Джоузеф Р. Лало
Белязана (37)

* * *

Миранда бе събудена от Мин, наместо обратното, няколко часа по-късно от обичайното време, по което ставаше девойката. Дийкън я докопа на закуска и й предостави флейтата и музиката, които Айна бе изискала. Флейтата бе изработена от тръстика, а мелодията не изглеждаше трудна. След като се поупражнява малко, Миранда се почувства убедена, че усвояването няма да отнеме много време.

Мин все още изпитваше ентусиазъм за летенето и изглежда бе решила, че след като Миранда вече не посещава учител, значи е свободна да служи като площадка за приземяване през целия ден. Момичето се опита да вербува Дийкън да занимава дракончето, за да може да поработи над ветрената си магия, но безуспешно. Той донесе прясна риба, както и рядък деликатес — парче червено месо, чийто произход отказваше да разкрие. Дракончето не им обърна внимание, благоволявайки да ги изяде едва когато бяха предоставени от ръката на Миранда. На Дийкън тази чест не бе оказана.

Бе постигнат компромис, когато Миранда започна да помага на Мин да упражнява реенето си, създавайки постоянен вятър, който да поддържа крилете й. Без тиранична наставница, която да я притиска до изнемога, девойката бе в състояние да прекратява тренировките си навреме, запазвайки достатъчно яснота на ума, за да представлява предизвикателство за Лейн. Откри, че ранното предугаждане на атаките изискваше почти същото съсредоточаване, както и магията.

Следващите няколко дни преминаха по подобен начин и бяха най-приятните в последно време. Контролът й върху вихрената магия се увеличаваше приблизително в една степен с летателните възможности на Мин. В края на първата седмица дракончето можеше да стои във въздуха почти час, а Миранда изпитваше съвсем леко напрежение, докато му помагаше. Дийкън още не бе открил предмета, който щеше да му спечели благоволението на Мин и идеите му се изчерпваха.

Най-малък напредък отбелязваше в тренировките си с Лейн. Досега бе успяла да си спечели само един въпрос — придобит с такава трудност, че не се решаваше да го зададе. Разполагаше само с две питания, които само щяха да разпалят жаждата й за знание.

Един ден, докато Миранда се мъчеше да убеди Мин да й позволи да упражни свиренето си на флейта, Дийкън изникна с прашна торба.

— Какво си помъкнал? — запита Миранда.

— Опитах всичко налично, което може да се понрави на един дракон, а Мин все още ме напада или не ми обръща внимание. Започвам да се отчайвам. Затова отидох в градината и взех мостри от всеки зеленчук. Надали ще се стори особено примамливо на месоядно, но това е последният ми шанс! — рече той.

Макар Мин да не се отнасяше към Дийкън с нещо различно от подозрение, любопитството й биваше събудено, когато донесеше поредната партида подаръци, които тя да отхвърли. Едно по едно й бяха предложени моркови, целина и лук. Очаквано, дракончето ги подуши веднъж-дваж и ги перна от ръката му. Но когато Дийкън измъкна от торбата голям картоф, Мин задуши с малко повече интерес, вземайки го от ръката му и дъвчейки лакомо.

— Картофи? — объркано изрекоха двамата в един глас.

Когато животинката вдигна очи и зарови муцуна в торбата, дирейки още, той разбра, че е открил пътя към сърцето й.

— Само аз ще й давам картофи. Ти вече си харесвана, аз съм този, който се нуждае от помощ! — каза Дийкън, преди да се обърне направо към създанието. — А що се отнася до теб, за всеки ден, в който не ме удариш, ще ти давам по един от тези. Съгласна ли си?

Мин изглежда изрази неохотно съгласие, облизвайки се няколко пъти, след което подуши и лизна ръцете му, проявявайки много по-внимателно отношение от това, което Дийкън вече бе свикнал да очаква. Приятният момент бе прекратен от глас, милостиво спестен им през последните две седмици.

— Колко мило, животните се спогаждат! — изчурулика Айна.

— Какво те води толкова далеч от убежището ти? — запита Дийкън.

— Слушах елегията да се носи из въздуха с намаляваща фалшивост. Звучи ми, че времето на изпита наближава… — с усмивка каза феята.

— Доколкото помня, бе склонна да отложиш датата с не по-малко от година. На какво се дължи внезапната промяна на мнението?

