вик, Миранда изпусна ножа. Той потъна в цепнатината и падна на снега. Раненият яростно се отдръпна назад, плащът му за миг разтворен от рязкото движение. Малкото лъчи на приглушената от облаците луна изглежда погаждаха номера, защото осветеното от тях не можеше да съществува. Нищо. Под наметалото нямаше нищо.

Миранда замръзна, опитвайки се да проумее съзряното. Под одеждата имаше само въздух, а тя се мяташе, сякаш бе носена от някой ранен. Разсейването на девойката бе предоставило достатъчно време на създанието зад нея. Качулката й бе отметната и нещо бе притиснато към лицето й. Мислите й се замъглиха. Светът сякаш се завъртя под нозете й. Миранда се опита да се бори, но против волята си загуби съзнание.