— Имам право да подлагам обучаемата си на изпитание, когато съм я отвела до необходимото ниво на знание.

— Убедена ли си, че съм готова? — поинтересува се Миранда.

— Сносно. Ако не сега, то след няколко дни. Със сигурност преди края на седмицата.

— А, разбирам. Ще бъде готова, преди да са минали четири седмици. Толкова отне на Соломон да приключи обучението й.

— Какво съвпадение! Е, представянето на ученика говори добре за учителя, нали? Би било срамота името на онзи дракон да стои в архивите, а моето да не е отгоре! — каза Айна.

— Значи си склонна да й отдаваш полагащото й се уважение, когато можеш да извлечеш някаква полза? — забеляза Дийкън.

— Щом възнамеряваш да гледаш така на нещата. О, и Миранда, мила, почини си добре преди теста. Възнамерявам да счупя повече от един рекорд с твоя помощ! — рече феята, докато отпърхваше.

— Какво според теб означава това? — запита девойката.

— Тестът на въздушната магия зависи главно от преценката на наставника — в по-голяма степен от останалите. Също така е и най-лесният. Имам усещането, че Айна възнамерява да сложи край на тази традиция, принуждавайки те да преминеш изпитание, вдигащо летвата неимоверно високо, за което тя ще си припише заслугите. Това е първият й изпит като майстор — винаги може да се оправдае, че намерението й е било да установи по-трудни стандарти за следващите обучаеми.

— Чудесно — изрече Миранда с безизразен глас.

— От появата си насам предизвикваш интересни събития. Колкото и неприятно да е за теб, за останалите е разнообразяващо… — каза Дийкън.

— И това е нещо! — рече тя с дълбока въздишка.

След още малко практика, за да се убеди, че може да изсвири мелодията, Миранда реши, че ако последиците и от този тест щяха да наподобяват огнения, щеше да е добре да напрегне усилия, за да си спечели още няколко въпроса от Лейн. Това щеше да е последната й възможност за няколко дни.

Дийкън бързо се отправи да събере колкото се може повече картофи, а Миранда и Мин се отправиха към мястото на тренировки. При пристигането й, Лейн предостави обичайните си критики и заръки, заменящи поздравите.

— Все така насочваш вниманието си изцяло върху оръжието ми, докато се защитаваш. Трябва да се съсредоточиш върху цялото ми тяло. Краката ми може да са последното нещо, което да представлява заплаха, но обикновено са най-голям индикатор къде ще бъде насочена следващата ми атака — каза той, хвърляйки й нейното оръжие.

— Може да не се явя няколко дни. Утре ми предстои изпит върху ветрена магия — каза тя.

— Много добре. Приготви се.

Миранда поспря. Бе започвал всяка тяхна тренировъчна сесия с тази проста фраза. Всеки ден я бе вземала за обикновено предупреждение, че битката ще започне. Може би се дължеше на наближаващия тест, с който Айна я бе изненадала, но когато думите достигнаха до ушите й този път, изглежда получиха различно значение. Малтропът не би подчертавал нещо маловажно — това не бе типично за него. Може би трябваше да се подготви по начина, по който привеждаше съзнанието си в готовност за мистичните тренировки. Ежедневно откриваше все повече сходни черти между битката и магията — логично беше да споделят и това. Отдели миг, за да се съсредоточи. Когато се фокусира, отвори очи и зае позиция.

Атаката на Лейн се стрелна с обичайната си бързина. Миранда премести тоягата си и я отби. Тежестта му се премести при отдръпването на оръжието. Леко разместване на дървеното острие подсказа следващата му цел. Девойката бързо постави тоягата между себе си и мястото на удара. Оръжието му се отдръпна с невероятна бързина. Следваше третият удар, който винаги бе изглеждал прекалено мълниеносен, за да може да го отрази. Но в концентрираното състояние мислите й не отстъпваха по бързина на движенията му, дори ги надвишаваха. В настоящата си позиция, Лейн можеше да атакува само по един начин. Миранда се отдръпна от очакваното място на удара и стрелна тояжката си натам с цялата бързина, на която бе способна. Жезълът се сблъска с острието.

То бавно се оттегли и Лейн я погледна със задоволство. До този момент бе успяла да блокира адекватно само веднъж, като дори на самата нея бе станало ясно, че се бе случило поради чист късмет. Но сега бе различно. Беше успяла да блокира серията чрез внимателно наблюдение. Без да каже нищо, Лейн атакува отново. Момичето блокира първите два удара и сведе третия до одраскване. По времето, когато тренировката приключи, беше се сдобила с цели шест питания, понякога блокирайки над половин дузина поредни удара. Тези нови въпроси, заедно с двата, които бе запазила отпреди, щяха да послужат за утоляването на част от любопитството й.

— Осем въпроса. Ще ги задам сега! — рече тя, поемайки си дъх.

— Както желаеш — отвърна малтропът, отнасяйки тренировъчните оръжия в колибата си. — Но знай следното! Със следващата ни тренировка ще започне третото ти ниво на обучение. Ще бъде много по-трудно, най-трудното досега.

— Не съм си и представяла друго.

Замисли се за миг как най-добре да оползотвори първия от извоюваните с мъка въпроси. Една мисъл разбута останалите.

— Разбрах, че си дошъл тук и си прекарал известно време преди повече от седемдесет години. Не съм много запозната с вида ти, но ако трябваше да гадая, не бих те определила на повече от тридесет. А баба ми ми разказваше приказки за Червената сянка, когато бях малка. Значи си бил активен над столетие. Как е възможно това?

— Не мога да отговоря. Наистина не зная — каза той.

— В такъв случай позволи ми да перифразирам въпроса. Колко дълго си жив? На колко години си?

— В това също не съм сигурен. Единствената възраст, която мога да ти предложа, е тази на легендата за Червената сянка. Първата му жертва загина преди малко повече от сто и петнадесет години. Не мога да бъда сигурен за бройката на годините, изминали между раждането ми и този ден, а и се съмнявам, че някой би могъл да каже.

— Живял си над век в съвършена физическа форма, а се съмняваш, че ти е възложена някаква въздигната цел? — невярващо каза Миранда.

— В света съществуват много раси, които могат да се похвалят със същото — каза той, влизайки в колибата си. — Благодарение на усилията на твоя вид, няма как да знаем дали и моите събратя не разполагат с подобен дар. Никога не съм чувал за малтроп, умрял от естествена смърт.

Миранда мълчаливо се замисли над думите му, преди да избере следващия си въпрос.

— Каза, че си наблюдавал залавянето ми от плащовете. Какво знаеш за тях?

— Откакто се помня, присъстват по някакъв малък начин във всяко селище, което съм посещавал. Не бях сигурен в произхода или клонението им до деня, в който бе пленена. Изглежда са агенти на Съглашенската армия. Движат се наоколо нощем. Много е трудно да ги усетиш. Нямат миризма, не вдигат шум. Бъди нащрек около мълчаливите непознати. Особено нощем. Срещата с теб бе първото истинско дело, което ги видях да правят. Извличат от повсеместната употреба на сиви плащове по-голяма угода дори и от мен. Подозирам, че те може да са причината за раздаването им — отговори малтропът от колибата си.

— Близниците… плащовете… Какво още не зная за този свят? Какво още трябва да зная? — примоли се тя.

Лейн излезе от колибата и я погледна в очите, преценявайки дали изреченото е било предназначено за въпрос. Когато видя нужното, отговори:

— Израснала си в свят, много различен от моя. Прекарала си живота си в градовете и по пътищата между тях. Аз прекарвах моя из полята, горите, планините и равнините. Виждал съм неща, които не можеш да си представиш. Ако възнамеряваш да ме караш да ги изброявам, знай, че не разполагам с времето и търпението да го сторя. Но ако близниците и плащовете те притесняват, забелязвал съм някои сходни чудатости в моя свят, които може да са се просмукали в твоя, или скоро ще го сторят.

— Ако обичаш? — рече тя.

— Мой познат наричаше плащовете, близниците и останалите, които познавам, с общото название дкарони. Сходното между тях е способността за имитация. Плащовете например представляват демонски брони. Срещат се рядко и ако имаме късмет, нещата ще си останат така. Много са враждебни. В първите си сблъсъци с тях бях неподготвен. Просто няма какво да се напада. Само студен, празен метал — рече той, замисляйки се за миг, преди да продължи. — Човеците не са единствените създания, които биват имитирани. Виждал съм безизразни пародии на кучета, червеи и безброй други. Мисля, че си виждала дкаронска версия на дракон. Една лежеше на земята край притежателя на меча.

— Откъде идват тези създания? — попита Миранда.

— Откъде идват всички раси? Живял съм известно време, тези създания се таяха в околностите още от най-ранните ми дни. Вероятно са съществували поне колкото вида ти, достатъчно щастливи да останат неоткрити. Единствено зная със сигурност, че обитават само севера. Прекосявал съм на юг от фронта и там ги няма.

Миранда обмисли наученото, а Лейн започна да разтяга крака. Почти не показваше външни белези за ужасното състояние, в което го бе намерила, но леко накуцване все още го тормозеше.

— Колко въпроса зададох? — запита момичето.

— Четири. Освен ако не възнамеряваш това да бъде петият.

— Не, разбира се. Четири. Отнесла съм се прекалено. Трябва да ми кажеш повече за себе си. Искам да ми разкажеш отново историята, която ми представи като Лео. Къде си израснал, какъв е бил животът ти. Но този път искам истината.

— Надявах се да осъзнаеш невнимателността си едва когато въпросите свършеха. Добре. От най-ранните си години зная само каквото съм чел. Ако може да се вярва на архивистите, открит съм в гората. Майка ми е починала при раждането. Мъжът, който ме открил, ме предал на брат си, робовладелец. Като дете съм бил продаден с група от две дузини роби. Бивах бит, изолиран и остракиран от всеки, който ме видеше. Единственият, предлагащ някакво подобие на грижа, бе слепец на име Бен. Не беше толкова привързан, по-скоро беше безразличен, но в онези дни да бъдеш игнориран представляваше истинско глезене. Двамата с него имахме нещо общо. Имахме по три ивици.

Миранда го погледна въпросително. Лейн нави ръкав, разкривайки три жестоки белега, видими дори през козината на ръкава му. Под тях се виеше назъбен белег.

— Робът бива дамгосан веднъж при покупка и втори път при започването на работа. Долният белег е символът на робовладелеца, комуто бях продаден. Трите ивици свалят цената ми. Една черта показва най-високата стойност, предимно млади мъже. Ако робът не е толкова полезен, добавя се втора линия. Такива са най-вече повечето жени, възрастните или слаби мъже, както и тези с постоянни наранявания. Добавя се трета, ако робът се счита за безполезен. Възрастните, немощните, нежеланите като мен.

Получих трите в деня, в който бях преценен като годен за работа. Животът беше лош, докато стопанинът не умря и не ни остави на сина си. Тогава стана още по-лош. Последваха редица глупави решения от страна на наследника, благодарение на които ковчежетата се изпразниха само за няколко години. Разпродаде най-ценните си роби и започна да отглежда по-скъпа реколта. Нискокачествените работници, в комбинация с бързо изтощаващи почвата посеви, влошиха нещата. Повечето от двуивичните бяха продадени, както и голяма част от земята. Аз бях един от малцината годни за работа. Всички работехме тройно в сравнение с минали години. Аз самият вършех работата на вол, бях впрегнат да ора.

Един ден Бен умря под камшиците на надзирателите и… изгубих контрол. Когато дойдох на себе си, с коса в ръка стоях на над най-малкия син на господаря, а навсякъде около мен имаше смърт. Избягах в горите. По-късно узнах, че той бил единственият оцелял от персонала и семейството.

Миранда се размърда неловко. Почти бе успяла да загърби факта, че Лейн бе асасин, беше започнала да вижда загатвания за топлотата, заради която се бе привързала към него преди. Сега той седеше, разказвайки историята от мъчителната си младост, последвана от безсъвестно описание на убийствена ярост. Той беше чудовище, убиец. Бе го знаела още от първия въпрос. Сега знаеше за живота, превърнал го в това. Той продължи.

— За пръв път се намерих свободен. Трябваше да открия начин да оцелявам и ако бе възможно, да отмъстя за отнетите ми години. Притежавах две умения. Можех да работя във ферма и да отнемам животи. Заклех се никога да не върша първото, така че избрах второто. След няколко години създадох легендата за Червената сянка, както и неколцина други. Пътуванията ми ме отведоха тук, където впрегнах знанията и уменията си с голям успех. Оттогава животът ми представлява безконечно дирене на следваща цел.

Миранда седеше мълчаливо. Изразът в очите на Лейн показваше, че очаква този въпрос да е последен, поне за днес. Малтропът знаеше, че наученото я бе отвратило. Може би, за да го опровергае, за да не се окаже прав отново, девойката реши да продължи.

— Колко въпроса остават? — попита тя.

— Три — отвърна Лейн.

— Добре тогава. Зная, че си убиец. Що за хора ти плащат? — запита девойката, а гласът й леко потрепери.

— Богати. Не само защото имат средствата, а защото единствено те са достатъчно арогантни, за да смятат, че могат да определят кой ще живее и кой ще умре.

— Трябва да се постараеш повече. Искам имена.

— Стоте години са ми докарали повече работодатели, отколкото мога да си спомня. Спокойно мога да кажа, че почти всяко могъщо семейство в севера се е озовавало от различните страни на острието ми.

— Все още чакам имена.

— Тогава трябва да бъдеш по-конкретна. Промени въпроса си.

— Добре. Но това е към същия въпрос. Работил ли си за човек, който може да ми е познат? От Кенвард? — запита Миранда.

Имаше причина, поради която не пристъпваше директно към питането. Страхуваше се от отговора. Кенвард бе бившата столица на кралството със същото име. Всяко влиятелно семейство в запада имаше представители там, а семейството й бе познавало всичките. Познанията й за тези родове я караха да смята, че са добри хора, които никога не биха прибягнали до услугите на наемно острие. Познанията й за света я караха да се страхува, че е грешала.

— Отговорът ми не се променя. Прекалено много са.

— Назови един — настояваше момичето.

— Сам Ринтоурн.

— Лордът! Бил си наеман от самия лорд на Кенвард? За какво? Кажи ми всичко, това е един въпрос! — каза тя.

— Хората на Кенвард, твоите хора, търпяха ужасни загуби, несъответстващи на загубите на Улвард и Вулкрест. Биваха им нанасяни удари с такава точност, която можеше да се дължи единствено на изтичането на информация. Бях нает да открия и убия отговорния — или отговорните.

— Продължи! — каза тя.

— Проследих потока на информация до вестоносец. За да предотвратя последващото изтичане на информация, го убих и проследих следата до главната квартира в Теритал.

— Теритал? Това е старата столица на Улвард. Намира се в другия край на континента.

— Така е. В онези дни приютяваше петима генерали. Поне така бе няколко дни преди да пристигна.

— Но генералите не са тръгвали на север до… — поде тя.

— Клането се случи няколко дни по-късно — каза малтропът. — Тъй като работодателят ми бе убит, нямах причина да продължавам.

Миранда застина, сепната от прекосила ума й мисъл.

— Каква информация носеше шпионинът?

— Доколкото помня, носеше заповеди от генерала да промени патрулния маршрут около Кенвард. Също така носеше писмо на тресорски, описващо слабостите на новия маршрут.

— Какво направи с информацията? — попита Миранда.

— Нищо.

— Тогава какво… — започна девойката.

— Зададе въпросите си. Ако искаш да узнаеш още, заслужи го! — рече Лейн, обръщайки се и влизайки в колибата си.

— Имал си заповедите. Знаел си за наличието на слабост. Можел си да направиш нещо, а не си го сторил! — изкрещя момичето.

Лейн седеше на пода на колибата, затворил очи.

— Ти си чудовище! — изръмжа тя.

Малтропът седеше неподвижно. Миранда сграбчи тояжката. Ръцете й се тресяха от безсилие. Всяка трудност в живота й се бе зародила на този ден, а той е можел да го спре. Мисълта я разтърси. Преди да осъзнае какво прави, бе замахнала към него. Удар с цялата сила, на която бе способна. Мълниеносно ръката му сграбчи жезъла. Рязко, болезнено извъртане изтръгна оръжието от захвата й и го хвърли към стената. Той дори не отвори очи.

— Горд съм да зная, че съм запалил огън в душата ти. Но те предупреждавам: не му позволявай да те погълне! — каза Лейн.

Миранда изхвърча от колибата. Мин, която ги бе наблюдавала със значително притеснение, я последва. Достатъчно дълго бе ги наблюдавала да си разменят удари, знаеше, че това е игра. Но последната атака бе различна. Дракончето бе доловило силен гняв между тях — измъчваше се по същия начин, по който дете би се почувствало да наблюдава спор между родителите си. Още повече се разтревожи, когато Миранда не яде нищо, както обикновено правеше. Наместо това девойката рухна върху леглото си и заплака.

Мин стори всичко по силите си да я утеши безмълвно, преди и двете да потънат в сън.